Джон Джейкс
Севера и Юга (15)

14.

Няколко километра под плантацията Джордж подуши дим. Вече мрачното в късния октомври небе стана още по-мрачно. Разтревожен, попита капитана на речното параходче дали е възможно някоя от сградите да гори.

Капитанът му хвърли изпълнен с превъзходство поглед.

— Съмнявам се, господине. Предполагам, че горят сламата.

Въздухът се изпълни с шум от граченето на невидими птици. Черните валма продължиха да се търкалят над върховете на дърветата и по реката. Скоро Джордж започна да кашля. Когато параходчето пристана, не видя никъде Ори, макар да беше писал, за да съобщи, че пристига.

Не знаеше дали да обвинява за това пощенските служби или душевното състояние на приятеля си. Закрачи нагоре по пристана; димът дразнеше очите и гърлото му. Имаше чувството, че се намира отново в зоната на бойните действия.

От купчината с натрупани на три реда бурета за ориз върху него се метна някаква фигура. Джордж отскочи и затаи дъх. Усмихна се не особено весело.

— Изкара ми ума, Чарлс.

— Така ли? — рече момчето, което беше скочило. — Мислех, че си ме видял горе. — Не се извини.

Пулсът на Джордж се нормализира. Братовчеда Чарлс продължи:

— Ори ме изпрати да те прибера. Той работи на карето Хъл — съобщи и изчегърта мръсотия изпод един от ноктите си с големия си ловджийски нож.

По пристана към тях закуцука възрастен домашен прислужник. Чарлс се намръщи на негъра.

— Сисъроу, върви по-пъргаво, че ще ти разпоря тумбака — заплаши го той и се хвърли с ножа напред. Старият негър писна и отскочи. Не успя да се задържи накрая на пристана и плесна шумно в плиткото. Чарлс изтича да го види.

— Боже мой, Сисъроу, та аз само се майтапех с теб.

— Откъде мога да знам? — изпъшка старецът, докато Чарлс му помагаше да се измъкне от водата. — Понякога наистина погвате хората с това ужасно нещо.

Чарлс натика ножа в пояса си.

— Погвам само Смитови и Ламотови, никога негри. Сега се залавяй за работа и отнеси чантата на господин Хазард в къщата.

От лицето и дрехите на стареца течеше вода. Кафявите му палци се подаваха през дупките на скърцащите му обувки. Той взе пътната чанта на Джордж и се забърза, защото не му се щеше да удължава срещата си с Братовчеда Чарлс.

— Хайде — каза момчето, все още развеселено. Едва ли имаше повече от единайсет, но изглеждаше четири или пет години по-голям. Беше избуял с още доста сантиметри, откак Джордж го видя за последен път. Раменете му бяха станали значително по-широки. На Джордж му се дощя да беше наполовина на него жилав и красив.

Чарлс го поведе по насипите, които разделяха големите квадратни оризища. От три от тях вяло се издигаше дим. Там роби влачеха с помощта на мотики пламтящи клони през стърнищата, за да ги подпалят. Всички до един бяха жени. Полите им бяха вързани над коленете, кърпи пазеха косите им. В далечината, на друг насип, Джордж зърна Салем Джоунс, възседнал муле… С бича и тоягата си надзирателят напомняше статуя на конник.

Джордж послуша съвета на Чарлс и си сложи кърпичка на устата. Черните жени сякаш не страдаха от изпълнения с искри пушек. Може би, след като са били принудени да го вдишват толкова много години, вече не им пречеше. Когато пламъците напредваха прекалено бързо, жените изтичваха до най-близкия напоителен канал и скачаха на безопасно място. Чу една от тях да възкликва:

— Огънят ще те стигне, бягай!

Останалите побягнаха с крясъци и смях. На Джордж това съвсем не му се струваше игра. По-скоро картина от ада. Но може би изгарянето на стърнищата носеше желана промяна в еднообразието на плантацията.

