Джон Джейкс
Севера и Юга (63)

62.

Мадлин се чувстваше замаяна и сънена от горещината. Досега бе стояла в кухнята да наблюдава приготвянето на обяда. Според прислужниците денят бил прекрасен, дори малко хладен. Но защо тогава се поти?

Джъстин я упрекваше, че вечно се оплаква от топлината. Ала през последните няколко години високите температури наистина я измъчваха както никога преди. Може би с възрастта в организма й бяха настъпили необратими промени. Но сега я мързеше и не й се мислеше за подобни неща.

Докато се разхождаше безцелно по долната веранда, тя се опита да си спомни къде е мъжът й. О, да! Отиде в полето да се упражнява със старата пушка. Бе взел присърце службата при „Пазителите на Ашли“ и очакваше с неприкрита радост в най-скоро време да участва в истинско сражение.

— … е часът?

— Почти един. До час трябва да получим второ съобщение от нея.

Мадлин спря на около метър от отворения прозорец на кабинета и се заслуша. Трябваше й известно време, за да разпознае двамата мъже: Форбс, племенника на Джъстин, и неговия несимпатичен, слаб като скелет приятел Престън Смит. Пристигнаха съвсем неочаквано тази сутрин. Форбс не пожела да й обясни защо е решил да остане в Резолют, след като плантацията на баща му се намираше само на няколко километра по-нагоре по пътя. Обикновено се отнасяха към нея като с предмет, ала тя не им обръщаше внимание. Почти винаги бе изморена и безразлична и не се интересуваше от нищо.

Този път обаче долови в гласовете им необикновена възбуда, която я изкара от състоянието на апатия. Форбс бе споменал думата „тя“. От къде на къде жена ще му изпраща съобщение в Резолют? Навярно трябваше да подпише някакви документи.

Като чу следващия въпрос на Форбс, Мадлин веднага отхвърли тази възможност.

— Револверите заредени ли са?

— Да.

— Сложи ли барут?

— Да. Трябва да внимаваме с барута. Да не препълним револверите, че ще хвръкнем и ние.

— Прав си.

До ушите й долетя жесток, безрадостен смях. В гърдите й се прокрадна страх. Нарочно премига няколко пъти. Трябваше да се съсредоточи. Прехвърли тежестта на левия си крак. Дъските под нея изскърцаха.

— Форбс! Чух нещо.

— Къде?

— Не знам. Може би отвън.

— Аз пък не чух нищо.

— Не си обърнал внимание.

— Добре де! Иди да огледаш, щом се страхуваш — изсумтя презрително Форбс.

Замаяна, Мадлин опря изпотените си длани в бялата дървена стена. Слънчевите лъчи се прокрадваха през провисналите пълзящи растения и хвърляха шарена сянка върху бледото й похабено лице.

— О, няма нищо — промърмори сконфузен Престън. — Сигурно е някой от негрите.

Мадлин едва не припадна от облекчение. Отдръпна се от стената. Подхвана безшумно фустите си и се отправи на пръсти към края на верандата, далеч от отворените прозорци. Заговорническите гласове я изтръгнаха от летаргията. Трябваше да събере мислите си и да се опита да научи повече неща.

Отново я налегна умора и равнодушие. Тя преодоля желанието да им се отдаде и се промъкна в къщата от една странична врата. Не биваше да изпада в униние. В Резолют се подготвяше нещо необикновено и — ако съдеше по дочутите думи — зловещо.

 

 

Чарлс подаде на Били един плик.

— Билетите за влака до сто… Вашингтон. Щях да кажа столицата. Но сега Вашингтон е само ваша столица. Старите навици трудно се изкореняват. — Били пъхна плика в джоба си. Чарлс му подаде малка кутия, облицована с плюш. — Това също ще ти потрябва.

— Господи! — Били я отвори и се изчерви. — Съвсем забравих за пръстена.

— Ори така и предполагаше. Нали всичко стана толкова неочаквано. — Чарлс се приготви да запали още една пура. — Ех, защо нямах повече от тия пури, та да изпратя на Джордж. Макар че не знам дали ще му стиска да ги пуши.

Били се засмя. Ори отвори вратата на библиотеката и надникна вътре.

— Ако младоженецът и кумът са готови, по-добре да започваме. Пасторът вече обърна три чашки шери. Още една и няма да може да прочете ред от молитвеника.

 

 

— О! Изглеждаш чудесно — плесна с ръце Аштън.

Брет се суетеше пред огледалото. Оправи ръкава на новата си рокля от тъмнооранжева коприна.

— Толкова се радвам, че имам възможност да съм до теб в тоя момент — продължи Аштън. — Благодаря ти, че ми се довери.

Брет се приближи към по-голямата си сестра и хвана ръцете й в своите.

