Джон Джейкс
Севера и Юга (13)

12.

Над главното шосе за Чурубуско профуча снаряд. Мексиканските артилеристи в женския манастир Сан Матео бяха намерили прицела. Същото се отнасяше до онези при укрепения мост, който прехвърляше пътя през Рио Чурубуско, а оттам по посока на Мексико Сити.

Със сабя в лявата и пистолет в дясната си ръка Ори клечеше приведен в блатистата царевична нива край пътя. Присви се в очакване снарядът да експлодира. Взривната вълна едва не го събори.

Вляво от него в мократа нива избухна гейзер, вдигайки със себе си царевични стебла, кървави глави и крайници. Беше към средата на следобеда на двайсети август. Вече три часа Ори участваше в тежки боеве и беше решил, че е претръпнал пред вида на насилствена смърт. Затриването на цяло отделение от попадението на снаряд му подсказа колко глупав е бил. Задави се, когато човешките останки се пръскаха обратно на земята.

Задушлив дим загложди очите му. През пушека едва различаваше върховете на кулите в мексиканската столица и връх Попокатепетл. Потърси да види познати лица, но не зърна нито едно сред щуращите се насам-натам групи в царевичната нива.

От шосето се чуваха прегракнали заповеди; правеха опит да престроят там дивизията на Уърт. След като преодоля съпротивата и разгроми гарнизона в Сан Антонио, дивизията се втурна в усилен марш към Чурубуско, но унищожителен огън откъм манастира Сан Матео и моста я погна от пътя в нивата.

От пушека изплува олюляваща се набита фигура, със стиснати зъби и едва различаващо се под слоя прах лице. Ори се изсмя диво, на пресекулки и размаха ръце.

— Джордж, Джордж, насам!

Джордж се заклатушка към него. Край тях тичаха сержанти и офицери, повечето по посока на пътя, но някои отиваха в обратна посока.

— Изгубих от погледа си знамето — изпъшка Ори.

— Аз пък изгубих всичките си хора — изкрещя в отговор Джордж. — Когато откриха кръстосания огън, цялата дивизия сякаш се стопи. Но видях капитан Смит от Пети полк, който се беше отправил да реорганизира… Исусе Христе, лягай!

Той блъсна Ори с лице надолу в калта. Ори си напълни устата с мръсотия, но по-добре така, отколкото да го разкъсат зарядите от шрапнел, които се пръскаха и изпращаха с писък хиляди убийствени частици метал сред царевицата.

Изчакаха да настъпи пауза в артилерийския обстрел, сетне приведени затичаха един до друг към главния път. Пушечният огън от моста и оръдейната площадка на манастира почти не спираше. Джордж срещна осем от своите хора по пътя; бяха се изгубили, объркали и изплашили.

Водени от Джордж, те се покатериха по насипа близо до едно кръстовище, където се издигаха няколко кирпичени колиби. Стените им бяха надупчени от американски и мексикански куршуми, два от покривите горяха. Навсякъде наоколо крещяха офицери, опитвайки се да организират отделения или взводове от всякакви налични хора. Ори видя непознати лица и опознавателни знаци на части, които нямаха нищо общо с тази част от бойното поле.

Взе пример от другите офицери.

— Строй се! Строй се по взводове! — закрещя той, сграбчвайки тичащи войници и запращайки ги в редица в края на платното. Хвана около двайсет, но половината от тях незабавно побягнаха към тила. Джордж заплаши останалите с пистолета си.

— Ще застрелям следващия, който побегне.

Това ги задържа за около трийсет секунди. Сетне вкупом малката група изчезна от пътя. Един снаряд направи огромна дупка в средата на платното.

Сред дъжда от пръст и останки, които започнаха да падат след това, Ори отново се закатери по насипа. Откри, че кракът му е затънал в нещо мокро. „Мислех, че всичката вода е отишла в царевичната нива.“ Погледна надолу. Кракът му беше хлътнал здраво в топла червена кухина, която някога е била човешки корем. Отскубна се назад и се опита отново да повърне, но вече нямаше какво.

Някой го бутна отзад. Изпсува, но после се сети, че това е Джордж, който се опитва да го измъкне от трупа. Отново се покатериха на пътя и започнаха да престрояват своята група. Четирима бяха убити.

