Джон Джейкс
Севера и Юга (64)

63.

Малко преди три часа семейството се събра, за да си вземе довиждане с младоженците. Били искаше да тръгнат рано, за да пътуват спокойно по горския път до спирката на влака.

„Чудесен следобед за сватбено пътешествие“ — помисли си Чарлс и запали нова пура. Мекото мартенско слънце надзърташе между покритите с мъх дъбове, а въздухът бе напоен с мирис на мокра земя. Пролет идваше в полето. Страшно му се искаше да отпраши за Чарлстън и да си намери някое момиче.

Помогна на Хоумър да вдигне и завърже денковете и куфарите върху покрива на каретата на Хънтун. Докато Брет и Били се сбогуваха със семейството, Аштън стоеше встрани, за да бъде последна.

— Желая и на двама ви успех и много щастие. А също и дълъг живот — добави тя. Слънцето проблясваше в тъмните й очи, докато прегръщаше сестра си.

— Благодаря ти, Аштън — каза Били. Стисна ръката й някак неловко. Всъщност Чарлс мислеше, че „неловко“ е най-точната дума за държанието на Били спрямо Аштън през целия следобед. Е, нищо чудно: Били доста дълго бе увлечен по нея. Според Чарлс, приятелят му накрая беше избрал по-свястното момиче. Аштън беше умна и предприемчива, но имаше и нещо подличко в нея.

— Бизоне — Били застана срещу Чарлс и протегна ръка, — пази се, особено ако в Съмтър стане напечено.

— Ще гледам да се пазя — ръкостискането им беше силно и дълго. — Обади се. Е да де, знам, че няма да можеш веднага. Един младоженец го занимават други работи.

— Разчитам точно на това.

И двамата се засмяха. Брет току-що беше прегърнала майка си за последен път. Тя избърса една сълза и каза нацупено:

— Това звучи непристойно.

Чарлс се усмихна.

— Ами права си, но след цялата тържественост ни трябва някоя и друга неприлична дума. Една хубава ергенска вечер не можахме да организираме на младоженеца.

— Късмет има, щом във времена като тези тръгва на истинско сватбено пътешествие — каза Ори строго.

Клариса продължаваше да се усмихва и да мига като объркано дете, което въпреки това е решило да се държи приятно. Някои от слугите се бяха измъкнали навън, за да се присъединят към сбогуващите се, така че всички аплодираха и подвикваха окуражително, докато Били помагаше на младоженката да се качи в каретата.

Той се наведе от прозореца и замаха с ръка. Брет също. Слънцето блестеше в сълзите й. Хоумър дръпна юздите. Когато каретата потегли, всички отново махаха за довиждане и викаха. Чарлс извади сабята си и на шега отдаде тържествено чест на младоженците.

Гледайки иззад острието пред носа си, той забеляза, че Аштън си трие очите с кърпичка, докато маха с другата ръка. Веднага щом свали и прибра сабята си, случайно хвърли поглед към лицето й и видя самодоволна усмивка да преминава по него за не повече от няколко секунди. Никой не я забеляза, тъй като всички гледаха към каретата, която трополеше по алеята под косо падащите лъчи на слънцето.

Вратът на Чарлс се схвана. Той отстъпи назад и се скри от Аштън зад една колона. Въпреки всичко, което беше говорила на младоженците до преди малко, тя несъмнено изглеждаше така, сякаш не им желаеше нищо добро. Какво ставаше, за Бога?

Нещо странно, във всеки случай — той беше сигурен в това. Може би щеше да разбере, ако си държеше очите отворени и не се оставеше да се напие.

Помоли Къфи да му донесе чаша шампанско. После разкопча яката на униформата си и се отпусна в един люлеещ се стол под дебелата сянка. Люлееше се бавно, беше сам и бе доволен от това. Като отпиваше и се люлееше, успя да изпие шампанското, преди търпението, му да бъде възнаградено. Едно прашно, задъхано черно момче се появи до ъгъла на къщата.

— Хоумър тука, господине?

— Не, тръгна с каретата. Всеки момент ще се върне.

Чарлс разпозна младежа за секунди. Рекс, така се казваше — другият прислужник на Аштън. Къде ли е ходил? Избелялата му синя фланелена риза беше потъмняла от пот, сякаш дълго бе тичал.

Като избягваше погледа на Чарлс, момчето клекна в другия край до една колона. Чарлс отчетливо си спомни, че беше говорил с Хоумър, докато ядяха и пиеха след церемонията. Рекс никакъв го нямаше. Странно.

