Малкълм Роуз
Убийства по списък (14)

Четиринадесета глава

Когато Люк наближи южния бряг, температурите осезаемо се покачиха. Вятърът стана по-топъл и не толкова силен, но все още имаше преспи сняг. Тънкият слой лед върху езерата и язовирите беше прекалено крехък, за да поддържа почитателите на пързалянето с кънки, но затова пък патиците тромаво се плъзгаха по него в търсене на незамръзнали местенца, откъдето да пийнат вода.

Един грозен комитет по посрещането се заформи като Люк се измъкна от таксито в Гринуич, на юг от Темза. Моментално Малк се изправи пред него и изстреля предупредителен сигнал в земята пред недружелюбните бандити. Лазерният лъч веднага разтопи тънкия слой сняг, под който се откриха лепкави овъглени плевели. Петимата внимателно се отдалечиха като си шушукаха и се смъмряха помежду си. Като решиха, че са на безопасно разстояние се обърнаха и побягнаха.

Гледайки ги как се оттеглят, Люк поклати глава и въздъхна. Не беше отнело много време на Шефийлд да се превърне в далечна мечта.

— Благодаря, Малк. Сега ми покажи пътя до Гринуичкото училище.

 

 

В занемарената учителска стая директорката остана слисана.

— Емили Уондър? Не бях чувала това име от много време.

— Кога изчезна?

Тя си пое дълбоко въздух и се замисли върху това.

— Преди около година? Струва ми се.

А Люк беше предполагал, че е изчезнала наскоро.

— Имала ли е някакви неприятности? Имала ли е причина да избяга?

— Тя… беше калпазанка. Надарена, умна, но много недисциплинирана. Имаше ли раздори, тя все беше в центъра им, но как да ви кажа — накрая нещата излизаха все другояче. Дори още повече, тя дори се опитваше да оправи цялата бъркотия. Мисля, че желаеше доброто на всички ни. Харесвах я, въпреки че беше такава. Стана ми мъчно като изчезна.

— Някой да твърди, че я е виждал?

— Не, но…

— Какво?

— Ако искате да я проследите, първо трябва да пробвате в стария склад, край бетонните елементи. Знаете ли мястото, където такситата влизат в тунела Блекуол?

— Мобилният ми има подробна карта — отвърна, гледайки към Малк.

— По-нататък не може да отидете, защото ще паднете в Темза. Сега не е замръзнала, затова не може да се премине по нея. Ще видите. Накрая има един голям, празен, кръгъл склад — обясни директорката.

— А защо там?

Тя сви рамене:

— Интуиция. Някои деца се мотаят там. Знам ли. Не би било… удачно от моя страна да ходя по такива места. Само бъдете предпазлив, ако смятате да отидете.

— Добре — отвърна Люк. — Благодаря ви.

 

 

Беше безнадеждно. Групата деца го забеляза и по кръжащия над него мобилен веднага разбра, че е криминалист. Макар да внимаваше много, когато пристъпи в разрушения склад, вътре децата вече се бяха разпръснали. Никой не беше останал. Беше натъжен от мисълта, че може никога повече да не играе на импровизирано игрище и да крещи: „Подай насам!“, да му се отдаде възможност да забие перфектния гол. Може би работата му на криминалист винаги ще се изпречва между него и желанието му да порита топка.

Празният заслон беше мръсен и голям, по-голям от бейзболно или футболно игрище. Ако Люк застанеше в единия край и извикаше, не се знаеше дали в другия ще го чуят.

Застана по средата на сградата, капчици вода се стичаха от счупения покрив. Обърна се към Малк:

— Знаеш ли какво трябва да направя?

— Не.

— Виж дали ще можеш да намериш електронния адрес на Оуен Гуд, младежа, който срещнах по време на случая с Липсващия куршум. Нужен ми е сега.

— Имаш ли права да наемаш криминалист?

Люк се засмя.

— Не мисля да го взимам на работа при мен, Малк. Просто го намери.

— Търся.

