Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
North and South, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2013)
Разпознаване и корекция
Cecinka (2013)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

ISBN: 954-437-017-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3133

 

 

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3134

История

  1. — Добавяне

46.

Закърнялата царевица шумеше при преминаването на конниците. Царевицата не бе никакво прикритие, тъй като най-високите стебла стигаха едва до хълбока на коня на Чарлс. Той бе предложил да се придвижват пеша, за да могат да използват растенията като прикритие. Бент бе отхвърлил предложението.

— Необходимо ли е да ви напомням, лейтенанте, че новата кавалерия трябва да се бие на коне?

Чарлс бе на мнение, че заради тази изпълнителност не си заслужаваше да се дават жертви, но не каза нищо. По негова преценка бе четири часът или малко след четири. Луната бе залязла. Над тях звездното небе бе ясно, но хоризонтът беше замъглен от мараня. На този фон царевичното поле и мъжете, които се движеха бавно през него, изглеждаха някак зловещи.

Конниците яздеха в голям полукръг на около метър един от друг. Бент бе в средата, а личният му тръбач — ординарец се движеше непосредствено зад него. Чарлс бе някъде по средата на десния фланг. О’Дел заемаше същата позиция на левия.

Тъй като яздеха бавно, всеки от тях държеше в едната си ръка револвер, а в другата карабина или мускет. Единствен Бент правеше изключение. В дясната си ръка държеше своя „Алън & Уийлок“ с шест патрона, а в лявата — сабята си. Сабята изглеждаше нелепо, но важното бе, че е в съответствие с изискванията на устава.

През целия път Бент бе изпил съвсем малко вода, но въпреки това имаше чувството, че пикочният му мехур ще се пръсне. Страхът явно си казваше думата. Страхът от индианците. Страхът от смъртта. Страхът, че заради неправилна преценка на ситуацията отново ще си лепне петно в досието. Беше сигурен, че всички от отряда искат той да се провали и че най-силно от всички това желаеше Мейн.

Бавно, за да не привлича внимание, Бент се обърна надясно и в тъмнината успя да намери с поглед своя втори лейтенант. Обади се бухал. Бент стисна здраво револвера си и се помоли в подходящия момент куршумът му да улучи целта.

Чарлс присви очи. Колко ли оставаше до дървената фермерска къща? Около четиристотин метра или малко повече. Не се виждаха никакви светлини, но в тази тъмнина Ланцман и семейството му със сигурност бяха нащрек.

Дали щяха да започнат да стрелят сляпо в мига, в който видеха конници в царевицата? Бент трябваше да бъде подготвен за това и да заповяда на тръбача да даде сигнал, че са войници. Имаше ли необходимия усет?

Усещането за заплаха продължаваше да измъчва Чарлс. Той прибра колта в кобура на седлото и без да помръдва карабината от лявата си ръка, се опита да размаже един комар. Плесна се два пъти по ухото. И двата пъти бръмченето изчезваше, но само за малко. Той изпсува и отново извади револвера си.

От далечната страна на фермата долетя цвилене на коне. Силуетът на покрива закриваше част от тлеещия огън на склона от другата страна на рекичката. От лагера на команчите не се чуваше никакъв звук. Ако бяха решили да нападат в зори, значи още не бяха започнали да се подготвят.

Внезапно над царевицата, на десетина метра от къщата, се изправи тъмен силует, подобен на плашило. Чарлс остана със смътното впечатление, че е с дълга коса и оръжие с дълга цев, вдигнато за стрелба. Един от войниците изкрещя, за да предупреди останалите. Мускетът на индианеца блъвна огън и гръмна.

През няколко души от Чарлс, към средата, един от войниците се катурна от коня си. Изведнъж от царевицата изникнаха още няколко команчи — петима или шестима — и започнаха да стрелят. Чарлс притисна карабината към бедрото си и натисна спусъка. Беше сбъркал ъгъла и куршумът полетя прекалено високо. Той прибра карабината в калъфа й, постави дулото на колта върху левия си лакът и стегна с колене коня, за да не мърда.

Прицели се в най-близкия команч, докато около него подплашени коне с бясно цвилене се втурваха напред, и стреля. Команчът се свлече и изчезна от погледа му.

