Джон Джейкс
Севера и Юга (24)

23.

Тази пролет семейство Хазард се раздираше от напрежение и кавги. Слугите се обзалагаха на малки суми кои от тях все още ще си говорят, когато дойде време семейството да замине за Нюпорт. Някои бяха готови да се обзаложат, че въобще няма да се стигне до заминаване.

Джордж откри, че Стенли е направил още едно дарение на Камерон, този път в размер на две хиляди долара.

— Обеща да не го правиш повече. — При всяка дума той удряше по бюрото толкова силно, че прозорците дрънчаха. Преди да отговори, Стенли отстъпи в другия край на канцеларията. Джордж беше нисък, но Стенли живееше в страх от него. Страхът от Изабел обаче беше по-голям.

— Никога не съм имал намерение да спра изобщо. Ако си решил така, не си ме разбрал. Освен това Саймън спешно имаше нужда от…

— О, вече е Саймън, така ли? Дружки! Какъв пост купуваш? Каква е цената? — Стенли почервеня. Джордж крачеше назад-напред като див звяр. — Разходите ни растат всеки ден, а ти дрискаш парите ни по политически отрепки и частни железопътни вагони.

Без да пита никого, Стенли беше сключил договор за пътнически вагон на осем колела, с дневна, спални купета и кухня. Необикновеният вагон, каквито се брояха на пръсти в страната, беше набързо завършен в Делауеър. Към тази покупка го подтикна съпругата му, която заяви, че няма да пътува в обществен вагон за Роуд Айлънд.

— Не можем ли да обсъдим това, без да говориш мръсотии, Джордж?

— Какво, по дяволите, има да обсъждаме? Твърде късно е да направя нещо за вагона, но няма да ти позволя да дадеш на Камерон и стотинка повече.

— Докато аз контролирам банковата сметка, ще правя каквото искам. Ако не ти харесва, говори с мама.

Нямаше куража да гледа към по-малкия си брат, докато хвърляше своя коз. Джордж кипеше, но млъкна, както Стенли очакваше. Той можеше и да заплашва, че ще се отнесе до Мод, но брат му беше преценил, че гордостта няма да му позволи да го направи. Усмихвайки се самодоволно, Стенли наперено излезе навън. Вратата тресна — предизвикателен акорд към разговора.

Псувайки, Джордж седна. Опита да се успокои, но не успя. Стенли го беше поставил натясно и това беше ясно на двамата. Не искаше да тича при Мод, но положението беше нетърпимо. Не знаеше какво да прави. Взе една мастилница и я запрати по стената.

— Детинщина — изръмжа миг по-късно. Но се почувства много по-добре, независимо че проблемът оставаше нерешен и пръските от мастилото съсипаха ризата му.

 

 

Стенли описа спора на Изабел. Естествено Джордж беше негодникът, а той — героят.

Тя си отмъсти, като предприе нова кампания срещу етърва си. С фалшива загрижена усмивка започна „да се пита“ на глас за естеството на религиозното възпитание, което щяха да получат малките Уилям и Патриша. Изрови обичайните страховити приказки за зловещи католически свещеници, които упражнявали лошо влияние върху енориашите и чрез тях върху децата им. Но основният й прицел си оставаше Джордж. В продължение на няколко седмици очевидната липса на каквато и да е религиозност у него се превърна в популярна тема за разговор сред по-издигнатите жени в Лихай Стейшън.

Не, Джордж не се моли като католик, казваше им Изабел, но така и не стъпва в собствената си методистка черква. Нямаше ли опасност бедните му дечица да пораснат безбожници? Хора, които преди това не се бяха замисляли по въпроса или за характера на Джордж, започнаха да говорят едва ли не само за това.

Част от клюката стигна до Констанс, а сетне и до Джордж. Тя се натъжи, а той се вбеси. Не го успокои и писмото на Ори, от което научи, че у Мейнови също имало раздори. Купър обявил, че ще се жени за унитаристка с аболиционистки възгледи. Тилет едва сдържал недоволството си. Ори се надяваше, че пътуването до Нюпорт ще облекчи напрежението, поне за малко.

 

 

Върджилия замина за десет дни за Филаделфия, където трябваше да говори на поредното събрание. Мод отдавна беше престанала да настоява тя да ходи с придружителка. Върджилия правеше каквото си ще.

