Джон Джейкс
Севера и Юга (23)

22.

Купър Мейн беше влюбен в Чарлстън.

Обичаше тесните му калдъръмени улички, които на много посетители напомняха за Европа; скъпите стоки, които се продаваха в магазините; звънът на камбаните от белите черковни кули, които бяха издържали на соления въздух и морските бури толкова години. Обичаше политическата реторика, която дочуваше в бара на хотел „Чарлстън“; тропотът на товарните каруци, чиито колари непрестанно биваха глобявани, че препускат с опасна скорост по улиците; сиянието на уличните лампи, след като е минал да ги запали един от двамата общински служители или някой от шепата техни роби. Обичаше и къщата, която купи с част от приходите, донесени през първата година от Каролина Шилинг Къмпани.

Тя се намираше на Трад Стрийт, току зад ъгъла на прочутата стара резиденция на Хейуърд. Беше типична чарлстънска сграда, проектирана да осигури хлад и спокойствие. На всеки от трите й етажа имаше веранда, а всяка веранда минаваше по цялата дължина на къщата, тоест около двайсет метра. Беше широка шест метра, колкото ширината на една стая, и разположена на парцела така, че едната й дълга страна да опира на уличния тротоар.

Макар в къщата да се влизаше откъм улицата, за нейна фасада се смяташе обратната страна, която гледаше към градината. Купър наричаше градината втората си канцелария. Зад високата тухлена стена той често работеше с часове по проблемите на компанията, заобиколен от сезонната красота на азалии и магнолии и контрастиращото зелено на мирти и юки. Смяташе, че е срамота да живее в такава красива къща съвсем сам.

Но не мислеше често за това; прекалено зает беше. Превърнал бе в триумфален успех заточението си, както и малката компания за транспортиране на памук. Сега беше в процес на удвояване на складовите й пространства, добавяйки още към наличните. Не се съветваше с баща си за такива решения. Тилет продължаваше да смята Каролина Шипинг Къмпани за излишен товар, за финансов риск. Това даваше възможност на Купър да я управлява, както той иска.

Канцеларията, складът и кеят на компанията бяха разположени на Конкорд Стрийт над федералната митница. Емблемата, изписана на фирмата отпред, а също и на флаговете на двете й раздрънкани корабчета, представляваше овал от корабно въже, който заобикаляше три по-малки парчета корабно въже, заели формата на буквите КШК.

Купър разбираше, че Чарлстън никога няма да се превърне в основно пристанище за памука, тъй както някога е било основно пристанище за ориза. За момента Алабама и Мисисипи доминираха в производството на памук. Но Чарлстън все още изпращаше внушителен тонаж и Купър искаше КШК да има все по-голям дял в него. По тази причина преди няколко месеца ипотекира всичко и поръча в корабостроителницата Блек Даймънд в Бруклин, Ню Йорк, нов кораб със съвременна, нещо повече, много напредничава конструкция.

Той трябваше да се задвижва с перка, а не със странични колела. Три напречни прегради под палубата щяха да създадат четири отделения, които щяха да бъдат херметизирани. В случай че някоя крайбрежна скала пробие корпуса, товарът в незасегнатите отделения можеше да се запази.

Вътрешните прегради увеличаваха значително цената на кораба. Ала Купър вече беше описал на неколцина местни търговци на памук нововъведението и от много положителната им реакция разбра, че извънредният разход ще даде преимущество на неговия кораб пред конкуренцията, макар тези кораби рядко да засядаха. Изборът на търговците щеше да се повлияе от онова, което би могло да се случи.

Пробивът ставаше още по-малко вероятен поради една втора необичайна характеристика — използването на желязо вместо на дърво. Хазард Айрън щеше да достави специална марка плоско желязо за корпуса.

Купър се гордееше с конструкцията на новия товарен кораб, който трябваше да се нарича „Монт Ройъл“. Преди да изготви списък от характеристики и спецификации за техническите възможности и да ги занесе в Бруклин, той прекара месеци в четене на книги по корабна архитектура и изпълни много скицници. Президентът на Блек Даймънд заяви, при това съвсем не на шега, че ако Чарлстън някога му омръзне, ще го вземат веднага на работа.

Купър не срещна особени трудности с финансирането на проекта си. Макар чарлстънските банкери да не харесваха политическите му възгледи, на тях им допадаха деловите му идеи, увереността му и постигнатото досега. Вече беше успял да увеличи с осемдесет процента обема на дейността на КШК, а доходите — с двайсет. Постигнал го бе, като ремонтира старите кораби, за да може повече да се разчита на тях, и като предложи отстъпка на търговците, които вършеха основно работата си с него.

Освен собствеността на Конкорд Стрийт, КШК сега притежаваше друг недвижим имот, парцел от сто декара на остров Джеймс, разположен срещу полуострова, на който се простираше градът. Парцелът излизаше на морето в продължение на около километър и се намираше недалеч от изоставения Форт Джонсън. Купър придоби тази привидно безполезна земя като част от дългосрочните си планове, които пазеше в тайна от всички. Не се страхуваше, че ще му се смеят; просто беше убеден, че предпазливият бизнесмен пази за себе си добрите идеи, докато не му стане изгодно да ги направи обществено достояние. Сега, в сумрака на отиващия си първи майски понеделник, той се разхождаше по Батъри и гледаше към имота си там, отвъд водното пространство. Продължаваше да вярва, че решението му да го купи е било правилно. Може би щяха да минат години, преди да използва тази земя, но че ще я използва не се съмняваше.

