Малкълм Роуз
Убийства по списък (20)

Двадесета глава

Докато вървеше от пристана в посока към изоставения купол, построен на една осморка на Темза, Люк бе твърдо решен този път да не подплашва децата от склада. Имаше идеята да се приближи, без да се издава, че е криминалист и поради това каза на Малк да остане назад. Той възрази.

— Опасно е за теб в Лондон, ако не те защитавам.

— Хора като Оуен Гуд очевидно се справят и без мобилен.

— Оуен Гуд е бил прострелван и раняван, Емили Уондър също не е в безопасност. Също така — допълни — Властите държат да спазваш съветите ми. Не биха одобрили твоите неортодоксални методи.

— Добре, Малк. Задай на твоите електрически вериги следното — какво се случваше всеки път, когато дойдеше с мен да търсим малките хулиганчета?

— Те бягаха.

— Точно така — кимна Люк. — Замисли се сега как ще събера още информация за изчезналото момиче. От всеки човек се отделят хиляди люспи мъртва кожа всяка минута, затова който и да я е отвлякъл, все някъде наоколо е оставил такива следи. Това е несъмнено. Можеш да направиш ДНК тест дори и само по една люспица, ако я намерим, нали?

— Непрактично. Там ще има милиони частици кожа от много различни хора.

— Точно. Обезсърчаващо, нали? Но какво да правим? Бихме могли да ограничим търсенето, ако поговоря със седемгодишното момче, което Оуен познава, но то ще избяга, ако дойдеш с мен.

— Програмирането ми не може да разреши тази дилема. Логиката ти е правилна, но съм инструктиран да бъда постоянно до теб по време на разследване.

— Е, този път просто ще трябва да ми се довериш. Сега се скрий. Наглеждай изхода, ако ще се почувстваш по-щастлив.

— Аз не изпитвам…

— Да, да. Знам. Но имаме ли сделка?

— Мога да съблюдавам твоята безопасност като вардя подстъпите към сградата от разстояние.

— Мерси, Малк. Страшен приятел си.

 

 

Люк успя да види групичка от около трийсет деца в огромното хале на склада. Оуен също беше там и се правеше на съдия на футболен мач. Той сигурно бе единственият от тях, който притежаваше дом и идентификационна карта. Другите трябваше да са на училище. Играта спря като забелязаха Люк, но едно момиче извика „Корнер!“ и играта продължи.

С дрезгав глас Оуен изкрещя:

— Давайте без мен за малко — и се отправи през импровизираното игрално поле към Люк. — Аз… ъм… аз се върнах. Но тая група хлапета са много готини.

— Радвам се, че си тук.

Оуен се огледа:

— Нямаш мобилен? Да не са те уволнили?

— Още не — усмихна се той. — Онзи седемгодишния тук ли е?

— Да. Виж, сложили са го на вратата. Не съм виждал по-лош вратар от него, такъв е дребосък.

— Ще го доведеш ли за малко?

Оуен се изкашля.

— Няма да е голяма загуба за отбора. Ще отида да го викна. Той ми има доверие.

Момчето застана между Оуен и Люк на твърдата земя пред стария склад.

— Сещаш ли се за онзи, който е отвел Емили — попита го Люк като приклекна пред него. — Сигурен ли си, че е бил мъж?

Момчето не посмя да го погледне в очите, вместо това се обърна към Оуен с мълчаливо недоумение, изписано на лицето.

— Както казват криминалистите — обясни Оуен с усмивка — този е надежден.

— Да, мъж беше, — отвърна.

— Къде ги видя?

— Тук бях.

— Имам предвид, къде бяха те?

Люк направи жест с ръка, сочейки пустеещите земи пред тях, от Темза наляво, през зейналото гърло на тунела, завода за баластра и безстопанствената сграда на Перилни препарати Блекуол и пак до Темза надясно.

Момчето затвори очи за няколко секунди и след това посочи към бетонните строежи отсреща.

— Там бяха. Към реката се движеха. Ей натам.

— Благодаря ти — каза му Люк. — Много ни помогна. А в какво беше облечен мъжът?

Момчето сви рамене.

— Не знам, но имаше зелен шал.

— Ами Емили носеше ли нещо? Например, някаква чанта?

Отново затвори очи и сбръчка лицето си, очевидно опитвайки се да пресъздаде сценката в ума си. Като ги отвори каза: „Да.“

— Каква чанта? Какъв цвят беше?

— Синя. Като раница изглеждаше.

Оуен избърса носа си с ръка:

— Сигурно е носела одеяло.

Люк кимна. Обръщайки се отново към момчето рече:

— Това е чудесно. Ще се опитам да я намеря.

То се опули:

— А да не искаш да я вкараш в затвора?