Внезапно откъм укрепения мост се появиха тичешком мъже в униформа. Американци.

— Отблъснати сме — крещяха, профучавайки край тях.

Една фигура в дима вляво от Ори се плъзна към него.

— Може би ще е добре да разузнаем и открием дали това е вярно, господа офицери.

Ченето на Ори падна. Джордж беше не по-малко слисан. Мръсен, разрошен, мазен от пот, пред тях стоеше Елкена Бент, в едната ръка държеше сабя, а в другата револвер. И последното съмнение на Ори, че Бент е луд, отпадна, като го видя, че се усмихва — усмихва! — сред този ад от пушечен и артилерийски огън.

Бент махна с ръка към малката група, присвита наблизо.

— Лейтенант Мейн, вземете тези хора и се върнете с доклад за положението при реката. — Мъничките очички се отместиха към Джордж. — Вървете с тях, лейтенант Хазард.

— Всемогъщи боже, Бент, знаете ли какво говорите? Няма начин един отряд да стигне достатъчно далеч по пътя, за да види…

Бент запъна револвера и го насочи към Джордж. Още войници изтичаха покрай тях, гледайки с широко отворени очи. Но не спряха да попитат каква е причината за тази налудничава сцена. Изглеждаше, сякаш капитанът вкарва в пътя двама страхливи подчинени.

— Върнете се да докладвате или ще ви застрелям заради неподчинение на пряка заповед на бойното поле.

Ръката на Ори стисна дръжката на сабята. Започна да се бори с порива да прободе Бент и така да изложи на опасност собствения си живот. Бент долови това и обърна револвера си към него.

Джордж хвана Ори за ръката. И двамата разбираха, че Бент иска те да умрат. Джордж намигна бързо и кимна с глава към моста, сякаш искаше да каже: „В тази посока имаме някакъв шанс; тук нямаме никакъв.“

С гръб към тлъстия капитан, те застанаха близо един до друг, оглеждайки пътя. На четири-петстотин метра отвъд кръстопътя се издигаха две други селски къщи, привидно изоставени.

— Да напреднем към онези там прошепна Джордж. — Веднъж да се прикрием вътре, той няма да е в състояние нищо да ни направи. Тогава ще планираме следващия си ход.

За момент Ори сякаш изгуби представа за действителността.

— Ще го убия! — повтори два пъти монотонно той. Джордж го сграбчи за лявата ръка и го стисна с все сили. След секунда Ори трепна от болка, премига и се осъзна. Джордж изкрещя заповед за тръгване напред. Ори се помъкна с останалите.

Не бяха направили повече от десетина крачки, отдалечавайки се от къщите при кръстопътя, когато с дрънчене на счупено стъкло през все още оцелял прозорец на една от къщите пред тях се подаде дулото на мускет. Вратата се отвори с трясък и от нея се подадоха още три мускета. Мускетите гръмнаха и убиха двама изненадани войници на метър вляво от Ори.

Джордж изкрещя всички отново да се прикрият в канавките. Още двама души паднаха, преди да стигнат до края на платното. Внезапно Джордж загуби дар слово от ярост. Погледна назад, видя как Елкена Бент маха с ръце пред майор от конните стрелци. Само Господ знаеше как майорът и конят му се бяха озовали в това ъгълче на ада. Чувствувайки се точно така, както се беше почувствал Ори преди, Джордж понечи да тръгне към Бент. Беше решил. Независимо от последиците щеше да убие свинята на място.

Спря го някакъв крясък. Звучеше като гласа на Ори и в него имаше нещо ужасяващо. Джордж се вторачи през пушека, докато крясъците се засилваха в кресчендо.

Не беше вик на болка, а на безумна ярост. Ори тичаше по средата на пътя, размахал сабя, и надаваше този див вик. Той извади от равновесие партизаните, които се криеха в къщата. Няколко мига никой не стреля по тичащата към тях фигура. Докато осъзнаят какво е трябвало да направят, Ори се намираше на два метра от вратата.

Първият куршум не го улучи. Вторият накара бойната му фуражка да хвръкне. Той стигна вратата, разтвори я с ритник и се хвърли в тъмнината вътре, като продължаваше да крещи и да размахва сабята си.

