Малкълм Роуз
Убийства по списък (1)

Първа глава

Очите на Емили Уондър не се присвиха изобщо, когато ярките слънчеви лъчи попаднаха върху лицето й. Безчувствените й клепачи не помръднаха, за да я защитят от ослепителната светлина. Лежеше безпомощно на дивана, неспособна да се справи с непоносимата, остра болка в очите. Сълзи и пот се стичаха от бузите й по меката възглавница. Не беше завързана, но не можеше да помръдне. Опитваше се да помести ту краката, ту ръцете или главата си, но никоя част от тялото не реагираше. Не можеше дори да мигне. Прикована в мними окови, притисната сякаш от огромна тежест върху нея, лежеше на дивана в собствения си апартамент и очакваше смъртта си.

Наглед нямаше нищо особено в този ден, само след обяда почувства умора и полегна на дивана. Първо усети изтръпване около устата. То се разстла приятно по цялото тяло и носеше усещане за мека топлина. Но когато се появи и треската, и пръстите, езика и носа й също изтръпнаха и започна да й се гади, нервната й система се срина. Въпреки това съзнанието й остана болезнено ясно и тя осъзна, че това, което й се случваше не е заради жегата навън.

* * *

През това необичайно горещо лято времето се беше впуснало стремително в идеята да превърне страната в пустиня. Водните басейни пресъхваха, реките се превръщаха в тънки струйки вода. В деня, в който Емили умря, Дънди изнемогваше от горещините. Съсипаната климатична инсталация на ски центъра направи последни напъни и спря да работи. Вътрешната изкуствена писта се размрази и снегът веднага се стопи. Концертната зала, театърът Кеърд и художествената галерия Макманъс бяха претъпкани с хора, търсещи отмора и спасение от жегата.

По пешеходната алея Ривърсайд асфалтът беше започнал да се размеква. Сутринта, докато се шляеше покрай разкошните старинни кораби, закотвени на доковете, Емили се отнесе за няколко минути. Загледа се по такситата, минаващи по внушителния мост Тай над широкия естуар на реката. Металните му парапети разделяха преминаващите слънчеви лъчи така, че такситата сякаш се движеха през решетки. Това придаваше на движението им някаква начупеност.

Тъкмо щеше да продължи разходката си, когато една по-възрастна жена я блъсна и измърмори:

— Опа. Извинете.

Емили сви рамене.

— Всичко е наред. — Въпреки че имаше слънчеви очила, й се наложи да присвие очи, за да види кой я беше бутнал. Жената обаче беше нахлупила шапка с огромна периферия, поставена ниско над очите и половината й лице оставаше в сянка. Емили се загледа в нея, докато се отдалечаваше. Носеше къса пола и тънка блузка с цветни мотиви.

При всяка стъпка нарочно поставяше единия си крак пред другия, за да наподоби превзетата походка на модел.

По време на разходката си по пешеходната алея, Емили посети резервата за животни „Дънди“. Там ветеринарите правеха чеснов сладолед за животните, за да ги разхладят. За първи път не бяха нужни допълнителни средства за поддръжка на тропическата среда на земноводния кон. Жълтеникавите калифорнийски тритони и петнистите жаби се наслаждаваха на парещото слънце. Всички аквариуми трябваше да бъдат охлаждани, за да се поддържа нормалната среда на рибата балон, синия октопод, ярката ангелска рибка и ксантидските морски раци.

Емили седна да обядва в ресторанта на парка за защитени растителни видове. Като даде идентификационната си карта, отново й зададоха същия въпрос.

— Наистина ли сте Емили Уондър?

Усмихвайки се свали слънчевите си очила и отговори по обичайния начин:

— Ако започна да пея, ще разберете веднага, че не съм. С нея имаме еднакви имена, но не и гласови възможности.

— Жалко.

Емили отиде да измие ръцете си радостна, че този банален разговор е приключил бързо, след това седна и се зае с рибата и салатата, които си беше поръчала.

После се отправи към вкъщи. Беше решила, че тази жега й идва в повече. Като стигна до входната врата, някой я извика по име. Обърна се и видя мъж, който тичаше към нея.

Беше по-нисък от нея и по-възрастен. Имаше голяма, буйна брада и носеше каскет, който не свали през цялото време. Погледът му излъчваше напрегнатост. Лявата му ръка беше бинтована и прикрепена с връв през рамото.

Беше й напълно непознат. Изплашено се дръпна назад и с ръка закачи един от кактусите на перваза. Острите бодли прободоха кожата й.

— Ох!

Мъжът хвърли поглед към големия плосък кактус с целия му букет от бодли и после зяпна Емили.

— Добре сте, нали? Убождането не е отровно.

Разтривайки с длан убоденото място, Емили попита:

— Какво желаете? Откъде знаете името ми?

Непознатият държеше идентификационната й карта в дясната си ръка.

— Забравихте си я на масата.

— Колко съм глупава. Благодаря ви — отвърна и си я взе обратно. С облекчение отключи вратата и влезе в апартамента.

Слънцето грееше високо на ясното небе и вертикалните щори на прозореца на Емили накълцваха ярката светлина на ивици, превръщайки всекидневната й в килия с решетки, които меняха положението си през целия следобед. Можеше да пресметне часовете по редуващите се по безжизненото й лице периоди на хладна сянка и противна ослепителна светлина. Тялото й отделяше толкова много пот, сякаш бе тичала под проливен дъжд. Мускулите й бяха парализирани, но мозъкът й осъзнаваше, че неизбежно я очаква смърт от сърдечен удар или задушаване. Лишена от гласа си и възможността да се движи, можеше само да лежи безучастна. Тази незнайна и невиждана отрова, която бе проникнала навсякъде в тялото й без мозъка, я правеше напълно беззащитна. Химичното вещество не можеше да достигне мозъка, затова тя остана в съзнание докрай.

Цели седем часа Емили изпитваше непоносимата тежест да знаеш, че това са последните минути от живота ти. Седем часа се чувстваше като зомби — жива и в съзнание, но заедно с това така безжизнена и скована.

Времето минаваше и тя усещаше как органите й един след друг престават да работят, но не й мина през ума, че може да е била отровена.

Криминалистът, разследващ смъртта й, също не осъзнаваше това. Изчерпателният анализ на тялото й не разкри никакви доказателства за престъпление. Дори и патологът, който проведе аутопсията, не откри истинската причина за смъртта. Тестовете за отрова в кръвта й бяха отрицателни. Микроскопичните прободни рани и възпаления на лявата ръка бяха незначителни, причинени от бодлите на кактус от вида Opuntia vulgaris. Вътрешните органи били здрави преди внезапно да спрат да функционират. Диагнозата на патолога беше сърдечен удар в резултат на неизвестни естествени причини.