Джон Джейкс
Севера и Юга (42)

41.

Старите политически връзки продължаваха да се разпадат и през есента. Бък Бюкенън най-после получи възможност да се кандидатира за президент от името на Демократическата партия. Камерон, въпреки че все още бе скаран със своя колега, усети, че ако отидеше при републиканците, както правеха мнозина от Севера и Запада, това може да навреди на внимателно изградения му механизъм. И така, през есента на 1856 той вземаше участие в политическия живот под знамето на нещото, наречено Партия на Съюза, докато в същото време изслушваше на четири очи предложения за сътрудничество. Републиканци като Дейвид Уилмът заявиха, че биха подкрепили Камерон за място в Сената, ако той свърже съдбата си с тяхната партия. Стенли работеше предано за Бос Камерон, без да знае за какво се бори той, с изключение на това, което Стенли възприемаше като личен интерес на Камерон.

В Южна Каролина Хънтун продължаваше да разгласява своите виждания от обществените трибуни. Той се страхуваше от растящата мощ на републиканците, но бе почти толкова разочарован и от Бюкенън, който претендираше, че защитава ненамесата по отношение на робството в отделните щати, а в същото време подкрепяше доктрината на Дъглас за териториите. „Как би могъл да оцелее Югът под ръководството на която и да е от тези две партии?“ — питаше Хънтун в своите речи. По никакъв начин — отделянето бе единственият отговор. Хънтун завършваше всяко свое обръщение, като театрално вдигаше ръка и обявяваше тост:

— За сабята — единственото разрешение на националните спорове! Колкото по-скоро бъде извадена от ножницата в защита на правата на Юга, толкова по-добре!

Този тост винаги предизвикваше бурни аплодисменти и бе често цитиран в пресата на Южна Каролина. Вестник „Мъркюри“ го нарече Младата луда глава. Аштън бе много развълнувана и смяташе това събитие за значителен напредък в кариерата на своя съпруг. Човек разбираше, че се е прочул, когато хората започнеха да говорят за него като за Стария еди-кой си или Младия еди-що си.

На север семейство Хазард напоследък се сблъскваше с все по-голямата конкуренция на британската железодобивна индустрия. Джордж хвърли вината върху демократите с тяхната нискотарифна политика и по тази причина влезе в Републиканската партия. Това негово решение нямаше нищо общо с по-твърдата линия на партията по въпроса за робството, въпреки че я подкрепяше. Той гласува за кандидата на републиканците Фремонт, който загуби борбата срещу Бюкенън с около петстотин хиляди гласа. Това бе изключително силно представяне за една нова партия още при първата президентска надпревара.

Няколко дни след изборите Купър се появи в Монт Ройъл с някакъв чертеж под мишница. А щом го разгъна, Ори видя план с вертикален разрез на товарен кораб. В долния ъгъл бе нарисувана декоративна лента, на която пишеше „Звездата на Каролина“.

— Какви са размерите на този кораб? — попита изумен Ори.

— Сто седемдесет и пет метра от носа до кърмата. Малко по-малък е от кораба, който в момента строи моят приятел Брюнъл, за превоз на въглища и пътници чак до Тринкомали в Цейлон. Името му е „Ливайътън“. Строят го на Острова на кучетата на Темза. След две седмици заминавам със семейството си, за да му хвърля един поглед.

Ори замислено подръпна брадата си.

— Ти може и да имаш нужда от още една почивка в Англия, но не съм сигурен дали семейство Мейн има нужда от още един кораб. — Той потупа с пръст чертежа. — Нали нямаш намерение наистина да построиш това чудовище…?

— Разбира се, че имам. Предлагам да основем Корабостроителница Мейн в Чарлстън специално за построяването на „Звездата на Каролина“ като американски кораб.

Ори наля две чаши уиски и подаде едната на брат си.

— Затова ли пазеше онази земя на остров Джеймс?

Купър се усмихна.

— Точно затова.

Ори гаврътна половината от уискито си и каза малко саркастично:

— Радвам се, задето вярваш, че това семейство може да преуспява, докато всички останали затъват. Безработицата расте — Джордж казва, че се страхува от нова депресия и дори може би нова паника, — а ти искаш да строиш товарен кораб.

