Малкълм Роуз
Убийства по списък (27)

Двадесет и седма глава

Дългият стълб на крана се тресеше и скърцаше, после спря. Люк изруга и се вкопчи още по-здраво, защото разтърсването почти го беше избутало от съоръжението. Погледна надолу, но единственото, което можеше да види, беше бурни водовъртежи. Някъде там под него кранът се беше опрял в тухлената стена. Сега съдбата им лежеше върху тази стена. Ако се сринеше под натиска на водата, двамата заедно с Емили щяха да бъдат въвлечени в стремителния поток. Ако устоеше на потопа, щяха да бъдат спасени:

Под краката му стъпалото пак се разтресе, след като кранът бе спрял да се накланя. Сигурно няколко тухли се бяха отместили и кранът се наместваше отново. Ако още няколко тухли се разместеха, най-вероятно цялата конструкция щеше да бъде запратена в бурния прилив. Минута по-късно повече движение нямаше и Люк започна да диша малко по-спокойно.

Малк вече не осветяваше пейзажа. Рееше се във въздуха и едва се бореше с поривите на бурния вятър. Зае позиция над главата на Люк и се прихвана към решетката на металната конструкция.

— Стой на мястото си — нареди на Люк. — Още няколко минути ще има вълни. Няма да са толкова големи като първата. Захранването ми ще се изключи след двайсет и осем секунди.

— Благодаря ти, Малк — изпъшка той. — Една последна задача. Изпрати сигнал до Властите за ситуацията, в която сме. Нужна е спасителна лодка и лекарски екип, веднага щом могат.

— Изпращам.

Люк му се усмихна и каза:

— Точно така. Сега си почини, аз ще се справя с останалото.

— Аз не… — и металическият му глас взе да накъсва и накрая прекъсна.

Нов прилив на страх го обхвана. Беше съвсем сам и беззащитен. Над него мобилният му се самоизключи: На гърба му малката Емили не даваше признаци на живот. Беше в клопката на нестабилния кран, а под него Лондон беше залят от водата и разрушен. Нивото на водата спадна, но тя отново прииждаше и се отдръпваше на талази. На мястото на някогашните строителни дворове и автомобилни писти сега се плискаше необятното море. Само куполът на стария склад се подаваше над водата. Вълната сигурно бе заляла целия тунел Блекуол и помела всичките изоставени сгради на Северен Гринуич.

Сподели сам на себе си:

— Поне складът е на мястото си. Оуен си има занимание — ако е добър на водна топка.

По някакъв странен начин Люк свикна с килнатата позиция на крана и му бе по-лесно да придържа Емили. Вместо да е в изправено положение и да я крепи на раменете си, се бе облегнал на рамката от метални пръчки и тя лежеше на гърба му. Разбира се той нямаше как да разбере дали още е жива.

Стоя там десет минути и наблюдаваше вълнението на водата, която прииждаше и се отдръпваше. След като се оттегли толкова, че кабината изплува над нея, той бавно и внимателно, но и с много усилия, се спусна по стълбата.

Беше трудно да се задържи за покрива на кабината, защото беше под голям наклон. Мръсният вир под него му приличаше на разнебитена площадка за кацане. Наведе се, за да закрепи Емили между покрива и стената, която бе спасила живота им. Тя може би дишаше, но то беше толкова бавно и слабо, че той не можеше да го чуе. Пръстите му бяха вкочанени от студа и набирането по стъпалата, но беше сигурен, че усети пулса й на врата. Свали пухенката си и зави с нея неподвижното й тяло. После, изтощен и изоставен, опря гръб о тухлената стена и зачака да бъде спасен от Властите.

Леденото проклятие бе развалено няколко дни по-късно. От прозорците на хотелската му стая хълмовете в края на Област Пийк се бяха раззеленили отново. Люк можеше да различи й сребристите куполи на геотермалната електрическа станция. Беше подпрял ръце на перваза на прозореца, а Джейд го беше обгърнала в своята прегръдка. Блаженство. И далеч не чак толкова изморително, колкото да придържа изпадналата в безсъзнание Емили Уондър върху себе си.

