Малкълм Роуз
Убийства по списък (4)

Четвърта глава

Притиснати един в друг в хладната нощ, Люк запита Джейд за Барбара Бакли.

— Изглеждаше малко… фанатично.

— Тя е… с остарели разбирания. Пуритан — отвърна Джейд, потрепвайки по паважа пред концертната зала. — Тя е от хората, които те гледат намръщено, ако се осмелиш да се изкашляш по време на представление. За тази вечер нямаше за какво да се притеснява — цареше мъртвешка тишина. Точно както тя го харесва — замисли се за миг. — Ами твоя работен ден не приключи ли вече, криминалист Хардинг?

— Предполагам да. — Чувствайки, че трябва да се реваншира на Джейд каза — Хайде да отидем на хълма.

— Какво? Един часът сутринта е! Ще премръзнем.

— Какво друго ще правиш? Ще ходиш да спиш? Харесва ми нощта и искам да видя върховете покрити със сняг.

— Няма да видиш много.

— Погледни — Люк вдигна ръка към небето. — Каква голяма луна. Ще бъде страхотно. Хайде. Мога да отида с теб или с Малк. С теб обаче ще ми бъде по-топло.

Малк се възпротиви:

— Аз мога да топля…

Люк го прекъсна:

— Да, обаче топлокръвен ли си?

— Не.

— Ще се любуваш ли на красотата на снежните върхове на лунна светлина?

— Нямам капацитета да се любувам на каквото и да е.

— Ясно е тогава. Трябва да сме с Джейд.

— Но аз трябва да те придружавам — рече Малк.

— Не трябва ли да презаредиш? — попита Люк.

— Не.

Люк се засмя.

— Не разбираш ли от намек?

— По-добре действам, когато ми се дадат ясни инструкции.

— Окей. Това няма нищо общо със случая, затова отивай в хотела и ме чакай там.

Когато Люк плъзна картата си през четеца на пътя, веднага пред залата се спря едно електрическо такси. „Накъде предпочиташ?“ попита той Джейд, като се настаниха вътре.

— Харесва ми на Милстоун Едж, близо до Хетърсидж. Оттам има хубав изглед.

На микрофона Люк обясни „Към изгледа от пътя към Хетърсидж.“

На момента таксито отпраши напред. Движението по магистралата през Шефийлд беше натоварено, заради тълпи от празнуващи Нова година. Не беше като Лондон и другите южни градове. Там среднощните лудории са доста опасни и повечето обикалящи из улиците по това време не са доброжелателно настроени. След като оставиха Шефийлд зад гърба си, настана спокойствие. Люк и Джейд бяха сякаш последните хора на планетата.

На Бърбидж Рокс, високо над Шефийлд в посока югозапад, новата сребриста геотермална електрическа станция проблясваше в тъмнината. Три колони гъста пара се издигаха от комините. Станцията напомпваше студена вода на пет километра под повърхността, където самите земни недра я загряваха. Там се превръщаше в нажежена пара, която се връщаше към повърхността и задвижваше турбина, която захранваше целия град с електричество. Сняг и лед на повърхността и огненочервени скали под земята.

Отвъд електрическата станция, тъкмо преди пътя да се спусне към малкото селце Хетърсидж се откриваше внушителна гледка към скалистите склонове в посока към Дърбишир. Всичко изглеждаше студено и тихо, замръзнало като в картина. „Поразително!“ прошепна Люк.

— Звучиш като Барбара Бакли, която говори на Емили Уондър — каза Джейд ухилено и го хвана за ръката.

— Предполагам, че е така. Но просто… знаеш, не идвам много често толкова на юг. — Пусна ръката й и я прегърна през рамо. — И теб не виждам достатъчно. Трябва да използваме времето си заедно максимално.

— Каза ми, че работиш по случая в Уобърн. Не спомена, че има връзка с друг случай от Дънди.

— Смятам, че друга Емили Уондър е била убита там през лятото, но може и да е било от естествена смърт. Възможно е да е само съвпадение.

— Но ти не вярваш да е така.

Джейд винаги успяваше да прочете мислите му.

„Не.“

— Джорджия Боуи е в Дънди — каза тъжно Джейд.

Люк откъсна поглед от смразяващата хълмиста гледка и погледна към своята забранена приятелка. Можеше да види, че й е тежко заради биоложката, за която някой ден ще бъде женен Люк. „Тук в Шефийлд има един художник. Дори не си ми казала името му, но властите ще те омъжат за него, когато ви дойде Времето.“

— Да. — Тя нямаше повече думи и прегърна силно Люк.

— Никога не знаеш какво ще донесе новата година.

Джейд се загледа нагоре. „Виж небето.“

Беше идеално ясно като проекцията, която Малк пускаше към тавана на спалнята на Люк, за да му помогне да заспи. Усмихна се. „Знам какво си мислиш.“

— Точно като в нощта, в която напуснахме Бирмингам. Толкова много звезди.

— В училище разказваше, че е било лошо, глупаво и романтично.

Джейд се засмя тихичко. „Не си спомням Малк да е бил там и да записвал каквото съм казала.“

— Малк не ми е нужен, за да си спомня всичко от онази нощ.

Джейд го пощипна. „Жалко, че не можеш да накараш властите да преразгледат правилата за бракосъчетание, след като вече си в криминалистиката.“

Люк поклати глава. „Така е. Но задачата ми е да съблюдавам реда, не да го променям.“

В топлата хотелска стая Люк хвърли поглед към Малк и каза „Е? Забеляза ли нещо в гримьорната на Емили Уондър?“

— Както заръча съм сканирал всяка налична повърхност с видима светлина. Записал съм прекалено много артефакти, за да ти ги изреждам на глас. Интересува ли те някоя конкретна находка?