Джордж видя как Бент и офицерът от конните стрелци гледат слисани. Откъм къщата се чуха писъци. Можеше да са и на Ори. Приведен ниско, Джордж се затича напред да помогне на приятеля си.

Трима от войниците, които беше събрал, се покатериха по насипа и го последваха; щиковете им се врязваха в дима пред тях. Пред Джордж и вляво от него удари снаряд. Затвори очи да ги предпази от летящата пръст, свърна вдясно и продължи да тича. Писъците не спираха, сякаш къщата беше някаква кланица.

Внезапно от вратата изскочиха двама мексиканци в прашно облекло, двама други се хвърлиха през счупен прозорец. На вратата се появи Ори, от сабята му течеше кръв. Държеше в лявата си ръка нещо — някакво парче от човешко същество, което за щастие хвърли зад гърба си преди Джордж да е видял какво е.

Войниците намушкваха с щиковете си партизаните, които се опитваха да бягат. Джордж тичаше с все сили към приятеля си, но преди да е успял да каже каквото и да е, чу, че идва друг снаряд, много бързо, много шумно.

Замаха като бесен.

— Ори, махни се от…

Снарядът експлодира. Къщата се пръсна на стотици парчета. Прах и парчета се вдигнаха като гъба нагоре — един мътен облак. Джордж премига и се задави, усети болка в гърдите си. Лежеше на платното и дори не си спомняше, че се е хвърлил върху него.

Сигурно го е направила експлозията. Но къде беше приятелят му? Никъде не виждаше Ори.

Изправи се на крака, олюлявайки се, загледан през късото разстояние до новия кратер, образуван на мястото на къщата. Последните парчета от разрушената сграда трополяха по земята. Димът се разпръсваше. Зад себе си чу да крещят офицери — един от тях беше Бент, — опитвайки се отново да организират войниците, които се точеха през царевичната нива. Вниманието на Джордж се съсредоточи върху нещо, което лежеше на ръба на кратера.

Замаха с дясната ръка напред-назад пред очите си, като че отпъждаше муха. Искаше да отхвърли онова, което му говореха възприятията. Не можа. Затича се.

До кратера лежеше лява човешка длан и половината от подлакътницата. Платът около ръката беше разкъсан и обгорен. Намери Ори проснат на насипа вляво от пътя, кръвта му изтичаше.

Съзнанието на Джордж изтри спомените за следващите четири или пет минути. По-късно си даде сметка, че никога не би понесъл онова, което видя, и не би успял да направи необходимото, ако се беше замислил. Изключи от съзнанието си ужаса и така беше в състояние да действа.

Спомняше си все пак как, приведен над Ори, повтаряше четири думи:

— Не можеш да умреш.

Но не си спомняше, че е направил турникет с плат, откъснат от униформата му, и го е затегнал здраво с дулото на собствения си пистолет, спирайки кръвотечението от онова, което беше останало от ръката на Ори.

Олюлявайки се, тръгна към тила, преметнал Ори така, че той висеше с главата надолу зад гърба му. С дясната ръка го крепеше, а с лявата държеше пистолета. Не знаеше дали Ори все още диша. Може би се опитваше да спаси един труп. Не смееше да си го помисли. Мобилизирайки сили, каквито не беше предполагал, че има, ускори крачката си, докато почти се затича отново.

Край него препусна майорът от конните стрелци, събирайки с размахана сабя хора зад себе си. Сетне мина Бент, задъхан, но вече заобиколен от двама сержанти и няколко редници със затъкнати щикове. Хвърли убийствен поглед на капитана. Лицето на Джордж беше почерняло, очите му изпъкваха на него като бели кръгове. Ако Бент беше разпознал този призрак с метнато през рамо тяло, не го показа по никакъв начин.

Войниците изчезнаха нагоре по пътя към Мексико Сити, а Джордж продължи да върви в другата посока, от усилието очите му се пълнеха с пот и сълзи. Гърдите го заболяха. Няколко минути по-късно попадна на спряла край пътя линейка.

Санитарят прегледа набързо Ори.

— Помогнете ми да го сложа вътре.

По нареждане на санитаря коларят обърна бързо линейката и шибна конете да препускат. Джордж се замята напред-назад в нея. Опря длани встрани, за да не падне върху приятеля си.

— Ще го убиете, за Бога! — протестира той. — По-бавно!

