Джон Джейкс
Севера и Юга (16)

15.

Няколко дни по-късно в Резолют Мадлин стоеше в сенките на будоара си и се опипваше. Всичко я болеше. Но болката не беше физическа; причиняваше я самотата и липсата на любов, нарастващото чувство за изолация.

Стисна с ръце гърдите си, та по този начин да сложи край на болката. Застана за момент с отметната назад глава и затворени очи, но не помогна. Унило мина през просторната спалня и излезе на терасата на втория етаж. Потрепери от хладината на здрача. Откъм кухненската сграда долиташе богатият аромат на дивите птици, които печаха за съботната вечеря. Утре беше събота, наистина. Дните вече нямаха особено значение. Всеки приличаше на предишния — само изпитание.

Как й се щеше Мама Сали да е все още при нея. Но старицата се беше върнала в Нови Орлеан, за да гледа бащата на Мадлин през последните му дни. Тъй като не беше робиня на Никола Фабре, а наета прислужница, тя предпочете да не се връща в Южна Каролина след смъртта му. Мадлин разбираше нейното решение — няколкото месеца, прекарани при Ламотови, се оказаха предостатъчни за Сали. Не понасяше арогантни и безжалостни хора, а Джъстин и повечето членове на семейството му съчетаваха и двете.

Мадлин откри кой, някой ден, би могъл да заеме мястото на Мама Сали — Нанси, домашна робиня, красива жълта мулатка някъде над двайсетгодишна. Двете се разбираха добре и си имаха донякъде доверие. На два пъти Нанси донесе на Мадлин бележки от Монт Ройъл.

И двата пъти посланията бяха кратки: Параклиса на Спасението, после денят и часът. Не се споменаваха имена и в очите на Нанси нямаше и следа от хитър присмех. Ако нещо се четеше в тях, то беше израз на съчувствие, на разбиране.

Мадлин така и не попита как посланието изминава пътя от робите в едната плантация до тези в другата и приемаше на доверие дискретността на вестителите. Та имаше ли друг избор? Това, че прие Нанси в ролята на посредница, изгради помежду им мост на доверие.

Мадлин не отговори на бележките, нито отиде при параклиса, макар че буквално я болеше от желание да отиде, да бъде с Ори, да го прегръща и целува. Изведнъж, както стоеше облегната на перилата на терасата, осъзна, че не чува разговори от кухнята, макар робите да работеха там. Почуди се каква ли е причината за странното мълчание. Сетне чу звук от канцеларията на плантацията, малката сграда, в която Джъстин се завърташе толкова рядко. Звукът беше от плясъка на кожа върху гол гръб.

Във вечерната тишина се чу ясно и друг звук. Стенание. Джъстин налагаше някого от негрите. Случвало се беше и преди.

Отблъсната, но и неудържимо привлечена, тя се промъкна надолу по стълбите, през фоайето, където стара, нащърбена сабя украсяваше стената. Тя принадлежеше на Ламотови от няколко поколения. Джъстин казваше, че някакъв негов предтеча я размахвал, когато се сражавал до Геймкок Съмтър^[1] по време на революцията.

Тя изтича по пътеката, която щеше да я отведе в един храсталак близо до канцеларията. Докато се промъкваше зад храста, прозвучаха още удари, още викове. Сетне прегракналият глас на Джъстин:

— Брат ми е сигурен, че през нощта, когато негърът на Мейн е избягал, някой в тази плантация му е помогнал да се скрие. Кой е той, Изъкиъл? Кажи ми.

— Не зная, господин Ламот. Кълна се в Бога, че не зная.

— Лъжец — Джъстин го удари отново. Изъкиъл проплака.

Мадлин застина неподвижна — една сянка в по-дълбоката сянка. Разтревожи се, като осъзна, че Джъстин пита за роба Прайъм. Как ли е открил Франсис Ламот, че някой в Резолют е помогнал на беглеца? Дали знаеше със сигурност или само подозираше? Докъде би стигнал Джъстин в разследването си? Чак вътре в къщата? Чак до Нанси ли?

Мадлин знаеше, че не бива повече да се върти тук. Щеше да попадне под подозрение, ако някой я откриеше. Но имаше малка беседка недалеч от канцеларията, в която би могла да седне, сякаш е излязла да подиша въздух. С малко късмет в безветрена вечер като тази би могла да чуе повечето от онова, което става в канцеларията.