Под мишница носеше последния брой на „Мъркюри“. Крайните възгледи на вестника го отблъскваха, но той отразяваше задоволително проблемите на града и щата. В материал на първа страница се разказваше сърцераздирателна история за възрастна жена, удушена в леглото си от двама домашни роби, на които се скарала. Робите изчезнали и били все още на свобода; в редакционна статия се говореше за тенденцията към непокорство сред негрите и как тази тенденция се подклаждала от пропагандата на Севера. Купър винаги прекрасно беше разбирал колективния страх на щата от многобройното му негърско население.

В друг материал се описваха няколко нови закона против пожари. Чарлстън непрекъснато приемаше противопожарни закони, опитвайки се да предотврати нова беда, подобна на онази, която за малко не помете града през 1838. На полето до тази статия Купър набеляза списък от неща, от които имаше нужда за утрешното си пътуване на север.

Населението на града наближаваше двайсет и осем хиляди души, малко повече от половината от тях бели. Освен старата аристокрация имаше значителна група неспокойни ирландци, обособени на кланове германци, привързани към традициите си евреи. Кулите и покривите на града, сред които се издигаха високи дъбове и палми, изглеждаха прекрасни в сумрака. Приятната гледка, съчетана с ободряващия солен въздух, му припомни за клетвата, която си бе дал преди месеци: докато е жив, това да остане негов дом. Или най-малкото докато политическите му възгледи не станат причина тълпата да го прогони от града.

С крива усмивка обърна поглед от града към изгледа, който обичаше повече дори — пристанището и огромния океан отвъд него. Пристанището на Чарлстън си оставаше една от най-здравите крепости на федералното правителство, на практика, където и да погледнеш, имаше форт. Далеч от лявата му страна, на остров Съливан, се простираше Форт Мултри. По-близо, в едно мочурище, виждаше крепостта Пинкни. Право напред се издигаше грамадата на Форт Съмтър, а от другата страна на остров Джеймс бяха изоставените стари сгради на Форт Джонсън.

Различните фортове съвсем не въодушевяваха Купър. Онова, което го вълнуваше всеки ден, беше движението на параходите в пристанището. За относително кратко време разви силна любов към корабите и морето, което ги носеше.

Сушата зад гърба му изглеждаше стара, застинала в калъп, оформен преди много векове. Сушата представляваше вчерашният ден, вече беше отживяла или почти отживяла времето си, докато морето, с всички тези щъкащи насам-натам параходи, които носеше върху себе си, беше съвременното царство на скорост, безкрайни открития, безкрайни възможности. Морето представляваше утрешният ден.

И по някакъв неочакван, едва ли не необясним начин Купър престана да е сухопътно същество, превърна се в морски човек. И това много му харесваше.

До Ню Йорк пътува с влак и там прекара две седмици в невзрачен хотел близо до корабостроителницата Блек Даймънд. Параходът му вече се строеше, напречните прегради щяха да бъдат свършени преди края на месеца.

Той нарисува много пъти съда и строителната площадка, изпълни цели тефтери с бележки, преди да си тръгне с чувство на облекчение. В сравнение с градовете близнаци Бруклин и Ню Йорк, Чарлстън изглеждаше заспал и назадничав. Големината им, дейните им и напористи жители го плашеха.

Качи се на влак за Пенсилвания. Броят на железопътните линии, тръгващи от Ню Йорк, сякаш беше нараснал десетократно от последното му посещение. Въпреки че прочутият „най-добър приятел“ на Чарлстън, първият локомотив, построен в Америка, беше направил историческото си пътуване преди близо двайсет години — през декември 1830. Три години след това влезе в експлоатация цялата линия Чарлстън и Хамбург, двеста и двайсет километра железен път, който стигаше до мястото, където река Савана преставаше да е плавателна. Тъжна ирония бе за Купър обстоятелството, че щатът, който е сложил началото на строителството на железопътни линии, сега изостава. Янките се бяха заели да стават железопътни магнати, тъй както искаха да бъдат магнати във всеки друг основен клон на стопанството.

Когато Купър пристигна в Лихай Стейшън, Джордж го заведе при стана и му показа част от плоската стомана, предназначена за корпуса на „Монт Ройъл“. Надвиквайки шума, му каза:

— Много корабни архитекти продължават да гледат с презрение на стоманата като строителен материал. Но той все повече се налага.

Купър викна в отговор нещо, но Джордж не го чу.

— Онзи британски инженер, Брунел — продължи той, — построи „Грейт Бритън“ от стомана и тя безпроблемно пресича Атлантическия океан. Брунел се кълне, че някой ден ще построи кораб от стомана, до който „Грейт Бритън“ ще изглежда като прашинка. Така че вървиш в крак с чудесни хора.

