Джон Джейкс
Севера и Юга (30)

29.

Когато съобщиха за посетителя, Ори и останалите се бяха събрали около масата в трапезарията, където Върджилия беше струпала подаръците за семейството. До момента само Тилет беше отворил своя — скъпа копринена вратовръзка.

Ори бутна стола си назад.

— Извинете ме. Ще видя какво иска.

— Не мога да си представя — рече Тилет. — Смяташ ли, че има нещо общо с бягството на Грейди?

— От къде на къде? — възрази Клариса. Сетне забеляза как съпругът й се взира във Върджилия, която без покана беше седнала начело на масата. Устните й бяха присвити някак особено. Самодоволно. Така Клариса го определи в себе си. Джордж също забеляза и се намръщи.

Ори излезе с широки крачки в преддверието.

— Добро утро, Джеймс.

Протегна ръка да стисне тази на Хънтун, която както обикновено беше мека и отпусната. А също и неочаквано влажна. Времето беше хладно, но посетителят страшно се потеше, пот се стичаше и по стъклата на очилата му. Докато ги бършеше в реверите на сакото си и ги слагаше обратно на носа си, Ори се чудеше как Аштън може да търпи такъв плужек.

— Какво те води насам? — попита Ори.

— Посещението ми не е светско, уверявам те. Знаеш ли, че един от робите ми офейка?

— Да. Грейди. Вестта стигна до нас. Съжалявам.

— Намирам за повече от странно съвпадение, че негър, който никога преди не е проявявал и най-малкия признак на недоволство, внезапно решава да избяга, когато ти посрещаш посетители от Севера.

Ори настръхна.

— Джеймс, да не намекваш…

— Съвсем не намеквам — прекъсна го другият. — Направо го заявявам.

През отворената врата бе зърнал Мейнови и гостите им в трапезарията. Говореше високо, за да го чуят. В ответ се чу стържене на стол. Ори разпозна тежкия тропот на бащините си обувки.

Хънтун продължи:

— Убеден съм, че някой е насърчил Грейди да избяга. Нещо повече, смятам, че личността, отговорна за това, е отседнала в тази къща.

Сянката на Тилет падна върху бледия триъгълник слънчева светлина, проникваща от ветрилообразния прозорец над входната врата.

Останалите го последваха от трапезарията. Хънтун гледаше заплашително.

— Ори, на всички е известно, че една от посетителките ти от Севера се занимава с това да насърчава бунта на негрите на юг. През нощта, когато имаше буря, Грейди е пазил или се е правел, че пази същата тази гостенка. — Хънтун пристъпи наперено покрай него. — Питам ви направо, госпожице Хазард. Помогнахте ли на моя роб да избяга?

Ори хвана Хънтун за ръката.

— Само за минута, Джеймс. Не може да идваш тук и да говориш на моите гости като обвинител. Разбирам, че си претърпял финансова загуба, но това не е оправдание…

— Нека отговори — сряза го Хънтун.

Останалите стояха пред него, образувайки нещо като полукръг. Аштън гледаше Върджилия с нескрита вражда. Били беше не по-малко ядосан, но по отношение на Хънтун. Тилет изглеждаше нещастен, Клариса — объркана, Джордж — потресен, сестрата на Джордж…

В стомаха на Ори сякаш падна камък и се удари в дъното му. Върджилия стоеше с вирната нагоре брадичка и гледаше предизвикателно.

— Не, Джеймс. Не и преди да бъдеш така добър да ни съобщиш основанията си.

Порозовелите бузи на Хънтун свидетелстваха за растящия му гняв.

— Основание за какво?

— За подозрението си. Трудно е да повярваме, че именно тук, а не някъде другаде, те е довело да търсиш виновника само предположение… най-обикновена догадка.