Чарлс вдигна глава по посока на шума и на облака прах, които се зададоха по алеята. Трополенето на копита и колела бързо приближаваше. Щом видя жената с измъчен и уплашен вид, която караше колата, веднага скочи.

— Мадлин! — извика той и хвърли пурата си, докато тичаше към алеята. След миг грабна юздата на изнемощелия й кон, а после й помогна да слезе. Започна да разкопчава корсажа й, но тя падна на гърдите му.

— Мадлин, изглеждаш изплашена до смърт. Какво се е случило?

Тя впери очи във високия, млад офицер — на лицето й беше изписано объркване. Отчаяно се опитваше да дойде на себе си. Изведнъж забеляза Рекс, който напрегнато седеше до колоната. Нещата, които беше видяла, започнаха да се връзват.

— Видях това момче в Резолют само преди малко. Сигурна съм.

Рекс вече беше прекосил тичешком верандата и не се виждаше никакъв.

 

 

Движението на каретата успокояваше, създаваше еуфорично настроение. Боровете и дъбовете хвърляха променливи сенки, които светлината, прецеждаща се през клоните на крайпътните дървета, пренасяше върху възглавничките на отсрещната седалка.

— Щастлива ли си? — попита я той.

Тя въздъхна.

— Блажена съм! Бях загубила надежда, че този миг ще дойде.

— А аз бях загубил надежда, че Ори ще му позволи да дойде.

— Брат ти го накара да омекне, знаеш.

Били се засмя.

— Всички, завършили Уест Пойнт, казват, че след като си минал оттам, това място влияе върху целия ти живот по начин, който не можеш да си представиш, докато си кадет. Най-накрая и аз повярвах в това.

Брет се замисли за момент.

— Колко време очакваш, че ще те държат във Вашингтон?

— Не мога да ти кажа. Няколко дни, седмици или дори…

— Задават се конници, лейтенант Хазард.

Гласът на Хоумър накара Били да се обърне към отворения прозорец. Робът не изглеждаше разтревожен. Но самият факт, че ги предупреждаваше, предполагаше, че ездачите не са обикновени. Били ги чуваше — отляво зад каретата. Копитата тропаха по земята. Идваха откъм дърветата. Необичайно!

— Кой е? — попита Брет.

Били се наведе през прозореца. Облак прах, пронизан от слънчеви лъчи, се стелеше зад каретата. Видя две неясни фигури, подобни на кентаври, в мъглата от прах, но не можеше да различи никакви детайли, докато конете не препуснаха в галоп. Ездачите излязоха от прашния облак. Ръката на Били стисна рамката на прозореца.

— Един стар твой приятел. Оня тип Ламот.

Дори и сега Брет по-скоро се учуди, отколкото се разтревожи. Форбс пришпори коня си. Придружителят му, някакъв кльощав тип, добре облечен и горе-долу на негова възраст, го следваше отблизо. Брет се наведе от другия прозорец.

— Я, ама това е старият Престън Смит. Какво, за Бога, търсят двамата на тоя забутан път?

Били подозираше, че не яздят ей така, за удоволствие. Не бяха тук и за да си търсят компания — от няколко километра вече каретата не бе минавала край обитавано от хора място.

От двете страни на каретата се появи по един ездач.

— Хоумър, спри! — изкрещя Форбс. Беше широко усмихнат, но Били се порази от фалшивостта на усмивката му. Форбс направи заповеден жест. — Казах, спри!

Очевидно разтревожен, кочияшът дръпна юздите и натисна с крак лоста на спирачката. Каретата се заклати и спря. Наоколо бавно се вдигна прах като завеса. Надвисналите клони на дърветата допираха багажа върху покрива. Тук пътят се стесняваше, като отстрани на двата мръсни успоредни коловоза оставаше съвсем малко място, а между тях имаше високи бурени.

Престън Смит се изкашля, после хвърли кърпата, с която закриваше устата и носа си. Форбс заобиколи каретата отзад и дойде при Били. Сложи левия си крак на седлото и облегна лакътя си на коляното. Брет се наклони пред мъжа си към прозореца.

— Доста съм изненадана, че те виждам тук, Форбс.

Косата на Форбс изглеждаше прошарена от полепналата прах. Държеше се открито и дружелюбно, но Били не се довери на това впечатление — очите на Форбс блестяха странно. Били се сети за служебния си револвер. Беше го сложил в багажа горе. По дяволите!

