Джон Джейкс
Севера и Юга (2)

1.

— Искате ли да ви помогнем да го натоварите на борда, млади господине?

Пристанищният хамалин се усмихваше, но в очите му не личеше дружелюбие, само алчност, породена от вида на явен чужденец.

Мигове преди това кочияшът на пътническия омнибус на хотел „Астор Хаус“ хвърли очукания от пътуване сандък в началото на кея. Ори го хвана за едната въжена дръжка, която все още не беше скъсана, и го повлече, но преди да направи и три крачки, хамалинът застана между него и подвижното мостче.

Беше ярка, безветрена утрин през юни 1842. Ори и без това вече живееше в напрежение при мисълта за онова, което му предстоеше през деня. Скованата усмивка и наглият поглед на пристанищния хамалин само влошиха положението, а също и видът на двамата му колеги, които се подпираха наблизо.

Но напрежение и страх са различни неща, а Ори нямаше намерение да позволи първото да доведе до второто. Бяха го предупредили, че Ню Йорк гъмжи от всевъзможни мошеници, а сега излизаше, че се е натъкнал на един от тях. Той свали високата модна касторена шапка и попи челото си с ленена кърпичка, която извади от вътрешен джоб.

Ори Мейн, шестнайсетгодишен, беше почти един и деветдесет и строен, което подчертаваше, че е висок, и придаваше известна грация на движенията му. Имаше продълговато, обикновено лице с хубавия цвят на човек, който прекарва много време на слънце. Носът му беше тесен и аристократичен, кестенявата коса — вълниста. Очите му също бяха кестеняви и малко дълбоко поставени. Винаги, когато не си беше доспал, под тях се появяваха кръгове от умора, както след изминалата нощ. Сенките придаваха на лицето му меланхоличен израз. Но не беше меланхоличен по природа. Доказваше го усмивката, която често се появяваше. От друга страна обаче беше уравновесен. Имаше склонността, преди да предприеме важна стъпка да спре и да помисли.

Нетърпеливият хамалин сложи стъпало на сандъка:

— Момче, попитах те…

— Чух ви, господине. Сам мога да се справя със сандъка.

— Чуйте го само — подигра се единият от хамалите. — Откъде си, бе селяндур? — Издал го бе акцентът, защото облеклото му съвсем не беше селско.

— Южна Каролина.

Сърцето му биеше учестено. Тримата бяха зрели мъже, мускулести и корави. Но нямаше да отстъпи. Посегна към въжената дръжка. Първият хамалин го хвана за китката.

— Тая няма да я бъде. Или ние ще го качим на парахода, или ще пътуваш до Уест Пойнт без него.

Ори се стъписа пред заплахата, а също и пред лекотата, с която бяха разгадали къде отива. Имаше нужда от време да помисли, да се постави в по-добро положение, за да се справи с тези негодници. Момчето си тръсна китката, за да покаже, че иска хамалинът да я пусне. Той съзнателно се забави, а после я пусна. Ори се изправи и с две ръце нахлупи шапката си на главата.

Три пътнички, две хубави момичета и една по-възрастна жена, бързо минаха край тях. Те положително нямаше как да му помогнат. Сетне от подвижния мостик слезе дребен мъж в униформа, както предположи Ори — чиновник от компанията. Един от хамалите махна рязко с ръка и чиновникът не мръдна от мястото си.

— Колко ще искате, за да го натоварите? — попита Ори. Някъде зад него изскърцаха колелата на каруца и по паветата затропаха копита. Пристигаха други пътници.

— Два долара.

— Това е около осем пъти повече от полагаемото.

Хамалинът се ухили.

— Може, войниче, но това е цената.

— Ако не ти харесва, върви се оплачи на кмета. Върви се оплачи на брат Джонатан — каза втори хамалин и тримата се засмяха. Брат Джонатан беше популярен символ на нацията. Селяндур, янки.

Ори се потеше от напрежение и горещина. Приведе се отново, посягайки към сандъка.

— Отказвам да ви платя…

Първият хамалин го блъсна.

— Тогава сандъкът остава тук.

Сериозният израз прикри страха на Ори.

— Господине, не ме докосвайте. — Думите му предизвикаха хамалина и той направи точно това. Опита се недодялано да го разтърси. Ори беше планирал посоката на нападението си и заби десния си юмрук в стомаха на хамалина.