С бързината на котка, която скача върху мишката, Хънтун рече:

— Аха, но аз не правя догадки. Първо, както вече казах, госпожица Хазард е прекарала цяла нощ в компанията на моя негър — нещо, което, разбира се, нито една бяла южнячка не би допуснала, но това няма значение. Предполагам, че е напълнила главата на Грейди с нелоялни мисли…

— Върджилия, съзнаваш ли какво казва този човек? — намеси се Джордж.

Усмивката й не трепна.

— Напълно.

— Кажи му, че това не е вярно, за Бога.

— Защо пък? Защо да удостоявам с внимание брътвежите му?

Ори го заболя още повече стомахът. Тя не заяви, че не е виновна. Джордж също го схвана. Имаше вид, сякаш му е прилошало.

— Освен това — продължи Хънтун, смутено опипвайки реверите си, — има и още доказателства. От достоверен източник знам, че госпожица Хазард е прекарала в града нощта, когато Грейди избяга от Чарлстън, носейки стар пропуск, който съм пропуснал да унищожа. — Вярно, Ори беше забравил.

Хънтун повиши глас.

— Единствената й придружителка е била негърка от тази плантация. Момиче с ограничен интелект, както е присъщо на нейната раса, момиче, което лесно може да бъде подведено. Освен това ме осведомиха, че същото момиче се е събудило някъде след девет часа въпросната вечер и е установило, че госпожица Хазард не е в стаята. Какво, предполагате, е правила навън в този вечерен час, ако не да съдейства на моя роб да избяга?

Хънтун се втурна напред.

— Защо не отговорите на това, госпожице Хазард?

— Да, наистина — обади се Аштън. — Време е да се отплатите с истината за гостоприемството ни.

Тилет посегна да спре дъщеря си.

— Отстъпи назад и не се бъркай. — Но тя вече се бе промъкнала покрай протегнатата му ръка. Хвана Хънтун под мишница, видимо заставайки на негова страна.

Ори впи поглед в сестра си, най-сетне проумявайки как така Хънтун се е появил в Монт Ройъл. Аштън го е повикала, след като подозренията й са се подсилили от някои дребни наблюдения. Беше потресен, но не и изненадан от постъпката й. Отдавна беше ясно, че Аштън ненавижда Върджилия.

Ори изпитваше същата ненавист. Изражението на Върджилия оставаше самодоволно, дори арогантно. Той се покашля.

— Върджилия, може би ще е добре да отговориш на онова, което каза Джеймс току-що.

— Да отговоря ли? Как?

Джордж беше този, който избухна.

— Като отречеш.

— Защо да отричам?

— По дяволите, Върджилия, престани да се усмихваш — викна Джордж, без да обръща внимание на това, че жена му рязко поема дъх. — Не съсипвай всичко. Отречи!

— Няма да отрека. — Тя тропна с крак. — Няма да допусна този човек да ми държи проповеди и да ме сплашва, когато собствените му ръце са нечисти. Как смее да дърдори за вина, след като гледа на човешки същества като на своя собственост?

С нотка на отчаяние Констанс рече:

— Никой не иска от теб да правиш компромиси с принципите си. Но бъди разумна. Не се отплащай на добротата на Мейнови с враждебност и лошо държание.

— Съжалявам, Констанс, но следвам повелите на съвестта си.

„Тя е не по-малко луда от Хънтун“, помисли Ори. Адвокатът завря бузестото си лице в това на Върджилия.

— Направили сте го, нали? Затова не искате да отречете.

Прелестната й усмивка отново се появи.

— Никога няма да разберете, господин Хънтун.

— А какво още дадохте на моя негър? Вашите ласки ли? Чукахте ли се с него, за да покажете своята вяра в равноправието? Мога да очаквам това от една аболиционистка курва.

Между Били и сестра му никога не бе имало близост. Но последната дума, недопустима в един възпитан разговор, му дойде прекалено много. Изкрещя и скочи срещу Хънтун.