— Не — усмихна се Люк. — Сега ще ти докажа. — Изправи се и извика Малк. Докато роботът се плъзгаше към тях, той внимателно сложи ръка върху рамото му и каза: — Не се бой, не си в опасност. Нали знаеш, че мобилните не могат да лъжат? — Като момчето изрази съгласие, Люк погледна към Малк и го попита — Аз опитвам ли се да арестувам Емили Уондър?

— Не.

Момчето се дръпна настрани от Малк, но явно съмненията му, че Люк може да го лъже бяха разсеяни.

— Ще се опитам да я върна тук, ако мога, за да продължи да живее както преди. Точно сега обаче искам да се върнеш да пазиш на вратата. Надявам се отбора ти да не е допуснал някой гол, докато теб те нямаше. Благодаря ти.

На малкия вратар не му беше нужна втора покана. Обърна се и затича навътре с всичка сила.

— Добра работа — намигна Люк на Оуен, наблюдавайки играта в склада.

— На теб късмет — отвърна му с дяволито ухилване.

— Ще ти е нужен.

Люк и Малк се отправиха към големите порти на фирмата за баластра.

— Оттук са тръгнали, Емили и човека, който я е отвлякъл. Продължили са на изток към Темза. Сканирай всичко възможно, Малк, но основно търси синя раница.

— Има прекалено много предмети, по които има частици от кожа за анализ. Това е отвъд способностите ми.

— Просто сканирай и записвай. Ако засечем нещо, което си заслужава — като раницата й — на нея ще извършиш подробен анализ. Ако мистериозният похитител я е пипал, може да успеем да открием пръстови отпечатъци или частици кожа. Такъв е планът.

Като не откъсваше поглед от земята пред и около себе си Люк бавно се придвижваше към реката, търсейки нещо значително. Като минаваха покрай висока дървена ограда той попита Малк:

— Какво има от другата страна? Представи си, че някой може да е хвърлил чантата през нея, за да не бъде открита.

Малк се издигна на височина и насочи сензорите си към оградения двор.

— Това е строителен склад. Струва ми се, че е изоставен и не откривам никакви вещи, свързани с нашия случай.

— Благодаря. — Люк се наведе към оградата и каза: — Я, чакай малко. — Изхлузи десния си ботуш, обърна го надолу и две назъбени парчета ситна баластра изпаднаха от него. — Не знам как влиза там, но все става така. Много убива.

— По-малките парчета се залепват по вата — му обясни Малк.

— Само да не бодяха така — отвърна Люк, обувайки ботуша си. Продължи напред, а Малк кръжеше край рамото му.

Две таксита се разминаха в противоположни посоки. Тунелът Блекуол погълна едното и изплю друго в същото това време. Люк направи пауза и запита:

— Малк, може ли да влезеш в тунела и да го сканираш?

— Не. Забранено е за всяка мобилна апаратура на лабораторията по криминология да влиза на такива места. Бих могъл да причиня нещастен случай или да застраша собствената си сигурност или тази на пътниците.

— Ако Кю е запален по криминологията сигурно знае това — изтъкна Люк. — Идеално място за скриване на разни неща — като например раница или тялото на момиче.

— За да получа достъп, ти трябва да пратиш молба до Властите и, в случай че я получиш, те временно ще прекъснат захранването на тунела.

— Засега ще го оставим. Може би по-късно.

Люк все повече губеше надежда, колкото повече се доближаваха до Темза. Не беше далеч от кея, от който щеше да се обади на речна патрулка, която да го върне в хотела. Но сега той осъзна, че може би е доста встрани от пътя, по който Емили и похитителят й са поели.

Облегна се на парапета на брега на реката. На два метра под него Темза припляскваше лениво по калния бряг. На север стърчеше една разнебитена дига. Прикрепена към речния бряг посредством ръждиво скеле се носеше по течението под някакъв странен ъгъл. На понтона имаше силоз, върху който бе кацнала една топчеста чайка. Дълъг кран стърчеше мълчаливо някъде отвъд брега, извисявайки дългия си врат над смрачаващото се небе. Някога този гигант е провесвал хоризонталната си стрела напред-назад, товарейки и разтоварвайки стоката от корабите. Люк изпита съмнение, че някога отново ще се задвижи.

— Ако живо същество падне в Темза — отбеляза Малк — шокът от студената вода ще парализира крайниците му почти на мига и тялото ще потъне. Рано или късно то ще изплува на повърхността. Този И-образен участък е капан за телата на удавниците, независимо къде по течението са се гмурнали във водата.

Люк въздъхна и се загледа на юг към пристана. Изведнъж стрелна поглед към поддържащото го скеле:

— Виж! — В реката, впримчен около един от намазаните с катран дървени пръти нещо синьо се премяташе напред-назад. Затича към кея и завика: — Използвай подводното сканиране, Малк. Момичето не е там долу, нали?