— Ти си ми сестра и не бих позволила на никой друг да заеме твоето място. Не ти, а аз трябва да ти благодаря. Знам, че преди време сте били близки с Били.

— О! Детски истории! — дръпна се Аштън и се обърна с гръб към Брет. — Сега имам мъж, какъвто съм искала. Джеймс е прекрасен, грижовен съпруг. Той…

Нетърпеливият глас на Ори долетя откъм долния край на стълбата. Брет се втурна към леглото и взе букета от сухи цветя.

— По-добре да вървим…

— Кога тръгва влакът ви?

— В четири и половина, ако не се лъжа. Така каза Били. Защо?

— Искам Хоумър да ви закара дотам с нашата карета.

— Аштън, не е необходимо…

— Ш-шт! — прекъсна я Аштън, възвърнала отново предишния си спокоен вид. — Нашата карета е много по-удобна от оная стара каруца на Купър. Пък и Купър няма кочияш. Срамота е член на семейство Мейн да върши негърска работа.

Като заливаше сестра си с думи, Аштън я избута до вратата.

— Тичай надолу, а аз ще дойда след секунда. Само искам да намеря Хоумър, та всичко да е готово.

Но след като се измъкна по задната стълба, Аштън потърси Рекс, а не Хоумър. Тя нареди на момчето да изтича до Резолют и му поръча да съобщи нещо не на друг, а на Форбс Ламот. Подсили заповедта, като впиваше нокти в тънката кафява ръка на Рекс, докато видя болка в очите му. Негърът беше станал дързък, откакто го наби с камшика. Тя знаеше, че той няма търпение да си го върне, но ако продължаваше да го плаши, нямаше да посмее.

Надраска една бележка и изтика Рекс вън от килера. После приглади своята грижливо направена прическа, лепна сладка усмивка на лицето си и се промъкна към предната стая, за да вземе участие в последния щастлив момент от живота на Били Хазард.

 

 

— Сега можете да целунете булката.

След като обяви това, преподобният господин Секстън въздъхна така, че мирис на череши облъхна близкостоящите. Клариса стисна ръце като доволно дете. Беше изгледала церемонията с голям интерес, въпреки че участниците й бяха непознати.

Зад нея Мари-Луиз въздъхна мечтателно, а после промърмори:

— О, нали беше прекрасно?

— То пък тебе някой ще те заведе до олтара — подигравателно подметна брат й Джуда. — Каквато си грозна! Като плашило.

Момичето го ритна по пищяла.

— Ти пък си гаден като змия.

Отзад Купър перна и двамата по ушите с върха на показалеца си, а после бащински се намръщи и въдвори тишина.

Брет едва ли беше чула нещо от това, което пасторът чете от молитвеника. Когато трябваше да коленичат, се наложи Били нежно да я подкрепи. Тя знаеше, че церемонията е свята и важна, но сърцето й биеше твърде бързо, за да може да се концентрира. След час-два щеше да напусне земите на своето детство, за да бъде съпруга в една непозната, враждебна страна. Перспективата я ужасяваше до момента, в който се вгледа в очите на мъжа си, пълни с любов и увереност.

Той я прегърна. Тя почувства как силата му прелива в нея. С Били до себе си можеше да премине през най-големите страдания, на които Северът би я подложил. Щеше да потисне всички свои лични стремежи и страхове, за да изгради прекрасно бъдеще за двамата.

Докато го целуваше, тя безмълвно се закле в това.

 

 

Ори предпочете да седне на третия, последен ред, тъй като се страхуваше от реакцията си по време на церемонията. За късмет очите му останаха сухи, въпреки бурята от чувства в душата му.

Мислеше за Мадлин. За старостта и за дългата редица самотни дни, които го очакваха. Мислеше за проблема със Съмтър. Само преди година би било немислимо да си представи, че американско семейство като Мейн ще живее под друго знаме.

Може би се чувстваше толкова потиснат от днешната суматоха, защото всяка сватба е един вододел. Радостно събитие, което все пак отбелязва дълбока промяна в състоянието на нещата. Реши да вижда само добрата им страна. След церемонията целуна сестра си по бузата и сърдечно й честити.

— Надявам се, че наистина си го мислиш — каза тя, сгушена в прегръдката на Били, който сякаш я предпазваше от нещо. — Бих искала този брак да сближи още по-здраво семействата ни, каквото и да се случи.

Ори погледна младоженеца. Хубав, способен младеж, брат на най-добрия му приятел. И все пак същият този младеж, с широката, почти глупава от щастие усмивка, обикновено не беше облечен със сватбен костюм от фино черно сукно, а с униформа.

— И аз бих искал да е така — каза Ори, като се опитваше да скрие внезапно обзелото го съмнение. — Хайде към трапезарията, докато виното не се е стоплило.