— Вече не сме далече — рече Чарлс, давайки му знак с ръка да върви по посока на оризищата, където стърнищата бяха изгорени. В тях големи ята черни птици и диви патици шумно атакуваха почвата. Търсели непокълнали зърна, каза Чарлс в отговор на въпроса му. През сезона на растежа семейство Мейн се борели срещу птиците, но през сезона на изгарянето разчитали на помощта им.

Силни удари с чук привлякоха вниманието на Джордж към насипа до реката. Там зърна Ори, единствения бял сред група от шестима мъже. Ори набиваше пирони в шлюза на един от оттоците, водещи към реката. Един негър нервно поставяше всеки пирон на място и бързо се оттегляше, преди Ори да е нанесъл първия удар. Той въртеше чука с голям замах над рамо.

Защо, за Бога, Ори трябваше да се опитва да върши дърводелска работа, след като е сакат, Джордж не можеше да си представи. Сетне му дойде на ум, че Ори сигурно работи като бесен именно защото е сакат.

Най-сетне свърши и се обърна към приятеля си, който чакаше наблизо.

— Здравей, Джордж, извинявай, че не те посрещнах. Тези момчета объркаха ремонта. Трябваше да им покажа как трябва да се направи. — Пусна чука, без да обръща внимание на факта, че за малко не падна върху крака на един от робите.

Джордж се потресе, като видя отблизо Ори. Приятелят му изглеждаше по-стар. Измършавял, изцапан, сякаш изваден от Библията. Неподдържаната му брада висеше едва ли не до гърдите. Левият ръкав на мръсната му бяла куртка беше прикрепен с игла на рамото.

— Как я караш? — попита Джордж, докато вървяха по посока на голямата къща.

— Зает съм — Ори почти изплю думите. — Опитвам се да привикна към рутината на нещата колкото се може по-бързо. Татко е прекалено стар да върши всичко сам, а Купър заминава. Всъщност днес, веднага след обед.

Джордж вдигна въпросително вежди.

— Къде отива?

— Чарлстън. По взаимно споразумение с татко. Мисля, че би могло да се нарече доброволно изгнание. Купър просто вече не може да кара с татко. Има прекалено радикални идеи и двамата го съзнават. Купър предложи да напусне, преди кавгите да са станали съвсем ужасни.

Вестта беше зашеметяваща, нищо чудно, че Ори изглеждаше разстроен.

— Ще намери ли работа?

— Вече го чака. Преди година един човек, който дължеше на татко много пари, не можа да се издължи. Приписа му единствената си собственост — малка компания за превозване на памук с кораби. Имуществото не е голямо — два стари парахода със странични гребни колела, разрушено складово помещение и кей. Татко не дава и две пари за цялата тази работа, ето защо не се опъна, когато Купър предложи да поеме управлението й. Радвам се да те видя, Джордж, но моментът не е подходящ за гостуване в Монт Ройъл. От дни насам хората тук си крещят един на друг.

„И ти ли включително?“, запита се Джордж, но запази въпроса за себе си. Колко изпосталял и с хлътнали очи изглеждаше Ори. Видът, в който завари приятеля си, го натъжи.

— Трябваше да се отбия — обясни той, забелязвайки, че Братовчеда Чарлс си е отишъл. Зърна момчето в едно от най-близките оризища, където се смееше и потупваше по задника една два пъти по-възрастна от него черна жена.

— Ще се женя за Констанс. Би ли искал да ни кумуваш?

— Каква чудесна новина. Моите поздравления. — Ори не стисна ръката на приятеля си, дори не забави крачката си. Посегна с ръка зад себе си, търсейки носна кърпичка в десния заден джоб.

— В другия е — обади се Джордж и посегна да я извади.

— Мога да я стигна. — Навъсен, Ори се напъна да стигне дотам през кръста си. Хвана крайчето на носната кърпичка и я измъкна.

— Ще ми станеш ли кум, Ори?

