Джон Джейкс
Севера и Юга (7)

6.

Ори пое на юг с параход, който обслужваше крайбрежието. Първия път в трапезарията се почувства неловко в отпускарската си униформа. По дългите опашки на мундира бяха наслагали прекалено много пресовани позлатени копчета, а също и по ръкавелите. Униформата наистина привличаше вниманието. А то изцяло беше дружелюбно, ако не се смята един търговец от Кънектикът, който мърмореше нещо за разглезената военна аристокрация. Според него трябвало да бъде назначен граждански надзорен съвет на Академията.

В Чарлстън Ори нае кон, за да пътува нагоре по течението на реката по-бавно, отколкото би станало с параход. Искаше да се наслади на гледките, които му предстоеше да види отново. Беше отсъствал две години, време, през което преживя смайващо много изпитания на характера и интелекта. Осъзна го със задоволство. Отпуската щеше да е великолепна, ако имаше момиче да го чака, момиче, което да му е така скъпо, че той да му даде традиционния любовен дар на кадетите — златния бродиран венец, украса на черната кадифена панделка на отпускарската му фуражка. Във венеца със староанглийски шрифт бяха извезани буквите U.S.M.A.^[1]

Но такова момиче нямаше. Започваше да се примирява с мисълта, че ще изживее живота си, без да го намери.

На излизане от града започна да вали силен дъжд. Спря да облече синия отпускарски шинел и да нахлупи фуражката по-ниско, така че козирката да не позволява на водата да му тече в очите. Дори и при това положение знаеше, че ще е мокър до кости, докато стигне в Монт Ройъл, където имаше намерение да се срещне с Купър. От плантацията двамата щяха да пътуват заедно до лятната резиденция на семейството.

От време на време от дясната си страна виждаше набраздената от дъжда река. От лявата се издигаха тъмни гъсталаци от палми и дъб, а тук-там се разкриваха мочурищата. Въздухът беше натежал от влага, изпълнен със звуци и аромати.

Срещна двама негри, които караха кола с продукция към Чарлстън. Единият измъкна пропуск и го показа, без той да му го е поискал. Роб не можеше да пътува никъде без писмено разрешение от своя господар. Патрули от околията наблюдаваха пътищата и проверяваха пропуските, макар и не така грижливо, както биха желали някои плантатори. Системата съществуваше от много години и имаше за цел да попречи на робите да се събират, защото това можеше да доведе до въстание.

Язди около час, когато чу разтревожени гласове. Препусна да мине един завой, сетне дръпна юздите и спря. Пред себе си видя полегнала на една страна извън пътя изискана, лакирана карета.

Сетне забеляза, че дъждът е отмил пътя, оставил е само част от платното и е образувал остър наклон. Сигурно каретата е излязла от пътя и е паднала по наклона, докато се е опитвала да мине през стеснения участък. Ори видя скъсани поводи, но нямаше и следа от кон.

До показалото се дъно на каретата стоеше бял кочияш и се напъваше да стигне до вратата и да я отвори, като я вдигне. Възбудените гласове, които Ори чуваше, бяха женски, макар и да не виждаше дамите. Край пътя се бяха пръснали половин дузина торби и сандъци. Докато се приближаваше, забеляза, че от единия в лепкавата кал се бяха изсипали бели дрехи, богато украсени с дантела. Пътничките не бяха бедни.

Кочияшът забеляза униформата на Ори.

— Господине, вие полицай ли сте?

— Не, но с удоволствие ще помогна.

— Ръцете ми като че ли не са достатъчно дълги, за да отворя вратата.

— Я да опитам аз.

Докато слизаше от коня, му се стори, че зърна как нещо дълго и тънко пропълзява по страничната повърхност на каретата и пада през един от прозорците, изгубвайки се от погледа. Остана с впечатлението, че то е с маслинен цвят и на тъмни ивици.

Втурна се като луд. Когато стигна до каретата, видя, че е паднала в блатен вир. По всяка вероятност правилно беше разпознал змията.

— Ще се кача — рече той на кочияша. Покатери се по оста и задното колело, стъпи върху страничната плоскост на каретата и погледна надолу, за да надникне в най-големите и най-тъмни очи, които някога бе виждал. Дори при внимателно прикриваната си загриженост успя да забележи, че бялата жена е млада, със светла кожа, много красива. Спътничката й беше черна, по-стара.

— Скоро ще ви извадим, мадам.

Приклекна и посегна към дръжката на вратата, опитвайки се небрежно да огледа вътрешността. Тогава я откри, неподвижна в гънките на полата на момичето, отзад, където то не можеше да я види.

По бузите на Ори се стичаше пот и дъжд.

— Госпожи, много ви моля да запазите присъствие на духа, докато ме слушате. — Ниският му настойчив тон привлече вниманието им. — Бъдете така добри да не правите внезапни движения и въобще да не мърдате, докато не ви кажа. В каретата е влязла змия…

Очите им се разшириха. Черната жена понечи да погледне надолу, но той прошепна:

— Не правете това. Останете абсолютно неподвижни.

Те замряха неподвижни, той също. Змията току-що бе разтворила челюсти, виждаха се зъбите и подобната на памук бяла вътрешност на устата. От брадичката на Ори се отрони капка влага, сетне втора. Имаше чувството, че ускореният пулс блъска гръмко в главата му.

— Est-ce que le serpent est venimeux? — попита бялото момиче. После осъзна, че е заговорило на френски. — Отровна ли е змията?

Ори продължи тихо:

— Много. Не нападат, освен ако не се почувстват застрашени. Но са много плашливи. Затова ви моля да не правите никакви внезапни движения и да не говорите на висок глас. Ако ме послушате, всичко ще е наред.