— Как го искате — жив и насинен или мъртъв? — изкрещя санитарят. — Единственият му шанс е да стигне до лекарите. Млъкнете и здраво го дръжте.

Джордж примижа и започна да вижда малко по-ясно. Загледа приятеля под себе си. Главата на Ори подскачаше върху мръсните одеяла, прострени на пода на линейката. Свали си куртката, нави я на възглавница и внимателно я подложи под главата му. В този момент, когато димът изпълваше линейката, а навън вилнееха шумовете на битката, разбра колко много обича приятеля си.

И каза на един Бог, когото молеше да го чуе:

— Не позволявай да умре! — По страните му се стичаха сълзи.

 

 

В полевата болница цареше лудница, тя беше потънала в кръв и разтърсвана от вопли. Изтощеният хирург запали лампите над почервенялата маса, докато санитарят държеше турникета, затегнат с дулото на пистолета. След кратък преглед хирургът даде знак на втори санитар.

— Приготви го.

— Какво ще правите? — попита Джордж.

— Ще отрежа каквото е останало. Само така мога да му спася живота.

— Не — рече Джордж така настървено, че накара главите на всички, които се намираха на два метра около него, да се обърнат. Лекарят му хвърли унищожителен поглед.

— Бихте ли пожелали да се заемете със случая?

Джордж обърса устата си с горната част на дланта.

— Не, разбира се, но… ако му отрежете ръката, това ще го убие.

— Глупости. Вече е загубил половината, а още диша. Благодарение на бързите ви действия. Всеки ден, когато има бой, извършвам десетки ампутации. Четирийсет или петдесет процента от хората оцеляват.

— Нямах това предвид, когато казах…

— Е, нямам време да гадая — прекъсна го лекарят. — Напуснете палатката, ако обичате. Ще ви се обадя, когато свършим.

 

 

Ори се събуди в непозната обстановка. Видя над него да висят осем фенера, всичките светеха. Болката прииждаше на големи приливни вълни, въпреки това се опита да мръдне ръцете си и откри, че не може. Имаше някакво усещане, че нещо не е наред — извън болката, — макар да не успяваше да проумее какво е то. Внезапно се появи шкембелия мъж, облечен в изцапана престилка. В пухкавата си ръка държеше мокър червен трион. Изведнъж Ори разбра къде е и защо. Изкрещя. Невидими ръце го хванаха за раменете. Изви глава, видя друг човек да нагрява инструмент за обгаряне на мангал с дървени въглища. Отново изкрещя. Наляха в отворената му уста уиски, за да го спрат.

 

 

Шест вечери по-късно Джордж влезе в палатката на ротния командир на Ори. Без да пита, си наля от уискито на капитан Плейс. Долината на Мексико беше тиха, ако не се смятаха далечни тръбни призиви и от време на време пушечен пукот. Генералите бяха уредили ново примирие, вероятно за да обсъдят условията за сключване на мир. Джордж не знаеше подробностите, а и не го интересуваха. Както повечето от офицерите и войниците от американската армия на бойното поле беше на мнение, че онзи, който е предложил примирие тъкмо когато Мексико Сити беше готов да падне, заслужава да бъде линчуван.

— Как е той? — въпросът на капитана, както и посещението на Джордж се бяха превърнали във вечерен ритуал.

— Все още без промяна. И едното, и другото е възможно.

Джордж гаврътна уискито. Понякога, изпълнен с угризения, си мислеше, че ще е по-добре Ори да умре.

Плейс започна да рови из купчина рапорти и заповеди. Измъкна един документ и го подаде на Джордж, който се загледа в него, без да вижда.

— Е — рече капитанът. — Надявам се да се възстанови достатъчно, за да прочете това.

— Какво е то?

— Повишаването му в чин. Вече не е офицерски кандидат. Има и похвала от генерал Скот. За това, че е помогнал да се разчисти главният път, за да може укрепеният мост да бъде атакуван и превзет. Предполагам, че капитан Хоктър ще има същите добри вести и за теб.

— Лейтенант! — рече смаян Джордж. — Стана за по-малко от година.