Аштън изпищя и се опита да го избута. Беше прекалено силен. Но Хънтун се отдръпна рязко назад, така че вместо да го хване за гърлото, Били само успя да му отскубне очилата. Те паднаха с глух звук на пода и заблестяха в триъгълника слънчева светлина. Джордж скочи да хване Били за ръката и превърна и двете стъкла в прах.

— Престани. Овладей се! Остави го!

— Не може да обижда Върджилия — рече задъхан Били.

Джордж пристъпи пред брат си и вдигна лявата си ръка като преграда. Тилет грабна очилата на Хънтун от пода и му ги подаде за едната дръжка.

— Моля те да си вървиш, Джеймс. Още сега — каза той. — Още сега.

Хънтун размаха разкривените рамки срещу Върджилия.

— Тя е заговорничила да ми отнеме собствеността. Този млад грубиян се нахвърли върху ми. Искам удовлетворение. Ще изпратя секунданта си.

— Дуел няма да има — отсече Ори. Братовчеда Чарлс, който стоеше и мълчеше зад останалите от групата, изглеждаше разочарован.

Били налетя върху ръката на брат си.

— Защо не? Искам да се бия с него. Ще убия този разплут кучи син.

Хънтун шумно преглътна. Аштън хвърли на Били изненадан, едва ли не възхитен поглед, а сетне се обърна и започна да избутва поклонника си към вратата. Той се перчеше и кипеше, но след няколко мига се намери в каретата си. Опуленият кочияш шибна конете с камшика си.

През отворената външна врата влезе облак прах, прашинките се виждаха отчетливо на слънчевите лъчи, които влизаха през прозореца над нея. Ори не допусна неудобството да го възпре да каже онова, което трябваше, на Хазардови:

— Когато обвиненията на Хънтун се разчуят, ще предизвикат много силно недоволство в околността. Може би е разумно да заминете за Чарлстън още днес.

— След час ще бъдем готови — каза Джордж.

Той избута Били към стълбището. Върджилия се плъзна покрай братята си, все така царствено надменна. Онова, което най-много смути Ори, бе начинът, по който реагира на предупреждението неговият приятел. Джордж сякаш се разгневи, разгневи се на него. Ори поклати глава, изруга под нос и излезе навън да подиша въздух.

* * *

Четирийсет пет минути по-късно, вече поуспокоен, Джордж тръгна да търси приятеля си. Намери го настанен в плетен стол в края на долната веранда. Семейната карета стоеше пред вратата. Домашни роби прикрепяха с каиши пътни сандъци и чанти към металните оградки за багаж на покрива.

Ори седеше, сложил обувката си върху втори стол, прикрил очи с дясната си ръка. По някакъв начин тази поза изразяваше поражение. Джордж заогъва периферията на шапката си.

— Преди да заминем от Пенсилвания, Върджилия обеща да не прави нищо, с което да конфронтира теб и семейството ти. Очевидно е нарушила обещанието си. Може и да е нямала такова намерение в самото начало. Въпросът е, че не знам какво мога да направя. Говорих току-що с нея и тя не изпитва ни най-малко угризение. Всъщност изглежда доста горда от цялата работа. Смятам това за непростимо.

— И аз също.

Безкомпромисното заявление сконфузи Джордж. Внезапно Ори се изправи, чувството на поражение изчезна.

— Виж какво. Зная, че нямаш нищо общо с това. Без съмнение ще хванат Грейди, преди да е отишъл далеч. Съжалявам, че се случи, но станалото е станало и няма какво повече да се направи.

— Освен да се погрижа в бъдеще сестра ми да не стъпва в Южна Каролина.

— Да, това няма да е лошо.

Все още чувствайки се неловко, Джордж и Ори се вгледаха един в друг. Постепенно миналото и приятелството, което то бе изградило, преодоля взаимната стеснителност.

Джордж говореше от името и на двамата, когато каза:

— В гневни времена живеем. Гневът се задълбочава с всеки изминал ден. Непрестанно се сблъскваме с трудни въпроси, които привидно нямат отговор. Но не искам те да вбиват клин между семействата ни.