Той ги поведе навън. Преминаха покрай Аштън, увиснала на ръката на намусения си, отегчен съпруг. Аштън се вторачи в младоженците с поглед, който, за щастие, остана незабелязан.

 

 

В салона на Резолют Форбс изслуша онова, което трябваше да му съобщи Рекс, а после го прати в кухнята, за да си вземе за награда малко топъл царевичен хляб. Джъстин излезе от кабинета заедно с Престън Смит. По ръкавите на копринената му риза се бяха закачили листенца и парчета от клонки — познаваше се, че е минал през полето. Престън беше преметнал през рамо голяма торба.

И двамата се обърнаха към Форбс, който каза:

— Четири и трийсет.

Престън погледна покрай приятеля си към бронзовия часовник, поставен върху красив сандък от черешово дърво, точно под окачената на стената стара сабя.

— Значи имаме много време.

— Аз обаче бих яхнал коня и бих тръгнал още сега. Не искам да рискувам да ги изпусна.

— Нито пък аз — съгласи се Престън с лукава усмивка.

Джъстин също се усмихна. Изпъчи се до стената, лизна палеца си и изчисти някаква прашинка, видима само за него, от наточеното острие. През прозорчето слънцето освети ярко стената зад оръжието и тя сякаш пламна.

— Момчета, пожелавам ви късмет — каза Джъстин, докато прокарваше палец нагоре-надолу по острието. — Ще направите услуга на обществото, като убиете младия господин Хазард. Армията на янките ще остане с един офицер по-малко. Това ще бъде прекрасно, заслужено наказание и за онази паплач от Монт Ройъл.

— И аз изпитвам същите чувства — ухили се Форбс, но погледът му беше суров.

— Ще чакам вестта за вашия успех — извика Джъстин, когато те препуснаха навън. Той въздъхна доволно и тръгна обратно към кабинета. Беше изминал няколко крачки, когато дочу лек шум от стълбището. Заговори с неочаквано дрезгав глас: — Какво, по дяволите, правиш там, Мадлин?

Ясно беше какво прави. Подслушваше.

Тя стоеше в плътната следобедна сянка и здраво стискаше перилата. После слезе две стъпала надолу. „По-жизнена е от обикновено“ — помисли си той. Внезапно усети безпокойство. Дали, за лош късмет, последните дози лауданум са били твърде слаби?

Тя се опря на парапета с побелели ръце, слезе още едно стъпало надолу, и още едно. Черната коприна на корсажа й се повдигаше и падаше — личеше с какви усилия се движи. Обрамчените й от сенки очи преливаха от отвращение.

Тук се искаше твърда ръка. Той отиде до средата на салона, застана широко разкрачен и втъкна палци в колана си.

— Подслушваш гостите ни, така ли? — във въпроса безпогрешно се долавяше заплаха.

— Без да искам. Аз… — Гласът й стана по-силен. — Бях тръгнала към стаята за шиене. За какво говореха те, Джъстин? Кого ще убиват?

— Никого.

— Чух името Хазард.

— Счуло ти се е. Връщай се в стаята си.

— Няма.

Слезе още две стъпала надолу, а после затвори очи и за момент спря да диша. По бледото й чело лъщяха ситни капчици пот. Той разбра, че тя все още се бори с ефекта на наркотика.

— Няма — повтори тя. — Няма да се върна, докато не ми обясниш какво става. Сигурно не съм разбрала добре. Не можеш да изпратиш собствения си племенник да убива някого.

Обзе го паника. Изрева:

— Връщай се в стаята си, тъпа курво! Веднага!

Мадлин отново поклати глава, като събираше сили, за да продължи своето бавно и трудно спускане по стълбите.

— Отивам — каза тя.

Преодоля следващите две стъпала горе-долу за десет секунди. Той разбра колко глупаво е било да се паникьосва. Тя беше твърде слаба, за да предприеме нещо за онова, което беше чула. Успя да се отпусне малко и се опита да покаже, че се забавлява.

— А, така ли? Къде ще ходиш?

— Това — тя избърса челото си с кърпичка, която стискаше с дясната си ръка — си е моя работа.

Съзнанието й беше доловило сигнал за надвиснала опасност едва след като Джъстин спомена името Хазард. Когато стигна до последното стъпало, чу ехо от конски тропот по алеята. Страхът й даде сили да преодолее ужасната летаргия. Като се препъваше, тя тръгна към външната врата. Джъстин направи крачка встрани и й препречи пътя.

— Моля те, нека да мина.

— Забранявам ти да излизаш от тази къща.

В края на изречението гласът му стана дрезгав и рязък. Това беше последното доказателство, че наистина съществува някакъв заговор. Щяха да убият някого в Монт Ройъл. Не знаеше причината, но трябваше да го осуети — ако може.

Опита се да заобиколи съпруга си. Той сви юмрук, нарочно мина вляво и я удари силно по главата. Тя се просна на пода с писък.