— Какво? О, да, разбира се. Стига тук да няма много работа. Надявам се, че няма да имаш нищо против да обядваш с баща ми и Купър. Няма да е много приятно.

Нищо в Монт Ройъл не беше приятно през този ден. На Джордж му се дощя да не беше идвал. Реши да си тръгне колкото се може по-скоро.

 

 

Обядът се оказа така неприятен, както го предвиди Ори. И Тилет изглеждаше години по-стар, отколкото го помнеше Джордж. Двамата с Купър се задоволиха да обсъдят оттук-оттам няколко въпроса, свързани с малката корабна компания. Дори и външен човек можеше да разбере, че Тилет не се интересува от това. Просто търсеше безопасна тема за разговор.

От друга страна, Купър излагаше с въодушевление плана си да направи компанията печеливша.

— Всяка година изнасят с кораби все повече памук от щата. Би трябвало да вземем своя дял от тези приходи.

— Е, направи каквото можеш — отвърна Тилет, свивайки рамене. Ори му беше казвал, че не обичал да слуша, че Южна Каролина разширява своето производство на памук. По някакъв начин го тълкувал като заплаха за всички оризови плантатори, и по-специално за семейство Мейн. Смятал производителите на памук за парвенюта без благородно потекло, макар сред тях да се нареждали някои от най-изтъкнатите, а може би и най-богатите граждани на щата. Например Уейд Хамптън от Милуд също отглеждал памук.

Купър долови всичко това в думите на по-възрастния мъж и се подразни.

— Можете да разчитате, татко — отсече решително той. Клариса въздъхна и го потупа по ръката. Тилет не им обърна внимание.

По време на яденето Аштън, която вече проявяваше първите признаци на младо женче, непрекъснато се взираше в Джордж. Вниманието й го напрягаше. Брет сбута с лакът сестра си, за да я накара да спре. Аштън оскуба къдриците на Брет, при което Тилет избухна и отпрати и двете навън заедно с Клариса, за да получат боя си.

Когато останалите също излязоха, Брет преглъщаше със зачервени очи. Каретата беше пристигнала. Очите на Аштън бяха вперени в баща й, пламнали, изпълнени с омраза. Ако това дете въобще е способно на чувства, то те са до едно лоши, помисли си Джордж.

Братовчеда Чарлс седеше, облегнал гръб на една от колоните и дялкаше. Внезапно раздразнена, Клариса го перна по ухото със средния си пръст.

— Стани да кажеш довиждане на братовчед си.

Чарлс погледна намусено.

— Опитвах се да свърша това, което съм започнал да дялкам.

Ори направи широка крачка напред.

— Изправи се! — Провря пръсти под лявата му ръка и го дръпна толкова силно, че Чарлс извика от болка. Сетне гневно го загледа. Ори му отвърна със същото, без да мигне.

Джордж разгледа ръката на Ори. Изглеждаше много силна, много по-широка в китката, отколкото я помнеше. Дали пък я е упражнявал, за да стане такава? Очевидно.

След като промърмори „довиждане“ на Купър, Чарлс сложи ловджийския си нож в пояса и се залови да разтрива мястото, където го хвана Ори. Пет минути по-късно, когато каретата потегли, още продължаваше да разтрива.

 

 

Тази вечер Джордж съобщи на Мейнови, че на сутринта ще замине за Пенсилвания. Ори каза, че ще придружи приятеля си до малката спирка в гората на Североизточната железопътна линия. Джордж спа на пресекулки и се събуди при първите признаци на зазоряване. Облече се и излезе от стаята си. Предполагаше, че няма да събуди другиго извън робите, които сигурно бяха приготвили вече чайник с кафе. За негова изненада чу долу високи гласове, гласове на господари, а не на слуги. Тилет беше буден, и Клариса, и Ори. Защо?

Бързо слезе по голямата стълба и намери Мейнови в трапезарията. Навън, през дърветата на изток, пробиваха първите слаби лъчи на слънцето. По поляните, побелели от скреж, имаше мъгла.