— Чух и още нещо, което не е така приятно. Капитан Бент от Трети пехотен полк очевидно е предложил приемливо обяснение за това, че се е озовал толкова далеч от мястото, където е трябвало да бъде. Също така е успял да убеди началниците си, че той е ръководел атаката срещу партизанското гнездо. Научих от източници, на които може да се вярва, че го повишават в чин кандидат майор.

Джордж изпсува и посегна към бутилката с уиски. Плейс не чуваше за първи път войнишки псувни, но думите, които употреби Джордж, накараха и него да се засрами.

 

 

Един от лекарите каза на Ори, че ще оживее, но мина цял ден преди той да осъзнае на каква цена. Когато го проумя, бесня и плака в продължение на час, сетне се обърна с лице към стената на палатката и затвори очи.

Оттогава нататък искаше единствено да спи. Но и това не се оказа начин да избяга от ужаса. Отново и отново сънуваше изправен на осветена от слънцето скала военен барабан, който мълчеше. Някой го беше пробил с щик или сабя. От кожата висяха само парцали.

 

 

Едва на шестнайсети септември се съгласи да приеме посетител. Два дни преди това генерал Скот беше влязъл в Мексико Сити на кон като победител. Примирието се провали, на няколко места имаше разгорещени сражения, а сетне врагът капитулира.

— Здравей, Ори.

Джордж премести сандък от муниции до походното легло и седна на него. Ори имаше добър цвят на лицето. Брадата му беше пораснала гъста и пищна. Но очите му бяха безжизнени. Беше дръпнал изцапания чаршаф над лявото си рамо, така че приятелят му да не види превързания чукан.

Най-накрая той продума:

— Здравей, Джордж. Чувам, че сме победили.

Джордж кимна.

— Очаква те похвала. Вече си младши лейтенант. Също и аз. Нашият приятел Бент, за нещастие, е кандидат майор. Научавам, че и тримата сме били големи герои по пътя за Чурубуско.

Усмихна се, но не и Ори. Очите му оставаха вперени в напречната рейка на палатката. Джордж въртеше фуражката в ръцете си.

— Как се чувстваш?

— Ами не знам. — Гласът на Ори беше толкова безизразен, че беше невъзможно да се разбере какво означава отговорът му. Джордж седеше съвършено неподвижен и стискаше фуражката. Искаше да разкаже на приятеля си нещо за ожесточените боеве, довели до капитулацията на Мексико Сити, но очевидно моментът не беше подходящ. Щеше ли да има подходящ момент?

Някъде отвън любител музикант засвири популярна мелодия на устна хармоника. Открай време Джордж знаеше тази мелодия като „Бързо, хитрецо“, но някои свирачи започнаха да я наричат „Пуйка в сламата“. Изпита желание да излезе и да удуши музиканта. Песента беше прекалено пламенна, прекалено много напомняше за удоволствията, на които би могъл да се радва един мъж, стига да е цял-целеничък.

В един момент Ори отново го погледна.

— Сигурно би трябвало да ти благодаря, че ми спаси живота. През повечето време, докато лежа тук, ми се ще да не беше го направил.

Джордж каза малко троснато:

— Хайде, Клечо, не започвай да се самосъжаляваш. Ти си жив. Животът е безценен.

— Безценен е, ако имаш заради какво да живееш — съгласи се Ори. — Започнах да проумявам, че всъщност никога не съм имал шанс при Мадлин. Изгубил я бях, преди да съм я срещнал. Но имах чудесен шанс да направя единствената кариера, която някога съм искал. Сега ще ме уволнят.

— Но ще можеш да се върнеш у дома.

Джордж видя болката в очите на приятеля си и се почувства като глупак.

— Към какво? — попита Ори.

И тогава в Джордж се надигна гняв. Обърка всичко, не успя да повдигне духа на приятеля си. А кой би могъл, ако не той?

Опита за последен път.

— Утре пак ще дойда да те видя. Междувременно почивай и се взимай в ръце, скоро ще се почув…

Спря, пламнал. Без да ще посегна да стисне ръката на Ори. Лявата му ръка. Опомни се, когато неговата се намираше на сантиметри от чаршафа.

Тъмните очи на Ори сякаш казваха: „Виждаш ли? Вече не съм същият като теб, затова не се прави, че съм.“ Обърна се на другата страна и рече безизразно:

— Благодаря ти, че дойде.