— Най-големия в Америка. — Купър кимна. Излъчваше спокойствие и сигурност. Беше се научил да се справя с опозиция от всякакъв вид, включително и от страна на семейството му.

— Много бързо ще си върне парите — продължи той. — Ще пренася памук и всичко, каквото можеш да си помислиш. Знам, че се задават тежки времена, но те няма да продължат вечно, а ние трябва да мислим за след това. Помисли за състоянието на нашето корабоплаване. Клиперите са неудобни. Били са построени с една-едничка цел — бързина. Да се стига по най-бързия начин до златните полета, без да се мисли за товароподемност, това е било основното желание. Сега вече няма злато и никой вече не строи клипери. А тези, които все още се използват, не могат да пренасят товари с такива размери, каквито нашите фермери и индустриалци са готови да изнасят. Наистина, Ори, като морска държава ние сме много изостанали. Общият тонаж на американските презокеански параходи е деветдесет хиляди тона. Великобритания има шест пъти повече. Съществува вакуум, който „Звездата на Каролина“ може да използва. И още нещо: корабостроителницата ще е от полза за Чарлстън, а и за целия щат. Имаме нужда от производства, които не зависят от робски труд.

През смях — а и как ли другояче можеше да реагира на такъв възторжен ентусиазъм — Ори вдигна ръка.

— Добре, убеди ме.

— Наистина ли?

— Може би не съвсем, но достатъчно, за да попитам колко ще струва този красавец.

Тези думи помрачиха блясъка в очите на Купър.

— Когато се върна от Англия, ще разполагам с по-точни цифри. В момента предвижданията ми се основават само на тези на Брюнъл. Според оценките на компанията Истърн Стийм Навигейшън, в долари „Ливайътън“ ще струва четири милиона.

Докато Ори се съвземаше от шока, Купър пое дълбоко въздух.

— Може и повече.

— Да не си полудял, Купър? Дори да ипотекираме цялото си имущество, пак не можем да съберем и половината от тези пари.

Купър тихо отвърна:

— Мисля да разговарям с Джордж за другата половина.

— При положение, че търговията с желязо върви към депресия? Ти си се побъркал.

— Джордж е добър бизнесмен — като теб. Мисля, че ще види дългосрочната перспектива, а не само първоначалните рискове.

Предизвикателството бе очевидно. Ори трябваше или да подкрепи проекта, или да заеме мястото си в лагера на реакционерите, между които бе например Стенли. Всъщност, според Ори, идеята на брат му бе фантазьорска, вълнуваща и не чак толкова глупава, колкото му се бе сторила в първия момент. И все пак той не бе готов да даде съгласието си веднага.

— Искам да видя цифрите. Реалистични предвиждания за товароподемност, цена и бъдещи приходи. Няма да говоря с нито един банкер, преди да съм ги видял.

Това бе достатъчно голям успех за Купър. Сияещ, той каза:

— Ще бъдат готови две седмици след завръщането ми. А може би дори и по-рано. На времето в Чарлстън са строили малки корабчета. Възраждането на едно производство би могло да бъде спасение за тази част на щата.

— Да не говорим за разоряването на семейство Мейн — каза Ори. Но го каза с усмивка.

 

 

Корабът, с който пътуваха Купър и семейството му, акостира в Бристол. Там те се прехвърлиха на Голямата западна железница, построена от А. К. Брюнъл и открита през 1841. Влакът потегли от един от пероните под огромния покрив на конзолни греди на гара Темпъл Мийдс, чиято конструкция бе дело на Брюнъл. Железопътната линия бе широкорелсова и бе дълга 193 километра. Минаваше над тухлените арки на моста Мейдънхед, също на Брюнъл, смятан за шедьовър на строителното изкуство, и пристигаше на новата гара Падингтън, която преди две години бе официално открита от принц-консорта. Брюнъл бе проектирал гарата до най-малки подробности, както и хотел „Падингтън“, който се намираше точно до нея. Тъй като Брюнъл бе в управителния съвет на хотела, Купър реши да отседне там. При настаняването разбра, че малкият апартамент, който бе запазил, е заменен с доста по-голям без промяна в цената.