— Зная — изкрещя Купър, — „Монт Ройъл“ е всъщност умалено копие на парахода на Брунел. — Идеята да пригоди конструкцията на „Грейт Бритън“ му дойде наум, когато за първи път прочете за него.

Джордж разведе посетителя си из целия комплекс на Хазард Айрън, който много се бе разраснал откак Купър го видя за последен път. Огромните високи пещи, рафинерията и станът за плоска стомана, новият стан за железопътни релси — всички те работели с пълен капацитет, както каза Джордж. Потоците разтопено желязо, облаците искри, излитащи от тях, ослепителната светлина и адската топлина изплашиха Купър дори повече от градовете, които неотдавна напусна. В огъня и шума на Хазард Айрън той отново разпозна растящата индустриална мощ на Севера.

По някакъв начин тази мощ и човешкото гъмжило в градовете правеха повече от смешни напъните на Юга за независимост. Защо не вземат лудите глави от Каролина да прекарат поне една седмица тук? Скоро щяха да видят, че Северът и само Северът ги снабдява с повечето от необходимите им неща, от строителното желязо до земеделските сечива; от фуркетите за жените и любовниците им до стоманата за оръжията, с които някои от тях имаха намерение да защитят своите абсурдни декларации за свободен и отделен Юг.

От друга страна, реши той, Тилет Мейн никога не би променил позициите си след такова едно посещение. Баща му не искаше убежденията му да бъдат обърквани от истината, а Купър познаваше много мъже, които бяха същите като него. Предполагаше, че и Северът има своя дял за това.

На вечеря се чувстваше в помрачено настроение. Насилваше се да се усмихва, макар и да не му беше до усмивки, докато из тъмните пространства на въображението му изригваха огнени езици от желязо. Мъчеше се да следи насоката на разговора, който водеха очарователната съпруга ирландка на Джордж и нейната енергична свекърва. Децата на Джордж, Уилям и Патриша, се хранеха отделно.

— Добри деца са — каза Констанс, — но необуздани. Реших, че ще е по-добре да вечеряме, без да има опасност около нас да хвърчи яйчен крем.

На масата Джордж произнасяше преди всичко монолог за нуждата от по-добри и по-евтини методи за получаване на стомана. Той обясни някои от техническите проблеми толкова ясно, че Купър ги помнеше в подробности много време след това. Констанс разбираше загрижеността на съпруга си и не го прекъсваше, докато той говореше надълго и широко. Когато вечерята и монологът приключиха, двамата мъже се оттеглиха в пушалнята. Джордж запали пура, докато Купър отпиваше от коняка си.

— След малко ще се присъединим към дамите в стаята за музика — рече Джордж. Не изглеждаше особено въодушевен. — Брат ми Били ще дойде от съседната къща, а също Стенли и съпругата му. Били ще постъпва във Военната академия. Каза ли ти Ори?

— Не. Каква великолепна изненада. Може би ще има нови срещи след година-две.

— Нови срещи ли? Какво имаш предвид?

— Помниш ли Братовчеда Чарлс? Много се е променил откак си го виждал. Той също има амбицията да постъпи в Уест Пойнт.

Джордж се наведе напред.

— Да не искаш да кажеш, че е възможно да има друг Мейн и друг Хазард заедно там? — Сравниха датите и установиха, че е напълно възможно.

Усмихнат, Джордж се облегна назад на стола си.

— Е, това ми повиши настроението за вечерта. — Но бързо изтрезня. — Надявам се, че няма да ти е неприятно, ако напомня нещо.

— Защо да ми е неприятно?

— Сестра ми Върджилия си е у дома за няколко дни. Тя рядко вечеря с нас, но е тук.

— Много добре си я спомням. Хубаво момиче. — Купър пусна елегантно лъжата в разговора.

— А и догматична. Особено по въпроса за премахването на робството — рече Джордж, хвърляйки многозначителен поглед към гостенина си. — Всъщност тя успя да конфронтира повечето от жителите на Лихай Стейшън. Взема зрънце истина и я обвива с най-възмутителни квалификации и условия. Така например твърди, че въпросът за свободата на негрите бил философски обвързан с принципа на свободната любов. Ако вярваш в едното, трябвало да повярваш и в другото. Разбира се, това естествено води до междурасовите връзки, които, според нея, били напълно в реда на нещата.

Купър, който движеше чашата си, така че конякът вътре да се върти, не каза нищо.

— Но дори като оставим последния въпрос настрана — Джордж дъвчеше димящата угарка от пурата си, — мога да ти кажа, без опасение някой да го оспори, че с държанието си Върджилия предизвиква страшно много враждебност у хора, които иначе биха споделили някои от възгледите й. Тревожи и семейството. Търпението на майка ми почти се изчерпа. А не мога да ти опиша как Върджилия въздейства на съпругата на Стенли… О, вярно, не си виждал Изабел, нали? Ще имаш възможност тази вечер. Ще я опознаеш това лято.

— Боя се, че няма да мога — промърмори Купър. — Задълженията ми ще ме задържат в Чарлстън. — Още една лъжа, но този път в негова полза.

— Съжалявам. Но докъде, по дяволите, бях стигнал?

— Изабел и сестра ти.