Джордж се измъкна навън сломен. Надяваше се, че времето ще излекува горчивината и тъгата на приятеля му, но не беше убеден. Ори беше ограбен от двете неща, които най-много желаеше в живота си. Как да оцелее човек при това положение?

Получи писмо от Констанс и само то попречи денят да се превърне в пълна катастрофа.

 

 

Джордж се радваше на опияняващото октомврийско слънце, седнал в пивница на открито в Мексико Сити. Пивницата гледаше към великолепния Национален дворец, над който от всички пилони се вееше американското знаме. Седеше на една маса с Пикет, Том Джаксън и Сам Грант. Четиримата се събираха за първи път от месеци насам.

Пред Пикет и Грант стояха няколко празни бирени чаши, пред Джордж също. Пред Джаксън имаше само една чаша с вино. Непрекъснато тревожейки се за храносмилането си, той винаги поръчваше по чаша вино и я оставяше недокосната.

Мексиканците посрещнаха изненадващо ведро изхода от войната. Цивилните търговци и собствениците на пивници посрещнаха със свиване на рамене загубата и бързо се заеха да извлекат печалба от окупацията. По европейски маниер правителството сечеше медали, отбелязвайки всяко по-голямо сражение, независимо дали е спечелено или загубено. Пикет, който ораторстваше за Робърт Ли, беше получил медал за Чурубуско и той стоеше закачен на куртката му.

— Не го говоря като човек от Вирджиния, макар че сигурно така смятате. Боб Ли е най-добрият офицер в армията. Доказа го веднъж завинаги в pedregal^[1].

Говореше за едно пространство, осеяно с вулканични скали, на което американците се бяха натъкнали, настъпвайки към Мексико Сити. Изглеждало непроходимо, но Ли и Пиер Борегар го огледали и заявили, че не било така. Сетне, по време на гръмотевична буря, Ли предложил доброволно да мине отново през pedregal, за да отнесе важни сведения на Скот. Яздил на кон през стръмни склонове и коварни равнини и само светлините на светкавиците му показвали пътя.

— Съгласен съм — каза Грант и отпи от бирата. — Не познавам по-умен и храбър войник. Благодаря на Бога, че не ни е враг.

Общо взето, в шестмесечната бойна кампания членовете на корпуса на подготвените от Академията офицери се бяха представили добре. Дори Елкена Бент минаваше за герой. Ако Джордж го обвинеше в некадърност или го нападнеше физически, малцина щяха да застанат на негова страна и той го разбираше.

Останалите на масата бяха живо доказателство, че Уест Пойнт произвежда храбри и компетентни офицери, помисли си Джордж. Грант например бил сред първите, взели с щурм Молино дел Рей заедно с капитан Робърт Андерсън от Трети артилерийски полк. По-късно, при атаката срещу самия град, Грант извлякъл планинска гаубица на някаква камбанария, която гледала към портата Сан Косме. Направил го по собствена инициатива. Огънят от гаубицата изтребил едва ли не до крак гарнизона, който я отбранявал.

Джаксън се отличил на няколко пъти, най-вече при северната стена на Чапултепек, където сам-самичък обслужвал оръдие от леката батарея на Джон Магрудър. Що се отнася до Пикет, по време на същата атака възпитаник на Академията на име лейтенант Луис Армистед паднал ранен, докато носел знамето нагоре по стълбата. Втори възпитаник на име Джеймс Лонгстрийт го взел и се качил с него. И него ранили. Пикет бил онзи, който най-накрая го изнесъл.

Скоро Джордж започна да се върти на стола си. Останалите не бързаха да си изпият питието, а в джоба си имаше две нови писма, едното от Констанс. Докато разговорът на масата се насочваше към нова тема, измъкна нейното писмо и го отвори. Когато го прочете, се засмя и внимателно го прибра с намерението да го прибави към всички останали, които пазеше.

— От кого е? — попита Грант. — От красивата ти ирландка ли?

Джордж кимна.

— Имаш ли намерение да се жениш за нея?

— Може и да го направя. — Потупа издутия от писмото джоб. — Все още ме харесва.

— Естествено — засмя се Пикет. — Та ти си герой на героите. Този месец всички сме големи герои. За разлика от всеки друг път дори и Конгресът е на това мнение.

Мрачният Джаксън се покашля.