Излъга ги. Или поне преувеличи. За щастие, не можеха да влязат в неговата кожа и да почувстват напрежението му, неговия страх.

С лека усмивка на извинение момичето каза:

— Тези работи не ги знаем. Градски хора сме.

Даже не бяха от Северна или Южна Каролина — разбра го от начина, по който говореше. Не отделяше очи от водната мокасина. Змията отново си беше затворила челюстите.

Внезапно страхът победи негърката. Раменете й започнаха да се тресат. Тя прехапа долната си устна и се опита да сдържи сълзите си, но не успяваше.

— Успокойте я — прошепна Ори на момичето. — Правете, каквото искате, но я накарайте да мирува.

Момичето също беше ужасено, но това не го сковаваше. Бавно и много внимателно то плъзна облечената си в ръкавица ръка по ръкава на по-възрастната жена. Леко я притисна, гласът й зашепна: „Mere Sally, prier de se taire encore un moment. J’ai peur aussi, mais si nous pourrons rester tranquilles une minute de plus, nous serons en securite. J’en suis sure.^[2]“

Черната жена овладя страха си. Вдигна лявата си ръка и докосна светлолилавата ръкавица на момичето, изразявайки своята благодарност. Но движението беше прекалено рязко, блузата й изшумоля твърде високо. Преди Ори да успее да извика, змията скочи.

Момичето я усети на полата си и изпищя. За миг всичко се размъти пред очите на Ори. Сграбчи края на прозореца, наведе се напред, погледна надолу…

Мокасината я нямаше. Беше се подплашила и паднала навън през един от останалите отдолу прозорци.

Ори беше на мнение, че е объркал спасителната операция. Пътниците не се съгласиха. И тримата благодаряха многословно, докато той огледа вътрешността на каретата, отвори вратата така, че легна от другата страна и помогна на жените да се изкатерят на сигурно място.

Първо помогна на черната жена, а сетне на момичето. Когато то стъпи отстрани на каретата, го задържа за кръста малко по-дълго, отколкото имаше нужда. Не можа да се въздържи. Беше пленен от бялата като сметана кожа, тъмните очи и лъскавата черна коса, изящните едри гърди под модния пътнически костюм. Беше горе-долу на негова възраст. През живота си не бе виждал по-красиво същество.

— Никога няма да успеем да ви се отплатим — каза тя. — В напевното ударение върху „ви“ се съдържаше въпросителна нотка.

— Мейн. Ори Мейн.

— Военен ли сте?

— Все още не съм. Уча във Военната академия в Уест Пойнт. Отивам си у дома в двумесечна отпуска.

— Живеете наблизо, така ли?

— Да. Нашата плантация се намира малко по-нагоре по реката.

Той слезе от каретата, подаде ръка и помогна на девойката да мине по оста и колелото. Натискът на облечената й в ръкавица ръка го накара да пламне от удоволствие. Лицето й беше закръглено, устните — също. Всъщност устата й притежаваше някаква изключително приятна чувственост, която само подчертаваше неоспоримо изисканото й излъчване, тъй като контрастираше с него. Ори я пусна без желание.

— Казвам се Мадлин Фабре. Пътуваме за една плантация, наречена Резолют. Знаете ли я?

С труд се въздържа да не се намръщи.

— Да. Принадлежи на семейство Ламот. Намира се недалеч от тук.

— Идваме чак от Нови Орлеан — Мама Сали, Вилфранш и аз. Никой от трима ни не се е отделял на повече от два дни път от дома. Боя се, че жителите на Нови Орлеан са страшни местни патриоти. Много от тях ще ви кажат, че на този континент няма нищо, което си струва да се види, след като веднъж сте се разходили през Плас д’Арм до Мисисипи.

Шегуваше се, естествено. Той се наслаждаваше на всяка нейна дума. Тя продължи да говори:

— Във всеки случай Каролина е нещо ново за нас. Надявах се да пристигна в Резолют за обяд, но очевидно няма да успеем. Тези пътища са ужасни. Толкова много дълбоки дупки. Вилфранш е чудесен кочияш, но това стеснение се оказа прекалено трудно. Конете се подхлъзнаха и побягнаха, каляската се обърна… — Сви рамене енергично и изразително. Усмихна му се с чудна, топла усмивка. — За щастие премина рицар на кон и ни спаси.

Ори пламна.

— Дължите повече благодарност на змията за това, че нервите й не издържаха, отколкото на мен.

— Не, господин Мейн, на вас трябва да благодаря. — Мадлин Фабре докосна поривисто ръкава му. — Безкрайно.

Погледът й срещна неговия и се задържа за момент. Сетне, видимо поруменяла, оттегли ръката си и по лицето й премина мимолетно съжаление.

Ори не можа да разбере тази реакция. Помисли, че е поискала да сложи ръка на ръкава му, но след като го е сторила, е съжалила. Чувал бе, че жените от Нови Орлеан имали изключително изискано поведение, но пък да докоснеш ръката на мъж в знак на благодарност едва ли можеше да се смята за смъртен грях. Нещо не беше наред.

Разбира се, не посмя да попита. А подозираше, че дори и да го стореше, не би получил отговор. Усети в нея някаква срамежливост, бариера, зад която криеше от света своите мисли и чувства. Отвъд преградата се криеше отговорът на странната малка загадка с ръкавицата, докоснала ръкава му, сетне оттеглена с изненада, а може би и малко свян.

Макар и изправен пред тази тайна, почувства, че за кратко време е научил много за очарователната пътничка. Беше интелигентна и благородна, макар нещо да му подсказваше, че това съвсем не изключва наличието на чувственост. Всъщност тъкмо напротив. Тези пленителни бегли впечатления от нейния характер го привлякоха дори по-силно от красотата й. За миг, смаян, изпита чувството, че са се срещнали двама идеално подхождащи си хора.