— О, да. От двете се тревожа преди всичко за Върджилия. Откак се е прибрала у дома, вече получи две злобни анонимни писма. Долу в селото онзи ден някой хвърлил кал по нея. Не се знае какво може да й се случи, ако продължава да пропагандира безумните си идеи. Вероятно и тя ще дойде тази вечер. Сметнах, че трябва да те предупредя.

Купър прехвърли крак връз крак и се усмихна.

— Благодаря за грижата. Няма да ме ядоса.

— Надявам се, но не бъди толкова сигурен.

 

 

Купър установи, че Стенли Хазард си е все така надут. В разговора непрекъснато споменаваше имената на политици от Пенсилвания. Всяко от тях изричаше така, сякаш очакваше от Купър да ги познава и да му направят впечатление.

Изабел му се стори свадлива. Беше довела близнаците в стаята за музика. Те се въргаляха в полата й и се опитваха да се надкрещят. Констанс предложи да подържи единия, но Изабел отказа — остро, помисли си Купър; етървите очевидно не се обичаха. Най-накрая Стенли заповяда на жена си да изведе близнаците от стаята. Всички изпитаха облекчение.

Били говореше възбудено за предстоящото прекарване в Нюпорт. Беше завършил програмата на пансиона си и сега, ръководен от преподаватели от Филаделфия, където прескачаше от време на време, продължаваше да се подготвя у дома. Момчето съвсем определено принадлежеше на семейство Хазард, макар в никакъв случай да не беше близнак на Джордж. Косата му беше по-тъмна от тази на Джордж, очите — по-тъмносини. Имаше весело лице с квадратна брадичка, което му придаваше вид на солиден и надежден човек. Могъщият му гръден кош го правеше да изглежда здрав като дъб.

Пристигна Върджилия. Тя стисна ръката на Купър и я разтърси по мъжки. Майка й се намръщи. След кратък банален разговор Върджилия седна до Купър и започна направо.

— Господин Мейн, как във вашата част от Юга гледат на предложенията на сенатора Клей?

Внимателно, помисли си той, забелязвайки пламъка в очите й. Иска да те предизвика. Политическите разговори на маса рядко водят до друго, освен до лоши чувства, определено никога до съгласие. Затова отговори с мила усмивка:

— Както би могло да се очаква, госпожице Хазард. Повечето хора на юг са против всякакъв компромис с…

— И аз също — прекъсна го тя. Мод тихо я смъмри. Купър беше убеден, че Върджилия е чула, но не й обърна внимание. — По въпроса за човешката свобода няма място за компромиси или преговори. Уебстър и Клей и цялата тази банда трябва да бъдат линчувани.

Купър усети, че усмивката му се сковава.

— Смятам, че Джон Калхун имаше подобно, но не дотам свирепо отношение към господата и техните предложения — макар и положително не поради споменатата от вас причина.

— В такъв случай и аз един път да съм съгласна с покойния и непрежалим господин Калхун. В други отношения беше предател.

Джордж неволно хвърли току-що запалената клечка кибрит на килима.

— Боже мой, Върджилия. Я се дръж прилично.

Мод се втурна и настъпи клечката.

— Джордж, виж какво направи.

Стенли подсмръкна и скръсти ръце.

— Това го направи езикът на Върджилия.

— Предател? — повтори Купър. — Сигурно не сте искали да кажете това, госпожице Хазард.

— Няма друга дума за човек, който, за да спаси робството, се застъпва за разцепление на Съюза. — Тя се приведе напред със свити на коленете юмруци. — Тъй както няма друго определение за робовладелец, освен съдържател на бардак.

Настъпи тишина, толкова пълна, че чак от другата страна на къщата до тях стигна плачът на близнаците. Купър рече тихо:

— Ако не бях убеден, че сте говорили прибързано, бих приел това като оскърбление към цялото ми семейство. Не отричам, че семейство Мейн притежава роби, но то управлява плантация, а не бардак.

Сепна се и се обърна към Мод.

— Извинявайте, госпожо Хазард. Не исках да говоря мръсотии. — Не стана нужда да добавя, че го е подтикнал гневът му. Беше очевидно.

— Върджилия, дължиш на госта ни извинение — каза Джордж.

— Аз… — Тя започна да върти кърпичката си в ръце. Сипаничавото й лице почервеня. Попи потта от горната си устна. — Исках само да изразя едно лично убеждение, господин Мейн. Ако съм ви обидила, не е било съзнателно.

Съвсем съзнателно беше. Продължаваше да попива горната си устна и по този начин покриваше част от лицето си. Но очите й я издаваха. Те се бяха вперили в Джордж с фанатична ярост.

— А аз реагирах прекалено бурно. Извинете ме.

Трудно му беше да го каже, но възпитанието го изискваше. Джордж прескочи изгореното на килима и го дръпна от стола му.

— Не искаш ли да се поразходим?

В мига, в който излязоха навън, той възкликна:

— Боже мой, много се извинявам за онова, което рече тя. Не мога да разбера какво удоволствие изпитва да се държи невъзпитано.

— Не се тревожи. — Купър тръгна по плочника към края на терасираната поляна. От дясната му страна трите високи пещи оцветяваха небето в червено.