В къщата някакъв човек с всичка сила крещеше тревожно. От другата страна на рекичката долитаха и други викове. Последва нов огън от мускети. Един войник бе повален от изстрел, идващ откъм къщата. Защо, за Бога, капитанът не даде знак с тръбата, преди семейството на Ланцман да ги избие всичките?

Бент се опитваше. Той за трети път изкрещя:

— Тръбач, свирете „тръс“!

Ординарецът се поклащаше на седлото си така, като че ли бе препил. Вбесен, Бент прибра сабята си в ножницата, щракна предпазителя на револвера и успя да овладее буйстващия си кон. Посегна да сграбчи ризата на тръбача и когато успя, усети, че тя е лепкава.

Без да се замисля, той блъсна момчето, то падна от другата страна на коня и главата му се отметна назад. На слабата светлина Бент видя, че сачма от мускет бе пронизала дясното око на тръбача.

За да стигнат до къщата, войниците трябваше да преодолеят съпротивата на още двама-трима индианци. Куршумите свистяха покрай ушите му. Объркан и уплашен, той се хвърли на земята и единственото, което се въртеше в главата му, бе, че трябва да се даде сигнал с тръбата.

— Сгъстете редиците. Сгъстете редиците и в атака!

„Чий бе този глас? — запита се той, а след това пропълзя до тялото на своя ординарец и взе тръбата. — На Мейн, ето чий. А след това ще кажат, че той е поел инициативата. Проклет да е. Проклет да е!“

С тръбата в ръка той възседна отново коня си и видя Чарлс, който препускаше към левия фланг. Бент захвърли тръбата, грабна револвера от кобура си и бързо се огледа наоколо.

Наблизо нямаше никой; никой не го гледаше. Строят се разпадаше. Всеки стреляше и се защитаваше с всички сили. Бент се прицели в гърба на отстъпващия Чарлс, стисна устни и бавно натисна спусъка…

Една сачма от индиански мускет се вряза в десния хълбок на коня му. Животното изрева и подскочи, извивайки гръб. Револверът на Бент гръмна, без никой да забележи това в общата пукотевица. Чарлс продължи устремния си галоп.

Вбесен, Бент се подготви за втори изстрел, този път, без да се оглежда. Някакъв тропот в царевицата привлече вниманието му и той рязко извърна глава. На по-малко от три метра от него имаше конник.

— О’Дел! Не те видях… — От силната уплаха Бент се напика.

— Какво, по дяволите, правите, господине? Защо стреляхте по свой войник?

Въздействието на този тих упрек бе съвсем неочаквано. Той възвърна самообладанието на Бент и го накара да осъзнае докъде го бе довела омразата му. Никакви думи не бяха в състояние да го спасят. Той отвърна на О’Дел, като насочи към него своя „Алън & Уийлок“.

О’Дел зяпна, но не успя да извика. Изстрелът на Бент обезобрази лицето му и го хвърли встрани. Левият му крак се измъкна от стремето, но десният му остана заклещен. Конят се отдалечи в лек галоп, влачейки тялото на господаря си, чийто череп се разби в твърдата земя.

Опитвайки се да преодолее паниката, която го бе обзела, Бент нервно се огледа наоколо. Никой не бе видял тази сцена. Все още бе прекалено тъмно, барутният дим и мъглата влошаваха още повече видимостта. Бент прибра револвера в кобура си, измъкна отново сабята и с крясък издаде заповед за атака в тръс.

Чарлс вече бе издал тази заповед. Трима войници обградиха последния индианец и го повалиха с точни изстрели. След това един от тях преряза със сабята си гърлото на команча — за всеки случай.

С риск за живота си Чарлс се приближи на по-малко от десет метра от къщата, за да бъде сигурен, че Ланцман ще чуе вика му:

— Ние сме от Втори кавалерийски полк. Престанете да стреляте.

Настъпи тишина. Барутният дим се разсея и се смеси с мъглата. Бент излезе напред.

— Слезте от конете. Слезте от конете!

Един по един войниците изпълниха заповедта. Задъхан, Бент се спусна на земята между обикалящите в кръг коне. Надяваше се, че тъмнината ще скрие мокрото петно на панталоните му.

— Добре се справихте, момчета. Успяхме.

— Загубихме трима души — каза Чарлс, все още на коня си. Бент изпита желание да извади револвера си и да пръсне черепа на Чарлс. Но веднъж вече безразсъдството му почти го бе провалило. Това не биваше да се повтаря.