Миг по-късно си помисли: „Романтично магаре!“ Вилфранш напомни учтиво, но многозначително, че трябва да тръгват. Ори се покашля.

— На около два километра оттук има кръстопът с магазин, ще се отбия да ви намеря няколко мулета и двама-трима негри да дойдат и да вдигнат каретата на пътя.

Помогна на кочияша да събере и струпа на едно място разпръснатия багаж, макар да не го направи с особено желание. Противна му беше мисълта чудесната млада жена да посети Джъстин Ламот, притежателя на Резолют, когото познаваше добре и не обичаше.

Ламотови принадлежаха към старо и аристократично хугенотско семейство. Първият Ламот пристигнал в Каролина повече от година преди Шарл дьо Мен. Поради това Джъстин, брат му Франсис и целият им клан гледаха отвисоко на Мейнови и на почти всички останали. Това продължаваше и сега, дори след като Джъстин почти се разори, тъй като лошо управляваше земите си, а живееше нашироко. Много от хората, които го срещаха за първи или дори за втори път, го смятаха изключително очарователен. Но Ори знаеше, че съвсем не е такъв.

Искаше да научи колкото се може повече за гостенката. Докато подаваше на Вилфранш още нещо от изкаляния й багаж, каза на Мадлин:

— Доколкото мога да съдя по името ви, сигурно сте французойка.

Тя се засмя.

— О, едва ли не всеки в Нови Орлеан има френско име, защото мнозинството, а най-вече свещениците са настоявали, че не могат да произнасят, нито да помнят други имена. Знаете ли, французите понякога са ужасни сноби.

— Как да не зная. Французите са заселили и Каролина. — Дойде му на ум да каже нещо по този повод за Джъстин, но се въздържа. — В такъв случай откъде произхожда семейството ви?

— По бащина линия от Германия. Моят прапрадядо Фабер е от първите пристигнали на така наречения Немски бряг, на около четирийсет километра от Нови Орлеан нагоре по течението. По нашите места има десетки германци и през последните сто години на практика всички имена са променени така, че да звучат на френски. Бухвалтер е станал Бушвалдр, Кернер е станал Кернел. Мога да изредя десетина.

— Но сега семейството ви живее в града, а не на този Немски бряг, така ли?

Някакво напрежение докосна лицето й.

— Само баща ми, друг няма — и обясни, че бил търговец на захар, също както баща му и дядо му. Искал да я придружи в това пътуване, но не бил в състояние. Шест месеца преди това го повалил удар и го оставила парализиран.

Ори изчисти засъхналата кал от последната торба и се приготви да тръгне.

— Пожелавам ви да прекарате чудесно в Резолют, госпожице Фабре. — Страхуваше се да каже нещо повече, но разбираше, че трябва или ще пропусне момента. — Може би… — рече той и започна да върти фуражката в ръцете си. — Може би ще се видим отново.

— Ще се радвам, господин Мейн — отговори с леко, сериозно кимване тя. Беше прекалено възбуден да забележи, че го казва само от учтивост.

Махна с ръка и потегли. Въодушевлението го караше да пее през целия път до магазина. Не можеше да разбере защо красиво и изискано момиче като нея ще пожелае да прекара известно време при арогантни и празноглави хора като Ламотови. Дали не бяха някакви роднини? Това изглеждаше единственото смислено обяснение.

Е, би понесъл да е любезен с Джъстин, ако това е цената да посети гостенката му. А щеше да отиде там при първия сгоден случай. Имаше повече от месец и половина да прекара у дома. Достатъчно време да стане кавалер на една млада дама. Представи си как подарява везания венец от фуражката си на Мадлин, представи си как в края на отпуската двамата пламенно си обещават да си пишат.

Колко странни бяха пътищата на съдбата. Може би никога нямаше да им се отдаде възможност да се срещнат, ако този отвратителен дъжд не беше отнесъл част от пътя, но валя… и в резултат на това изпитваше щастие, нещо съвсем ново и прекрасно.

Купър го върна с трясък на земята пет минути след като стигна в Монт Ройъл.

— Фабре ли каза? Боя се, че си сбъркал пътя, братле. Фабре се казва младата жена, за която ще се жени Джъстин.

След като помълча смаян, Ори възкликна.

— Как е възможно това? Как?

Купър сви рамене. Намираха се в трапезарията, която сега, след като отново заваля, беше изпълнена с мрачни сенки. Отпускарската фуражка на Ори лежеше в един ъгъл, където радостно я захвърли, след като прегърна брат си. Купър стоеше по риза. Беше налял две чаши от най-добрия кларет на баща им. Ори не беше докоснал своята.

— Нямам представа — отвърна Купър и сложи обутия си в ботуш крак на скъпата махагонова маса. — Съвсем не съм довереник на Джъстин и Франсис.

— Не мога да повярвам, че такова момиче може да се омъжи за Джъстин. Едва ли е на повече от двайсет години. Той трябва да е петнайсет или двайсет години по-стар. Кога умря жена му?

— Мисля, че преди девет години. Какво значение има? Вероятно брака го е уредил бащата на момичето. Все още твърде често става така. А макар от години да са загубили човещината си, Ламотови могат да се похвалят с произход.

За първи път Ори проявяваше нещо повече от безразличие към жените. Продължи да ръмжи и да издава звуците присъщи на нещастен влюбен, които на другиго биха могли да се сторят комични, но не и на Купър. Макар самия него все още да не го бе сполетяло нещо такова, следователно не можеше да схване докрай колко е голяма братовата му болка, той не се съмняваше, че е дяволски истинска.

Отпи от кларета и се върна към чертежа на машината за лющене на ориз, която разучаваше, когато брат му пристигна. Ори закрачи, обиколи масата, сетне отново и отново, а изражението му ставаше все по-възбудено. Спря внезапно до стола на Купър.