— Да не се тревожа ли! Не искам Върджилия да те оскърбява и съвсем определено не искам да оскърбява семейството ти през лятото. Ще трябва да поговоря с нея. — Решителността му прерасна в недоумение. — Сестра ми е, но да ме обесят, ако я разбирам. Всеки път, когато ораторства за робството и Юга, го облича, как да кажа… е добре, в плътска форма. По някакъв начин е останала с впечатлението, че целият Юг представлява едно бурно море на разврата.

Хвърли му бърз поглед, за да види дали се е шокирал. А Купър помисли, че хората место осъждат онова, което тайничко желаят.

— Прекалено се е пристрастила към каузата си — оплака се Джордж. — Понякога се тревожа, че това се отразява на психиката й.

„Боя се, че може и да си прав“, помисли си Купър, но замълча.

С това инцидентът приключи. На сутринта замина, без да види Върджилия. Скоро споменът за гневните й очи избледня донякъде на фона на собствените му доста изненадващи реакции при размяната на реплики. Възмути се от казаното; възмути се като член на семейство Мейн и съвсем като южняк.

Купър се смяташе за умерен човек. Ако една фанатична янки можеше да вбеси него, колко ли повече биха се разгневили крайните южняци? И към какъв ли необуздан отговор би ги подтикнал този им гняв? Ето тази страна на снощната проява най-много го смущаваше.

 

 

За първи път видя девойката на палубата около час след като каботажният параход напусна Ню Йорк на път за Чарлстън. Беше между двайсет и трийсетгодишна и очевидно пътуваше сама. Висока, с тънки ръце и крака, плоски гърди и дълъг нос. Под шапката й се виждаше изобилие от къдрава, тъмноруса коса. Вървеше бавно покрай перилото, сетне спря и се загледа в океана. Нейната сигурност и самоувереност подсказваше познаване на света, опитност да се справя с него сама. Той стоеше и я наблюдаваше скришом от почтено разстояние.

Погледът й изглеждаше мил, устата й имаше дружелюбна извивка, сякаш се усмихваше често и го правеше естествено. И все пак обективният наблюдател би казал, че взети заедно, чертите й дават в най-добрия случай нещо обикновено, а в най-лошия — грозновато. Тогава защо му направи толкова силно впечатление? Не знаеше, но и не го интересуваше.

Скоро забеляза, че и друг мъж наблюдава момичето, при това не така дискретно. Беше тлъст, на средна възраст и носеше костюм на карета. Купър се раздразни и изпита разочарование, когато девойката отмина. Не даде да се разбере, че е забелязала вниманието на дебелака.

Моментално изчезна от погледа му. Купър почувства, че трябва да се запознае с нея. Но как? Един джентълмен просто няма как да спре млада жена, на която не е бил представен. Все още се бореше с решението на проблема, когато черен сервитьор би гонга за обяд.

В трапезарията се вбеси като видя, че случаят е поставил момичето на една маса с мъжа в карирания костюм. Той не беше джентълмен. Придърпа стола си по-близо до нейния, без да обръща внимание на вдигнатите вежди на четиримата други пасажери, които седяха на масата. Многократно буташе ръката й с длан, докато ядяха. Няколко пъти се приведе към нея интимно, изричайки по някое остроумие, което тя посрещаше с любезна усмивка. Нахрани се бързо и първа напусна масата. Минути по-късно Купър се втурна на палубата да я търси.

Откри я при перилото на десния борд да гледа далечните дюни по брега на Джързи. „Ще го направя, по дяволите риска“, помисли си той. Покашля се и изправи рамене. В стомаха му запърхаха пеперуди. Тръгна към нея, напълно решен да я заговори. Тя се обърна и приветливо му даде да разбере, че е забелязала присъствието му. Той спря, посегна към периферията на шапката си, сетне осъзна, че я е оставил в кабината. Встъпителните думи замряха в гърлото му.

Поздрави с единственото, на което беше способен — нещо, наподобяващо ръмжене — и побърза да я подмине. Идиот. Идиот! Сега тя никога не ще разговаря с него и не можеше да я упреква. Искаше да й направи добро първо впечатление, опитвайки се да й подскаже, че е възпитан и дори свенлив — все качества, които, предполагаше, че биха й допаднали, стига да имаше възможност да ги забележи. Неопитността му го провали. И тя видя един глупак, който не поздравява, а само ръмжи.

Реши, че няма да присъства на вечерната забава, но в последния момент промени решението си, присъединявайки се към групата от около трийсет души в главния салон. Касиерът на кораба, весел италианец, съобщи, че са заменили предварително предвидената програма с нещо по-специално. Открили сред пътниците музикално дарование и поканили дамата да пее. Касиерът щял да акомпанира на пианото. След това представи госпожица Джудит Стафорд от Бостън.

Госпожица Стафорд се изправи. Беше същата девойка. Седеше на първия ред, където Купър не можеше да я види. Все още носеше просто скроената черна рокля, с която я забеляза на палубата. Сигурен беше, че това е „официалната рокля“. Всяка жена разполага с такава, обикновено копринена.