Ори въздъхна.

— Нито пък аз. Всъщност не те държа отговорен за поведението на сестра ти. — И все пак някаква болезнена част в него продължаваше да смята така.

— Ще доведеш ли семейството си в Нюпорт следващото лято? Ще уредя нещата така, че да отпратя Върджилия другаде.

Ори се поколеба, преди да отговори.

— Ако не се случи нещо особено, да. Ще се опитам.

— Добре!

Приятелите се прегърнаха. Джордж нахлупи шапката на главата си.

— Да тръгваме, преди да се е появил Хънтун с потеря, снабдена с въжета, за да ни линчува.

— Не правим такива неща по нашите места!

— Ори, успокой се. Само се пошегувах.

Ори се изчерви.

— Извинявай. Изглежда, съм станал прекалено чувствителен. Това като че ли е характерно за южняшкия темперамент в последно време.

От къщата излязоха Мод и Констанс, последвани от бавачката с децата.

— Готови ли сте вече? — попита Джордж жена си.

— Не съвсем — отвърна тя. — Не можем да намерим Били.

 

 

В същия момент Били крачеше бързо по постланата със сгурия алея, която свързваше голямата къща със сградата на кухнята. Едно от домашните момичета му бе казало, че Брет помага в печенето.

— Били? — За момент помисли, че гласът е онзи, който искаше да чуе. Сетне осъзна, че говори Аштън. Тя се втурна откъм ъгъла на голямата къща.

— Търсих те навсякъде.

Пусна обтегнатата с обръчи пола, която беше вдигнала, за да тича. Изгледа го изпитателно.

— Напълно готов за пътуване. Мале мила, колко красив изглеждаш.

— Съжалявам, че трябва да заминем при такива обстоятелства. — Трудно намираше думите си и за момент се почувства неудобно в нейно присъствие. — Зная, че Върджилия не оправда доверието ви, но все пак не мога да позволя на приятеля ти да я обижда.

Очакваше Аштън да го оспори, но тя не го направи. Вместо това го изненада, като кимна.

— И аз изпуснах нервите си. Не биваше… наистина не мога да обясня защо го направих. Пет пари не давам за дъртия Джеймс Хънтун.

Леко отпускайки се, Били успя да се усмихне.

— Тогава си добра актриса. — Всъщност много отдавна го беше установил. — Щеше ми се брат ти и Джордж да ме бяха оставили да се дуелирам с Хънтун. Доста добре стрелям с пистолет.

— О, Джеймс е прекалено пъзлив, за да се яви на дуел. Само се перчи и дуе… както и повечето политици, около които се върти. Ти си различен…

Заопипва китката му под кадифената гарнитура на ръкава.

— Храбър. Възхищавам се на храбростта у един джентълмен. Храбростта и силата…

Върха на показалеца й се плъзгаше напред-назад върху нежните косми на китката му. Желаеше го и се опитваше да му го покаже с очи, с накланянето на брадичката, с гальовното движение на пръста си. Опитваше се да го привлече отново към себе си. Опитваше се и не успяваше.

— Благодаря за изразените чувства, Аштън. Но сега трябва да вървя. Има нещо, което трябва да свърша в кухнята.

— Охо, гладен ли си? — попита тя с крива усмивка. — Казват, че когато растели, момченцата били все гладни. — Подчерта думата „момченцата“.

Обидата го накара да се изчерви.

— Моля те да ме извиниш. — Обърна се и забърза по алеята. Беше приключил с нея. Ако досега беше имала някакво съмнение, бързото сбогуване го заличи. Очите й се изпълниха със сълзи, които се опита да спре, но не сполучи.

