Джон Джейкс
Севера и Юга (31)

30.

Тази зима Брет се сдоби с друг поклонник, макар и не по собствен избор.

Някаква палава жилка в семейството на Франсис Ламот бе създала син, който беше по-висок от баща си и много по-красив и от двамата родители. Форбс Ламот израсна як, над един и осемдесет, с руса коса, наперена походка и изявена склонност към леност, освен в случаите, когато ставаше въпрос да се поглъщат чаши, да се препуска с коне или да се гонят хубави момичета. Франсис се бе надявал синът му да завърши Цитаделата, щатския вариант на Уест Пойнт, основан през 1842. Но след един срок във военното училище в Чарлстън уволниха Форбс поради липса на академични данни.

Уморен от долнопробни уличници, които лесно му лягаха, и тъй като не проявяваше интерес към Аштън Мейн, от която тайно се страхуваше, Форбс забеляза Брет. През 1852 Брет щеше да навърши четиринайсет години. Продължаваше бързо да съзрява, да се закръгля и да придобива увереността, която често съпровожда младостта при жените. Заедно с тази увереност вървеше осъзнаването на собствената й привлекателна сила.

Форбс пристигна на кон в Монт Ройъл да поиска разрешение да я посещава. При нормални обстоятелства щеше да го потърси от Тилет, но здравето на патриарха на семейство Мейн напоследък започна да запада. Трудно дишаше и повечето време беше на легло. На практика всички семейни задължения пое Ори.

Съседските клюки бяха разкрили на Форбс, че Брет получава от време на време по някое писмо от онова момче от Пенсилвания, което беше на гости в плантацията миналата есен. Но той не смяташе Били Хазард за опасен. Намираше се далече и в последна сметка неговият темперамент никога не би могъл да се съчетае с този на момиче, отгледано на юг. Ако Били някога се превърнеше в сериозен съперник, Форбс, който беше по-едър, просто щеше да го набие и да го сплаши.

Ори смяташе Форбс по-поносим от някои други Ламотовци и все пак не му допадаше особено. Но отговори с „да“ на искането му. Разрешението да идва на гости беше много далеч от разрешението да се ожени. Освен това не очакваше сестра му да обърне особено внимание на подаръците, с които Форбс започна незабавно да я ухажва, или пък да го поощрява да идва на гости.

Брет изненада брат си. Имаше свои причини за това.

Дори и да не познаваше Били, никога не би сметнала Форбс за сериозен кандидат. Както и повечето други мъже от семейство Ламот, той смяташе собствените си мнения за Слово Божие и лесно се гневеше, когато някой не се съгласеше с някое от тях! Но трезвен и в добро настроение, ставаше очарователен.

Брет не можеше да прецени доколко сериозни бяха намеренията на Били. Между неговите кратки, недодялано съчинени писма винаги имаше дълги интервали и тя съзнаваше възможността той изведнъж да тръгне с някое северняшко момиче. Като се виждаше от време на време с Форбс, се надяваше да се предпази донякъде от възможно разочарование, защото обичаше Били повече, отколкото беше готова да признае.

Форбс беше пет години по-възрастен от Брет и три години по-млад от онази бледа жаба Хънтун. Нямаше прилика между двамата кандидати: този на Аштън беше куче на каишка, а Форбс — независим, което доставяше значително удоволствие на Брет.

Необходимостта да парира опипванията на Форбс представляваше непрестанно предизвикателство. „Престани“ беше думата, която най-често използваше. Никога грубо, но винаги твърдо. Беше я изрекла току-що, когато се наведе през рамото й, докато тя свиреше на пианото. Вместо да обърне нотната страница, той се пресегна и леко хвана гърдата й.

— Казах да престанеш, Форбс — повтори тя, а когато не я пусна, взе ветрилото си от полицата за ноти и го перна по палеца. — Защо непрекъснато се отнасяш с мен така, сякаш съм някоя от чарлстънските уличници, с които се забавляваш?

Той се ухили.

— Защото си десет пъти по-хубава, от която и да е от тях и те желая десет пъти по-силно.

— „Желая“ е дума за съпрузи, само за съпрузи — рече с усмивка тя.

— Охо, доста смели приказки за момиче на твоята крехка възраст.

