Джон Джейкс
Севера и Юга (71)

70.

В Белведере Били и Брет сядаха да вечерят. Били предложи след това да излязат да се поразходят, защото пролетната вечер беше толкова хубава. И двамата знаеха, че причината е друга, а отминаващите часове само изостряха нейната болезненост. Късно след обед той бе получил телеграма: заповед да се върне във Вашингтон на следващата сутрин. Мисълта за предстоящото заминаване потискаше Брет и разваляше апетита й.

Към края на вечерята настъпи суматоха. Внезапна светлина заля сумрачното небе зад прозорците на трапезарията. Когато Били, Брет и двете сервиращи им момичета се затичаха навън да видят какво става, далечен трус разтърси къщата до основи. Едно от момичетата изпищя. Конярят дотича възбуден в стаята и между многото възклицания успя да съобщи, че една падаща звезда пламнала, осветила наоколо като ден и после изчезнала оттатък в долината.

Ударът на метеорит в земята обясняваше сътресението, което всички почувстваха. Уплашеният мъж разказваше, че много падащи звезди били виждани напоследък над долината. Той трепереше и шепнеше нещо за Божия гняв, който се изсипвал върху земята.

Брет прие тези думи с привидно спокойствие, но странната светлина и трусът засилиха нейната потиснатост. Заедно с Били се отправиха към върха на хълма, за да огледат отвисоко трите тухлени пещи на Хазард Айрън. Беше великолепна нощ, безоблачна и топла. Виждаха се хиляди звезди, вълнуващо блещукащи от хоризонта до зенита, освен там, където техният блясък се замъгляваше от фосфоресциращо светлинно було.

Особена, дразнеща миризма се разнесе над върха на хълма, по който се изкачваха. Миризмата се излъчваше от слаб, едва доловим пушек.

— Какво гори? — попита тя, когато стигнаха върха, почти останали без дъх. Бяха обградени от гъсти лаврови дървета, чиито цветове се белееха в тъмнината.

Били помириса въздуха.

— Не знам, но изглежда не е далеч. Ето там долу. Чакай тук, ще отида да видя.

Той се спусна покрай лавровите дървета. Стелещият се дим ставаше все по-плътен и странната миризма на изгоряло се засили. Усети, че кратерът е наблизо, преди да го е видял; горещина облъхна лицето му. Най-после на светлината от звездите забеляза на около пет метра от него дупка, чернееща на склона. Не можеше да види самия метеорит, но знаеше, че е там.

— Няма нищо страшно — каза той, когато се върна на върха. — Метеоритът, или част от него, се е ударил в хълма.

Тя се сгуши в прегръдките му, опитвайки се да скрие своето безпокойство и усещането за самота. Разбира се, Джордж и Констанс правеха всичко възможно, за да се чувства като у дома си. Радваше се и на децата им и грижите за тях й запълваха времето. И все пак не се беше приспособила към живота в Пенсилвания, към долината, към местните хора и техните навици. Проповедникът казваше, че Господ закриля странниците, но тя не беше уверена в това.

И сега не можеше повече да крие чувствата си.

— Били, страхувам се.

— От войната?

— Да, страхувам се и от твоето заминаване. Страхувам се, че няма да знам къде си и дали не си в опасност. Страхувам се от хората в града и от начина, по който някои ме гледат с укор, защото съм южнячка. Страхувам се от всичко. Толкова ме е срам да го призная, но нищо не мога да направя.

Гласът й звучеше слабо, лишен от силата, която винаги беше очаквал от нея. Освен това той се страхуваше не по-малко от нея. Нямаше представа къде ще го изпрати армията.

Макар да предполагаше какъв вид задължения го очакват. Инженерите секат дървета, подготвят пътища, строят понтонни мостове, по които армиите напредват. Инженерите вървят най-отпред на всички видове войски и обикновено са първите, изложени на вражеския обстрел.

— Всичко е така объркано — шепнеше тя. — Срещам толкова омраза и толкова радост от перспективата да убиват. Понякога си мисля, че едва ли някой от нас ще оцелее.

— Ако се обичаме един друг, можем да оцелеем. Същото е и с нашите семейства. И със страната.

— Наистина ли вярваш в това?

— Да, наистина. Веднъж, когато се бях почувствал обезкуражен, Джордж ми помогна по този начин. — Той откъсна клонче от лаврово дърво и го сложи в ръката й. — Лавровото дърво вирее там, където другите растения загиват. Майка ми винаги вярваше, че нашето семейство е като лаврово дърво и аз предполагам, че твоето също. Достатъчно силни, поради любовта на много като нас, за да оцелеят въпреки всичко.

Тя погледна клончето и неговите малки бели цветчета, после го пъхна в джоба на роклята си.

— Благодаря ти.

Когато той се наведе да я целуне, усети сълзи, но гласът й звучеше по-твърдо.

— Веднага щом разбера къде ще се установя, и ако е възможно, ще изпратя да те доведат. Ще оцелеем заедно.

Тя се обърна и го целуна:

— Били Хазард, обичам те!

— Обичам те, Брет! Ето защо ще оцелеем.

След още една продължителна целувка тя се обърна отново и се отпусна удобно в прегръдките му. Гледаха звездите, а поривът на пролетния вятър се носеше край върха на хълма. Лавровите дървета се люлееха и сякаш си шепнеха. Били беше споделил своята надежда, но не и несигурността си. Много добре знаеше, че надеждата е крехка.

Мракът също изглеждаше крехък. Те не бяха с лице към многобройните постройки на Хазард Айрът, но дори и така усещаха сиянието наоколо, мощното червено излъчване, което сякаш заливаше цялата долина край реката. Светлините на града бледнееха зад него, а някои напълно изчезваха.

Били не искаше да гледа и дори да знае за съществуването на фабриката, но не можеше да избяга от нея. Кървавият отблясък на трите пещи затъмняваше звездите. Той сякаш дочуваше врявата на хората, работещи през нощта сред дима и горещината, и оглушителния шум от парните машини, нагнетени докрай.

Затвори за миг очи. Но и това не помогна. Алена светлина падаше върху косата и раменете на жена му. Променливият вятър довяваше дим и сажди от фабриката. Долината и светът му се струваха изпълнени с шума от огромен парен чук, който изковаваше ризница на Съюза за война. Вятърът смесваше дима от фабриката на Хазардови с този от хълма, където беше паднал метеоритът, и превръщаше лавровите дървета в дим, сякаш никога не ги е имало.

„Робството навлича Божия гняв

върху всяка страна. Щом народите

не могат да бъдат възнаградени или наказани

на оня свят, то това трябва да стане на тоя.“

Джордж Мейсън, Вирджиния, 1787 г.