— Не, чакайте — каза разтревожено Чарлс. — Къде е О’Дел?

Два пъти с всичка сила той извика името на офицера. След това Бент проговори.

— Няма смисъл. Един от диваците го улучи. Видях го как падна и конят му го повлече нанякъде.

Бент усещаше силните удари на сърцето си. Ако някой можеше да разобличи лъжата му, щеше да го направи сега… сега…

— Господи — каза тихо Чарлс и слезе от коня си. Никой от останалите не продума.

На Бент му олекна. Беше в безопасност. Той изправи гръб.

— Съжалявам за тази загуба не по-малко от вас, но сега трябва да се вземем в ръце и да обмислим следващия си ход. Ще се наложи да поставим постове от тази страна на къщата, лейтенанте. Погрижете се за това, докато се занимавам с вътрешните постове. — Той се обърна кръгом, с едната ръка върху дръжката на сабята. Докато вървеше към дървената къща, се почувства точно като триумфиращ генерал и извика:

— Ланцман?

 

 

Чарлс изпрати четирима войници да донесат труповете — очевидно капитанът не се бе сетил за това.

Той наблюдаваше как един от войниците разстила мушами близо до къщата. На изток небето вече бе светло. Мъглата се разсейваше. От къщата долиташе силният глас на Бент, който обясняваше нещо на хора, говорещи далеч по-тихо. Чарлс различи поне един женски глас. Безапелационният тон на Бент го вбеси. От него можеше да стане сравнително добър редови офицер, но от командване не разбираше нищо. Беше направил груба грешка при нападението на фермата. При положение, че очакваха да бъдат пресрещнати от индианци, трябваше да се придвижват в две колони, за да бъдат по-трудни за улучване. Или пък, още по-добре пеша, както бе предложил Чарлс.

Заради нежеланието на капитана да се вслуша в съвета му бяха загинали четирима души. Пети бе вън от строя със сачма в крака. А като се прибавеха към тях и двамата изпратени в Кемп Купър, броят на боеспособните намаляваше на седемнайсет. Срещу останалите трийсет или повече команчи.

Двама от войниците, изпратени за труповете, се появиха като влачеха нещо, увито в покривало за седло.

— Открихме всички, с изключение на О’Дел, господине. От него няма и следа.

Чарлс кимна разсеяно и впери поглед в хълмовете над злочестото поле. Човекът, който бе станал негов приятел, бе изчезнал някъде там и нямаше кой да го оплаче. Очите му се напълниха със сълзи, краката му се разтрепериха, залитна и се подпря на стената, за да не падне. Войниците отместиха погледи от него, докато премине кризата. Внезапно откъм рекичката се разнесоха бойни викове. Чарлс се втурна към ъгъла на къщата и започна да оглежда местността. В лагера на команчите воините обикаляха в кръг на конете си и с викове размахваха копия. Повечето от тях бяха младежи. Лъскавите им коси бяха разделени на път и вързани на дълги опашки. Някои бяха обърнали особено внимание на опашките си, като ги бяха украсили с ивици жълта глина. Лицата им бяха намазани с червена боя, а клепачите им с бяла или жълта. Един от воините бе изрисувал около устата си големи, черни кучешки зъби.

Някаква кола се движеше със скърцане надолу по хълма към шумните индианци. Щом я видя, Чарлс подскочи. Това бе колата с провизиите, която се движеше след тях. В момента в нея имаше трима войника. От лявата страна на брезентовото покривало на колата имаше голямо петно от кръв.

Няколко войника застанаха зад Чарлс, започнаха да шептят и да сочат към колата.

— Какво мислите, че ще направят тези шибани червенокожи с нашите момчета? — промърмори един от мъжете.

— Предпочитам да не знам — отвърна Чарлс.

Той тръгна към задната врата на къщата. Смъртта на Лафайет О’Дел го бе натоварила с една нежелана отговорност. А още по-неприятното бе, че капитанът отказваше да признае, че той е виновен за смъртта му. Ако някоя от идеите на Бент се поставеше под въпрос, той със сигурност щеше да изпадне в ярост. Чарлс просто трябваше да свикне с този факт — този допълнителен проблем — и да се справи с него, доколкото може.

Слава Богу, не се налагаше да бъдат взети спешни решения. Онова, което трябваше да направят, бе да се укрепят и да изчакат подкреплението.