Но му правеше удоволствие, а и на нея, защото в отговор го закачи:

— Ако толкова си загрижен за крехката ми възраст, защо ръката ти винаги опипва ту тук, ту там, сякаш съм някоя дърта кокошка?

— Не мога да се въздържа — каза той и се отдръпна до края на пианото, където можеше да се облегне на лакти и да зяпа в нея. Неочаквано сериозното му изражение я накара да изпита неудобство. — Знаеш, че съм луд по теб, Брет. Някой ден двамата с теб ще се оженим.

— Не разчитай на това — отвърна му тя, скачайки на крака. — Та ти дори не ми носиш подаръците, които ти искам.

— Ама слушай какво, по дяволите… не познавам човек, който да продава вестник „Нашънъл Ира“ в Чарлстън. А ако има такъв, да пукна, ако купя подобен аболиционистки парцал.

— Но, Форбс, всички вестници и периодични издания пишат за поредицата на госпожа Стоу. Искам да прочета част от нея. — Дори Ори беше изразил интерес към новия роман.

— Да прочета — повтори думите й с презрително махване на ръка. — От момичетата не се очаква да четат. О, предполагам, че „Гоуди“ не е толкова страшен, а и някои от стиховете на господин Тимрод са безопасни. Но ако Бог е искал жените да получават образование, е щял да им позволи да ходят в училища като Харвард. А там не ги пускат и това би трябвало да ти говори нещо.

— Това, което каза, е идиотско. Идиотско и назадничаво.

— По дяволите, съвсем не е. Чичо Джъстин страшно страда, защото леля Мади чете толкова много. Би трябвало да видиш някои от боклуците, които поръчва от Ню Йорк. Направо го вбесяват.

— Във вашето семейство много ви бива да беснеете, когато не ви харесва нещо. Лека нощ, Форбс — рече безапелационно тя и излезе гордо от стаята.

Той зяпна към празната рамка на вратата като ударен от гръм.

— Брет? Почакай, по дяволите. Не исках да кажа…

Напразно. Шумът от стъпките й вече заглъхваше по стълбите.

Удари длан с юмрук, сетне вдигна поглед и видя в преддверието Аштън с Хънтун. Двамата бяха прекарали последния час в библиотеката, заети да играят на лабиринти.

На поклонника на Аштън рядко му се удаваше възможност да отбележи точка срещу някой мъжага като Форбс. Прекалено сгоден случай, за да го пропусне.

— Ругаеш, приятел, а? Ц-ц-ц. Това не е начин да се ухажва една млада дама. Още по-малко начин да се ухажват близките й. Онова, което трябва да направиш… — Хънтун преглътна остатъка от съвета си, защото Форбс налетя върху него.

— Кажи още нещо и ще смачкам свинския мехур, който наричаш свое лице. — Той сграбчи жабото на ризата му. — Кръв ще потече по всичките ти хубави дрешки. Сигурно ще припаднеш, като я видиш.

Дръпна жабото и го откъсна. Сетне си взе шапката, бастуна и ръкавиците и разгневен потъна в меката февруарска нощ.

— Негър, доведи ми коня!

Крясъкът накара Аштън да потрепери от отвращение.

— Той е едно животно и нищо повече.

— Абсолютно — съгласи се Хънтун. — Не зная как сестра ти го търпи.

Аштън погледна лъщящите бузи на Хънтун и потисна пристъпа на ненавист. Сладко усмихната, му хвана ръката.

— Тя няма амбиции. Тича все подир момчета, които нищо не струват. „Включително и подир онова, което все още желая.“

 

 

Форбс и Брет скоро се сдобриха. Направи го най-вече Брет. Тя реши, че не бива да взема на сериозно нищо, казано от Форбс.

През тази зима Хънтун посещаваше Монт Ройъл най-малко два пъти седмично. Това внимание не успяваше да направи Аштън щастлива. В ума й се въртеше друг. Един следобед изпревари сестра си до плетената кошница, в която стоеше пощата от деня. Стигна първа и грабна запечатано с восък писмо.

— Охо, още едно от Били? Второто за този месец. Става все по-упорит.

Брет посегна за писмото. Нямаше как да не види ревността в очите на сестра си.

— Аштън, това е за мен.