Седеше омагьосан, докато тя обявяваше първото си изпълнение, ария от „Норма“. Изпя я със сладко сопрано, с фразиране, жестове и изражения, които говореха за професионална подготовка. Изпълни още три неща, все от опери, като последното беше ярка, жива ария от Вердиевата „Атила“.

Купър се влюбваше все повече и повече с всяка изпята нота. Подскочи, когато забеляза един зрител да се промъква напред покрай стената. Оня в карирания костюм. Леко се олюляваше и то не поради морското вълнение. Морето беше спокойно тази вечер. Лъстивите очи на тоя тип подсказваха от какво се интересува. Във всеки случай не от дарованието на госпожица Стафорд.

Слушателите откликнаха на последната й ария с гръмки ръкопляскания и поискаха още. Тя се посъветва с касиера, сетне очарова слушателите с игриво изпълнение на „О, Сузана“, негърската балада, разпространена сред златотърсачите в Калифорния. И отново аудиторията настоя за бис. Тя изпя „Секачо, пожали това дърво“, популярна песен отпреди десет години. Изпълнението й накара очите на няколко души от публиката да се напълнят със сълзи.

Но не и тези на господин Каре, както Купър започна да го нарича. В отблъскващите му очички лъщеше единствено похотливост.

Слушателите наградиха момичето с последни овации и се разпръснаха. Касиерът й благодари и се измъкна, оставяйки я сама, и тогава Купър внезапно забеляза господин Каре да криволичи към нея с размазана усмивка. Така и не разбра как изхвърча като ракета към двамата. „Вероятно е професионален побойник. Ако се намесиш, ще те направи на пихтия, а тя все така ще те смята за смотаняк.“

Въпреки песимистичната си самооценка не промени посоката, в която се беше упътил, и побърза да излезе в предния край на салона. Господин Каре остана закован на два метра отляво на госпожица Стафорд, мигайки глуповато. Купър хвана момичето за лакътя.

— Наистина беше очарователно, госпожице Стафорд. Сега си искам наградата. Да се поразходим, както ми обещахте.

„Сега ще се разпищи за помощ“, помисли той.

— Хей, чакай — рече господин Каре, забърза се към тях и падна презглава от другата страна на голямо кожено кресло, което не беше забелязал.

Джудит Стафорд се обърна с лъчезарната си усмивка към Купър.

— Не съм забравила и я очаквам с нетърпение.

Сърцето му едва не спря да бие, когато тя мушна ръка под неговата. Позволи му да я изведе навън. В мига, в който излязоха на палубата, тя поривисто му стисна ръката над китката.

— О, благодаря ви. Този гущер ме гледа още откак напуснахме Ню Йорк. — Издърпа си ръката. — Не искам да съм нахална, но съм ви много благодарна, господин…

Тя се поколеба. Да вярва ли на ушите си?

— Купър Мейн от Чарлстън. Да не сте случайно от Южна Каролина?

— Аз съм от село Черо, в планината. Отивам си у дома на гости. Искам още веднъж да ви благодаря за помощта, господин Мейн. Лека нощ.

„Ако я загубя сега, ще я загубя завинаги.“ Хвана ръката й и отново я провря под своята.

— Госпожице Стафорд, искам си наградата. Разходката, за която говорех. Охо, ето го. Оттук.

Минаха покрай един илюминатор, от който се взираше навън сломеният господин Каре. Не излезе на палубата, нито ги закачи през остатъка от пътуването. Така приключиха страховете му, че оня има опит в боя с юмруци.

Джудит Стафорд се изсмя на Купъровата дързост. Но се държеше здраво за ръката му, докато вървяха с бърза крачка, упътени към кърмата. Беше толкова щастлив, че ако му бе казала да скочи от борда, би го направил. Би го направил, независимо че не можеше и два метра да преплува.

По-голямата част от следващия ден прекараха заедно. Купър разбираше, че тя постъпва така, защото го смята за безопасна компания и държи настрана други, на които по-малко можеше да има доверие. Единственото, на което се надяваше, бе това да прерасне в приятелство, преди да стигнат до Чарлстън. След един ден за покупки в града тя имаше намерение да потегли по-нататък за Черо с влак и дилижанс.

Беше се родила в полите на планините на Южна Каролина, единствено дете на двама фермери. Майка й починала, а баща й сега живеел в Черо при роднина; нещастен случай с рало го осакатил преди две години.

— Баща ми е смес между уелсец, шотландец и още няколко народности — съобщи тя, докато седяха и отпиваха бульон късно сутринта. — Роден е каролински селянин и ще си умре такъв. Докато обработваше земята, го правеше съвсем сам, освен ако не прибягваше до помощта на съседи, на които се отплащаше по същия начин. Презира плантаторите на ориз и памук, защото могат да успяват единствено като използват армии от роби. Презира ги и защото са толкова малко, а имат пълна власт над щата. Всъщност тази власт е една от причините, поради които заминах преди пет години, когато бях на двайсет и една.

— В планинската част на страната фермерите, които споделят чувствата на баща ви, са много, нали?

— Хиляди. Ако останеше на тях, робството щеше да бъде премахнато за миг.

— За да бъде последвано от въстание на черните в следващия.