Пет дни по-късно, когато започнаха да събират багажа за Нюпорт, Изабел беше посетена от една своя приятелка. Жената, Грейс Труит, току-що се бе върнала от Филаделфия. Една вечер двамата със съпруга й ходили в Честнът Стрийт Тиътър да гледат новата постановка на „Адвокат на народа“, много популярна пиеса, в която главният герой, селяк янки, надхитрява хора, минаващи за по-умни от него; от години хитрият селянин си оставаше неизменен герой в американската комедия.

— Вашата зълва беше в една ложа с красив кавалер на име Тоби Джонсън — съобщи посетителката.

— Не познавам господина.

— Щях да се изненадам, ако го познавахте, но цяла Филаделфия е чувала или чела за него. Върджилия и господин Джонсън са говорили на събранието на аболиционистите. Грейс Труит замълча, наслаждавайки се на онова, което следваше. — Господин Джонсън разказал своите преживявания в Северна Каролина, преди да избяга.

— Преди да избяга ли? Господи, Боже мой, да не искате да кажете, че той е… африканец?

— Кафяв е като орех — кимна другата. — Перчеха се в театъра. Докосваха се непрекъснато, разменяха си погледи, които… как да кажа… ами… — жената попи потта от лъсналата си горна устна. — Човек би могъл да ги нарече единствено любовни. Не ми е приятно да ви нося такива печални вести, но мислех, че трябва да знаете.

Изабел остана отвратена.

— Предизвика ли реакция присъствието им в театъра?

— Бих казала, че да. Няколко двойки напуснаха в знак на протест, преди да се вдигне завесата. През първата пауза някой хвърли кесия с боклуци в ложата. Просташка постъпка, наистина, но все пак. Върджилия и кавалерът й си седяха съвсем нагло и не им обърнаха внимание.

Изабел стисна ръката на жената.

— Моля ви не казвайте на никого, Грейс. Ще уведомя семейството в подходящ момент, след като Върджилия се прибере у дома.

— Можете да разчитате на моята дискретност.

Това си остана само празно обещание.

Мод изпрати кола и кочияш в селото да прибере Върджилия от кораба. На първата пряка след канала двама безделници я видяха да се вози в колата с багажа си. Единият от мъжете вдигна камък.

— Не води любовника си негър в Лихай Стейшън!

И запрати камъка с много ярост, но съвсем неточно. Върджилия го изгледа как прелетя край нея, без да я докосне. Каруцарят я погледна стъписан. Тя не му обърна внимание и хвърли свиреп поглед на безделниците. До вечерта, когато Джордж и семейството му пристигнаха вкупом на вечеря у Стенли, инцидентът се бе превърнал в тема на разговорите и в двете къщи.

Преди да сервират първото ястие, Мод попита:

— Върджилия, чух, че си имала неприятен инцидент в селото. Каква беше причината?

Върджилия сви рамене.

— Приятелството ми с Тоби Джонсън, предполагам. Ходих с него на театър във Филаделфия. Клюките бързо се разпространяват. Предполагам, че там ме е видяла някоя ограничена душица от Лихай Стейшън.

Изабел се ядоса, че разкритието й беше отнето. Все пак, тя можеше да наблегне колко чудовищно е злодеянието на Върджилия.

— В случай, че някой не знае, Джонсън е негър.

За Джордж това не беше новост; двамата с Констанс го бяха обсъждали преди час. Той дъвчеше яростно пурата си, защото изражението на Върджилия говореше, че смутът в семейството й доставя удоволствие. Вече не се изненадваше от подобно поведение, но все още се гневеше.

Тя вирна предизвикателно брадичка.

— Тоби Джонсън е изискан мъж и ще се срещам с него колкото често си искам.

Били имаше възбудено любопитно изражение, всички останали бяха разстроени. Стенли се задави и не беше в състояние да говори свързано. Мод изгледа дъщеря си с тъжно примирение; Джордж заговори от името на всички.

— Ние не оспорваме каузата ти, Върджилия. Но отиваш прекалено далеч. Не го казвам просто защото този мъж е черен…

Погледът, който тя му отправи, беше унищожителен.

— Разбира се, че затова го казваш. Не бъди лицемерен.