— Кога е сватбата?

— Сега в събота. Между другото, поканени сме семейно. Ти сигурно няма да дойдеш?

— В събота ли? Защо толкова скоро?

— Мога само да гадая. Майката на Джъстин предпочиташе да се състои през есента, когато е по-хладно. Но той е вече достатъчно възрастен да й се противопостави. Не зная дали бърза да притежава младата дама или зестрата й. Ако наистина е толкова красива, колкото казваш, мога да разбера приказките, които чух. Според онова, което се говори в околността, Джъстин горял от нетърпение също като някой от собствените му наградени жребци. Слушай, не започвай отново това ужасно крачене. Та тя е само едно момиче и толкова.

Ори се обърна рязко с лице към него.

— Тя е нещо много повече. Пет минути след като се запознах с нея, бях убеден, че бихме били чудесна… бихме станали…

Не намираше думи, за да довърши. Или може би се страхуваше, че ще му се подиграят. Купър го гледаше как си прибира фуражката от ъгъла и докосва с върха на показалеца си златния венец, който я красеше.

Сетне, без дума повече, Ори излезе.

Купър въздъхна и протегна ръка към недокоснатата чаша с кларет на брат си. Проклет да беше, ако изведнъж и той не се почувства тъжен.

На следващата сутрин братята оседлаха конете и тръгнаха към Съмървил. Когато пристигнаха, Ори направи усилие да поздрави топло всеки от членовете на семейството. Но Клариса познаваше децата си. Вечерта, след като се нахраниха, тя дръпна Купър настрана.

— Брат ти не го бива за актьор. Защо е толкова нещастен? Не се ли радва, че си е у дома?

— Сигурно се радва. Но вчера срещнал една млада жена на пътя край реката за Чарлстън. Харесала му, а сетне разбра, че ще се омъжва за Джъстин Ламот.

— О, Господи. Момичето, за което всички казват, че било креолка.

— Предполагам. Такава ли е?

— Подсказва го името й. Господи — възкликна отново Клариса. — Това ни изправя пред проблем. Искам да кажа във връзка със сватбата. Баща ти отказва да ходи, но възпитанието изисква семейството да бъде представено. Надявах се двамата с Ори да ме придружите.

Купър разбираше антипатията на баща си към Ламотови, дори я споделяше. Бяха плиткоумни, лоши хора, които обожаваха конете и уреждаха незначителни спорове с незаконни дуели. Само вниманието, което дължеше на майка си, го подтикна да отговори:

— Честно казано, бих предпочел да не ходя, но ще го направя. Все пак не можем да принуждаваме Ори.

— Прав си, разбира се — съгласи се Клариса. — При тези обстоятелства сигурно няма да иска да дойде.

Но същата вечер на масата Ори ги изненада, като съобщи, че в събота ще ги придружи. Купър сметна това за дързост, но нищо не рече. Тилет нареди на Клариса да вземе и Братовчеда Чарлс.

— Видът на дами и господа, които се държат като хората, може да се окаже заразителен — рече саркастично той. Бедния Чарлс, него вечно по един или друг начин го наказват, помисли си Купър.

Съботата донесе ясно, меко време, с освежителен ветрец, който пропъди насекомите. Тръгването за Резолют се забави с около час, защото Клариса беше заета. Тъкмо преди изгрев една от домашните прислужнички, която бяха довели от Монт Ройъл, започна да ражда.

Клариса помагаше при всяко раждане в плантацията и не очакваше похвали или признание за усилията си. Просто изпълняваше традиционните задължения, присъщи на жена в нейното положение. Един ден Аштън и Брет щяха да правят същото.

Пътуването с каретата отне час и половина. Братовчеда Чарлс се въртя и се оплаква през цялото време. Клариса го беше облякла в елегантен костюм, с висока яка и вратовръзка. От въртене и дърпане той успя, докато стигнат, да изпомачка цялата си премяна.

Озоваха се там четирийсет минути след приключването на брачната служба, която се беше състояла в малък, обособен параклис. Гостите бъбреха и се смееха под дъбовете и магнолиите на страничната поляна, където бяха издигнали четири палатки, жълти на бели ивици.

Плантацията на Ламотови напомняше на Купър за чарлстънска проститутка, която се е опитала да скрие пораженията на времето под много пудра и боя. На пръв поглед голямата къща изглеждаше огромна и внушителна. Сетне се виждаха изметнатите дъски и много плесен. От тухлените колони, които крепяха задната тераса — голямата къща на Резолют гледаше към реката от върха на малко възвишение — бяха изпадали големи парчета мазилка и много от капаците на прозорците показваха непоправени последици от бури.

Но като че ли празнуващата тълпа не обръщаше внимание на това. Купър прецени, че присъстват около триста души. Изящните карети и кабриолети бяха подредени от едната страна на предната поляна на площ от осем декара. Във въздуха се носеше дим, който свидетелстваше, че се сервира традиционното за сватбите в низината печено на жарава месо.

Засвири оркестър от Чарлстън. Братовчеда Чарлс хукна нанякъде. С мрачно изражение Ори търсеше с очи булката. Купър си пожела пуншът да е силен, защото само невъздържанието щеше да направи поносим остатъка от следобеда.

— Ето я там — обади се Ори. — Би трябвало да поднесем поздравленията си преди редицата да стане прекалено дълга. — Клариса и Купър се съгласиха. Наредиха се на опашката и след малко стигнаха до свещеника, роднините, булката и младоженеца.

Джъстин Ламот беше хубав, пълен в кръста мъж, червендалест, с копринена кестенява коса, която изглеждаше, сякаш я е боядисвал. Той прие поздравленията на Мейнови с няколко очарователно подходящи благодарствени фрази. Но в очите му нямаше топлина.