— Добро утро, Джордж — каза Клариса. — Не я беше виждал с разпусната коса — по-голямата част от нея беше бяла — или пък неглиже. Пеньоарът й беше стар, а цветовете на сложната бродерия — избелели с годините.

— Добро утро. — Какво ли каза след това? Може би попита защо са се събрали? Дали някой не е умрял през нощта?

Тилет седеше отпуснат на стола си; изглеждаше по-стар от когато и да било. До ръката му стоеше голяма глинена чаша с кафе, от която се издигаше ароматна пара. Ори изпусна продължителна въздишка и се обърна към приятеля си.

— Няма смисъл да крия от теб. Цялата плантация е на крак. Напоследък не сме видели друго, освен неприятности от онзи мъжкар на име Прайъм — помниш го, нали?

Джордж кимна; та как би могъл да забрави писъците през онази нощ?

— Е добре — каза Ори, — изглежда, че нощес е избягал.

В настъпилото мълчание влезе едно от домашните момичета и донесе чиния курабии и купа див мед. Джордж помнеше момичето от предишното си идване. Беше същество със слънчев характер, което се шегуваше с всички. Тази сутрин стоеше с наведена глава, а очите й гледаха настрана. Пристъпваше почти безшумно.

Когато тя излезе, отново долови шум от разтревожени гласове, този път през прозореца, който беше останал леко отворен. Домашните роби разговаряха навън, до кухненската сграда. Джордж не чу смях. Очевидно престъплението, извършено от един роб, падаше върху всички. Но не единствено робите се тревожеха. Тук, в трапезарията, миризмата на страх беше почти толкова силна, колкото и тази на горещи бисквити.

— Папа, какво е станало? Защо всички са на крак?

Неочакваният звук ги накара да подскочат. В хола стоеше Брет по нощница, със сериозно изражение на лицето.

— Един от негрите е избягал. Ще го хванем. Хайде обратно в леглото.

— Кой от тях, папа? Кой е избягал?

Тилет тропна по масата.

— Марш в стаята си.

Брет побягна. Джордж се заслуша в ритъма на босите й крака по стъпалата. Клариса промени положението на стола си. Сви ръце и заби поглед в блестящо полираната повърхност на масата. Ори крачеше напред-назад пред прозорците.

Зората подпали част от мъглата отвън. Тилет разтри с длани бузите и очите си. Джордж дъвчеше бисквита, чувстваше се объркан. Защо трима възрастни хора бяха толкова разстроени заради бягството на един човек? Свободата на един човек? Толкова неприемлива идея ли беше свободата? Нали прадедите на Тилет Мейн се бяха сражавали срещу англичаните за свободата точно на този щат?

Но скоро осъзна, че въпросите бяха идиотски. Хората от семейство Мейн са се сражавали за свободата на белите хора, нещо силно желано. Свободата за един черен беше нещо съвършено различно, то вдъхваше страх не единствено само по себе си, но и заради възможните последици. Най-сетне Джордж започна да разбира донякъде дилемата на Юга. Започна да проумява, че робството държеше в мъртва хватка онези, които го прилагаха. Не биваше да се позволява на нито един роб да избяга, защото ако един успееше, хиляди биха могли да се опитат. Мейнови и всички други като тях бяха заложници на самата система, от която се облагодетелстваха. Бяха заложници и на страха. Съжаляваше семейството на Ори, но за първи път изпита и презрение към тях.

Звук от конски копита накара Тилет да се изправи на крака. Салем Джоунс се появи в галоп на алеята пред къщата. Миг по-късно влезе с широки крачки в стаята. Надзирателят изглеждаше развеселен. Потисна усмивката си, докато докладваше.

— Все още няма и следа от черния. За последен път са го видели към залез-слънце вчера. Претърсих колибата му. Сега разбирам защо е създавал толкова главоболия. — Хвърли бърз, изпълнен с обвинение поглед към Клариса. Вниманието й беше съсредоточено другаде, но Тилет не пропусна погледа на надзирателя.