— Добре, може би цветът му има знамение. Но сигурно бих могъл да го надживея или да се примиря с това, ако не беше твоето позьорство. Мисля, че всъщност и пет пари не даваш за този човек.

— Как си позволяваш да съдиш какво аз всъщност…

— Върджилия, млъкни и ме остави да довърша. Смятам, че онова, което всъщност искаш, е да привлечеш внимание върху себе си. Да се изплезиш на света, защото неоснователно си решила, че ти е сторил зло. Правейки го, срамиш майка си и уронваш честта на семейството. Една почтена жена просто не прави определени неща, независимо дали мъжът е черен, бял или лилав.

Върджилия смачка салфетката си на топка и я запрати настрана.

— Какъв ужасен формалист си станал.

Мод тихо изхлипа и обърна лице настрана.

— Не говорим за мен, а за теб и твоето поведение — отвърна Джордж. — Няма да го търпим.

Тя стана и впи студен поглед в него.

— Ще трябва, братко мили. Пълнолетна съм. Моя работа си е с кого спя.

Засрамена, Крнстанс се обърна към Били. Джордж и Стенли се втренчиха един в друг, веднъж и те обединени от шока и гнева си. Изабел с труд поемаше дъх. Върджилия царствено се изнесе от стаята.

Мод прикри с ръка лицето си, за да скрие внезапно бликналите сълзи.

 

 

На другия ден Уилям се изрина. Джордж и Констанс се уплашиха, че е шарка.

Доктор Хопъл ги успокои, че не е шарка, но момчето вдигна температура. Констанс остана цяла нощ да се грижи за него. Джордж също не си легна, разтревожен за нея и за кашата, забъркана от сестра му. Беше в лошо настроение, когато на другия ден след обед семейството потегли в две карети; третата ги следваше с цяла планина от багаж. Във Филаделфия Хазардови щяха да се качат на частния вагон, който трябваше да ги отведе до една странична линия близо до фериботното пристанище на Нюпорт.

Джордж се безпокоеше, че оставя предприятието за два месеца. Беше изготвил няколко списъка с указания за надзирателите и отговорниците и имаше намерение поне веднъж да прескочи до Лихай Стейшън. Все пак семейството имаше по-голяма нужда от него, отколкото Хазард Айрън. Нещо трябваше да се направи, за да се възстанови мирът и да се попречи на Върджилия да го наруши през следващия месец и нещо.

Изабел непрестанно пускаше хапливи забележки зад гърба на Върджилия. Обектът на вниманието й се държеше така, сякаш нищо не се бе случило. Върджилия бъбреше за онова, което отминаваше покрай прозореца, за времето и за всичко друго, освен по въпроса, който предизвика скарването. Беше весела, едва ли не арогантно жизнерадостна.

През нощта, която престояха във Филаделфия, тя изчезна и не даде никакви обяснения. Вечерта Мод си легна преди залез-слънце. Но на следващата сутрин изглеждаше по-добре, сякаш бе решила да приеме положението, колкото и да е плачевно. Тръгна на покупки с малкия Уилям, който отново се чувстваше добре.

 

 

Качиха се на частния вагон в четири часа следобед.

От двете страни на вагона с високи по петнайсет сантиметра букви беше изписано „Гордостта на Хазард“. Златен орел с разперени криле стоеше над фирмата. Вътре също беше луксозно. Всички ахнаха, като видяха гравираните краища на стъклата на прозорците, лъщящата месингова арматура, ламперията от розово дърво и покритите с дебела червена дамаска стени над нея.

Стенли не беше се скъпил. Тапицерията бе от най-скъп плюш, мивките — от най-скъп мрамор. Джордж трябваше да признае, че вагонът е красив, но не смееше да попита за окончателната цена. Искаше да си е у дома, седнал и леко пийнал, когато види сметката.

Бяха наели негър готвач за лятото. Той вече работеше в кухничката и приготвяше риба за вечеря. Върджилия разговаря с него в продължение на десет минути.

— Сякаш й е равен — просъска Изабел на Констанс зад гърба й. — Трябва да се направи нещо.

Констанс не й обърна внимание. Върджилия излезе от кухничката и изчезна в спалното си купе с един брой на „Либърейтър“^[1].