Купър се зае да разучава булката. Беше смайващо красива. Нищо чудно, че брат му бе хлътнал така яко по нея. Джъстин не заслужаваше такава награда. Дали момичето познаваше достатъчно мъжа, за когото се е омъжило? Бедното същество, надяваше се наистина да е така; щеше да е пълна трагедия, ако то тепърва откриеше какво се крие под повърхностния чар на съпруга й.

Купър нарочно застана първи в редицата, за да може да се обърне и да види как ще се държи брат му с Мадлин Ламот, надявайки се, че няма да има сантиментални излияния. Ори и без това се чувстваше зле, допълнителните притеснения биха му дошли много.

Той обаче се прояви като безукорен джентълмен. Докато се навеждаше да целуне според обичая младоженката по бузата, задържа за момент ръката й. Но когато Ори се отдръпваше, Купър видя как двамата млади се погледнаха. В неговите очи — и в нейните — Купър долови тъга, бързо и при все това смайващо откровено признание за пропусната възможност.

Сетне се мерна някакъв проблясък на вина и младоженката отклони погледа си. Джъстин разговаряше с друг гост и пропусна кратката сцена. Мислейки за онова, което видя преди мигове в очите на Мадлин, Купър си рече: „Надявам се поне веднъж, преди да умра някоя жена да ме погледне по същия начин.“

Мейнови напуснаха редицата на поднасящите поздравления. Купър искаше да изрази съчувствие на брат си, но не намери подходящите думи. Във всеки случай Ори най-вероятно щеше да се обиди. Междувременно забеляза, че Братовчеда Чарлс пълзи под една от сложените на дървени магарета маси. Момчето носеше чиния, препълнена с печено на жарава овче месо и сос. Ризата вече се беше измъкнала от панталоните му.

Купър се погрижи да сервират на майка му, сетне я остави с три почтени дами — две от тях бяха братовчедки на Мейн, а третата принадлежеше към огромното семейство Смит. За половин час погълна четири чаши пунш. Но това не помогна особено. От всички страни чуваше комплименти за младоженеца, които го караха да тръпне. Гостите се опитваха да бъдат снизходителни, но за Купър снизходителността не стигаше дотам, че да лъже.

Скоро се озова на дансинга на открито и започна да танцува с добродушна възрастна дама на име леля Бетси Бул.

Купър обичаше да играе полка, но леля Бетси му развали удоволствието с думите:

— Нали представляват възможно най-красивата двойка? Тя е на върха на щастието. Не познавам добре Джъстин, но винаги ми е правел впечатление на мил и очарователен мъж.

— На сватбата си всички мъже са ангели.

Леля Бетси се разцъка с език.

— Как можа такава сладка жена като майка ти да отгледа циничен нехранимайко като теб? Изглежда, не обичаш Джъстин. С подобно отношение към хората няма да отидеш в рая.

„Не искам да ходя в рая, а обратно при купата с пунша“, си помисли Купър, когато музиката спря.

— Благодаря ти за танца, лельо Бетси. Ще ме извиниш ли? — поклони се и я остави.

С нова чаша в ръка започна да се укорява, че е допуснал да издаде мислите си. Хич не го беше еня какво смятат хората за него, но не биваше и нямаше да направи така, че да постави майка си в неудобно положение. За нищо на света. И все пак, когато ставаше дума за Джъстин Ламот, трудно можеше да остане неутрален. Джъстин претендираше, че е истински джентълмен, но това беше преструвка. Отнасяше се по-добре с конете, отколкото с негрите си. Откакто след смъртта на баща си пое управлението на плантацията, грубостта и неподправената жестокост станаха система в Резолют.

Предишното лято, след като претърпял поражение в конно надбягване, един от черните му коняри го раздразнил с нещо. В яростта си, далеч несъответстваща на провинението, заповядал да наковат в голяма бъчва пирони, сетне натикал в нея коняря и я пуснал да се търкаля по наклон. Робът получил такива рани, че повече не бил способен да работи, станал напълно безполезен за когото и да е. Месец по-късно се самоубил.

Подобни варварски наказания рядко се прилагаха в низината и бяха непознати в Монт Ройъл. Купър смяташе, че това е основната причина Резолют винаги да дава слаба реколта и година след година да се плъзга все по-надолу към банкрута.

Извън моралната страна на въпроса Купър виждаше и една съществена практическа слабост на тази особена институция. Сам по себе си актът да държиш във властта си човек против волята му представляваше насилие. Ако към това се прибавеха и физически жестокости, трудно би могло да се очаква от него да даде всичко, на което е способен. Не само всичко, а и отгоре. Купър стигна до заключението, че съществената разлика между икономическите системи на Севера и Юга не се свеждаше до промишленост или селско стопанство, а до мотивацията. Свободният янки работеше, за да живее по-добре. На юг робът работеше, за да не го наказват. Тази разлика бавно разяждаше Юга отвътре.

Но я се опитай да го кажеш на един Джъстин Ламот… или на един Тилет Мейн. В пристъп на отчаяние Купър си наля още пунш.

 

 

Франсис Ламот беше три години по-възрастен от брат си. Блестеше като ездач и редовно побеждаваше Джъстин и останалите си съперници в средновековните турнири, които бяха много популярни в низините. Доставяше силни усещания на зрителите, препускайки с опасна скорост към редици висящи пръстени и винаги хващаше най-много от тях на върха на копието си. Освен това винаги участваше в състезанията със заровени до шията в пясъка гъсоци и в девет случая от десет първи извиваше намазания с мазнина врат на птицата.