— За какво говориш? — попита той.

Джоунс бръкна под дрехата си.

— За това. Намерих го скрито в сламеника на Прайъм. — Хвърли изцапана, с подвити ъгълчета книга на масата. Останалите се струпаха да я видят. — Подозирам, че я е чел, преди да избяга. Бих се обзаложил, че му е дала идеи за това, колко лошо се отнасят с него — добави Джоунс многозначително.

— Мислех, че робите не ги учат да четат — обади се Джордж.

— Обикновено не — потвърди Ори.

— В случая с Прайъм направихме изключение — каза Тилет, избягвайки погледа на жена си. — Госпожа Мейн смяташе, че като момче показва големи възможности. И че е миролюбив. Може да е била права за първото, но що се отнася до второто — виж, Клариса, не те обвинявам…

В този момент най-сетне погледна към жена си. Хвърляше изцяло, от край до край вината върху нея.

— Разреших да научиш Прайъм да чете и смята — продължи Тилет. — Катастрофална грешка. — Обърна се към Джордж. — Сега може би разбирате защо Югът трябва да има закони, които да забраняват образование за негрите. Дори Библията не бива да се чете; когато погрешно се тълкува, може да стане източник на бунтовни идеи.

Ори вдигна книгата с меки корици.

— Кой е внесъл този боклук в плантацията?

— Не зная — рече Тилет. — Но се погрижи да бъде изгорена.

Сега вече Джордж разпозна книгата. Беше я виждал у тях преди няколко години. На корицата си носеше емблемата на Американското дружество против робството в Ню Йорк и думите „Робството в Америка — такова, каквото е“. Книгата бе издадена от преподобния Тиодор Уелд през 1839 и представляваше сборник от робовладелски закони, свидетелства на избягали роби и разобличителни цитати от южняци робовладелци, които се опитваха да защитят институцията и да сведат до минимум или да отрекат злоупотребата с черните. Джордж беше чувал сестра си Върджилия да казва, че трудът на Уелд бил най-значимият и влиятелен антиробски документ, публикуван до момента в Съединените щати.

— Много хубаво е да сочиш сега с пръст, Тилет, но кажи какво имаш намерение да правиш — рече Клариса.

Пръв се обади Салем Джоунс.

— Ще разпитам сестрата на Прайъм, макар че няма да има никаква полза. Изплашена е. Което е по-лошо — в неведение е. Дори и да иска да ми даде полезни сведения, не би могла. Единственото, което би могла да каже, ако я попитам къде е брат й, ще бъде: на север. И ще казва истината, предполагам. По скромното ми мнение нямаме друг избор, освен да се обърнем към съседите и да организираме конна потеря да преследва негъра.

Тилет попита сковано:

— Въоръжени ли?

— Тежковъоръжени, господине. За съжаление, това е необходимо.

Дребното чудовище ще започне да се хили, преди още всичко да е свършило, помисли си Джордж.

Тилет нервно прокара длан по челото си.

— Никога в историята на Монт Ройъл Мейнови не са прибягвали до конна потеря. Никой от хората ми не е бягал досега. Нито един! — Вдигна измъчен и умоляващ поглед към Джордж. Все още объркан и в същото време ядосан, Джордж отклони погледа си.

Лицето на Тилет се ожесточи.

— Но ти си прав, Джоунс. Очевидно Прайъм не си е извлякъл поука от дрането с котка. Трябва да се даде пример.

— Съгласен съм — рече Ори, почти без следа от неохота. Потресен, Джордж се вгледа с широко отворени очи в приятеля си. Без да прави опит да скрие нетърпението си, Джоунс излезе навън.

 

 

Няколко часа по-късно Ори и Джордж пристигнаха на коне при спирката на железницата. Малко думи размениха, докато Ори го водеше по странични пътища и пътеки. Беше облякъл фрак, стар, но очевидно от високо качество. На дясното му бедро висеше в кобур пистолетът му „Джонсън“.