Айзъмбард Кингдъм Брюнъл бе на петдесет години — дързък мъж с въображение, на когото му бе приятно да носи цилиндър и в ъгъла на устата му да виси пура. Не всички негови идеи бяха успешни. Решението му Голямата западна железница да бъде широкорелсова бе остро критикувано, тъй като по нея не можеха да се движат влаковете от линиите, които я пресичаха. Но по размаха на въображението той нямаше равен на себе си. Купър отново се убеди в това, когато дребничкият инженер го заведе в корабостроителницата на Темза, която бе собственост на неговия съдружник Скот Ръсел.

Покрай строежа на „Ливайътън“ корабостроителницата Милуол бе станала най-голямата туристическа забележителност. Из целия район, сред блатистите полета на Острова на кучетата бяха разпръснати кафенета и сувенирни магазини, направени от брезент и евтин дървен материал. Продаваха се всевъзможни джунджурии: от малки модели на готовия кораб и литографии до буквар „Ливайътън“ за малките. Но в този дъждовен делничен ден магазините нямаха много работа.

Шестнайсетметровият двоен корпус на „Ливайътън“ се извисяваше към облачното небе. Разстоянието между вътрешния и външния корпус бе един метър и бяха здраво свързани. Корабът щеше да бъде с шест мачти, пет комина и два двигателя — единият за веслените колела, а другият за огромното витло. Корабът бе в такова положение, че да бъде спуснат странично във водите на Темза, защото голямата му дължина не позволяваше нормално спускане.

— Надяваме се, че до една година ще бъде във водата, при условие, че успея да завърша проекта си за съоръженията за спускане и да разпаля отново у господин Ръсел желание за сътрудничество. Стана ясно, че първоначалните му изчисления за цената на корпуса и двигателя за витлото са били несериозни и безотговорни.

Брюнъл дъвчеше незапалената си пура. Въпреки явното разочарование от неговия съдружник, човек не можеше да не забележи гордостта, с която плъзгаше погледа си по гигантския кил на кораба. Като използва пурата си за показалка, той посочи вече завършената част от външния корпус, покрита с железни листове, дебели три сантиметра.

— Когато бъде завършено, моето голямо бебе ще има трийсет хиляди такива листа. И три милиона нита. Когато се работи най-усилено, двеста души едновременно забиват само нитове.

Купър свали от главата си стария цилиндър, за да види по-добре желязното чудовище, което се издигаше над него. В лицето му пръсна дъжд.

— Искам да построя подобен кораб в Чарлстън, само че по-малък. На времето рисувах „Великобритания“…

— И то доста добре. Виждал съм някои рисунки. Но съм сигурен, че онова, което току-що каза, е шега, Купър. Винаги си ми правил впечатление на интелигентен човек, който обича удобствата. Сигурен съм, че не искаш да се откажеш от приятелите си, семейството си, здравето си и всичките си пари заради една такава авантюра.

— Знам, че рискове съществуват, огромни рискове. Но нещо ме кара да ги поема. Искам да построя този кораб не само от егоистични подбуди.

— Знам, че Югът изпада във все по-голяма изолация в търговско и политическо отношение — каза Брюнъл, като поклащаше глава. — Както знаеш, дружествата, които се обявяват против робството, са доста активни тук. Ако говориш сериозно, ще ти покажа моите чертежи и бележки по проекта и ще ти дам колкото е възможно повече информация. Предполагам, че не е необходимо да ти казвам, че много хора се съмняват в надеждността на моя проект. Моята рожба ще бъде първият кораб без криви греди по корпуса. Казват, че щял да се изметне по средата, да се извие нагоре, да се разпадне…

— Интересува ме твоето мнение, а не мнението на твоите критици.

Инженерът се усмихна. И докато описваше огромните четирицилиндрови двигатели за витлото, чиято изработка бе възложил на компанията на Джеймс Уат, отрицателните емоции като че ли го напуснаха.