 

 

Били се чувстваше малко глупаво, че като зарязва едната сестра, се втурва да гони другата. Но оставаше решен да намери Брет. Как ли щеше да реагира тя? Гневно? Или с презрение? Убеден беше, че ще е по единия или другия начин. Въпреки това нахълта сред горещината и дрънченето в кухнята, която гъмжеше от черни слуги и беше изпълнена с аромата на печащите се бисквити и дебелите резени червена шунка, които цвърчаха, докато се пържеха на огромната кухненска печка, стъпила на крака с формата, на животински лапи. На огнището къкреха котли с бульон. От време на време повеите на вятъра връщаха от комина лютив дим, който се носеше на облачета из помещението. През едно такова облаче зърна Брет да меси тесто.

— Да, господине, какво мога да направя за вас? — попита го пълна готвачка с вдигната вежда; тя очевидно се възмути, че чужд човек влиза в нейното царство.

— Бих искал да говоря с госпожица Мейн.

Брет вдигна очи, видя го и се смути. Изтри с престилка брашно от бузите си. Докато забързана обикаляше голямата кухненска маса от дебели дъски, готвачките и помощничките им размениха предпазливо развеселени погледи.

— Исках да ти кажа довиждане — рече Били.

Тя вдигна кичурчетата разпиляна коса от челото си и ги приглади назад.

— Мислех, че ще се сбогуваш с Аштън.

— Тя е приятелка на господин Хънтун. — Пушекът го накара да се закашля.

Брет хвана поривисто ръката му.

— Да излезем навън. Тук е адски горещо. — Това, че използва думата „адски“, показваше, че е нахакана или пък смутена. Били предположи второто.

Навън есенният ветрец ги разхлади. Червенината бавно се оттегли от лицето на Брет.

— Сигурно на нищо не приличам. Не очаквах някой да ме потърси.

— Трябваше да те видя, преди да замина. Върджилия провали това гостуване, но не искам да съсипе приятелството между семействата. Не и когато започнахме да се опознаваме с теб.

— Опознаваме ли се? Искам да кажа…

Щеше й се да умре на място. Дълбоко засрамена от онова, което смяташе за пълна липса на женствена грация, тя едва успяваше да каже две свързани думи. Колко ли грозна му се струва, цялата оплескана с брашно и опръскана с тесто? Но му каза истината: беше напълно неподготвена за тази среща. Мечтаеше да я забележи, но не, мили Боже, когато се поти в кухнята.

— Надявам се, че ние се… ще… — Били също потъна в собственото си смущение. Предаде се и просто се засмя, като по този начин пречупи напрежението помежду им.

— Никой не ви обвинява за онова, което е направила сестра ти — каза Брет.

Започна да изучава очите й. Колко хубави бяха. В тях нямаше никакво притворство. Не беше така ярко привлекателна като Аштън и никога нямаше да бъде. „Но притежава красота — помисли той, — една по-проста и по-земна красота, подсилвана отчасти от стеснителната мекота на погледа и добротата на усмивката й. Красота, която времето никога няма да съсипе, тъй както щеше да стане с красотата на сестра й. Тя стига, също като богата жилка чисто злато, чак до сърцевината на самото й същество.“

Поне така му говореше романтичното му възприятие.

— Много мило от твоя страна да го кажеш, Брет. Върджилия забърка ужасна каша, но всички останали искаме семейството ти да дойде в Нюпорт следващото лято. Онова, което се питах…

Задната врата на голямата къща се отвори. Навън се подаде завързаната с боне глава на бавачката.

— Господин Били? Търсим ви. Готови сме да тръгваме.

— Идвам.

Вратата се затвори. Той заряза всякаква предпазливост.

— Ако Ори наистина дойде в Нюпорт, ще бъдеш ли с него?

— Надявам се.

— Междувременно… макар да не ме бива особено да пиша… мога ли да ти изпращам по някое кратичко писъмце?

— Бих искала да ми изпращаш.