— О, това е само претекст — рече тя, отмятайки глава.

— Да, но често го чувам. — Преглътна и призна истината. — Моето семейство сее ориз и притежава роби от поколения.

Тя възкликна изненадана.

— Съобщихте името си, но така и не го свързах със семейство Мейн от Монт Ройъл.

— Защото казах, че живея в Чарлстън, което е вярно. Напуснах по своя воля дома си по-миналата година. Двамата с баща ми не можем да се разберем по редица неща. Едното е нашето робовладелство.

— Искате да кажете, че сте против него ли?

— Точно така. Не само по морални, но и по практични съображения.

— Значи мислим по един и същ начин.

— Радвам се, госпожице Стафорд. — Усети, че се изчервява.

В кестенявите й очи блесна светлина, каквато той дотогава само беше мечтал да види. Внезапно от паметта му се изтри всякакъв спомен за огнените пещи на Лихай Стейшън и бъдещето започна да му изглежда съвършено различно.

— Моля ви — рече тя — бихте ли желали да ме наричате Джудит?

Когато му се налагаше, Купър умееше да говори убедително, но това винаги ставаше с усилие. Тя имаше същата склонност към свенливост. Може би тази беше причината връзката им да възникне така внезапно и да е толкова здрава.

По време на пътуването за Чарлстън й разказа много неща за себе си. Тя му отговори със същото. Баща й вярвал в необходимостта от образование и пестил цял живот, за да направи възможно тя да го получи. Отишла на север, за да завърши последните две години от подготовката си в Академията за жени на госпожица Диърдорф в Конкорд, Масачузетс, а като завършила, я поканили да остане като преподавател по музика и литература.

При това положение, строго погледнато, не била от Бостън, но ходела в града при всяка възможност. Принадлежала към Църквата на Федъръл Стрийт и споделяла умерените аболиционистки възгледи на нейния пастор, преподобния Уилям Елъри Чанинг.

— Унитаристка^[1] значи? — засмя се Купър. — Научени сме да смятаме, че повечето от тях са с рога.

— Има и такива, които са много по-радикални. Например доктор Емерсън^[2]. Той проповядваше от амвона на Втората бостънска църква, докато не стигна до заключението, че съвестта повече не му позволявала да дава светото причастие. Прекалено е труден за разбиране от моя гледна точка, макар че, без съмнение, е дълбоко нравствен човек. Между другото, живее в Конкорд. Виждам го няколко пъти седмично. Но, разбира се, нямам смелостта да го заговоря.

Обичала малкото селце, където фермерите янки първи открили огън по войниците на крал Джордж. Там живеели няколко прочути личности. Освен Емерсън може би най-известен бил писателят Хоторн^[3]. Освен това спомена за радикал на име Торо^[4], някакъв горски отшелник, за когото Купър въобще не беше чувал.

Говориха за много неща: за бостънската супа от миди и Трансцеденталисткото движение. За вездесъщия дамски чадър — Джудит също имаше такъв, малък и с ресни — и за поетите от Нова Англия: Лонгфелоу^[5], лауреата на движението за отменяне на робството Уитиър^[6], младият Лоуъл^[7], който едва сега започваше да става известен в национален мащаб.

— Познавам творчеството на Лоуъл — рече Купър. — По време на Мексиканската война четох в „Калифорния“ неговата епиграма, която имаше претенцията да разкрива мотива за военната кампания. — Цитира я. — „Тоз, който черни роби от негрите прави, той иска бели роби от вас да направи.“

За първи път погледът, който му хвърли Джудит, изразяваше неодобрение.

— Искаш да кажеш, че според теб придобиването на робска територия не беше причината за войната?

— Това беше една от причините, но не и единствената. Нещата рядко са толкова изчистени. Страната ни постепенно се насочва към сериозни беди поради шумните искания за прости и незабавни решения на сложни проблеми, за преодоляването на които ще са необходими десетки години, дори при положение, че и двете страни направят неимоверни усилия. Така например нито една от двете страни не иска да чуе за постепенна еманципация на робите, със съответни компенсации, по пътя на която негрите ще станат свободни, без това да съсипе стопанството на Юга. Прекалено бавно било. Прекалено оцветено с компромиси. Всеки иска бързи, чисти, разрушителни решения.

— Много ми е трудно да реша на коя страна си.

— За мен няма готов етикет. Боя се, че макар да съм против системата на робството, никога не бих се съгласил това да се постигне с насилие. Смятам, че опитът да се спаси институцията, като се създаде независима южняшка държава, е нелеп. Трябва да се разбираме с янките. Не бива да рискуваме сериозно да се скараме с тях — те са повече от нас, а ние зависим за оцеляването си от техните фабрики. Ако тръгнем по свой път, това ще е краят.

— Доколкото съдя по онова, което чета, южняшките политици са на друго мнение.

— Не си спомнят уроците от Библията — отговори той с лека, горчива усмивка. — „… Гордостта на сърцето ти те измами.“ Книга на пророк Иеремия, глава 49.

— Е — каза тя, след като помисли малко, — аз не съм за такова постепенно решение. Робството е злина, която трябва да се изкорени с необходимите средства. Преподобният Чанинг се опитва да се обърне към християнските чувства на робовладелците, но досега това не е дало резултат.