Чиновникът викна:

— Спрете — и понечи да тръгне напред. Друг хамалин го отхвърли толкова силно, че едва не падна от кея във водата.

Първият хамалин сграбчи Ори за ушите и ги изви. Сетне заби коляно в слабините му. Ори се олюля, налитайки на някого, който идваше отзад, някой, който се шмугна покрай него и се нахвърли върху тримата хамали с размахани юмруци.

Хвърляйки се обратно в боя, Ори забеляза, че това е младеж, малко по-голям от него. По-нисък, много набит тип, който нанасяше юмручни удари с голямо ожесточение. Ори налетя, разкървави един нос и усети, че някой одра бузата му. Както изглеждаше, на нюйоркското пристанище се бяха настанили непочтените похвати на бой.

Първият хамалин се опита да бръкне с палец в окото на Ори. Преди да достигне целта си обаче, отдясно просвистя дълъг бастун със златна дръжка. Дръжката прасна хамалина по челото. Той извика и се олюля.

— Негодници — изкрещя някакъв мъж. — Къде са властите?

— Уилям, не се нервирай — възкликна женски глас. Набитият младеж скочи на сандъка на Ори, приведен и готов да продължи боя. Сега към чиновника при мостика се присъединиха двама моряци от екипажа. Хамалите отстъпиха, прецениха бързо променящото се съотношение на силите и след няколко псувни, които накараха двете току-що пристигнали дами да ахнат, побързаха да напуснат кея и да изчезнат по улицата отвъд него.

Ори пое дълбоко дъх. Другият младеж скочи от сандъка. Хубавите му дрехи почти не бяха раздърпани.

— Благодаря ви много за съдействието, господине. — Учтивостта помогна на Ори да скрие, че е притеснен в присъствието на янки, при това очевидно богати.

Набитият младеж се засмя:

— Почти ги натупахме.

Ори също се усмихна. Новодошлият му стигаше горе-долу до рамото. Оставяше впечатлението, че тялото му е масивно, макар да нямаше тлъстини. Лицето му имаше формата на широко U. Шапката му беше паднала и в кестенявата коса, по-светла от тази на Ори, се виждаха няколко избелели на слънцето руси кичури. Искрите на веселие, които проблясваха в бледите очи с цвят на лед, ги правеха да не изглеждат студени. Усмивката му също допринасяше за това, макар че всеки, на когото тя не допаднеше, би я нарекъл наперена.

— Точно така — отвърна Ори, съгласявайки се с лъжата.

— Глупости — обади се пълен, блед мъж, три-четири години по-възрастен от благодетеля на Ори. — И двамата можеха да ви наранят или убият.

Набитият момък се обърна към Ори.

— Брат ми никога не върши нещо по-опасно от това да си подрязва ноктите.

Жената, която беше извикала, пълна, на около четирийсет години, рече:

— Джордж, не се дръж нахално със Стенли. Той е прав. Наистина си прекалено безразсъден.

Значи бяха едно семейство. Ори докосна периферията на шапката си с думите:

— Независимо дали сме победили или загубили битката, всички вие ми помогнахте да се измъкна от трудното положение. Още веднъж благодаря.

— Ще ти помогна да качиш сандъка — обади се Джордж. — Ще вземеш този кораб, нали?

— Да, до Военната академия.

— Получил си назначение тази година, така ли?

Ори кимна:

— Преди два месеца.

— Представи си — възкликна Джордж, — и аз също.

Пусна скъсаната въжена дръжка и само бързият отскок спаси краката на Ори да не ги премаже сандъкът.

Другият момък подаде ръка.

— Казвам се Джордж Хазард и съм от Пенсилвания. От един малък градец, за който не си и чувал — Лихай Стейшън.

— Ори Мейн. От Сейнт Джорджиз Париш, Южна Каролина.

Докато си стискаха ръце, се огледаха един друг. Ори имаше чувството, че ще станат приятели с бойкия млад янки.

Няколко крачки встрани бащата на Джордж укоряваше чиновника, останал безучастен, докато се развиваше битката. Последният на висок глас отхвърляше отговорността си за обществения кей. По-възрастният Хазард възкликна:

— Взех името ви. Ще предизвикам разследване, обещавам ви.

Върна се навъсен при семейството си. С няколко прошепнати думи и едно-две потупвания жена му го успокои. Сетне Джордж се покашля и най-възпитано, по всички правила представи Ори.