Скри се в беседката и бе възнаградена. През следващия три четвърти час Джъстин продължи да разпитва различни роби, налагайки всеки с по няколко удара. Онова, което вбеси Мадлин, беше как съпругът й разпитва някои от момичетата. Той ги биеше също така силно, както и мъжете. Задаваше все едни и същи въпроси:

— Кой го направи? Кой му помогна? Кой е съчувствал на негър беглец? Кажи ми, Клита.

Клита ли? Мадлин се изпъна, сякаш я удариха. Мислите й се бяха отклонили. В Резолют имаше само една Клита, неженено момиче на осемнайсет години. Мадлин подозираше Джъстин, че е спал с нея няколко пъти. Беше бременна. Точно като си спомни това, чу как Джъстин отново удари момичето. Клита изпищя.

— Кой го направи? — изкрещя той. Ноктите на Мадлин се забиха в дланите й. Избягалият роб беше носил отговора на този въпрос, докато патрул го открил на няколко километра от тази страна на границата със Северна Каролина. Прайъм оказал съпротива и пистолетът на единия от преследвачите го наранил смъртоносно. Името на тайния му благодетел беше умряло заедно с него.

Мадлин вече мръзнеше. Дъхът й образуваше облаче пара. Джъстин повтори въпроса на висок глас. Последва нов удар и писък. Мадлин заби нокти още по-дълбоко и те я порязаха като мънички ножове.

„Кой го направи ли, Джъстин? Собствената ти съпруга. Твоята съпруга беше онази, която Нанси извика през нощта, когато се появи Прайъм, изплашен и гладен. Аз съм онази, която се измъкна навън да му помогне. Ти така и не разбра. Беше навън с някой от конете си или някоя от робините си пачаври — както обикновено. Аз съм онази, която му помогна, гадино такава. Аз съм онази, която има особено съчувствие към негрите.“

Не й достигна смелост да се втурне в канцеларията и да му каже всичко това направо. Срамуваше се от тази липса на кураж в себе си. Побягна от беседката, запушвайки си ушите, за да не чува писъците на Клита.

Обикновено Джъстин използваше отделна спалня, идвайки в нейната само когато го подтикнеше нагонът. Тя се радваше, че я остави сама тази нощ. Онова, което чу в беседката, прекалено я разстрои и не й позволи да заспи. Желанието да отмъсти на съпруга си отново я изпълни. Отмъщението беше една от причините, които я накараха с удоволствие да помогне на Нанси, когато робинята я помоли да скрият беглеца на покрива на болничната сграда.

След известно време се поуспокои и в съзнанието й отново се промъкнаха мисли за Ори. Хората казваха, че бил съвсем различен, защото си загубил ръката в Мексико. Казваха, че станал мрачен, ожесточен. И въпреки това на два пъти й изпрати бележка да я моли за тайна среща.

Все още в плен на миналото, все още придържаща се към остатъците от кодекса за коректно поведение, който някога имаше пълна власт над нея, тя не отговори на нито една от тях. Нима Джъстин заслужаваше такова снизхождение! Ръцете й се плъзнаха надолу — опитваше се да потисне онова, което чувстваше в себе си. Не успя. Утре след обед щеше да посети Клариса Мейн. Джъстин нямаше да тръгне с нея, разбира се; в повечето случаи самото споменаване на светски задължения го караше да се прозява. След като посети плантацията на Мейн, на свой ред ще изпрати бележка.

Защо чака толкова дълго? Защо не си позволяваше дори миг щастие? Неоправданият й страх от младостта на Ори, собствената й непоколебима съвест, тайната, която баща й сподели с нея, преди да издъхне, бяха най-непреодолимите й съображения. Нито едно от тях сякаш нямаше вече значение. Молеше се Ори да не се е засегнал твърде много от безцеремонното й мълчание, та сега той да не отговори.

На сутринта, преди разсъмване отиде в кухнята по пеньоар. Както се надяваше, намери там Нанси да оправя сама тлъстите пуйки на светлината на лампа със свален надолу фитил.

— Днес след обед отиваме в Монт Ройъл, Нанси.

— Да, г’спожо.

Мадлин беше така доволна, така изпълнена с очакване, че не се запита защо Нанси има такъв сериозен, печален вид.

— Можеш ли да предадеш там една бележка, по същия начин, по който другите дойдоха до мен?

Очите на Нанси се отвориха малко по-широко.

— Бележка до господина ли?

— Точно така. Това трябва да е наша малка тайна?

— Да, г’спожо. Разбира се.

— Нанси, какво има?

Мулатката впери поглед в грамадната желязна кухненска печка, от която се издигаха съблазнителни миризми. Мадлин докосна тънката й китка. Кожата беше студена.