По-голямото момиче се засмя и вдигна писмото над главата си.

— Какво ще получа за него?

— Ако продължаваш да ме дразниш, ще получиш синина.

— Охо. С времето все повече и повече заприличваш на господин Ламот. — Хвърли писмото на пода. — Били знае ли за него?

Брет каза с треперещ глас:

— Върви по дяволите.

По-голямата сестра остана поразена. Аштън не беше чувала сестра си да употребява думи, които дори да наподобяват ругатня. Може би е отишла прекалено далеч, но не можа да се въздържи. Беше нещастна, а посещенията на Хънтун само засилваха това чувство. Той винаги се опитваше да я дръпне в някой усамотен ъгъл и да я опипва. А в случаите, когато тя решеше да се противопостави, реагираше с обиден хленч:

— Защо се отнасяш така с мен, Аштън?

— Защото все още не сме женени. Това, че си се споразумял с Ори за зестрата, а аз казах, че ще стана твоя съпруга, когато му дойде времето, не ти дава право да си позволяваш волности.

Непостоянното й поведение не преставаше да го изненадва. Често тя сякаш изпитваше удоволствие от онова, което той правеше, макар и никога да не го оставяше да стигне прекалено далеч. В други случаи го отхвърляше с едва ли не пламенна, предвзета скромност и това страшно го объркваше предвид старите слухове, които я свързваха с мъже от семейство Смит.

— Понякога ми позволяваш — оплака се той.

— Е, точно сега не. Освен това не ми се спори по въпроса.

По лицето на Хънтун избиха петна.

— Така ли имаш намерение да постъпваш, след като се оженим?

— Просто ще трябва да почакаш и да видиш.

Тогава долови, че го е разгневила. В усилията си да не му позволи да забрави кой е на власт във взаимоотношенията им бе отишла твърде далеч. Побърза да го целуне.

— Успокой се, Джеймс. Знаеш, че искам да се омъжа за теб. А след като се оженим, ти ще направиш блестяща кариера.

— Според плановете, които вече си начертала.

Сега той отиде твърде далеч. Пребледняла и стегната, тя се отдръпна.

— Мили мой, струва ми се, че нещо си недоволен. Ако си променил мнението си за нещата, които обсъждахме…

На това място замълча. Оказа се, че е избрала най-добрата стратегия. Паникьосан, той сграбчи ръката й.

— Не, не. Не съм си променил мнението за нищо. Искам да играеш роля в предначертаването на бъдещето ни. Не съм като дебелоглавите Ламотови. Смятам, че съпругата на един мъж трябва да е негов партньор. Особено ако той има намерение да се занимава с обществена дейност.

— Радвам се, че имаш такова намерение, Джеймс. Вече си спечелил важни приятели. Ще спечелиш още много. Ламотови ще прекарват живота си в хвърляне на зарове, конни надбягвания и ще мрат, без някой да ги запомни. Но не и господин и госпожа Джеймс Хънтун от Южна Каролина.

Той се засмя, макар и малко притеснен.

— Аштън, ти си наистина чудесна. Готов съм да се обзаложа, че ако аз искам да постигна всичко това — и ако не бях архитект на собствената си съдба, — бих се поверил изцяло в твои ръце, като те оставя да вземаш всички решения и успехът ми пак щеше да е сигурен.

„Пак?“ Наистина ли това глупаво същество вярва, че може само да се издигне по някакъв грандиозен начин? Наистина би могъл да постигне някаква дребна слава, но без нея никога няма да стане наистина издигнат. Скоро щеше да го разбере.

— Прав си, мили — усмихна му се топло тя. После го целуна, а след като устните им се докоснаха, ги разтвори.

Той бе стигнал прекалено близо до истината, за да е спокойна. Щеше да се омъжи за него, но този брак щеше да се ръководи изцяло от нейните условия. Бедният глупак го подозираше и вече се бе предал. Но започнеше ли прекалено много да се замисля върху поражението си, това можеше да развали нещата.

Слава Богу, знаеше как да му отвлече вниманието. Докато се целуваха, положи длан върху вътрешната страна на крачола му и започна да я върти леко и бавно.

* * *

Пролетта наближи. Една мартенска вечер Ори се оттегли в библиотеката с писмо от Били, което прочете три пъти. Дори и след третото прочитане не можеше да реши как да му отговори.