Люк се усмихна. Интересуваше го нещо очевидно и обясни „Да. Една контактна леща. По-точно такава леща, която пасва на предписаната на ЕУ-2 в Уобърн.“

— Не е открита.

— Това и очаквах. Ако контактната леща е изпаднала от окото по време на нападението, може да се е озовала на палтото на убиеца. Палтата на оперната певица не бяха на показ. Без значение, инструкциите остават, Малк. Всеки път, когато интервюирам някого, сканирай всяка видима повърхност за контактната леща. Ако носят палта ги сканирай още по-внимателно.

— Записано.

— Няма да те питам за резултата всеки път. Само кажи, ако се натъкнеш на нея. А точно сега — каза, поглеждайки към часовника светещ на телеекрана — си лягам. Ако имам късмет ще успея да подремна малко преди пак да се наложи да ставам.

 

 

Инструкторът Клинт Гарет пристъпи напред със странна усмивка, застинала на устните му. „Тази сутрин“, анонсира пред седмия випуск на Единбургското училище, „убих един човек“. Направи пауза, през която гледаше гневно всеки един от учениците и очакваше шокиращата новина да ги обземе. „Убийство“, каза зловещо, все едно беше развълнуван, засрамен и горд в същото време. „Взех ножа и го вдигнах високо над главата на жертвата ми.“ Играеше сцената драматично, вдигайки ръката си. „Тя беше застинала в уплаха от това, което щеше да й се случи. Напълно неспособна да направи каквото и да е движение. Трябваше да видите ужаса на лицето й. Докато още беше вкаменена от страх, забих ножа дълбоко в гърдите й и с това се приключи. Деянието бе сторено. Захвърлих ножа и побягнах.“

Ърл Димок побутна момичето до него, отправи поглед към прозореца и прошепна:

— Пак вали сняг.

— Шшшт — каза Тина. — Слушам.

— О, извинявай, не се съмнявам.

Тина обичаше многото сняг, пързалката на хълма, лъскавия, гладък лед, боевете със снежни топки и дъха, който излизаше като пара, но повече обичаше уроците на инструктор Гарет. Следващата година Тина щеше да специализира криминология. И когато напусне училище, беше убедена, че ще стане криминален следовател.

Господин Гарет спусна ръката си и се усмихна широко.

— Ще ви споделя, че до няколко минути в стаята ще връхлети криминален следовател със своята Мобилна апаратура на лабораторията по криминология и ще ме обвини в убийство. Но защо?

Тина вдигна ръка.

— Защото сте оставил прекалено много следи.

— Какви например?

— Дрехите ви ще бъдат покрити с кръв. Оставил сте и стъпки вероятно. А също и ножа. По него ще ви разкрият, особено ако има пръстови отпечатъци.

Стоейки пред яркозелената дъска на класната стая, инструктор Гарет се засмя.

— Точно така. И това е само за начало. Един добър криминален следовател ще открие стотици други улики, които сочат директно към мен. — Почуди се за миг и поклати глава. — Не, това не е правилният начин. Най-важната улика на мястото на жестоко престъпление е оръжието, с което е извършено. Това свързва жертвата с извършителя. Винаги предоставя следи — отпечатъци от пръсти, белези, производител, доставчик — и те винаги водят до виновника. Затова, ако искам да съм успешен убиец, не оставям оръжието. И не го скривам. Скритите оръжия биват намерени — рано или късно — от някой криминален следовател или мобилната апаратура. Нож или пистолет хвърлени в езеро, незамръзнало езеро — добави със самодоволна усмивка — ще бъдат открити по един или друг начин. Мобилните умеят да сканират под вода до около метър дълбочина. Може да бъдат наети водолази да претърсват. Понякога дори криминалният следовател може да нареди езерото или язовира да бъдат източени. Не. Ще ви кажа, най-добрият начин никога да не открият оръжието ви е да използвате такова, което после може да се унищожи, без да оставя и следа. Ако не искам да бъда хванат, винаги трябва да унищожавам оръжието. Без пропуски. И не използвам пистолет, защото оставя куршуми, а това е още една връзка между мен и престъплението.

— Ами дрехите ви, господине? По тях има кръв.

— Изгорете ги до последната нишка. Но най-добре на първо време не допускайте да бъдат опръскани с кръвта.

Още по-дръзко Тина попита:

— Е тогава кое е идеалното оръжие?

Инструктор Гарет се засмя.

— Имаше добра идея в последното си есе, доколкото си спомням. Но не съм тук, за да ти кажа как да извършиш перфектното убийство, Тина. Това са уроци за бъдещата ви кариера и ви давам насоки, свързани с криминологията, ако решите да следвате това. В една част от курса ще ви покажа как криминалният следовател решава случая, ако няма сведения за оръжието. Това е една от най-трудните му задачи.

Ърл вдигна ръка:

— Може ли един следовател да променя закона?

— Щеше да го знаеш — въздъхна господин Гарет, — ако беше слушал малко, вместо само да говориш, Димок. Не. Определено не. Работа на следователя е да съблюдава реда, а не да се меси в него. Ако искаш да промениш нещата, трябва да си избереш друга професия. Пробвай с политика.

Тина знаеше, че Ърл не е решил още. Беше й споделил, че се разкъсва между политиката и музиката. Мозъкът му го карал да поеме по пътя на политиката, но сърцето му бленувало за класическа музика. Операта му беше любима.