— Кажи ми.

— Заради Клита, г’спожо. Тя пометна, след като господин Джъстин я би снощи.

— О, не. О, Нанси — възкликна Мадлин и прегърна момичето да го утеши.

По лицето й се стичаха сълзи, но вътре в себе си не плачеше, когато мислеше за съпруга си. Гадина. Гадина!

 

 

Ори препусна гологлав към Параклиса на Спасението, макар посивелите небеса да подсказваха, че ще вали дъжд. Заваля през последния километър. Дъждът не беше силен, но студен. Зимен дъжд, знак, че идва краят на още един земеделски сезон и скоро ще започне светският сезон в Чарлстън.

Тази сутрин нищо не беше в състояние да понижи духа на Ори. Наведе глава под последните надвиснали клони. Пред погледа му се появиха разрушените основи. Отвъд тях мъгла скриваше по-голямата част от блатото. Подвикна името на Мадлин.

— Ето ме, скъпи.

Гласът дойде отляво. Както първия път беше потърсила подслон под дърветата близо до брега на блатото. Той скочи от коня си, върза го за колче и се втурна към нея.

Хвана я за лявото рамо. Тя посегна към другата му ръка и почервеня, когато осъзна, че е постъпила нетактично. Внезапно сред тъмната маса на брадата му проблесна, като фар, усмивка.

— Ще свикнеш с това, че вече я няма. Аз свикнах, почти.

Усмивката изчезна, когато я обхвана с ръката си. Притегли я към себе си в стремежа да усети всяка мека извивка на тялото й, най-после оставяйки се на собствената си, дълго потискана нужда. Тя го усети през пластовете плат върху себе си. Притисна се още повече към него, а дълбоко от гърлото й се изтръгна слаб звук.

Отпусна се на гърдите му. Той я погали по косата.

— Мислех си, че няма повече да пожелаеш да ме видиш.

— Защото не отговорих на онези бележки ли? Не посмях — каза тя и се отдръпна. — И сега не биваше да съм тук. Прекалено много те обичам.

— Тогава тръгни с мен.

— Къде?

— Където и да е.

Изпита голямо облекчение, че най-сетне го изрече. Вместо отговор Мадлин се усмихна и едновременно с това се разплака. Повдигна се на пръсти да го целуне, а дланите й се притиснаха към косматото му лице.

— Душата си бих дала да го направя. Не мога.

— Защо да не можеш? Не е възможно да имаш високо мнение за Джъстин.

— Ненавиждам го. Едва сега открих колко много го ненавиждам. Затова и посетих майка ти в събота. Не можех повече да търпя да съм далеч от теб. Искам да ми разкажеш всичко за Мексико. — Сега тя галеше лицето му и пръстите й се задържаха на всяко място, което докосваше.

— Как те раниха? Как се оправяш…

— Много по-добре ще се оправям, ако сме заедно.

— Ори, това е невъзможно.

— Заради Джъстин ли?

— Не лично заради него. А заради онова, в което съм се клела, когато се омъжвах за него. Дала съм обещание до живот. Ако го наруша, ако тръгна с теб, вечно ще се чувствам виновна. Вината ще съсипе живота ни.

— Не изпитваш ли вина, че се срещаме тук?

— Разбира се, че изпитвам. Но тя е… поносима. Мога да се убеждавам, че продължавам да изпълнявам нашето брачно споразумение.

Подозрението го завладя. Не беше докрай искрена. Имаше някаква друга причина за несъгласието й. Сетне реши, че само си въобразява, може би, за да притъпи донякъде болката от отказа.

Тя рязко се обърна, закрачи към брега на блатото.

— Вероятно ме смяташ за ужасна лицемерка.

Докосна косата й отзад, вдигна я, за да може нежно да целуне извивката на врата под ухото й.

— Смятам, че те обичам, това е всичко. Искам да те имам с мен до края на дните ни.

— И с мен е същото, мили. Но ти също имаш отговорности. Независимо какво казваш, не смятам, че можеш да избягаш от тях и да си щастлив.

Той се опита да насочи разговора към друга тема, за да могат и двамата да се успокоят.

— Ще съм щастлив, ако баща ми дойде на себе си. Знаеш ли, че изложи тялото на Прайъм, беглеца, за назидание на нашите хора?

— Не, не знаех. — Потри ръце, без да го поглежда. — Това е противно.

— Най-малкото не беше необходимо. Нашите хора бяха разбрали значението на Прайъмовата смърт далеч, преди да видят трупа му, положен върху лед. Понякога си мисля, че баща ми вече е оглупял. Или пък проклетите аболиционисти го подтикват към това. Той е горд мъж. Може да бъде много упорит.