Седеше загледан в пространството, писмото висеше в ръката му. Сенките се издължаваха. Закачалката с униформата и сабята му се намираха в най-отдалечения от неговия стол ъгъл и едва се виждаха. Тъкмо преди да се стъмни чу тропот на кон по алеята. Мигове по-късно влетя Чарлс, по светлобежовите му бричове и тънката ленена риза бяха избили петна от пот. Широко се усмихваше.

— Къде си бил? — попита Ори, макар и да се досещаше.

— Яздих Минкс^[1] по крайречния път.

— Искаш да кажеш, че си се надбягвал. Победи ли?

Чарлс се отпусна в едно дълбоко кресло и прехвърли крак през ръкохватката.

— Да, господине, победих Форбс, а и Клинч Смит. Минкс изпревари конете и на двамата почти с цял километър. Спечелих двайсет долара.

Показа две жълтици. Изведнъж скочи, като ги подрънкваше в дланта си.

— Умирам от глад. Трябва да запалиш лампа. Тук е тъмно като в рог.

По всяка вероятност безполезен съвет, мислеше си Чарлс. Когато Ори изпадаше в такова настроение, се случваше с часове да седи в библиотеката в пълна тъмнина. Обикновено домашните слуги го намираха да хърка в креслото си на разсъмване. Наблизо винаги имаше празна чаша и гарафа с уиски.

Ори така и не можа напълно да преживее раната от войната; Чарлс и всички останали в Монт Ройъл го разбираха. Но може би тази вечер спомените от Мексико и последиците от станалото не бяха причината. Може би имаше друго основание за меланхоличното му настроение. То висеше от дългите му, тънки пръсти.

Чарлс посочи писмото.

— Нещо лошо ли ти съобщават?

— Според мен не, писмото е от Били. — Протегна ръка, подканяйки Чарлс да вземе листа.

Озадачен от думите му, той запали лампа и прочете кратичкото, приповдигнато писмо от приятеля си. Били искаше, преди да замине за Военната академия през юни, да дойде пак в Монт Ройъл и в съответствие с обичая официално молеше за разрешение да ухажва Брет.

— Това е чудесно — възкликна накрая Чарлс. Но внезапно изтрезня. — Ще има ли някакъв проблем с идването на Били, искам да кажа с Хънтунови?

— Не, много отдавна им платих хиляда триста и петдесет долара за Грейди, само и само да предотвратя неприятностите.

Чарлс подсвирна лекичко и се отпусна обратно в креслото.

— Нямах представа.

Ори сви рамене.

— Чувствах се донякъде отговорен за претърпяната от тях загуба и исках Джордж да може да посещава Монт Ройъл без проблеми. Никой не знае, че съм платил, с изключение на Хънтунови и баща ми. Не го казвай на други.

— Разбира се.

— С всяка година първокласните мъжкари стават все по-скъпи — продължи Ори. — Франсис Ламот предрича, че до края на десетилетието цената им ще стигне до две хиляди долара. Миналата седмица „Мъркюри“ отпечата редакционна статия, в която се казваше, че търговията с роби от Африка трябва отново да се узакони. Виждал съм няколко статии, които настояват за същото… но няма значение. Говорехме за Били.

Чарлс размаха писмото.

— Брет знае ли за това?

— Все още не.

— Ще кажеш на Били, че може да дойде, нали? И ще му дадеш разрешение да я ухажва?

— Не съм сигурен в отговора и на двата въпроса. Били е чудесен младеж, но има намерение да става офицер.

— Също и аз. Отивам в Уест Пойнт другото лято, нали помниш? Господи, Боже мой, Ори, ти го уреди. Ти ме насърчи!

— Зная, зная — побърза да потвърди Ори. — И се радвам, че ще отидеш. От друга страна, положението в страната се промени, откак за първи път разговаряхме за Академията. Стана по-лошо. В случай на неприятности смятам, че ще останеш верен на родния си щат. Докато Били е янки.

Чарлс попита тихичко:

— Смяташ ли, че се задават неприятности?

— Понякога да. Не знам само от какъв вид. Или докъде може да се стигне.