— Няма и да даде. По тези места парите говорят доста по-високо от Господ Бог.

— Не е ли така навсякъде? Все пак, как можем да твърдим, че в нашата страна има свобода, ако част от населението е в робство?

— Баща ми настоява, че робството е нещо полезно.

— Без да искам да обидя баща ти, но деспотите винаги заявяват своята добронамереност.

Той се усмихна и каза:

— Доколкото виждам, си прочела Преподобния Уелд.

— И Гарисън, и Дъглас. Вярвам на казаното от тях. Цената на еманципацията ще трябва да се плати, независимо колко висока ще бъде.

— Не бих се съгласил. Но може би ще дойде време, когато ще го направя. Установявам, че все повече и повече преставам да съм в крак с мнозинството. Вероятно в най-скоро време ще ме пропъдят от Чарлстън. Но преди това да се случи, бих искал да ти покажа къщата си.

— Какво? Без възрастна придружителка? — закачи го тя. Очите й срещнаха неговите. — Много бих искала да видя къщата ти, Купър.

Няколко минути по-късно, окуражен от настойчивия й поглед, той я целуна на вратата на кабината й. Тя реагира пламенно, веднага се извини за безсрамието си, а сетне шепнешком го помоли отново да я целуне.

 

 

Пътуването се превърна в магия и в края му бяха влюбени и открито го показваха. Докато параходът приближаваше пристанището на Чарлстън, те престанаха да обсъждат колко скоро би могла да се освободи от задълженията си в Конкорд и дали би се радвала отново да се върне в Южна Каролина.

Пристанищният пилот се качи на борда точно по залез-слънце. Купър и Джудит стояха на перилото и гледаха как камбанариите на града пламтят, огрени от последните лъчи на слънцето. Дотогава не беше срещал човек, на когото да има такова пълно доверие. Човек, с когото можеше да говори, без да се страхува, че ще го разбере погрешно или ще му се надсмее.

— Родът ми винаги е бил свързан със сушата, но аз се влюбих в морето. Може би защото земята е неотделимо прикована към робството и неговите страдания. — Погледна към кърмата и, отвъд нея, към океана. — За мен този океан представлява действителна възможност да се освободя от старите навици. Той олицетворява скоростта на задвижваните от пара кораби. Един все по-малък свят. Бъдещето…

Поколеба се, за миг се изчерви.

— Смешно ли го намираш?

Тя поклати глава.

— Похвално. При това реалистично. Но отживелите времето си идеи трудно умират. Затова сега изживяваме такъв смут. Умира една отживяла времето си идея, но хората в този щат не искат да приемат факта, че това е неизбежно. Ако го приемеха, щеше да е много по-лесно…

Купър въздъхна.

— Да, но съпротивата е разбираема. Отказвайки се от негрите си, човек се отказва от много неща. Лишава се от нещо, което досега не съм чул някой робовладелец да споменава, но то съществува, то е основно и е единственият фактор, който поражда и развива злината в системата. — Вятърът в пристанището развяваше косата му, а той се бе загледал по посока на морето. — Пълната власт. Робството дава на един човек пълна власт над друг човек. Никое човешко същество не бива да има такава власт. Ни крал, ни президент… и с положителност не баща ми. Властта разрушава. Най-сетне видях ясно това. Баща ми винаги е бил добър и човечен господар, но един ден се ядоса и нареди да дерат един от нашите роби с котка. Знаеш ли какво представлява това?

Тя потреперя.

— Да, чела съм.

— Е, баща ми нареди да го направят. И тъй като притежаваше този човек, притежаваше го неоспоримо, нямаше нищо, което да го предотврати. Нищо, което да предотврати едно човешко същество да се държи като див звяр, а друго — да бъде третирано като такова. Ето защо се съмнявам, ме подходът на Преподобния Чанинг ще успее. Пълната власт притежава някаква привлекателна сила, която въздейства на тъмната страна у всеки от нас.

Виждайки напрегнатото му изражение, Джудит придоби достатъчно смелост да стори нещо, което никога преди не си бе представяла, че може направи — взе ръката на един мъж в своите пред очите на всички.

Нежно сплете пръстите си с неговите. Беше очарована от смелите си постъпки по време на пътуването. Когато тръгна от Бостън, далеч не предполагаше, че ще ги предприеме. Тази чудна нова свобода положително беше още един признак, че най-сетне е намерила мъжа, когото да обича до края на живота си.

И Купър си бе намерил партньорка. Почтена, умна жена, която в неговите очи беше ненадминато красива. Жена, която споделяше необикновения му, скъсал с традиционните представи начин на мислене, както и много от нещата, в които вярваше, а и някои от съмненията му. Ако тя би пожелала, с нея щеше да надживее бурните времена, които се задаваха. Още тази нощ, в къщата на Трад Стрийт, щеше да й предложи женитба.

Решението върна спокойния израз на лицето му. Хванати за ръце, без да забелязват погледите на скандализираните пътници, Купър и Джудит стояха, впили погледи един в друг, докато Форт Съмтър изплува покрай носа и бавно изостана зад тях.