Малк успя да прекъсне този момент на пълно щастие, за да съобщи:

— Имате молба за разговор от Оуен Гуд.

Джейд се отдръпна и Люк посочи стената, на която беше разположен телеекрана:

— Пусни го тук.

Веднага си пролича, че Оуен е много развеселен:

— Няма да познаеш кой дойде в склада!

— Няма да се пробвам тогава — отвърна Люк, използвайки логика, с която Малк би се гордял.

— Джед Лестър!

Люк се усмихна, правейки се на изненадан:

— Истинският Джед Лестър ли или някой друг със същото име?

— Състезателят, разбира се. Ако успее да извие ръцете на няколко човека, може да се сдобием с наша собствена писта за бягане!

— Страхотно — зарадва се Люк. — Изумително е как се разнася мълвата като вършиш добро. — Погледна встрани от себе си с усмивка и каза: — Ще видя дали ще мога да ви уредя една страхотна изпълнителка, която да дойде при вас за един концерт.

Оуен повдигна вежди.

— Емили Уондър? Хлапетата не си падат по такива изпълнения.

Люк се изхили при мисълта за това.

— Не. По-скоро ще е клубна музика, отколкото опера.

— Така е по-добре. — Оуен се замисли, но после попита: — Кой е това? Някой с шантава прическа в русочервени цветове мина зад теб.

— Това е музикантът, за който ти говорех, че ще дойде да ви посвири — Джейд.

— Готина е.

— Да. Готина е — потвърди той.

— Браво на теб — закачливо додаде Оуен.

Люк не искаше да го разочарова, но не се сдържа да каже:

— Така е, но обвързването подлежи на съвсем други изисквания.

— Ех. Трябва да говориш с Властите по тоя въпрос. И докато сме на тази вълна, не забравяй да споменеш за моя познат, Евъртън Коутер. Две седмици и малко го делят от смъртното наказание, мисля. — Оуен се разсея и се обърна настрани за един миг, после каза — Като говорим за Емили Уондър, един човек иска да говори с теб.

— О?

Отдръпна се неловко назад, тъй като все още не беше привикнал с телеекраните, и едно малко, закръглено момиченце се появи на преден план. Люк едва я позна. Последният път, в който беше виждал Емили от Гринуич, тя беше кожа и кости и в сериозно здравословно състояние. В болницата „Томас“ тя му беше споделила, че висока, странно изглеждаща жена я била помолила да спасят някой, когото тя току-що била извадила от водите на Темза. Разбира се такъв нямало. Емили си спомняше как я ударили силно отзад и как я оставили в тесния контейнер на платформата. Люк й беше показал снимка на онази Емили от Единбург и тя беше успяла, преди да затвори изморените си клепачи, да идентифицира нейната евентуална убийца.

— Здрасти — каза тя, гледайки към Люк през телеекрана, но след това засрамено наведе глава.

Кожата на лицето й отново си бе възвърнала руменината.

— Изглеждаш прекрасно. Как си, мила?

— Добре съм сега. Един човек от… сещаш се… от Властите дойде при мен в болницата. Каза ми какво си направил за мен.

— Сигурно е преувеличавал — посвени се Люк. — Без значение, ти си дала всичко от себе си и си надвила водната струя, която е прониквала през капака. Много смело.

— Исках да ти кажа благодаря.

— Няма проблем.

— Момичето, което ме нападна, тя нали…?

— Не се безпокой. На сигурно място си — успокои я той. — Тя е под засилена охрана в Единбургската болница. Докторите ми обясниха, че й остава по малко от месец живот.

— Толкова, колкото имах и аз в онези условия.

Люк поклати глава и смени темата:

— Харесва ли ти складът?

— Страшно много — отвърна тя и лицето й засия. — Още е мокро и разнебитено, но ще го закърпим.

— Обещай ми едно нещо.

— Какво?

— Че няма да ставаш оперна певица.

Емили Уондър отначало се изненада, но после като осъзна, че дори и криминалните следователи понякога се шегуват, се разсмя:

— Няма начин. Вече избягвам даже да се качвам на лодка и да плувам.