Близо до земята се носеше мъгла, а оранжевата слънчева светлина, която проникваше през нея, придаваше на гората красота и я правеше призрачна. Копитата на конете удряха меко в килима от борови иглички и гниещи листа. Пътната чанта на Джордж се подмяташе зад седлото му.

Защо Ори беше толкова мълчалив? Изглеждаше ядосан. Но на кого? На Прайъм? На баща си? На света въобще?

Или пък на мен?

Искаше да попита за Мадлин Ламот. По време на гостуването му името й не се спомена нито веднъж. Реши, че ще направи добре да не пита.

На около километър от спирката, в гората отекна продължителен писък на локомотивна свирка. Джордж подбутна с токове коня си до този на Ори.

— Това моят влак ли е?

Ори измъкна от един вътрешен джоб голям златен часовник. Щракна и капакът се отвори, щракна отново и той се затвори, после поклати глава.

— Товарен влак, който пътува на север. Минава всяка сутрин по това време. Все още е на около осем-десет километра на юг от тук. Звукът се носи отдалеч над мочурищата. До идването на пътническия влак има още двайсет минути.

Продължи напред. Пътеката ги изведе от гората, обиколиха още едно мъгливо мочурище и се върнаха отново в гората. Скоро излязоха на мрачна поляна, разполовена от единична железопътна линия, която водеше от югоизток към северозапад. От едната страна на линията се издигаше потъмнял от времето навес от кипариси, отворен към линията.

Преценката на Ори за разстояние се оказа правилна. Товарният влак се приближаваше, но все още не се виждаше. Гората ечеше от тропота на съединителните звена и писъка на колелата. Докато Джордж завързваше нервните коне, Ори пристъпи под навеса и отвори капака на окачената на стената дървена кутия. От нея измъкна червено флагче. Вдигна го на фала върху боров пилон в единия край на навеса.

— Ето на. Това ще даде знак на пътническия влак да спре. — Пресече линията, за да се присъедини към приятеля си тъкмо когато локомотивът на товарния влак се появи иззад един завой вляво. Свирката отново отекна оглушително. Локомотивът изтрополи покрай тях, движейки се с около петнайсетина километра в час. Огнярят и машинистът махнаха с ръка. Ори отвърна лаконично на поздрава. Джордж изтръска долетелите сажди от косата си.

Локомотивът изчезна в гората от дясната им страна. Край тях преминаваха конски и открити вагони. Ори понечи да каже нещо. Джордж гледаше с широко отворени очи покрай него, стреснат от появата на черен мъж, който изскочи от храсталака и сега тичаше край влака.

Ори видя изражението на приятеля си и се обърна. Изненадата му бързо се смени от гняв.

— Прайъм! Спри!

Робът беше видял белите, но очевидно не ги беше познал. Изглеждаше ужасен. Той се покатери на влака през една отворена врата на конски вагон, докато Ори изтича за коня си. Джордж не беше виждал приятеля си да тича, нито да възсяда коня си толкова бързо.

Хванат за пода на конския вагон, Прайъм направи грешката да погледне назад. Разпозна брадатото лице, което стърчеше над коня. Див страх изпълни очите му, като видя как Ори пришпорва коня си напред. Джордж се усети как безмълвно крещи: „Продължавай, продължавай, влез във вагона, където не може да те види и да те застреля.“

Но очевидно присъствието на господаря му сащиса Прайъм. Лежеше по корем на входа на вагона и се мяташе като риба на сухо. Краката му висяха навън, мръсните му боси ходила едва се издигаха над насипа от чакъл. Ори мина в галоп покрай вагона, чак до края на поляната. Там той се обърна бързо, така че влакът му остана от дясно.

Прайъм ахна, вдигна десния си крак и влезе във вагона. Джордж можеше само да предполага, че робът е не само изплашен, но и изтощен, инак щеше да се покатери вътре без трудности. Левият му крак продължаваше да виси и да рита във въздуха.