Момчетата, Уилям, Лабан и Леви, тичаха насам-натам из вагона, катереха се по мебелировката, тракаха с ръчките на вратите на купетата и правеха какофония с помощта на хармониума, сврян до стената в края на спалните помещения. В пет без четвърт прикачиха вагона към експреса за Ню Йорк и няколко минути по-късно потеглиха.

Семейството вечеря с филе от риба и пи скъпо френско вино, докато експресът препускаше на север през скучните равнини на Ню Джързи. Върджилия не присъстваше, занесе поднос в купето си.

— Вероятно ще покани черния си приятел в Нюпорт — рече Изабел с набъбнал език. Беше погълнала много кларет, пренебрегвайки бялото вино, което сервираха на останалите. — Трябва да предприемем нещо.

Джордж забеляза пламъка в очите на жена си. Но Констанс запази спокойствие и каза:

— Все пак би трябвало да имаме търпение. Ако се е забъркала с Джонсън само за да покаже колко е независима, това няма да трае дълго.

Изабел недоволно захленчи.

— А през това време какво да правим? Да търпим унижения ли? Да бъдем отхвърлени от обществото ли? Казвам ви, че трябва да предприемем нещо.

— Все едно и също повтаряш — сопна се Мод. — Какво предлагаш?

Изабел отвори уста, затвори я и нервно стана.

— Извинете, стори ми се, че чух децата.

Побърза да си отиде в купето. Джордж се пресегна под изящната ленена покривка, намери ръката на жена си и я стисна, гледайки я примирително. Сетне си наля още една чаша шардоне и го изпи на няколко големи глътки.

 

 

Около полунощ на Нюйоркската разпределителна гара откачиха „Гордостта на Хазард“ от влака от Филаделфия и го прикачиха към този за Провидънс. Сложиха го веднага след товарните и багажните вагони и непосредствено пред пътническите. Така се оказа точно в средата на влака.

Почти по същото време някъде по бреговете на Кънектикът, близо до селцето Уест Хейвън, един стрелочник, който жестоко се бе скарал с приятелката си, хвана бутилката, за да удави гнева си. Пи толкова много и така бързо, че забрави да обърне стрелката, след като пътническият влак за Ню Йорк премина от странична линия на главната. Беше стоял изтеглен в нея, докато мине експресът за Бостън.

Стрелочникът се отправи, олюлявайки се, към Ню Хейвън. Ако беше благонадежден човек и трезвен, би се разтревожил, че стрелката не е в нормалното си положение. Всеки влак, идващ от Ню Йорк със скорост повече от осем километра в час, щеше да се отклони в страничната линия, която беше къса, и да се вреже в бариерата на края й. След бариерата имаше широка, мрачна клисура.

 

 

Констанс се намести в прегръдката на съпруга си. Място за двама нямаше, но тя не хареса уединението и неудобството на собственото си легло и се премести да полежи за малко при него.

— Преди да стана редовен пътник в нощни влакове, някой гений ще трябва да измисли по-добри условия за спане — прошепна тя във врата му.

— Удобно е все пак, нали? — Докато го казваше, внезапно залитнаха. — Усети ли? Като че ли минахме на друга линия.

 

 

Машинистът на локомотива с осем колела „Уинанс“ изпита ужас. Видя положението на стрелката с няколко секунди закъснение. Машината неочаквано се шмугна в страничната линия и макар да дръпна връвта, за да сигнализира за помощ, разбираше, че спирачите няма да успеят да завъртят колелата си и да спрат влака навреме.

На ярката светлина от работещия с газ фар видя пред себе си да изниква бариерата и изкрещя:

— Скачай, Фред — но огнярят вече се хвърляше от стъпалото в мрака.

Значи така щеше да свърши, помисли си машинистът. Някакво име във вестникарски репортаж за поредната катастрофа. Толкова много станаха вече, че проповедници и политици заявяваха, че трябвало да спрат да строят железопътни линии.

Още веднъж дръпна рязко сигналната връв. Тя се скъса в ръката му. На светлината на огнището зърна разнищения й край и това беше последното нещо, което видя на този свят. Локомотивът се вряза с трясък в бариерата с петдесет километра в час, понесе се нагоре по лекия наклон, а от там — над клисурата, като огромен снаряд, който влачеше след себе си влака.