Франсис беше дребен жилав мъж, със загоряло от слънцето лице, на когото напълно липсваше изисканото светско поведение, присъщо на брат му. Видът му беше зъл, докато двамата с Джъстин пиеха с наслада пунш, за момент оставени от гостите насаме. Няколко крачки встрани Мадлин разговаряше със свещеника от епископалната черква.

— Не зная кой ще спечели изборите през есента, отец Виктор — я чуха братята да казва. — Но е очевидно, че резултатът ще е свързан с анексирането на Тексас.

— Знаете ли, че един от нашите южнокаролинци изигра съществена роля за поставянето на въпроса пред обществеността?

— Имате предвид господин Калхун, нали?

Отец Виктор кимна. Калхун изпълняваше длъжността трети държавен секретар през неспокойното управление на президента Тайлър. След като получи назначението си в началото на годината, той подготви договора, който Република Тексас и Съединените щати подписаха през април.

— Съвършено права сте за значението на въпроса — съгласи се свещеникът. — Преди края на годината всеки политик ще трябва да заяви позицията си. — Не беше необходимо да добавя, че мнозина вече го бяха сторили. Добре известно беше, че Полк и бившият президент Джаксън подкрепят анексията. А също, че Ван Бурен и Клей й се противопоставят.

— Така и трябва да бъде — отговори Мадлин. — Твърди се, че въпросът стоял по-различно, отколкото са готови да признаят политиците. Чувала съм да казват, че всъщност се свеждал до разпространяването на робството.

Свещеникът настръхна.

От любезност Мадлин сви рамене, давайки знак, че допуска и такава възможност, но след това промърмори:

— Кой знае.

Раздразнен, свещеникът отсече:

— Да вземем ли нещо за ядене?

Мадлин разбра, че го е ядосала.

— Разбира се. Моля ви, заведете ме.

Усмихна се на съпруга си, а от своя страна той й отвърна с доста пресилена усмивка. След като тя и свещеникът бавно се отдалечиха, Франсис присви очи към брат си.

— Твоята невеста има мнение по много политически въпроси.

Джъстин се подсмихна. Смехът му прозвуча дълбоко и нежно.

— Забеляза го, нали?

— Не би трябвало да говори така свободно. Интелектът у жената е желателен, но само в известни граници.

— Всяко нещо, брат ми, има някаква цена. Зестрата, осигурена от стария Фабре, не прави изключение. — Джъстин се загледа над сребърната си чаша за пунш в издутия корсаж на булчинската рокля на Мадлин. Прецени със сънливи, полупритворени очи ъгъла, под който падаха слънчевите лъчи. След още няколко часа щеше да стане притежател на всичко скрито под тази девствена покривка от сатен и дантела. Очакваше го с нетърпение.

Колко необикновени са пътищата на съдбата, помисли си той. Преди близо две години реши да отиде до Нови Орлеан, макар че трудно можеше да си го позволи. Замина за там, за да си достави удоволствие на игралните маси и да присъства на един от легендарните квартеронски балове в прочутия салон, който гледаше към Орлиънс стрийт. Но преди да отиде на бала или да види негърските красавици, случаят го сложи до Никола Фабре на бара на модно игрално заведение. Фабре не играеше, но често посещаваше заведението, защото то беше едно от местата, където се събираха влиятелните хора в града. Скоро на посетителя стана ясно, че Фабре трябва да е един от тях. Познаваше всички, облеклото му беше елегантно и скъпо, харчеше пари с лекотата на човек, който няма защо да се тревожи от това. По-късно Джъстин разпита тук-там и научи, че предположенията му са верни.

Две вечери по-късно се натъкна на Фабре в същото заведение. Там направи откритието, че търговецът на захар има млада, неомъжена дъщеря. От този момент нататък Джъстин направо се размаза от учтивост и добро настроение. Фабре беше напълно подведен — когато искаше да е очарователен, Джъстин нямаше равен на себе си.

Спомена няколко пъти, че е чужденец в града и по този начин подтикна Фабре да го покани у дома си на вечеря. Запозна се с дъщеря му и от мига, в който я видя, едва не подлудя от похот.

Разбира се, внимателно я прикри. Отнесе се с Мадлин Фабре със същата сдържана любезност, с която щедро обсипваше баща й. Преди да е приключила вечерта Джъстин стигна до заключението, че макар красивото същество да се стъписва пред възрастта и опита му, не се боеше от него.

Удължи престоя си в Нови Орлеан с една седмица, а сетне с още една. Фабре сякаш се радваше, че джентълмен от неговия калибър ухажва Мадлин. А всичко, което Джъстин научаваше за бащата, правеше още по-силно желанието му да притежава дъщерята. На първо място нямаше религиозен проблем. Семейството беше от немски произход, при това протестантско, като първоначалното име е било Фабер. Мадлин ходела на черква, макар баща й да не го правел — той не се интересувал от душата си, а от правенето на пари. Долавяйки какво има на ум Джъстин, Фабре намекна, че ще даде на дъщеря си много пари за зестра.

В един момент Джъстин попита за майката на Мадлин. Научи само, че е починала преди години. Била креолка, което означаваше родено в Нови Орлеан дете от родители европейци, най-вероятно французи, а можеше да са били и испанци, или единият от тях да е бил такъв. Когато разглеждаше малката галерия от семейни портрети на Фабре, Джъстин попита дали има портрет на тази дама, на което Фабре отвърна по странно мъгляв начин:

— Не, тук няма.

В този момент Джъстин реши да не продължава с въпросите си. Всяко уважавано семейство, неговото включително, имаше по една-две добре пазени семейни тайни, свързани обикновено със съпруги, избягали с други мъже, или които е трябвало да бъдат прибрани на сигурно място, докато умрат, тъй като са били душевно разстроени. Не беше чул нищо неблагоприятно за покойната госпожа Фабре — никой не я бе поставял под въпрос, нито пък споменавал за нея, — затова беше готов да остави настрана това дребно безпокойство в замяна на красотата на Мадлин, на която не можеше да устои, и на парите, от които имаше такава отчаяна нужда, за да поддържа начина си на живот.