— А след това идва ред на веслената ос. Четирийсет тона. Единственият по рода си, най-голям излят машинен елемент в човешката история…

Той говореше с растящо въодушевление, докато двамата вървяха под ситния дъжд. Ята от гарги бяха накацали по пустите сергии за сувенири. Скъсано парче платно се развяваше. Работниците от корабостроителницата, качени по скелетата, махаха за поздрав на Брюнъл, но той не видя повечето от тях; говореше прекалено бързо. Толкова бързо, че Купър едва успяваше да си води бележки.

 

 

Купър заведе семейството си в едно обикновено дворче на черква в Бийкънсфилд. Децата не разбраха защо мълчеше с наведена глава пред гроба на някакъв човек на име Бърк. Но дори и четиригодишната Мари-Луиз долови, че това място е особено важно за баща й.

Децата се интересуваха много повече от тунела под Темза — този деветнайсетгодишен проект, завършен от Брюнъл след смъртта на баща му, който бе автор на оригиналната разработка. Брюнъл вече бе показал на семейство Мейн модел на своя Голям щит — грамадно метално съоръжение, разделено на секции, в което бяха стояли по трийсет и шест работника с чукове и длета и бавно бяха прокопавали земята под реката.

Семейството влезе в тунела за пешеходци откъм Уепинг. Беше хладно и мрачно и Джудит бе малко смутена, когато видя многото бездомници, седнали или спящи покрай стените. Но Купър, който държеше Мари-Луиз с лявата си ръка и носеше Джуда в дясната, виждаше само величието на идеята. Очите му блестяха.

— След като свободни хора могат да направят това, защо, по дяволите, някой трябва да притежава роби?

От тези прошепнати думи Джудит я полазиха тръпки. Купър приличаше на човек, който е зърнал Божия лик. Тя пъхна ръка под неговата и се притисна в него. Обичаше го повече от когато и да било.

На следващия ден Купър и Брюнъл възнамеряваха да прегледат грубите изчисления за разноските по строежа на „Ливайътън“. Без предупреждение Купър отложи срещата и се втурна в друга посока, свързана с Джордж Хазард.

 

 

Онова, което го накара да направи това, бе едно заглавие от четири думи във вестник „Мейл“.

Броят бе от преди няколко седмици. Бяха го взели от една пейка на гарата и използвали за увиване на остатъците от ябълките, които децата изядоха на връщане от Бийкънс Филд. Купър намери остатъците и вестника на една масичка в антрето на апартамента в хотела. Понечи да ги хвърли, но в този момент едно заглавие привлече вниманието му:

Бесемър търси американски патент

Тъй като се интересуваше от изобретатели и изобретения, Купър веднага се сети за този човек. Хенри Бесемър бе преуспяващ изобретател, станал известен с разработката на метод за придаване на подходящ въртящ момент на снарядите, изстрелвани от гладкоцевни оръдия. Беше я направил по време на Кримската война с финансовата и морална помощ на френския император Наполеон III.

Какво ли се опитваше да патентова в Америка? Две кратки съобщения даваха отговор на този въпрос.

— Боже Господи, я виж ти! — възкликна Купър. Започваше да се изразява почти като англичанин.

Джудит излезе от хола.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Напротив. Погледни. Някакъв мъж на име Бесемър твърди, че е изобретил бърз начин за превръщане на чугуна в стомана. Иска да го патентова в Америка. Интересно дали Джордж знае за него. Трябва да проуча този въпрос, за да го информирам.

Така и направи, като заради това отложи срещата си. По-голямата част от разследването се състоеше в ровене из стари вестници. Освен това изпрати няколко бележки на Бесемър с молба за разговор. Изобретателят не отговори на нито една от тях.

— Не е чудно — каза му Брюнъл няколко дни по-късно. — Бесемър твърди, че му е бил оказан натиск да разкрие своя метод прекалено рано.

— И как го разкри?

— Прочете пред Асоциацията за научно развитие един шеговит доклад, който бе изцяло препечатан във вестник „Таймс“.

— Кога?

— Доколкото си спомням, някъде през август.

— Чак дотам не стигнах.

Купър написа още една бележка на изобретателя. Брюнъл също му писа. Това промени нещата, но Бесемър пишеше в отговора си, че може да отдели на Купър не повече от десет минути.