Докато конският вагон се търкаляше бавно покрай него, Ори се протегна и хвана Прайъм за глезена. Негърът беше извлечен заднешком през отвора. Направи опит да се задържи на една от вратите, но изпищя и се пусна, тъй като трески бяха разкъсали дланите му. С колене Ори насочи коня наляво, като продължаваше да дърпа. Прайъм се откъсна от влака и падна.

Падна на гърди върху наклона на насипа. Над трополенето на последните минаващи вагони Джордж чуваше хлипанията на роба.

Един спирач на служебния вагон гледаше с отворена уста сцената, която се разиграваше на поляната, сетне изчезна сред дърветата.

— Джордж, имам нужда от помощта ти — викна Ори, слизайки от коня и изваждайки пистолета си. Джордж се втурна напред. Ори му подаде пистолета с дръжката напред.

— Дръж го насочен към него. Стреляй, ако мръдне.

Прайъм погледна през рамо. Джордж едва издържа на онова, което видя в очите на роба.

— Гос’ин Ори… моля ви, гос’ин Ори.

— Не подхващай с този тон — прекъсна го Ори и вдигна навитото въже от седлото си. — Знаел си какво правиш, когато си тръгнал да бягаш. Изправи се и сложи ръце на гърба.

— Гос’ин Ори — повтори Прайъм, докато се изправяше неуверено на крака. Нямаше и следа от предишното му предизвикателство. Бягството го беше направило уязвим като малко дете. Имаше нещо срамно и едва ли не неприлично голям човек да моли така отчаяно, че по страните му да се стичат сълзи.

— Дръж пистолета насочен към него — каза Ори, без да отмества очи от беглеца. Направи примка и върза единия край на въжето около китките на Прайъм. Беше не по-малко ловък с една ръка, отколкото повечето хора с двете. Беше научил много за малко време.

Джордж се облиза.

— Какво ще стане сега?

— Не зная. Вероятно ще го окуцят, за да не може повече да бяга. Но баща ми е толкова ядосан, че може би ще накара да го убият.

Прайъм наведе глава.

— О, Боже, Боже.

— Стига, Прайъм. Ти знаеше наказанията, преди да…

— Ори, пусни го.

Джордж се изненада колко дрезгаво прозвуча гласът му. Стигна до пропаст и импулсивно прекрачи ръба й. Не му влизаше в работата. Но нещо дълбоко в него не му позволяваше да остане безучастен и да гледа как връщат черния в Монт Ройъл, за да го осакатят или дори екзекутират.

За момент се почувства като идиот. Прайъм не означаваше нищо за него, а приятелството му с Ори — твърде много. Въпреки това знаеше, че няма да може да се понася, ако сега замълчи.

— Какво рече? — попита Ори с израз, какъвто би имал, ако видеше слънцето да изгрява от запад, или пък по дърветата да растат банкноти вместо листа.

— Пусни го. Не ставай съучастник в убийство.

Ори успя да преглътне яростния си отговор, дълбоко пое дъх.

— Бъркаш хора с роби. Те не са едно и също…

— Как, по дяволите, да не са! Не го прави — треперещ, Джордж се опита да се овладее. Гласът му се промени. — Изпълни това мое желание, ако приятелството ни означава нещо за теб.

— Не е честно. Злоупотребяваш с чувствата ми.

— Да, наистина. За да спася живота му.

— Не мога да се върна в Монт Ройъл и да кажа на татко…

— Защо трябва въобще да казваш? — прекъсна го Джордж. — Аз няма да кажа, а ти няма повече да видиш Прайъм.

— Да, господине. Ще мълча — забърбори Прайъм. — Пред Бога, господин Ори. Кълна се, че след като си отида, никой никога няма…

— Млъкни, дяволите да те вземат.

Крясъкът на Ори прокънтя в тишината. Джордж чуваше за първи път приятелят му да призовава дявола в подобен момент.

