Джон Джейкс
Севера и Юга (57)

56.

— Посетител? — каза Ори, като се качваше по стълбите след иконома. — Но аз не очаквам никого… Господи! Това ти ли си наистина, Джордж?

— Мисля, че да — отвърна изпоцапаният пътник със също толкова изпоцапана усмивка. — Като изчеткам саждите от косата си и измия мръсотията от лицето си, ще се убедим в това напълно.

Ори се втурна надолу по стълбите.

— Къфи, занеси веднага тези чанти в спалнята за гости. Гладен ли си, Джордж? Ще вечеряме след половин час. Защо не ни се обади, че ще дойдеш?

— Самият аз не знаех до преди няколко дни, когато го реших. Освен това — с нервно движение той си взе една пура — си мислех, че може да не ми отговориш, ако ти пиша за желанието си да дойда. Ти не отговори на нито едно от писмата ми.

Ори се изчерви.

— Бях ужасно зает с реколтата… А и в щата е такава бъркотия, както знаеш…

— Да, зная. Когато слязох от влака в Чарлстън, почти повярвах, че съм на чужда земя.

— Може да се окаже вярно в някой от тези дни — каза Ори, след като се изсмя, без чувство за хумор. — Кажи ми, това мнение разпространено ли е на Север?

— Бих казал, почти навсякъде.

Ори поклати глава, въпреки че не бе изненадан от думите на своя приятел. Губернаторът Пикинс вече бе свикал специално събрание в Баптистката църква в Кълъмбия. Всички очакваха, че делегатите ще гласуват отцепването.

Джордж се изкашля, за да прекъсне мълчанието.

— Ще ми налееш ли нещо за пиене? Нека си поговорим.

Ори се посъживи.

— Разбира се. Оттук.

Той заведе Джордж в библиотеката. Много се радваше да види своя приятел, но напрежението, възникнало между тях в последно време, му пречеше да изрази чувствата си. Отвори от най-доброто уиски. Докато пълнеше чашите, Джордж спомена, че се е отбил при Купър за няколко часа.

— Не съм дошъл тук заради него — продължи Джордж, отпускайки се на един стол. Събу едната си обувка и разтърка крака си през чорапа. С чаша в ръка Ори стоеше с гръб към прозореца, чиито капаци бяха затворени. Бледата зимна светлина докосваше раменете и тила му.

— Защо тогава? — попита той.

„Не може ли да направи компромис?“ — си мислеше Джордж, внезапно обхванат от чувство на безсилие. Той го превъзмогна при мисълта за терзанията, които го бяха довели тук. Погледна високия, строг мъж до прозореца и отговори:

— За две неща. Първо, за да се опитам да спася нашето приятелство.

Последва смразяващо мълчание. Ори бе толкова изненадан, че не можеше да намери думи. Джордж се наведе напред и вдигна глава. Гласът му зазвуча още по-напрегнато.

— Това приятелство е важно за мен, Ори. След Констанс и децата то е най-ценното, което имам на този свят. Не, почакай, изслушай ме. Извиних ти се в писмо, но това не бе достатъчно за мен. А както виждам, и за теб. Затова дойдох, за да говорим очи в очи. Не позволявай на лудите глави тук или на радикали като сестра ми да разрушат добрите ни чувства един към друг.

— Имаш ли вести от Върджилия?

Джордж поклати глава.

— Още се крие. Честно казано, не ме интересува. Не трябваше да заставам на нейна страна онзи проклет ден. Изтървах си нервите.

В желанието си да намали напрежението Ори измърмори:

— Бих казал, че и двете страни си изтърваха нервите.

— Не съм дошъл да обвинявам, а да ти поискам прошка. Ясно е, че Южна Каролина възнамерява да се отцепи, макар да смятам това за голяма грешка. Винаги е било възможно да се постигне споразумение за робството, но, ако правилно съм разбрал Вашингтон, ще е невъзможно, когато се стигне до разединение. Във всеки случай, накъдето и да тръгне този щат, другите вероятно ще го последват, а това може да има само ужасни последици. Страната е като един голям заседнал кораб, който не може да тръгне и бавно се разпада на съставните си части. Хазардови и Мейнови са били близки години наред. Не искам това приятелство да се разпадне.

Още веднъж Ори застана с лице към своя гост. Невидимата стена, която се издигаше между тях, се срути. Беше голямо облекчение да изрази с думи онова, което чувства.

— Нито пък аз. Радвам се, че дойде, Джордж. Това ми дава възможност и аз да поднеса извиненията си. Хайде да забравим.

— Доколкото можем в тези времена.

Двамата се притиснаха като братя, в здрава мечешка прегръдка.

* * *

Не след дълго те вече си говореха спокойно, както преди. Джордж се замисли.

— Наистина се страхувам от конфронтация, ако Южна Каролина се отцепи. И то не само политическа.

Ори кимна.

— Горещи спорове се водят около това, в чии ръце ще останат федералните фортове.

— Разбрах, като идвах насам през Чарлстън. Някой трябва да намери изход от тази бъркотия, преди безумците и от двете страни да са ни въвлекли в някоя война.

— Има ли изход?