— Трябваше да ви поднеса почитанията си — отговори Форбс. — Мисля, че познаваш приятеля ми Престън Смит.

— А, да, срещали сме се — хладно кимна Брет.

— Не, господине — продължи Форбс, — не можех да оставя булката и младоженеца да заминат, без да им поднеса поздравленията си. — Усмивката му грееше. — Знам, че ще ми простите, ако пропусна да кажа, че кумът е намазал.

Под прозореца, извън обсега на зрението му, Брет стисна коляното на мъжа си. Сърцето на Били затупа по-бързо. Той изрече мисълта, която мина през ума и на двама им.

— Ламот, откъде знаете, че сме се оженили?

Смит потупа уплашения си кон.

— О, току-що го чухме някъде. Не си спомням да съм имал честта да се запозная с вас, господине. Вие сте лейтенант Хазард.

От тона му личеше, че да се запознае с Били за него е всичко друго, но не и чест. Били го изгледа отдолу нагоре.

— Точно така.

— Престън Смит. Ваш покорен слуга.

Усмивката на Смит беше презрителна. Изведнъж Били престана да вярва, че срещата е случайна. Съзираше капан.

Хоумър се изкашля.

— По-хубаво да не се маем, че да не изтървем влака, лейтенанте.

Форбс погледна чернокожия.

— Бързаш за гарата, така ли?

Хоумър дори не мигна.

— Да, господине, и си мисля, че трябва да продължим.

— Черньо, няма да тръгнеш за никъде, докато не ти разреша.

Били каза ядосано:

— Карай, Хоумър!

С периферното си зрение видя как Смит се навежда назад, бърка в торбата и вади внушителен, обкован с месинг револвер — кремъклия за дуел. Смит се усмихна, насочвайки оръжието си към Хоумър.

— Само да си барнал тия юзди и целият път ще се оплеска с негърска кръв.

— Не искаме да се караме с вас — каза Форбс с усмивка, по-широка отвсякога. — Толкова дълго яздихме обаче, за да ви поднесем почитанията си, че ще го направим. Сега, господин Янки Войников, слизайте от тая кола и се пуснете от полата на жена си, за да мога да ви честитя, както си му е редът.

Брет пак стисна коляното му.

— Били, недей.

Но ядът му все повече растеше. Той бутна ръката й, отвори с ритник вратата и скочи на земята.

Форбс въздъхна.

— Не, господине, не мога да кажа точно дали кумът е намазал. Но е сигурно, че още малко и вие ще сте отгоре, ако схващате за какво ви говоря.

Били се изчерви. Смит се засмя — все едно, че изцвили. Голяма снежнобяла чапла прелетя над боровите върхове. Били направи крачка към коня на Форбс.

— Внимавайте какво говорите пред жена ми.

Форбс и приятелят му бързо и доволно се спогледаха.

— Ей, господин Хазард, това подозрително прилича на заплаха! Смятам всякакви заплахи за лична обида. Да не би случайно да не съм ви разбрал добре?

— Били, хайде! — извика Брет. — Не си губи времето с тия мръсници!

Форбс, все така усмихнат, се обърна към нея.

— Знаеш ли, сладур, признавам, че все още имам слабост към теб, макар че тоя твой език понякога те превръща в чистопробна мъжкарана. Обзалагам се, че дори понякога беснееш по мъжки.

— Ламот, кучи сине, слизайте от тоя кон!

С вдигната брадичка, ухилен, Форбс изведе коня си извън обсега на Били. После се плъзна от седлото, приглади косата на слепоочията си и пристъпи напред.

— Не ми се вярва да не съм разбрал добре онази забележка, господине. Вие ме обидихте.

— Точно така — кимна намръщено Смит.

Форбс стоеше и гледаше надолу към Били, който беше почти цяла глава по-нисък.

— Искам удовлетворение, господине.

Погледът на Хоумър се изпълни с изненада и уплаха, когато Брет скочи от каретата.

— Остави го, Били. Не виждаш ли, че е дошъл да те дразни? Не знам как е научил, че ще пътуваме, но не приемай предизвикателствата му.

С очи, приковани в противника, Били отговори, поклащайки леко глава:

— Стой настрана, Брет. Ламот…

— Казах — прекъсна го Форбс, — че искам удовлетворение. — Ръката му профуча във въздуха и се стовари върху лицето на Били. Шамарът изплющя силно. — Точно тук и точно сега — завърши Форбс, отново с чаровната усмивка на лицето си.