 

 

През последния час възгледите на Чарлс за същността на войната се бяха променили. Войната не бе просто един безгрижен парад на плаца, с идеално прави редици, с лъснати копчета и емблеми, с развети знамена под ритмичните удари на барабаните. Войната бе безпорядък, мръсотия и смърт. Тя бе умопомрачителен страх.

Когато влезе в къщата, краката му все още трепереха. Тя се състоеше от дълго помещение с плосък покрив и с ниши за спане и още една стая, където бе инсталирана метална печка. Вътре вонеше на барут и на нещо много по-неприятно. Върху труповете на двама мъже, завити до врата с одеяла, той видя накацали мухи. По-възрастният, белокос човек вероятно бе Ланцман. Другият бе най-големият му син, Карл, заради чийто недъг семейството не бе избягало. Чарлс реши, че и двамата са загинали извън къщата.

Останалите четирима членове на семейството бяха живи. Госпожа Ланцман бе дребна, измъчена женица с бенка на брадата. Другите двама сина — руси момчета на осемнайсет-двайсет години — се движеха бавно като сомнамбули, а очите им приличаха на стъклени топчета. Четвъртият оцелял бе едно момиче. То като че ли не бе толкова развълнувано от обсадата, може би защото бе по-малко.

Според Чарлс бе на около дванайсет години. Сладкото й личице бе детско, но тялото й бе вече на жена. Докато Чарлс стоеше мълчаливо, забеляза как очите на Бент се спряха на едрите й гърди, стегнати от плътно прилепналата вълнена рокля.

Момичето не усети този поглед. То вадеше сачми от кожената торбичка, която висеше на рамото му. От другата страна, на бедрото си бе подпряло дългата си пушка — августински мускет, както забеляза Чарлс. С такива мускети бяха въоръжени австрийските стрелци, а началникът на снабдяването на армията Джо Джонстън бе внесъл доста голямо количество.

Едва сдържайки сълзите си, госпожа Ланцман каза:

— Как ще останем тук, капитане? Храната свърши. Мъжът ми загина, когато се опитваше да стигне до рекичката, за да донесе вода.

— Ще ви дадем от нашата храна. Имаме и вода. — Гласът на Бент бе спокоен и самоуверен. — Ще наредя на хората си да се окопаят около къщата… — Чарлс бе пресякъл стаята и гледаше през един прозорец към рекичката. Дясната му ръка се сви в юмрук. — … докато чакаме подкреплението. Ако времето е хубаво, до довечера би трябвало да пристигне.

Без да се обърне, Чарлс каза:

— Мисля, че няма да пристигне, капитане.

— Как така?

— Елате да видите. Току-що слязоха шестима индианци. Погледнете онези с копията.

Поклащайки се, Бент отиде до прозореца и присви очи. Лицето му пребледня. Четирима от конниците бяха вдигнали копията си нагоре и ги размахваха. На две от тях бяха забити трофеи.

Главите на двамата войници, изпратени в Кемп Купър.

 

 

Чарлс имаше чувството, че капитанът ще получи удар. Бент се разхождаше нервно из стаята, мърмореше си нещо под носа и на няколко пъти се обърна рязко, за да каже нещо, но така и не го направи. Блесналите му очи гледаха глупаво и безумно. Замаяните синове на Ланцман разбраха, че нещо не е наред. Дори момичето гледаше капитана уплашено.

Вече всеки миг бе скъпоценен. Чарлс прочисти гърлото си.

— Господине…

Бент се извърна рязко и изкрещя:

— Какво искаш?

— Искам разрешение да изпратя разузнавачи през царевичната нива. Това е единственият път за отстъпление.

Капитанът махна вяло с ръка и се отпусна на един стол.

— Добре. — Той впери поглед в пространството, а Чарлс бързо излезе.

 

 

След двайсет минути Чарлс се върна с мрачно изражение.

— Вече са изпратили хора на пътя към дерето зад нивата. Според сержант Острендър са поне петнайсет. Обградени сме.

„Защо не се оттеглихме по-рано?“ — питаше се Чарлс, обзет от тиха ярост. Но, разбира се, не можеше да обвинява Бент, че не са го направили. Всички бяха очаквали подкреплението. Очевидно двамата мъртви войници се бяха натъкнали на една от онези малки банди, чиито следи бе открил Дос. Чарлс имаше чувството, че някакво проклятие тегне над тази акция.