— Това като че ли е местна черта — каза тя с крива усмивка.

Той не понасяше повече да разговарят, сякаш са някакви познати, които се срещат в гостната. Физическият му глад беше прекалено силен, едва ли не болезнен. Обърна се с лице към нея, впери поглед в очите й.

— Стига приказки. Искам те. Ела… моля те…

Хвана я за ръка и без да крие намеренията си, я задърпа към едно равно място, където листата и боровите иглички изглеждаха сухи.

— Не, Ори.

Очите му се изпълниха с гняв, когато тя измъкна рязко ръката си.

Хвърли се към него и обгърна с ръце гърдите му.

— Не разбираш ли, че не трябва да стигаме толкова далеч? Никога! Ако го сторим, вината ни ще е почти така голяма, сякаш сме избягали.

Сега вече той невъздържано галеше косата й, целуваше я по очите и влажните, топли ъгълчета на устните.

— Ти искаш да се любим, не можеш да го отречеш. — Плъзна длан под кръста й, изненадан от собствената си смелост. Но огън го изгаряше и му се струваше съвършено естествено да дръпне бедрата й към своите и отново да я целуне. — Не можеш!

— Не. До болка желая да ме държиш по този начин. Но не бива.

Той я пусна.

— Не те разбирам.

На челото й беше паднал кичур лъскава черна коса. Тя го отметна, сетне тъжно се усмихна.

— Как би могъл да ме разбереш, когато самата аз не се разбирам напълно? Кой изобщо е в състояние да проумее себе си? Зная само, че когато е малка вината, е поносима, когато е по-голяма, не е.

Ори отново помръкна. Напрежението, което й предаваше посредством прегръдката, спадна.

— Ако не можем да живеем заедно или поне да се обичаме истински, тогава какво ни остава?

— Можем… — Тя пое дъх, изправена пред риска на презрението му. Гласът й укрепна. — Можем от време на време да се срещаме тук. Да говорим. Да се прегръщаме за мъничко. Това, ако не друго, ще направи живота ми поносим.

— И това е измяна, Мадлин.

— Но не е прелюбодеяние.

— Смятах, че двете означават едно и също.

— За мен не.

— Е, разликата е несъществена. Съмнявам се дали друг би я доловил.

— Не ме интересува. Смяташ ли, че любовта въобще някога е била разбираема за останалите?

Той стисна устни, поклати рязко глава, отдалечи се с широка крачка към блатото, излезе изпод дърветата на лекия дъжд. Предлагаше му връзка, но по определени от нея правила.

Отдалечи се докъдето можа да стигне и спря едва когато почвата под краката му започна да потъва. Широките му стъпки оставиха след себе си смачкани тръстики. Обърна се, в брадата му се събираше дъжд.

— Тежки условия предлагаш.

— Не е ли малко любов по-добре от никаква?

За малко да изтърси „не“. Тя тръгна бавно към него, дъждът мокреше дрехите й, от влагата косата й прилепваше към главата. Но и раздърпана, тя си оставаше най-красивата жена на Божия свят. Не можеше да отхвърли условията й, макар те да бяха почти толкова мъчителни, колкото онези, които ги налагаха.

Тя се приближи близо до него и го погледна в очите.

— Не е ли така, Ори?

Той се усмихна тъжно.

— Така е.

Мадлин тихо възкликна и отново се притисна към него. Той я прегърна и се усмихна, без да му е весело.

— Божичко, ще ми се да не беше толкова почтена жена.

— И на мен понякога ми се приисква.

Разсмяха се и това облекчи покрусата им. Върнаха се под дърветата, седнаха и говориха почти час. Той й обърна внимание, че колкото по-често се срещат, толкова по-голям ще е рискът да ги открият. Тя отвърна, че е готова да го поеме. Целунаха се и отново се прегърнаха.

Преди Мадлин да си тръгне, развълнувани кроиха планове за следващата среща. Ори си помисли, че сигурно е луд, щом е готов да приеме такова нещо. Като оставяха незадоволено взаимното си влечение, те се обричаха на мъчително физическо и психическо напрежение. Разбираше, че докато продължават да се срещат, то ще расте.

И въпреки това, докато стоеше край основите на параклиса и гледаше как тя се отдалечава на коня си, настроението му се промени. Макар да оставаше напрегнат, по някакъв странен начин себеотрицанието направи по-силен и по-дълбок копнежа му по тази жена, любовта му към нея.