Втренчи се от пода в него със замаян поглед и й се стори, че това продължава безкрайно. После, като се задъхваше, се подпря на ръце, изправи се и отново тръгна към вратата.

Джъстин я удари пак. Този път главата й се блъсна назад в един от ръбовете на черешовия сандък — прониза я остра болка. Изпищя силно. Повдигна се на коляно, опитвайки се отчаяно да стане.

Отвори се врата. Две черни лица надникнаха от задната стая, когато Джъстин се наведе над нея.

— Ако продължаваш да се държиш като тъпо животно, ще се държа с теб по същия начин.

Той я ритна силно под лявата гърда.

Мадлин се отдръпна и се облегна на сандъка. Сандъкът се удари в стената и сабята издрънча. Бронзовият часовник се прекатури, търколи се и се разпадна. Тя лежеше и дишаше тежко, едва си поемаше дъх, а от очите й потекоха сълзи и всичко се размаза пред погледа й.

Джъстин се повъртя наоколо и после прекоси салона.

— Проклетници, какво зяпате? Затворете тая врата или живи ще ви одера!

Ужасените роби изчезнаха. Погледът на Мадлин малко се проясни. Потърси ръба на сандъка с ръка, вкопчи се в него и пряко сили се вдигна на крака.

Джъстин се обърна, видя, че се е изправила и изрева. Токовете му изчаткаха зад нея и тя чу как зарежда револвера, бълвайки псувни. С последни сили грабна сабята от стената, завъртя я и замахна.

Острието разсече лицето му от лявата вежда до средата на челюстта. Под разрязаната кожа за миг се показа розово месо. Потече кръв, разля се по бузата и опръска копринената му риза.

Той притисна ръка към раната.

— Гадна уличница!

Скочи към нея с протегната напред ръка. Тя хвърли сабята и инстинктивно се изви настрана.

Импулсът все още го тласкаше напред. Главата му се удари в стената, също като на актьор от долнопробен фарс, и той бавно се свлече на колене. Опря окървавеното си лице на сандъка и изстена.

Пред къщата, привлечени от шума, се въртяха още двама роби. Мадлин позна единия.

— Изъкиъл, ела с мен. Трябва ми каручката.

Тя махна на втория чернокож.

— Погрижи се за господин Ламот.

След две минути каручката хвърчеше по алеята към пътя край реката.

 

 

„Младия. Той каза «младия».“

Лявото задно колело на каручката хлътна в една дълбока дупка и тя почти изхвръкна от нея. Когато профучаха край Шестте дъба, едва не се обърнаха в канавката. Свежият въздух изостри сетивата й, главата й се поизбистри. Спомняше си само, че мъжът й спомена „младия“ господин Хазард. Изводът беше, че набелязаната жертва е братът на Джордж. Трябваше да е напуснал форта до пристанището в Чарлстън, но къде беше сега?

Прелитащите край нея нашарени от слънчевата светлина дървета се размазваха пред погледа й. Вятърът удряше лицето й. Каква ужасна глупачка е била да остане толкова дълго с Джъстин. Месеци наред волята й за съпротива се изсмукваше от странното изтощение. Дотогава в Резолют я бе задържало криворазбраното й чувство за чест.

А мъжът, с когото бракът я бе обвързал, не притежаваше никаква чест. Както и повечето хора в рода му. Но до този ден тя още не беше разбрала колко ниско са паднали.

Бе спряла в горния край на стълбището, когато погледна надолу и съзря Форбс и един млад роб, който му шепнеше нещо. Момчето не живееше в Резолют, така че явно, някой го бе изпратил отнякъде. И беше предал по него съобщение, което Форбс нямаше търпение да чуе.

После в полезрението й влезе и Джъстин, заедно с младия Смит. Отначало повярва, че това, което чува, се отнася до някоя щуротия, която смятат да извършат. Но след няколко мига жестоките думи и израженията на лицата им я накараха да разбере, че убийството, което споменаха, трябваше да се разбира буквално.

Сега се надяваше, че ще намери младия господин Хазард в Монт Ройъл. Ако не е там, се молеше да го намерят и предупредят навреме. Ори ще знае какво трябва да се направи. О, Боже, толкова отдавна трябваше да напусне Джъстин и да се омъжи за Ори!

Хладният поток на въздуха продължаваше да влива бодрост в тялото и в духа й. Фуркетите и костенурковите гребени, придържащи косата й, се бяха разхлабили и дълги черни струи се разсипаха зад нея. Каручката летеше с главоломна скорост, пяна бе покрила вече коня с дивите очи.

Обзе я страхотно, възторжено чувство за свобода. Никога вече нямаше да се върне в Резолют. Никога нямаше да се върне при Джъстин…

По дяволите последствията.