Ако дъщерята на Фабре имаше въобще някаква слабост, то тя се състоеше в очевидния й интелект и нежеланието да скрие факта, че има мнение по въпроси, които обикновено са привилегия на мъжете. Фабре се бе погрижил тя да получи най-доброто възпитание, достъпно за млада жена в Нови Орлеан — каквото даваха монахините от ордена на Света Урсула. Той имаше много добри приятели сред католическата общност в града и беше известен като непоколебим привърженик на достойните стремежи на римокатолическата църква. Дари голяма сума на болницата и сиропиталището, поддържани от монахините, и по този начин преодоля първоначалното нежелание на урсулинките да приемат протестантка за ученичка.

А прямият характер на Мадлин не беше сериозна пречка за Джъстин. Знаеше методи да се справя с подобни проблеми, макар да имаше намерение да ги крие, докато тя не стане негова законна съпруга.

Преди да си тръгне от града поиска и получи разрешение от Фабре да предложи на Мадлин брак. Тя изслуша докрай доста многословното му обяснение в любов и той все повече се убеждаваше, че накрая ще рече „да“. Но му отказа, макар и на няколко пъти да му благодари, заявявайки, че е поласкана от предложението.

Същата нощ, за да облекчи физическата си и душевна неудовлетвореност, нае проститутка и жестоко я наби с юмруци и бастун. След като тя се измъкна от стаята му в хотела, остана да лежи повече от час буден в тъмното, спомняйки си израза на лицето на Мадлин в момента, когато му отказа. Стигна до заключението, че я беше страх. Тъй като нямаше как да се бои от него — в края на краищата се беше проявил като образец на любезност, — вероятно я плашеше самата идея да се омъжи. Едно доста разпространено безпокойство у момичетата и нещо, което можеше да преодолее. Отказът представляваше забавяне, но не и поражение.

През следващите седмици и месеци изпращаше на момичето дълги, цветисти любовни писма, повтаряйки предложението си. Тя отговаряше на всяко от тях, изразявайки благодарност и поднасяйки учтиво формулиран отказ. Сетне неочаквано ударът, който получи баща й, промени всичко.

Джъстин не беше съвсем сигурен защо настъпи промяната. Може би Фабре се побоя, че няма да живее дълго и положи по-големи усилия, преди да умре, да види дъщеря си осигурена с брак. Във всеки случай Мадлин се отметна от отказа си и условията бяха уговорени. Финансовата полза от продължителната кампания на Джъстин се оказа изключително задоволителна. Освен това предстоеше скоро да придобие неоспоримото право да пипне в ръцете си Мадлин…

Франсис грубо го върна към действителността.

— Казвам ти, Джъстин, Мадлин може да се окаже наистина прекалено независима за нейното собствено добро. Или за твоето. Една жена трябва да разбере, че не бива да дава мнения по политически въпроси, и абсолютно да й се забрани да го прави на обществено място.

— Съгласен съм, разбира се, но не мога да постигна пълна промяна за един ден. Ще ми трябва време.

Франсис изсумтя.

— Питам се дали някога ще бъдеш в състояние да се справиш с тази млада жена.

Джъстин сложи едрата си длан с добре поддържан маникюр на братовото си рамо.

— На нищо ли не те е научил опитът ти с чистокръвни животни? Буйната жена не е по-различна от буйната кобила. И двете могат и трябва да бъдат научени кой е господарят. — Отпи от чашата си с пунш и промърмори: — Обяздени.

— Надявам се, че разбираш какво говориш — каза Франсис с глас, в който се четеше съмнение, но от друга страна познанията му за жените се свеждаха до робини, проститутки и неговата глуповата, потисната съпруга. — Креолите са известни с буйния си темперамент. Женейки се за нея, ти пое значителен риск, като се има предвид романската й кръв.

— Глупости. Мадлин може да е от Нови Орлеан, но е и жена. Въпреки претенциите си жените не са много по-умни от конете. Тя няма да ми… Господи, Божичко, какво е това?

Извъртя се рязко, стреснат от викове и трясък на падаща маса.

— Нима вече започнаха да се бият?

И хукна.

 

 

Няколко минути преди това Братовчеда Чарлс седеше облегнат на дънера на един дъб, вече без палто, но с нова огромна порция печено в скута си. Върху краката му падна някаква сянка.

Вдигна поглед и видя слабо, суетно момче и трима негови приятели. Беше няколко години по-голямо от Чарлс и принадлежеше към клана Смит.

— Ето съществото от Монт Ройъл — рече младият Смит, пъчейки се пред приятелите си. Погледна надолу. — Доста усамотено място, нали? Криеш ли се?

Чарлс отвърна с втренчен поглед и кимна.

— Точно така.

Смит се усмихна и попипа вратовръзката си.

— Аха, страх ли те е?

— От теб ли? Не особено. Просто исках да хапна на спокойствие.

— А да не би да те е срам от вида, който имаш? Насочете вниманието си към него, господа — продължи Смит надуто. — Полюбувайте се на мърлявите дрехи. Обърнете внимание на недодяланото подстригване. Забележете изцапаните с прах бузи. Прилича повече на бял боклук, отколкото на член на семейство Мейн.

Подмятанията вбесиха Чарлс, но не го показа. Сметна, че ще накара Смит да кипне, ако се прави на спокоен. Оказа се прав. Докато приятелите му пускаха шеги по адрес на Чарлс, самият Смит престана да се смее и каза:

— Стани прав и се обърни с лице към по-високопоставените, когато се обръщат към теб, момче. — Сетне сграбчи лявото ухо на Чарлс и болезнено го изви.