Уилям Хазард беше строг, внушаващ респект мъж с набръчкано лице. Изглеждаше десет години по-възрастен от жена си, макар всъщност да не беше. Извън родителите и двамата им по-възрастни синове имаше една сестра — Върджилия, която, доколкото можа да прецени Ори, беше най-голямото дете, както и момче на шест-седем години. Майка му го наричаше Уилям. Джордж го наричаше Били. Момчето непрестанно пипаше високата си яка, която подпираше ушите му. Всички мъже, включително и Ори, носеха подобни яки. Били гледаше брат си с неподправено възхищение.

— Тъй като Стенли е най-големият ни брат, ще поеме леярната — обясни Джордж на Ори, докато двамата пренасяха сандъка на парахода. — Никога не е ставало дума да върши нещо друго.

— Леярна ли каза?

— Да. Нашето семейство има това предприятие от шест поколения. Компанията носеше името „Хазард Фърнъс“, но баща ми го промени на „Хазард Айрън“.

— По-големият ми брат ще бъде във възторг. Той се интересува от всичко, свързано с науката и техниката.

— И ти ли си втори син? — попита бащата на Джордж, който се бе качил на борда с останалите от семейството.

— Да, господине. Брат ми Купър се отказа от назначението в Академията и го приех аз. — Не добави нищо. Нямаше смисъл да разкрива семейни кавги, нямаше смисъл да разказва на непознати как Купър, от когото Ори се възхищаваше, непрекъснато носеше разочарования и ядосваше баща им с независимото си поведение.

— Тогава имаш късмет — заяви Хазард старши, облегнат на бастуна си със златна дръжка. — Има хора, които твърдят, че Академията е приют за аристократи, но това са измислици. Истинският й характер е следният: тук може да се получи най-доброто светско образование в Америка. — Насичаше изреченията си с някакви негови си логически интервали и Ори си помисли, че този човек говори с декларации.

Сестрата, неусмихващо се момиче на около двайсет години, пристъпи напред. Почти квадратното й лице беше обезобразено от сипаница. Фигурата й беше пищна, едва ли не прекалено пълна за роклята — с бухнати ръкави и тясна в кръста — от бродирана батиста. Костюмът й допълваха шапка с широка периферия, украсена с цветя, и ръкавици. Госпожица Върджилия Хазард попита:

— Бихте ли били така добър да повторите първото си име, господин Мейн?

Вече му беше ясно защо не се е омъжила още.

— Ори — отговори той и го издиктува по букви. Обясни, че неговите прадеди са били сред първите заселници Южна Каролина и че е третият член от рода с такова име, а то пък било изопачена форма на разпространеното хугенотско Хори, произнасяно така, сякаш „х“-то не съществува.

Тъмните очи го предизвикваха:

— Мога ли да запитам от какво естество е деловата дейност на семейството ви?

Изведнъж се почувства в отбранителна позиция, защото разбираше накъде бие тя.

— Притежаваме оризова плантация, мадам. Доста голяма и смятана за преуспяваща. — Осъзна, че описанието му е ненужно самохвално.

— Тогава мога да допусна, че притежавате и роби, нали?

На лицето му вече нямаше и следа от усмивка.

— Да, мадам, повече от сто и петдесет. Ориз не може да се отглежда без тях.

— Дотогава, докато Югът увековечава робството, господин Мейн, регионът ще бъде изостанал.

Майката докосна ръката на дъщеря си.

— Върджилия, това не е нито времето, нито мястото за подобен спор. Твоята забележка беше неучтива и неприлична. Та ти съвсем не познаваш младежа.

Сестрата премига; както изглежда, Ори трябваше да се задоволи с това извинение.

— Гостите на брега. Моля, гостите да слизат, на брега. — Остро иззвъня звънец. Джордж се разбърза, прегръщайки Били, майка си, баща си. Стисна надуто ръката на Стенли и каза само „довиждане“ на Върджилия.

Скоро параходът започна да се изтегля от мястото си до кея. Семейството махаше от сушата. Потеглиха нагоре по течението и те се изгубиха от погледа. Двамата пътници се изгледаха, осъзнавайки, че са сами.

Джордж Хазард, седемнайсетгодишен, се почувства задължен да се извини на младия човек от Юга. Джордж не разбираше по-голямата си сестра, макар и да подозираше, че я е яд на света, защото не се е родила мъж, с правата и възможностите на мъжа. Гневът я правеше непригодна за обществото; беше прекалено безцеремонна, за да си намери поклонник.