— Твоята дама вярваща католичка ли е, Джордж?

— Да. Защо питаш?

— Само за да ти напомня, че кариерата ти може да се забави, ако се ожениш за папистка. Напоследък го осъзнах, защото… такова… посещавам млада дама в този град.

Пикет се наведе напред, зяпнал от изненада.

— Ти ли, генерале? Ухажваш една сеньорита?

Джаксън се изчерви и впери поглед в чашата си с вино.

— Имам тази чест, да. За съжаление, боя се, че за брак и дума не може да става. Бог създава всички свои деца равни, но в очите на Генералния щаб и повечето американци католиците са по-малко равни от останалите.

Грант и Пикет се засмяха, но лицето на Джордж остана сериозно. Обичаше Констанс много силно и затова беше склонен да отмества настрана въпроса за религията. Знаеше, че той неминуемо ще се превърне в проблем. Когато заговори, се опита да не прояви онова, което мисли.

— Не се тревожа за кариерата си. Срокът ми изтича след по-малко от три години.

— Достатъчно дълъг е, за да направят така, че да ти опротивее — обади се Грант.

— Най-вече любимият майор Бент — допълни Пикет.

Камбаните на близката катедрала забиха. Ято гълъби излетя от покрива на Националния дворец. Ярката слънчевата светлина бе отстъпила място на кехлибарената, присъща на късния следобед. За Джордж приятното събиране отново с приятели в пивницата се развали.

Е, може би в другото писмо, което получи днес, щеше да има нещо весело. То беше от Лихай Стейшън. Докато Грант и Пикет поръчаха още по една чаша, Джордж счупи восъчния печат и прочете първите няколко реда, изписани със ситния почерк на майка му. Пребледня.

— Какво е станало, Мечо?

Изгледа Грант с празен поглед.

— Баща ми. Преди два месеца получил удар във фабриката. Сърцето му. Мъртъв е.

 

 

Два дни след кратичкото писмо на Мод Хазард пристигна много по-дълго от Стенли. Стенли молеше по-малкия си брат да подаде оставка и да побърза да се върне. Хазард Айрън бил прекалено голямо предприятие, за да го управлява сам човек, особено сега, след като фирмата пускала в действие нов стан. Уилям Хазард проектирал цеха, надзиравал строежа му и в деня, когато умрял, се борел с проблемите, възникнали покрай монтажа на съоръженията.

Последното разширение на Хазард Айрън беше сложно профилен стан, предназначен да валцова Т-профилни релси. Профилът Т бързо заменяше обърнатото U като стандарт в американските железници. В писмото брат му повтаряше нещо, което беше казвал и преди — в смисъл че баща им пристъпил към това разширение, след като в Денвил, Пенсилвания, открили конкурентен стан. Ако останело на него да реши, пишеше Стенли, той би наложил вето върху идеята, като прекалено новаторска и изпълнена с рискове.

— Прекалено новаторска — изпухтя Джордж пред Ори, който събираше багажа си за заминаване у дома. — Макар че Хенри Корт има такъв стан във Фонтли, Англия, вече повече от двайсет години. Моят пъзлив брат вероятно би хленчил „изпълнена с рискове“, докато премине бумът на железниците, страната бъде покрита с линии от океан до океан и не останат повече пазари.

Ори сгъна една риза и я сложи в сандъчето си. Ставаше специалист да върши нещата с една ръка. Веднъж рече, че покритият с кожена капачка чукан доста го боли и често му пречи да спи, но извън това въобще не обсъждаше дефекта си. Напоследък рядко се усмихваше.

Поседна на ръба на походното легло, за да почине.

— Реши ли какво ще правиш, Джордж? — Откак го изписаха от болницата, Ори никога не се обръщаше към Джордж с прякора му.

Джордж кимна мрачно.

— Ще бъда лоялен към семейството си, след като то има нужда от мен. Колкото и да мразя проклетата армия, колкото и да искам да видя отново Констанс, не се чувствам удобно от това решение. Предполагам, защото съм се съгласил да служа четири години и обещанието си е обещание. Но нищо не мога да направя. Ще пиша на Стенли и ще му кажа, че ще се върна у дома. Разбира се, няма гаранции, че Министерството на войната ще ме освободи. Най-малкото скоро.