Бент избърса с ръка потното си лице.

— Обградени? Значи трябва да се укрепим и да чакаме помощ.

— Откъде? — попита възбудено Чарлс.

— Не знам! Някой ще дойде… — Останалата част от изречението заглъхна.

— Но, капитане — каза момичето, — има ли достатъчно храна?

Госпожа Ланцман поклати глава.

— Тихо, Марта. Не задавай въпроси на войниците. Те знаят какво правят.

— Да. Точно така е — каза Бент със същия замъглен поглед.

Той отново губеше разсъдък. Чарлс не можеше да позволи това.

— Чакайте малко — каза той.

Бент изви рязко глава, а влажните му очи бяха пълни с възмущение. Чарлс се обърна по-скоро към останалите, отколкото към своя командир.

— Трябва да разберем, че сме в тежко положение. По численост врагът ни превъзхожда и никой няма да дойде от Кемп Купър, за да ни помогне. Команчите могат да се организират и да ни нападнат, когато си поискат. Не вярвам някой от вас да има желание да седи тук и да чака да го убият. Или да го пленят — добави той и погледна към Марта. Госпожа Ланцман разбра какво искаше да каже.

— Какво предлагаш? — изръмжа Бент.

— Да изчакаме до довечера, а след това да направим опит да се измъкнем. Измислил съм начин да отвлечем внима…

Бент скочи от стола, събаряйки го, и изкрещя:

— Не.

Докато викът отекваше в стаята, Чарлс бе обзет от странното чувство, че току-що бе решил да скочи в пропаст — което до известна степен бе вярно. Но имаше ли друг изход? Бент бе извън себе си от страх и бе неспособен да се справи със ситуацията.

— Съжалявам, господине, но единственият изход е бягството.

Лицето на капитана отново почервеня. Той сграбчи една малка масичка, захвърли я встрани и започна да ругае Чарлс.

— Противоречите ми? Поставяте под съмнение пълномощията ми на командир?

— Ако имате намерение да останете тук, капитане, мисля, че да.

— Лейтенанте — Бент пое дълбоко въздух, опитвайки се да се овладее, но гласът продължи да трепери, — забранявам ви да говорите повече. Това е изрична заповед. Излезте навън и чакайте да ви извикам.

На Чарлс му бе много неприятно, че нещата стигнаха дотук — до йерархия, до борба на воли. Трябваше да обединят усилията си, за да спасят останалите. „Но възможно ли е да убедиш в това един побъркан?“ — запита се с досада той.

— Ще изляза, господине, но не мога да се подчиня на останалата част от заповедта ви. Ако останем тук, с нас е свършено.

Бент го изгледа и тихо каза:

— Лейтенант Мейн, ако не се подчините на заповедта ми, ще бъдете изправен пред военен съд.

— Капитане, ние тръгваме.

Бент сграбчи Чарлс за яката и го раздруса.

— По дяволите. Ще се погрижа за вашето разжалване!

Чарлс хладнокръвно свали ръката на Бент. Прииска му се да удари тлъстия офицер, но — макар и с голямо усилие — се удържа и каза тихо:

— Ако се измъкнем живи оттук, нямам нищо против да опитате.

Той погледна госпожа Ланцман, синовете й и най-накрая момичето, което стоеше, стиснало с две ръце австрийския мускет.

— Ще тръгнем веднага след като се стъмни. Всеки, който иска, може да дойде с мен. Ако решите да дойдете, ще е най-добре да погребете тези тела. Не можем да ги вземем.

Госпожа Ланцман коленичи до тялото на съпруга си, разгони мухите и започна да оправя одеялото. Изведнъж тя избухна в плач. Чарлс извърна глава.

Увереният поглед на Марта подсказваше, че тя вече бе взела решение. Чарлс се обърна към капитана и каза:

— Ще направя същото предложение и на войниците. Няма никого да принуждавам.

— Махай се от очите ми — прошепна Бент.

 

 

След няколко минути, ниско наведен, Чарлс притича до царевичната нива. От другия й край гръмна пушка. Куршумът изсвистя над него. Той приклекна, откъсна две-три листа и ги стри между дланите си.

Сухи като барут. А сега, ако успееше да убеди госпожа Ланцман да пусне конете си — команчите така или иначе щяха да ги вземат, — може би щяха да имат някакъв шанс, макар и не много голям.