Геният на Брюнъл се състоеше в концептуалното мислене, в създаването на идеи, които не можеха да бъдат патентовани и които той с радост споделяше. Изобретенията на Хенри Бесемър бяха от друг характер. Всяко от тях представляваше някакъв механизъм или метод и поради това подлежеше на защита… или кражба. При срещата си с Бесемър Купър видя един подозрителен и потаен човек.

— Обявлението бе прибързано и хвърли по петите ми цяла глутница вълци. Борят се с мен и помежду си за дял от откритието ми. Производителите на стомана от Шефилд ми се присмиват, което, разбира се, е съвсем естествено. В момента са им необходими две седмици за получаването на една малка ваничка стомана от преработката на чугун. Ако успея да започна да произвеждам пет тона стомана за половин час, с тях е свършено.

— Какво можете да ми кажете за своя метод, господин Бесемър?

— Нищо. Вече съм казал всичко, което мога да кажа публично или на вас. Приятен ден, господин Мейн.

 

 

Купър вече знаеше една от причините за враждебното поведение на Бесемър. Неговият метод се бе сблъскал с някакви трудности. След като отново започна да се рови из стари вестници, Купър откри една статия в „Таймс“, от която научи повече подробности за споровете около изобретателя и преписа всичко, което можеше да заинтересува приятеля му в Лихай Стейшън.

Бесемър бе стигнал до своето откритие по време на работата си с оръжейния специалист на Наполеон III, Миние, върху въртящия момент на снарядите. Като изключително любопитен човек той се заинтересувал и от други области на оръжейното производство, включително и от едно проучване, отнасящо се до възможните заместители на крехкото желязо, използвано в момента за производството на оръдия. В резултат на този негов интерес се появил методът на Бесемър за производство на големи количества качествена стомана и необходимите за това съоръжения — яйцевиден конвертор, хидравличен апарат за управляването му от безопасно разстояние и онова, което той нарекъл „духаща машина“ за атакуването на чугуна с богата на кислород въздушна струя.

На теория методът бе поразително прост. Но така е било и при много други революционни изобретения. Месец след като направил сензационните си разкрития, Бесемър започнал да продава лицензи за своя метод на различни фирми за хиляди лири. След още един месец пресата го нарекла шарлатанин. „Един ярък метеор, който прелетя по небосклона на металургията, за да потъне в пълна тъмнина.“

Когато Купър пристигна в Англия, фурорът бе преминал. Бесемър все още вярваше в своя метод и искаше да го патентова в Америка, но английските леяри искаха главата му. Онези, които бяха платили, за да използват неговата технология, я обявиха за провал и измама. Получената стомана беше с незадоволителни качества. В неистовото си желание да открие причината Бесемър се бе отдал на непрекъснати лабораторни изследвания. Причината за провала, изглежда, се криеше във високото съдържание на фосфор в английската желязна руда. По време на експериментите си изобретателят случайно бе използвал шведска руда, в която почти не се съдържаше фосфор.

Брюнъл каза на Купър, че дори това откритие не решило проблема на Бесемър. Но упорито се говорело, че някакъв анонимен производител на стомана от Уелс открил начин за успешно прилагане на технологията и имал намерение да патентова свой собствен метод. Не беше чудно, че Бесемър се чувстваше застрашен и бе ядосан. Беше се прочул със светкавична бързина, а после се бе провалил и всичко това само за три месеца.

И все пак Купър бе респектиран от този човек и беше убеден, че е на път да постигне нещо. Причина за това бяха честите публични изявления на производителите от Шефилд, които продължаваха да обвиняват Бесемър в измама и да отричат теоретичната основа на неговата технология. В повечето случаи, в които някаква идея биваше нападана така яростно, това означаваше, че в нея има нещо смислено.

Той продължи да подрежда стари вестници, от които се получи дебела папка, като ги допълваше със собствените си бележки. Имаше намерение да занесе тази папка на Джордж веднага щом се върне в Америка.

— В края на краищата — каза той на Джудит, докато пътуваха към Саутхемптън, откъдето щяха да се качат на презокеанския кораб, — като ще искам от него два милиона долара, за да построя кораба си, добре ще е преди това аз да му направя някаква услуга.