Усмивката на лицето й запали радост в неговата душа. Да посмее ли да я целуне? Вместо да се поддаде на порива и да я целуне както трябва, той се прегъна в кръста, хвана й ръката и притисна устни към нея, съвсем като поболял се от любов благородник. Сетне хукна като луд — главно за да скрие почервенялото си като домат лице. Брет сключи ръце на гърдите си като за молитва и се загледа след него със светнало от щастие лице. Мина много време, преди да се обърне към къщата.

Ъгълът, под който падаха слънчевите лъчи в момента, хвърляше върху всеки прозорец блестящи отражения. Отвън нямаше как да се види дали някой вътре наблюдава. Но Аштън не го знаеше. Боейки се да не я открие сестра й, тя бързо отстъпи от горния прозорец, откъдето проследи цялата отвратителна сцена между сестра й и Били Хазард.

Брет скоро излезе от полезрението й, но Аштън стоеше все така неподвижна, с поглед, впит в прозореца. Бледа слънчева светлина падаше през дантеленото перде и рисуваше върху лицето й шарка, подобна на паяжина. Само стиснатите й на черта устни и свитите, заприличали на цепки очи говореха каква ярост я е обхванала.

 

 

— Папа, какво искаше мъжът с бакенбардите?

Малкият Уилям Хазард зададе въпроса си, облегнат на краката на баща си. Патриша седеше в скута на Джордж, ръчичките й го прегръщаха през врата, а бузката й се притискаше сънливо към неговата. И двете деца носеха бархетни нощници.

Белведере миришеше сладко на коледна зеленина. Ароматът във всекидневната се допълваше от острия мирис на горящото в огнището ябълково дърво и от приятния аромат на сапун на децата.

— Искаше от мен отново да стана войник — отвърна Джордж.

Уилям се развълнува.

— Ще бъдеш ли войник?

— Не. Веднъж ми стига. Бягайте в леглата и двамата.

Целуна шумно всяко от тях и ги плесна по дупетата, за да ги отпрати. Констанс ги чакаше в салона. Тя изпрати на Джордж въздушна целувка, после вдигна показалци над челото си и забля като коза. Децата се разпискаха и побягнаха. Обичаха вечерната игра на гоненица. Понякога Констанс беше слон, друг път лъв или пък жаба. Измислиците й доставяха огромно удоволствие на малките. Джордж не се изненадваше от това. Тя и него изпълваше с радост и му доставяше удоволствие.

Тази вечер, въпреки времето, прекарано с децата, Джордж се чувстваше в лошо настроение. Посетителят дойде от името на командващия милицията на Пенсилвания. Започна с това, че тя имала нужда от квалифицирани офицери, за да се развива и подготвя за войната, която с положителност щяла да се води до няколко години.

— Каква война? — поинтересува се Джордж.

— Войната, която ще накара да спрат предателските изявления, които се чуват на юг. Войната, която ще гарантира личната свобода навсякъде из новите територии на страната. — По този начин посетителят разкри, че е привърженик на Свободна земя. Продължи по-нататък, като обясни, че ако Джордж се присъединял към щатската милиция, можел на практика да е сигурен, че ще го изберат за капитан. — От контактите ми в Лихай Стейшън разбрах, че сте популярен. Убеден съм, че това ще помогне да се преодолее пречката, която представлява фактът, че сте получили подготовка в Уест Пойнт.

Каза го така снизходително, че Джордж за малко не го изрита на снега. Спомените от Мексиканската война избледняваха. Обществеността се връщаше към старата си подозрителност към военните и неприязънта към институцията, която подготвяше професионални офицери.

Посетителят се оказа упорит. Три пъти Джордж трябваше да отказва да се присъедини към милицията. Третия път, вече раздразнен, заяви, че не би желал робството да се ликвидира по друг, освен по мирен начин.

Джордж никога не бе харесвал военната дисциплина и се надяваше никога да не му се налага отново да я търпи. Още повече не хареса посетителя си и подигравателното подмятане, че на Джордж някак не му достигал патриотизъм, тъй като не искал да убива други американци. От този момент нататък Джордж стана груб. Мъжът си отиде начумерен.