— Но това не би трябвало да има някакво значение. Въпреки онова, което направи Върджилия, Хазардови и Мейнови си остават добри приятели. Въпреки всичко. Ако не вярваше в това, ако не го искаше, не би платил на Хънтунови.

— Предполагам, че си прав. В същото време не бих желал да тласна Брет към нещо, което може да й донесе нещастие.

Гласът на Чарлс прозвуча студено.

— Струва ми се, че това трябва да избере тя.

— И аз. Сега, когато баща ми едва успява да стане от леглото, глава на семейството съм аз.

Спориха още десет минути, като Чарлс излагаше всички основания да бъде задоволена молбата на Били. Всъщност това бяха основания и за Ори. Но тази вечер играеше ролята на адвокат на дявола. Смяташе, че така трябва.

От друга страна пък може би страдаше от излишен песимизъм. Макар наистина да имаше много основания да се очаква гражданска война, съществуваха и такива, които говореха, че е възможно и друго решение. Южняците все още играеха съществена роля в живота на страната. Генерал Скот, родом от Вирджиния, оставаше главнокомандващ, а напоследък Ори чете някъде, че Робърт Ли, който вече почти сигурно можеше да се смята за приемник на Скот, щеше най-вероятно да е следващият началник на Уест Пойнт. Най-изтъкнатите личности в офицерския състав на армията произхождаха от Юга.

Купър твърдеше, че забелязвал признаци на нов интерес към индустриализирането на района. Наистина добиваният с робския труд памук продължаваше да има предимство; годишното производство възлизаше на милиони тонове. Но собствениците на южняшките железници усилено разширяваха и подобряваха мрежата си. „Монт Ройъл“ получаваше повече поръчки за пренасяне на товари, отколкото би могъл да изпълни. Купър се върна от Англия, обхванат от нов ентусиазъм за бъдещето на южняшката търговия въобще и по-специално на своята корабна компания. Може би новото постепенно щеше да измести старото, хората с добра воля щяха да изтласкат настрани такива като Рет и Хънтун и щяха да намерят решение на противоречията…

Но Ори някак си не остана убеден.

— Ори?

Той изплува от унеса си.

— Какво?

— Ще кажеш „да“ и на двата въпроса, нали? Ще позволиш на Били да дойде на гости и ще му разрешиш да я ухажва, нали?

— Ще дам на Брет това писмо и ще си помисля. Това е най-многото, което мога да направя за момента.

Разочарован, Чарлс гордо излезе от стаята.

* * *

— Забрани ми да чета романа — възкликна Мадлин. — Грабна го от ръцете ми и заповяда да го изгорят… като че съм малко дете.

Тя отиде до брега на блатото. Ори остана да седи на основите от таби, почуквайки върху книгата, която беше донесъл. Тя съдържаше необикновена, нова поезия от някакъв северняк вестникар на име Уитман. Купър беше щедър в похвалите си за свободните стихове, твърдейки, че улавяли ритъма на машинната епоха. Ори ги намираше трудни за четене, макар че ритъм наистина имаше. За него той беше като удари на барабан.

— Ще помоля Джордж да ми изпрати един екземпляр — каза Ори. — Макар да не мога да разбера защо ти трябва да четеш боклук, който допада на простолюдието.

Тя се обърна рязко към него.

— За Бога, не започвай да говориш като Джъстин. В момента романът на госпожа Стоу има най-голям успех.

Тук имаше право. Джордж му писа, че цялото семейство е прочело сантименталния разказ за роби и робовладелци, първо във вид на подлистници, а сетне и двутомното издание, публикувано неотдавна. Но въпреки вниманието, на което се радваше романът, Ори искрено не се интересуваше от „Живот сред нисшите“, каквото подзаглавие носеше творбата на госпожа Стоу. Всеки ден ставаше свидетел на живота сред нисшите, та не чувстваше нужда да чете за всичките негови тежести. Те доста измъчваха съвестта му напоследък.

Така че в отговор на забележката изръмжа:

— По нашите краища едва ли го смятат за толкова голям успех. По-скоро го възприемат като скандален.

Това лесно би могло да я обиди. Не го прие навътре, защото разбираше, че всъщност е напрегнат заради писмото от Били Хазард, което обсъди надълго и нашироко с нея. Тя го прегърна през кръста и го целуна точно над сплетената брада.