 

 

Бялото момче проучваше областта внимателно и както винаги беше нащрек за опасности. Готов да побегне в обратната посока, ако почувства някаква несигурност, се спотайваше в тъмните ъгълчета на таксиметровата автостанция Норт Гринуич. Гигантски багер загребваше камъни в завода за баластра. До него сградата на Перилни препарати Блекуол пустееше, защото предприятието не функционираше от години. Наблюдаваше Люк Хардинг и неговия мобилен помощник известно време, преди да забележи, че те се намираха на същото ниво. Излезе от прикритието си, оглеждайки се за признаци на опасност от някоя страна, и отиде до тях, пред самия склад.

— Не мислех, че ще ви видя пак.

Криминалистът се усмихна сърдечно и каза:

— Ей, Оуен, как я караш?

— Много добре. — Обърса носа си в ръкава.

— Имаш ли си твое местенце?

Той кимна.

— А работа?

— Ами… почти.

Люк се засмя:

— Дано тоя път не копаеш по-дълбоко.

Оуен се изкашля и започна да подсмърча.

— Сигурно пак искаш да ме използваш като примамка. Около какво душиш този път?

— Нищо опасно. Но примамката е необходима. Опитвам се да намеря едно единайсет годишно момиченце на име Емили Уондър. Изчезнала е, но може би се крие.

Оуен изглеждаше озадачен.

— Не я познавам. Какво мога да направя?

— Аз… ъм… оказвам странен ефект върху групичките деца.

Оуен се усмихна.

— Да, знам. Те започват да бягат. Искаш аз да бъда криминалист, защото от мен не бягат.

— Ти знаеш ли, че се събират тук? — посочи към един голям купол.

— Да. Мястото е толкова голямо, че последния път като организирах един мач тук се събраха по двайсет играчи от отбор.

— Значи — продължи Люк — можеш да разпиташ сред тях дали някой е чувал нещо за Емили Уондър.

— А тя каква е?

— Малко като теб е. Носи й се славата на калпазанка, но всички много я харесват.

— Ха. — Оуен се правеше на корав, но никак не му се нравеше идеята някакво си момиче да се размотава само из Лондон. Самият той е бил в подобна ситуация и трябваше да се движи с разбойниците и отрепките. Те му бяха единствените приятели. Ако можеше да направи живота на Емили по-сигурен, би дал всичко от себе си. — И какво ще спечеля от това?

— Някое топло местенце? — предположи той.

— И?

— Ще предам на Властите колко много си ми помогнал. Отново. Миналият път получи идентификационна карта — възможност да получиш жилище и разни вещи. Този път… — Люк сви рамене.

— Поне се постарай да не се разчуе, че помагам на криминалист. Иначе само неприятности ме очакват по тия места.

— Ще си много добър, ако се захванеш с помощ за бездомни деца, сигурен съм. Знаеш как да се държиш с тях. Виждал съм те.

Оуен се беше загледал в един кораб, който преминаваше по Темза и отвърна замислено:

— Да, навярно не е лоша идея.

— Ще говоря с Властите да направиш един вид алтернативно училище за хората в околността. Да кажем на някое подобно на това място. — И обходи с поглед запустелия склад.

— Добре, имаме сделка. — Оуен беше запленен от предложението, но не го показа. Той вярваше, че Люк Хардинг ще направи всичко възможно, но не вярваше, че Властите ще приемат на сериозно тази идея. Забрани си да се въодушевява, когато възможността надеждите му да се осъществят беше толкова незначителна.

— Хайде, оставям те да действаш. Ще се свържеш с мен чрез Малк.

— Да. Дано някой, който знае какво върши да поеме нещата. Колкото повече един разследващ се мотае наоколо, толкова повече ще трябва да чакам децата да дойдат обратно тук. Вероятно ще трябва да спретна един добър мач, преди да ги накарам да заговорят откровено.

Оуен се усмихна, докато гледаше как криминалистът и верният му мобилен, който го следваше неотлъчно като домашен любимец, се отдалечаваха бързо.