Разтри устата си с длан. Хвърли косо гневен поглед към приятеля си, сетне грабна пистолета от ръката му. „Боже мой, ще го застреля на място.“

Лицето на Ори говореше, че би желал да направи точно това. Джордж разбираше, че онова, което поиска от него, противоречи на всичко, на което са го учили, на цялата му същност. Внезапно Ори разсече въздуха с пистолета, жест на ярост, както и знак за освобождаване.

— Бягай — рече той. Бягай, преди да съм променил решението си.

Прайъм не загуби време да благодари. Големите му, размазани очи се отместиха за миг към тези на Джордж — единственият знак за благодарност, който получи. После драсна сред боровете от северната страна на поляната.

Ори се отдалечи, сетне спря с наведена глава. Стъпките на Прайъм заглъхнаха. От другата посока Джордж дочу свирката на приближаващия се пътнически влак.

Пое дъх и се приближи към приятеля си.

— Зная, че не биваше да те моля да го пускаш. Зная, че е твоя собственост. Но просто не можех да стоя настрана и да оставя…

Спря. Ори продължаваше да стои с гръб към него.

— Е, във всеки случай ти благодаря.

Ори рязко се обърна. Стискаше пистолета така здраво, че ръката му беше побеляла като брашно. Джордж очакваше от него да се развика, но той заговори тихо.

— Веднъж се опитах да обясня как стоят нещата на юг. Казах ти, че разбираме собствените си проблеми, собствените си нужди по-добре от странични хора. Казах ти, че в последна сметка сами ще решим тези проблеми, стига да не ни се месят хората отвън. Изглежда нищо от това не е стигнало до теб. Иначе не би ме молил да пусна Прайъм. Изпълних желанието ти, защото сме приятели отдавна. Но ако искаш да си останем приятели, никога вече не искай от мен подобно нещо.

Джордж почувства гневен порив, но той бързо отмина. Тихата ярост на Ори му направи силно впечатление и постави напълно ясно условията на бъдещите им взаимоотношения.

— Съгласен съм — каза той. — Разбирам те.

— Надявам се.

Ори стисна пистолета под мишница и бръкна в джоба си за часовника. За времето, докато пътническият влак пристигна с пухтене на спирката, се беше успокоил достатъчно, за да подхване друга тема.

— Съжалявам, че посещението ти стана по време, когато всичко тук сякаш се бе объркало. — Очите на Ори вече не гледаха така сурово. Той поднесе словесно маслиненото клонче. — Другия път, когато дойдеш, няма да е така. Дотогава с нетърпение очаквам момента да застана до теб на сватбата ти с Констанс. Впрочем ако продължаваш да го искаш…

С облекчение Джордж стисна рамото на приятеля си.

— Разбира се. Ще ти пиша за датата и подробностите още щом ги уточним.

— Добре. Приятно пътуване. И поздрави семейството си.

— Ще го направя, Ори. Благодаря ти.

Кондукторът му викна да се качва. Скоро Джордж стоеше на вратата на вагона и махаше с ръка. Парата, димът и гората скриха от погледа му Ори.

Джордж прибра пътната си торба във вагона и седна, загледан през прозореца към боровете, които преминаваха край него. От време на време гората се разтваряше и се разкриваше изглед към мочурищата. Но онова, което продължаваше да стои пред очите му, беше съвсем различно. Все така виждаше Прайъм в момента, в който го извличаха от конския вагон и ужаса от предстоящата смърт в очите му.

Прайъм трябваше да бъде наказан, защото се стремеше към свобода, към същата тази свобода, на която се радваше Ори, защото беше бял. Джордж никога не се беше смятал защитник на негърската раса, но сега вече, изглежда, беше станал, най-вече по въпроса за свободата. Защо на нея да нямат право всички хора, особено в Америка?

Искаше му се Ори да е прав, че Югът в последна сметка ще реши собствените си проблеми. Ако не го стореше, останалата част от страната положително щеше да предприеме и действия. Не само го проумя за първи път, проумя и причината за това.