— Всички вие, мъжете от Южна Каролина, сте такива едни избухливи. Все забравям и после ми се налага да съжалявам.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че когато миналата седмица Джъстин откри моя екземпляр от „Чичо Томовата колиба“, последиците бяха изключително неприятни.

— Изпадна в ярост…

— В продължение на близо половин час не можеше да говори свързано. Но това не е най-лошото. Случи се, че Франсис беше на вечеря у нас и Джъстин намери книгата малко преди да седнем на масата. Това даде повод на двамата да крещят през повечето време, докато ядяхме, за необходимостта от свободен и независим Юг.

— Съжалявам, че трябва да търпиш такива неща.

Тя се загледа в ръцете си.

— Не го търпях. Казах, че звучи много добре като политическа реч, но на практика идеята е повече от смешна. Знаех, че ще сгреша, ако се обадя, но с онези двамата просто понякога не успявам да си сдържа езика. Джъстин обаче е решил да ме накара да разбера къде ми е мястото, което не включва изразяване на мнение по въпрос, по-значителен от последния… — Задави се и прекъсна насред изречението. Стана му ясно, че споменът я изпълва с необикновено силно вълнение. Съвсем тихичко тя довърши — … последния бод на бродерията ми.

Той остави Уитман настрана и стисна ръката й.

— Как прие Джъстин думите ти?

— Много зле. Заключи ме в стаята за един ден и една нощ. Накара Нанси да ми вземе всичките книги и да ми носи ядене. Нанси беше единственият човек, когото видях за цялото време. И нощното гърне трябваше да й подавам…

Мадлин наведе глава и закри очи с ръка.

— Боже мой, наистина беше унизително.

— Копелето му с копеле. Би трябвало да го убия.

Тя бързо изтри сълзите от бузите си.

— Нямах намерение да предизвиквам неприятности, като ти казах. Правя го само защото няма с кого другиго да споделя.

— Повече щях да се ядосам, ако не ми беше казала. — Той тръгна с широки крачки през буренака, като разпръскваше дъждовните капки, паднали по него по-рано същия ден. — Иска ми се да те отвлека от онова проклето място. Резолют не е дом, а затвор.

— Вярно е. Все по-трудно и по-трудно ми става да понасям Джъстин или своето положение. Някога живеех с прекрасни представи за почтеност и святост на брачния обет. — Устните й се разкривиха в жалък опит да се усмихне. — Джъстин превърна всяко от тях в подигравка.

— Напусни го или ще му видя сметката. Ще му кажа…

— Не, Ори. Прекалено е късно. Прекалено много хора в Резолют зависят от мен. Не мога да направя много, за да подобря състоянието им, но зная, че ще бъде безкрайно по-зле, ако ме няма. Единствената причина, поради която съм в състояние да търпя цялата тази безнадеждна история, си ти. — Тя се забърза към него, полите й шумоляха сред мокрите бурени. — Само ти.

Прегърна го през кръста и го загледа, а в очите й блестяха сълзи. Сетне, чувствайки отчаяна нужда от топлота и утеха, тя страстно го притисна. Целуваше го така, като че ли никога нямаше да спре.

Той зарови лице в косата й, опивайки се от благоуханието й. Както винаги тялото му измени. Тя усети как я желае и се притисна още по-силно, за да му покаже, че и тя го желае. Напрежението, създавано от въздържанието им, винаги беше мъчително. Днес стана почти непоносимо.

Тя си развърза корсажа. Смъкна бельото си надолу. Притегли устните му плътно към себе си и отхвърли глава назад. Затвори очи и се отдаде на удоволствието да целува гърдите й.

Не бяха стигали чак дотам. Успяха да се въздържат от последния акт само с невероятна сила на волята си.

— Ори, не бива. — Гласът й беше дрезгав.

— Не.

Но той не знаеше колко още ще успее да издържи на изпитанието да я обича, да я желае и да не задоволява това си желание.

* * *

Няколко дни по-късно Ори и Чарлс излязоха след вечеря на верандата да пийнат уиски. Омара скриваше залязващото слънце, придавайки на последните му лъчи блед оттенък. Ори седеше и гледаше розовите отражения надолу по реката, докато Чарлс прелистваше един брой на „Мъркюри“. Напоследък той отделяше по няколко минути всеки ден на вестника, още един признак, че съзрява, при това, според Ори, сигурен признак.