Гребното колело разблъскваше огряната от слънцето вода. Кейовете и сградите на Ню Йорк изчезваха зад кърмата. Джордж хвърли косо поглед към Ори, който в известен смисъл му напомняше Стенли. „Преди да направиш нещо, помисли добре!“ Но имаше и една значителна отлика. Усмивката на Стенли беше пуританска и видимо пресилена.

Джордж се покашля.

— Сестра ми се държа невъзпитано, като каза онези неща.

В момента, когато заговори, видя как раменете на Ори се стегнаха. Но тонът, с който бе направено извинението, успокои южняка и той попита:

— Тя аболиционистка^[1] ли е?

— Едва ли. Във всеки случай не е активна, макар че сигурно би могла да стане. Надявам се, че не си приел забележките й като лична обида. Според мен Върджилия би се заяла с всеки от твоята част на страната. Вероятно си първият южняк, на когото попада. Не срещаме много от тях в Пенсилвания, затова и аз не съм срещал.

— Ще се натъкнеш на много такива в Академията.

— Добре. Много искам да разбера какво представляват всъщност тези хора. Създал съм си такава една представа…

— Каква представа?

— Че южняците са хора, които ядат свинско и къдраво зеле, бият се с ножове и измъчват негрите си.

Макар описанието да го оскърби, Ори оцени опита да бъде поднесено в хумористичен тон.

— Всяко от тези неща е вярно за някои южняци, но в никакъв случай не се отнася до всички. Ето откъде, според мен, възникват недоразуменията. — Помисли за момент. — И аз имам своя представа за янките.

Джордж се засмя.

— Така си и мислех. А каква е тя?

— Един янки е винаги готов да изобрети някаква измишльотина или да надхитри своя съсед в съда. Той е нахакан тип, който иска да ти продаде ловджийски ножове или тенекиени изделия, но онова, което най-много обича да прави, е жив да те одере.

Събеседникът му избухна в смях.

— Срещал съм един-двама такива янки.

— Баща ми твърди, че сега янките се стремят да управляват страната.

Джордж не можеше да остави това без отговор.

— Така, както Вирджиния я управлява в продължение на много години ли?

Ори впи пръсти в лакираното перило.

— Виж какво…

— Не, виж там. — Джордж реши, че ако ще стават приятели, темата на разговора им трябва да се промени колкото се може по-бързо. Посочи към кърмата, където две млади дами се кикотеха под слънчобраните си. По-възрастната жена с тях спеше на една пейка.

Джордж се беше любил с две момичета в родния си град и затова смяташе, че има светски опит.

— Да отидем да ги заговорим, а?

Ори поруменя и поклати глава.

— Върви, ако искаш. Не си падам много по ухажването на млади дами.

— Не ти ли се иска?

Едно смутено признание:

— Не зная как.

— Добре, но трябва да се научиш или ще изпуснеш половината от удоволствията на живота. — Джордж се облегна на перилото. — И аз няма да ги заговоря. Не бих могъл да осъществя някаква любовна история, докато пътуваме до Уест Пойнт.

Замълча, поддавайки се най-сетне на тревогата, която растеше у него, откак напусна дома си. Семейството му щеше да остане в града; баща му имаше да върши делова работа, останалите ще се забавляват по ресторанти, музеи и театри — а той щеше да пътува към едно несигурно бъдеще. При това самотно. Дори и да оцелееше при строгата дисциплина в Академията, щяха да минат две години, докато види Лихай Стейшън отново. Кадетите имаха право само на една отпуска, между втората и третата година.

Разбира се, щеше да му се наложи да преодолява много пречки, преди да помисли за тази малка ваканция. Говореше се, че учебната програма е много тежка, а терорът над зайците от страна на старата служба — още по-тежък. Често критикуваха институцията, че допуска тормоз. Критикуваха я най-вече демократите, които ненавиждаха самата концепция за такова заведение, също както старият Хикори.

Параходът плаваше срещу течението; от двете страни се издигаха вериги от скали, позеленели от лятна растителност. По канарите нямаше и следа от човешка дейност. Параходът ги отнасяше в някаква пустош. По тази причина Джордж се радваше, на присъствието на още един като него, осъден да го измъчват същите колебания и, освен ако не се лъжеше, същите страхове пред онова, което им предстоеше.