По този въпрос го очакваше изненада. В деня преди заминаването на Ори пристигна ново писмо от Стенли. Той казваше, че е отнесъл случая на Джордж до един нов приятел, Саймън Камерон, сенатор демократ от Пенсилвания.

— Сенаторът е една от основните причини демократите в нашия щат да вонят до небесата — каза Джордж на приятеля си. — Той е по мошеник и от най-големите разбойници на света и петни цялата партия. Стенли винаги е ломотел нещо за това, че има политически амбиции, но никога не съм очаквал от него да се сдуши с тип като Камерон.

— Брат ти има ли способности за политик?

— Мен ако питаш, Ори, човек става политик, когато не е способен да свърши никаква друга работа като света. Но отговорът на въпроса ти е — не. Брат ми никога не се е отличавал с прекалено много ум. Камерон може да се интересува от Стенли само по една причина — големината на банковата му сметка. Използване на връзки във Вашингтон — Всемогъщи Боже! — Джордж удари с юмрук отворената си длан. — Това ме прави не по-свестен от Бент. Ще пиша на Стенли и ще му кажа да прекрати веднага тази работа.

На следната сутрин двамата приятели си казаха довиждане. Ори щеше да пътува до брега с обоз, който отвеждаше ранени и няколко роти прибиращи се у дома доброволци.

И двамата се чувстваха неудобно. Ори покани Джордж да се отбие в Монт Ройъл на път за север. Джордж каза, че ще се опита. Той не беше изпълнен с желание да стане свидетел на продължаващия упадък на приятеля си. Ори беше издължил нос. Отслабнал беше с десет килограма. Изглеждаше смазан, докато се отдалечаваше, тръгнал да намери колата, на която му беше определено да се качи.

Оказа се, че протестното писмо на Джордж е стигнало прекалено късно. Капитан Хоктър го повика три седмици след като го изпрати.

— Току-що се получиха документите ви, обработени по ускорена процедура от кабинета на министър Марси. Не знаех, че синовете на богатите производители на железни изделия попадали в категорията на онези, от които семействата се нуждаят за своята издръжка. — Язвителната забележка беше посрещната с хладен поглед. Хоктър се покашля. — Във всеки случай ще бъдете освободен от армията още тук, до края на следващата седмица.

По-късно Хоктър се опита да разбере защо тази добра вест накара лейтенанта да избухне и да изрече бесен порой от псувни. Капитанът се радваше, че се е отървал от такъв явен размирник.

 

 

Следващият обоз се предвиждаше да замине на сутринта, след като Джордж щеше официално да се уволни. Дотогава той много беше мислил. Проявил се беше като малодушен червей, след като беше позволил религията на Констанс Флин даже за миг да го разколебае. От Веракрус щеше да пътува направо за Корпъс Кристи, с каквото транспортно средство намери.

Вечерта преди тръгването на каруците Джордж се напи ужасно с Пикет и Грант. Събуди се един час преди разсъмване. Стомахът го болеше, главата му пулсираше, в устата си имаше отвратителен вкус. Час по-късно се натъкна на майор Елкена Бент за първи път след Чурубуско.

Джордж мина забързан, без да отдаде чест; боеше се, че при най-малкото предизвикателство би могъл да извърши убийство.

Бент го върна.

— Защо не сте в униформа, лейтенант?

— Защото вече не съм в армията, майоре.

Джордж усещаше, че слепоочията го стягат. Преставаше да се владее. Не го беше еня.

Бент преглътна вестта с разочарован вид. Джордж продължи:

— Поздравявам ви с повишението. Спечелихте го за сметка на моя приятел Ори Мейн. Ако не бяхте вие, той все още щеше да си е цял-целеничък. Всички смятат, че сте страшен герой, но ние знаем какво се опитахте да направите на пътя за Чурубуско, майоре.

— Пусни ми ръката, нагло малко…

Тогава Джордж го удари. Усети сътресението чак до рамото си. От носа на Бент се разхвърчаха сополи и кръв. Джордж се отдалечи с бавна и твърда крачка, а охайецът беше прекалено сащисан… може би и прекалено изплашен, за да отвърне на удара.

Джордж усещаше юмрука си като строшен. Никога не му се беше случвало болката да му донесе такова удовлетворение.