След срещата си с Мадлин както винаги се усещаше физически неудовлетворен. Готов за нощно посещение при грозноватата, но пламенна вдовица, с която се беше разбрал. Все още не беше взел решение как да отговори на Били. И сега не можеше да реши.

Чарлс затвори вестника.

— Успя ли да го прочетеш?

Ори поклати глава.

— Хънтун пак е държал реч.

— Този път къде?

— Атланта. Какво е това народен суве…? Я моля ти се прочети това вместо мен.

Ори се наведе да види думата, която Чарлс сочеше с палец.

— Суверенитет. Сенаторът Дъглас измисли този термин. Той означава, че веднъж след като се организира нова територия, хората, които я населяват, имат правото да решават дали да допускат или да забраняват робството.

— Хънтун казва, че това е неприемливо, също както и доктрината за свободната земя. И това не го разбирам.

— Доктрината за свободната земя твърди, че Конгресът има моралното задължение да забрани робството на новите територии. Волята на народа няма значение. Мога да си представя речта, която е произнесъл Джеймс. — Ори разпери пръсти и притисна върховете им към ризата си като оратор. Заговори надуто: — Поддържам великия Калхун. Робството трябва да следва националния флаг. Свещена отговорност на Конгреса е да защити цялата собственост на дадена територия…

Тук спря да подражава.

— Собственост означава роби. Това е единствената териториална доктрина, която повечето от нашите съседи намират за приемлива.

— А ти как смяташ?

Ори се замисли за момент.

— Смятам, че съм на страната на Дъглас. Мисля, че и Джордж е на това мнение.

— Е, опитвам се да се оправя в тези неща. Предполагам, че ще ми е нужно, защото когато отида в Уест Пойнт, ще се срещам с хора от всички части на страната.

— Въпросът за териториите може да гръмне и по-скоро. Според някои — още щом изберем нов президент тази есен. Западните части на страната започват бързо да се попълват. На тежки изпитания ще бъдат подложени най-различни видове лоялност. Към семейството и към други хора — завърши той с многозначителен поглед към Чарлс.

По-младият мъж протегна крака и се загледа в реката, където бяха останали само едно-две розови петънца.

— Продължаваш да се тревожиш за това. Тази е причината, поради която не си писал на Били, нали?

Ори се навъси.

— Откъде знаеш, че не съм писал?

— Ако беше писал, Брет нямаше да е така мрачна през цялото време. Сигурно не е прилично от моя страна да повдигам този въпрос, но оставам с впечатлението, че имаш намерение да откажеш на Били само по една причина — че е янки. Също като… — Преглътна, защото стигна до трудното. — Също като Хънтун. Или Върджилия Хазард. Те слагат всички хора от другата страна в един кюп.

Ори наистина се подразни, че Чарлс си позволява да го съди, но раздразнението му трая само няколко секунди. Разумът победи. Разумът и силното чувство — защото ако Били ухажваше сестра му, това би могло да укрепи връзките между двете семейства. Върджилия почти успя да ги разруши.

Сред гъсталака на брадата му просветна усмивка.

— Започваш да ставаш проницателен, Чарлс. Радвам се да го отбележа. — Пое дълбоко дъх. — Още тази вечер ще съчиня писмо до Били. Писмо, което ще го направи щастлив. Би могъл да потърсиш Брет и да й кажеш.

Чарлс нададе вик, разтърси ръката на Ори и хукна в къщата.

 

 

Ори написа писмото същата вечер. Каза на Били, че е добре дошъл в Монт Ройъл и му предложи да доведе цялото семейство Хазарт със себе си. Освен Върджилия, помисли си той, знаейки, че не е необходимо да го споменава. Обеща, че ако семейството дойде, ще организира забава или бал, за да компенсира неприятния завършек на предишното посещение.

Изпита удовлетворение от писмото. Беше малка стъпка, но в положителна посока. Ако приятели северняци и южняци не успеят да запазят мир помежду си, как тогава би могло да се очаква такова нещо от хората, които ги представяха във Вашингтон?