— Линкълн и някои други предложиха нов вариант. Да се сложи край на робството, а Югът да получи обезщетение. Да бъде обезщетен за загубите, дори ако трябва да се даде и последния цент от хазната. Може да не е идеалното решение, нито пък морално чисто, но така би могло да се избегне въоръженият конфликт.

Ори не изглеждаше убеден.

— Не си чул съпруга на Аштън. Много от управляващите в този щат мислят като него. Той не иска да го избегне.

— Кучият син щеше да иска, ако беше виждал някога бойно поле.

— Безспорно. Но не е — въздъхна Ори. — Понякога ми се струва, ме си прав за робството. — Устата му се изкриви в кисела гримаса. — Съзнаваш ли какво радикално признание е това за човек от Южна Каролина? Остави моето мнение настрана. Познавам повечето земевладелски фамилии по течението на тази река. И цялата държавна хазна да им дадеш, няма да се откажат от робството. Само светец би се съгласил да се разглоби машината, която произвежда богатството му. Но моите съседи биха дали живота си за нея.

— И мисля, че ще го сторят — каза Джордж през прозрачно синкавия цигарен дим. Лудите глави и от двете страни искат кръв. Но трябва да има друг начин!

Отново настъпи мълчание. Никой от двамата не знаеше какъв е този начин.

 

 

От месеци насам Ори не се бе чувствал толкова спокоен и щастлив. Обтягането в отношенията им, по вина както на външни събития, така и на самите тях, изведнъж изчезна. Той беше благоразположен, когато Джордж подхвана въпроса, свързан с втората цел на посещението му.

— Искам да поговорим за брат ми и сестра ти. Те искат да се оженят. Защо не си съгласен?

— Струва ми се, че в последно време Брет върши, каквото си иска.

— По дяволите, Ори, не се инати.

Ори се изчерви гузно и погледна встрани. Джордж продължи в същия дух.

— Тя не е отишла дотам, че да се омъжи без твое разрешение. А аз не мога да разбера защо не й го даваш.

— Не можеш ли? Та ние обсъдихме причината. Идват трудни времена, може би война.

— Именно по тази причина би трябвало да им позволиш да бъдат щастливи, докато могат.

— Но ти знаеш какъв е дългът на Били. Ще бъде с армията и правителството във Вашингтон. И правилно. Брет, от друга страна…

— По дяволите — възкликна Джордж, — оставяш враждите между групи фанатици и политически центристи да разбият живота им. Не е честно. Освен това не е нужно. Били и Брет са млади. Това им дава сила, издръжливост. Разбира се, ще има натиск върху тях. Но аз зная това, Ори. Заедно брат ми и сестра ти ще преодолеят трудностите много по-лесно от другите. Те се обичат, а и имат късмета да произхождат от две семейства, свързани с дълбоко приятелство.

Думите отекнаха в стаята, сред рафтовете с книги. Джордж отиде до шкафа с уискито. Изведнъж помръкна, надеждата му се изпари. Ори се мръщеше.

За трети път в стаята надвисна тягостна тишина. Най-накрая се чу:

— Добре.

Джордж извади пурата от устата си. Боеше се, че не е чул добре.

— Ти каза…?

— Добре — повтори Ори. — Винаги съм те мислел за твърде неразумен. Но в повечето случаи си бил прав. Мисля, че Брет и Били заслужават шанс. Да им го дадем.

Джордж нададе вик и подскочи от радост. После се втурна и отвори вратата.

— Повикай някой от слугите си. Изпрати го веднага в Чарлстън. Зарадвай нещастната девойка.

Ори излезе. Написа разрешение на Къфи. Изненада се колко добре се чувства; както някога като момче, изпълнен с най-обикновена радост, каквато не бе изпитвал от години.

Когато се върна в библиотеката, Джордж го поздрави с шеговито-сериозен тон за неговата сговорчивост. Чуха как конят на Къфи потегля и започнаха да си обменят новини. Джордж говореше за Констанс и децата. Ори му описа изненадващото оттегляне на Мадлин, явното влошаване на здравето й. После Джордж повдигна въпроса за „Звездата на Каролина“.

— Говорих с Купър, както ти казах. Признавам, че ми е трудно да приема мисълта, че ще изгубя два милиона долара.

— Купър би могъл да ти се изплати до цент, ако ликвидира всичко. Но мисля, че не иска да го направи, защото това означава да признае неуспеха си.

— Макар самият той да казва, че корабът не може да бъде завършен? Е — Джордж повдигна рамене, — мисля, че му се възхищавам. Или по-скоро бих му се възхитил, ако делът ми бе по-малък. Каква мръсна каша забъркахме всички ние.

— Както старите хора винаги се оплакват — измърмори Ори.

— Да не искаш да кажеш, че сме стари?

— За теб не знам. Но аз съм.

— Мисля, че и аз. Противна мисъл. — Джордж дъвчеше пурата си. — Клечо, хайде да се напием.

Лицето на Ори светна, като чу отново прякора си. Никога нямаше да се върнат онези щастливи, светли дни в Академията, но поне те двамата можеха да си го представят. Защо старите мъже да не се утешават с такива игри? Светът потъваше в мрак.

— Мечо, позволи ми — каза той, стигнал пръв до уискито. — Станал съм специалист по пиянството.

Двамата се засмяха, сякаш това беше шега.