Той върна Джордж към парливите въпроси, които си задаваше толкова често. Как би могло да се ликвидира робовладелството в Юга при положение, че силата бъде отхвърлена като средство? Не знаеше. Никой не знаеше. При повечето разговори, които биха могли да доведат до намирането на отговор, страстите обикновено изместваха разума. Конфликтът беше прекалено дълбоко вкоренен, прекалено стар. Стар колкото Компромиса за линията по Мисури^[1] от 1820. Стар колкото първия товар черни хора, доставени на континента.

Спомни си за писмото, което от няколко дни имаше намерение да напише. Може би го написа, защото не му харесваше мисълта, че трябва да спести част от истината. Но знаеше, че ще е необходимо. Мина покрай празнично накичената, висока три метра елха. Видът й не успя да го развесели. Преседя десетина минути с перото в ръка, преди да напише първия ред.

Драги ми Ори,

Може би ако спомена, че по мое искане сестра ми Върджилия се изнесе от дома, това ще помогне да се разсеят спомените от есента. Поведението на Върджилия в различните аболиционистки групи стана прекалено скандално и повече не можеше да се търпи.

Не каза нищо повече. Не спомена, че Грейди е пристигнал невредим във Филаделфия; нищо за това, че Върджилия ходи навсякъде с избягалия роб. Тя му поръча нови, изкуствени зъби, за да замени онези, които бившите му господари бяха извадили. Въпросът със зъбите предизвика окончателното й скарване с Джордж.

Помоли го да й даде пари на заем, за да плати новите зъби. Той се съгласи при условие, че тя престане да се перчи навсякъде, увиснала на ръката на Грейди. Последвалото спречкване беше кратко, шумно и ожесточено. Завърши с това, че й нареди да напусне Лихай Стейшън. Един път и Стенли беше съгласен с решението на брат си.

Сега Върджилия и любовникът й живееха във Филаделфия. Както Джордж предполагаше — в нищета. Малко хазяи, които даваха под наем прилични квартири, биха приели неженени мъж и жена, но във всеки случай никой не би приютил бяла жена с черен мъж.

До момента Грейди пазеше в тайна миналото си и повечето хора знаеха, че е роден в Пенсилвания. Но истината едва ли щеше да остане дълго време скрита, особено след като Върджилия се разкъсваше от противоречивите желания да крие любовника си и да го използва за своята кауза. Затова вече имаше една или две покани за публични прояви, които Грейди отклони. За речите се съобщаваше във вестниците, а северните издания можеше да прочете и южняк, ловец на роби, нает от Джеймс Хънтун.

Но беглецът бе говорил пред закрито събрание на филаделфийски аболиционисти, един от които се оказа делови познат на Джордж. Ужасен, човекът му разказа как Грейди призовал за премахване на робството с „бунтове, палежи, терор и всякакви други резултатни средства“. Един Бог знаеше какви налудничави заговори срещу установения ред замисляха с Върджилия.

Понякога на Джордж му се щеше да не го е грижа за сестра му. Но семейната вярност така и не го напускаше, нито споменът за нещо, което майка му каза веднъж: „По някакъв начин любовта ще победи. Тя ще победи и трябва да победи, за да оцелеем“.

Ето защо в писмото не писа нищо за Грейди. Новината можеше да стигне до Хънтун и да го накара да изпрати ловец на избягали роби във Филаделфия.

„Какъв лицемер съм“ — помисли Джордж. Пет пари не даваше за връзката на Върджилия с бившия роб, но я покровителстваше, а заедно със сестра си покровителстваше и един беглец негър. Нещо го принуждаваше да го прави. В същото време поведението му оставяше у него някакво лошо чувство, чувството, че изневерява на приятеля си.

Господи, как мразеше тази бъркотия. Също като страната той бавно се разкъсваше на две.