— Проклет да си — избухна Брет. — Знам, че ревнуваше, но не знаех, че ревността те е направила луд. Колко време си кроил планове?

— Много време, няма да го отричам, но за мен това е най-честният и почтен начин да се разберем с господин Хазард. В торбата на Престън има още един револвер. Той ще бъде моят секундант. За твой — той бързо премести поглед от Били към каретата — май трябва да послужи Хоумър. Бих казал, че на един янки подхожда негър за секундант.

— Не трябва да го правиш, Били.

— Моля те, млъкни — сряза я той. Прегърна я през раменете, после я отведе от другата страна на каретата. Наведе се плътно до нея и зашепна:

— Трябва да се бия с него. Не виждаш ли, че ни е преследвал, за да ме убие? Ако се опитаме да тръгнем, ще си намери някакъв претекст да ме застреля веднага. А така… — той преглътна; на брадичката му имаше капка пот, която падна и остави на ревера му тъмно, като че кърваво петно — поне имам някакъв шанс.

Тя поклати глава, първо леко, а после по-категорично. Очите й се напълниха със сълзи. Били стисна рамото й и се върна от другата страна на каретата. Тя го чу да казва:

— Добре, Ламот. Хайде да отидем на онази поляна там, до блатото.

— Ваш покорен слуга, господине — каза Форбс и се поклони.

Били свали сакото, вратовръзката и жилетката си. Метна ги върху клоните на една юка, която растеше до дива палма с клюмнали листа.

Хоумър се приближи, но Били му махна да се върне.

— Стой при Брет. Ще се справя сам.

— Е да, вижда се — съгласи се Смит, докато събираше участниците в дуела в средата на открито, огряно от слънцето място, покрито с трева, нежно разлюляна от вятъра.

Смит вдигна ръце. Във всяка държеше по един револвер за дуел. „Комплект — отбеляза Били, — още едно доказателство, че срещата на пътя не е случайна.“ Мъжете просто не слагат такива револвери в торбите си, ако са тръгнали на следобедна разходка.

— Ще ги заредя с барут и сачми тук пред вас, джентълмени. После, с гръб един към друг, ще отмерите по десет крачки под моя команда. След десетата ще се обърнете и ще стреляте, ако желаете. Въпроси?

— Няма — каза Форбс и нави първо единия си ръкав, после другия.

— Почвайте — каза Били.

След още един подигравателен поклон Смит коленичи в тревата, отвори торбата и извади оттам две шишета с барут, едното около три пъти по-голямо от другото. Сипа в дулото на единия револвер барут от по-голямото. След като постави сачмата и парцалчето, той дозареди с по-финия барут от малкото шише.

Подаде револвера на Форбс, който го прегледа набързо и кимна. На него май му беше по-интересно да следи как приятелят му зарежда другия револвер, сложен между краката му, най-вече дулото.

Били видя как Смит посяга пак към голямото шише. Форбс се изкашля. Били се обърна към него.

— Нямаш нищо против един мъж да се изпикае преди дуел, нали? — Били поклати глава. — Тогава сигурно ще бъдеш така любезен да подържиш това, докато се върна.

Вече подаваше револвера си. Били трябваше да го поеме и така не видя как Смит измести шишето от дулото на револвера, който зареждаше. По-голямата част от барута се разсипа в гъстата трева.

Беше добре обмислено и изпълнено мигновено. Отвличащият въпрос на Форбс бе зададен в подходящия момент, маневрата с барута мина незабелязано. Всичко, което видя Били, беше Смит, приведен над револвера, отчасти закрит от коляното му и тревата.

Смит постави втората сачма, дозареди револвера и каза:

— Ей го.

Стана и му подаде тежкия револвер, в който имаше прекалено малко барут, за да изстреля сачмата с необходимата скорост. Изобщо не ставаше за смъртоносно оръжие.

На мястото, където се бе навел Смит, Били забеляза няколко зрънца барут, пръснати по тревата. Помисли дали да не помоли да разменят револверите, но бързо потисна подозрението си. Дори и един ревнив ухажор не би паднал толкова ниско, че да подправя револвери при уреждане на въпрос на чест.

Форбс се върна. Били му подаде първия револвер. Смит протегна втория.

— Благодаря — каза Били и го пое.

Смит се изкашля.

— Джентълмени, да започваме ли?