Чарлс запрати чинията с печено върху Смит. Месо и сос опръскаха небесносинята му жилетка. Приятелите му започнаха да се смеят. Той се обърна към тях, псувайки. Това даде възможност на Чарлс да скочи на крака, да сграбчи изотзад и двете му уши и жестоко да ги извие.

Смит изпищя. Единият от приятелите му рече:

— Виж какво, скапано копеленце… — и посегна да го сграбчи, но Чарлс му се измъкна. Смеейки се, се шмугна около дървото и се втурна към гостите. Залагаше на това, че Смит и приятелите му няма да посмеят да вдигат врява пред публика. Но не предвиди горещия им темперамент; те се втурнаха след него.

На едно място, където някой беше разлял питие, се подхлъзна на тревата, изтресе се на гръб и въздухът му излезе. Смит изтича, докопа го и го вдигна на крака.

— Сега, простак такъв, имам намерение да ти дам урок по дър…

Чарлс заби глава в стомаха му, размазвайки соса от печеното по косата си. Резултатът си струваше. Смит се хвана за корема и се сви надве. В това положение цялото му лице остана открито. Чарлс заби палец в окото му.

— Убийте го — започнаха да крещят другите момчета. Чарлс не можеше да е сигурен, че не го казват сериозно. Изхвърча като ракета по посока на пътя.

Приятелите на Смит се втурнаха да го преследват. Хвърляйки се на ръце и колене, той се шмугна под една от масите. Около глезените му се сключиха нечии пръсти и го дръпнаха назад. Надигна се и бутна масата — трясъкът, който привлече вниманието на Джъстин Ламот, брат му и много от гостите.

Чарлс беше разбрал, че Смит не знае нищо за бой не по правилата. Предположи, че същото се отнася и за останалите трима. Знаейки това, започна да се забавлява. Обърна се внезапно срещу момчето, което го беше хванало за глезена. Когато Джъстин и Франсис пристигнаха, следвани от Форбс, десетгодишния син на Франсис, Чарлс беше възседнал гърдите на момчето и весело го налагаше по главата с разкървавени юмруци.

— Махнете го! — изпъшка по-голямото момче. — Той… не се бие… като джентълмен.

— Не, господине, бия се, за да победя — Чарлс хвана момчето за ушите и тресна главата му в твърдата земя.

— Стига, Чарлс.

Гласът го стресна и изплаши. Той скочи и рязко се обърна. Пред него стоеше Ори във великолепната си униформа, а очите му пламтяха. Зад него Чарлс видя Купър, леля Клариса и море от гости.

Чу една жена да заявява:

— Колко жалко. Всичкият този интелект, тази хубост — пропилени. Това момче на Мейнови ще свърши лошо.

Неколцина други се съгласиха. Чарлс хвърли предизвикателен поглед към тълпата. Ори го хвана за ръката и силно я тръсна, а леля Клариса се извини за неприятността и предложи да плати за пораженията. Нейният тон накара Чарлс най-сетне да се изчерви и да наведе глава.

— Смятам, че би било най-добре да си ходим — рече леля Клариса.

— О, съжалявам, че не можете да останете — каза Джъстин и Чарлс разбра, че не говори искрено.

На път за вкъщи Ори започна да му чете лекция.

— Това беше абсолютно позорна сцена. Хич не ме интересува как са те предизвикали, трябва да се научиш да си сдържаш гнева. Време е да започнеш да се държиш като джентълмен.

— Не мога — отговори Чарлс. — Аз не съм джентълмен. Аз съм сирак, а това са различни неща. Всички в Монт Ройъл непрекъснато ми дават да го разбера.

В разгневените очи на момчето Купър долови проблясък на огорчение. Ори изправи рамене като генерал, на когото не са се подчинили.

— Нахално…

— Остави го на мира — прекъсна го тихо Купър. — Той получи наказанието си, когато чу какво казват за него всички онези хора.

Чарлс се вгледа в братовчед си. Беше потресен, че слабият книжен човек го разбира толкова добре. За да прикрие смущението си, се загледа през прозореца.

Ори се наежи и се опита да спори. Клариса го докосна по ръката:

— Купър е прав. Стига разговори, докато не стигнем дома.

Няколко минути по-късно се опита да прегърне Чарлс през рамото. Той се отдръпна. Тя погледна към по-големия си син и поклати глава.

Когато стигнаха в Монт Ройъл, Тилет наби здравата Чарлс въпреки протестите на Клариса. Той повтори мнението на жената от сватбата.

— Ще свърши лошо. Имаш ли нужда от още доказателства?

На Клариса не й оставаше друго, освен да се вторачи с мълчаливо недоумение в съпруга си.

 

 

Някъде в голямата къща на Резолют часовник удари два.

Въздухът, влажен и потискащ, засилваше убеждението на Мадлин Ламот, че е попаднала в безнадежден капан. Тънката памучна нощница стоеше навита около кръста й, но не посмя да мръдне, за да я оправи. Движението можеше да събуди съпруга й, който леко хъркаше до нея.

Денят се оказа изтощителен, а което беше още по-лошо, последните няколко часа й донесоха само стъписване, болка и разочарование. Очакваше Джъстин да е нежен и внимателен, не само защото беше по-възрастен, а и защото се държа по този начин в Нови Орлеан. Сега вече разбираше, че всичко е било преструвка, предназначена да създаде погрешно впечатление у нея и баща й.

На три пъти тази нощ получи горчив урок. На три пъти Джъстин упражни правата си. Направи го грубо, без нито веднъж да я попита дали е съгласна. Имаше само едно малко утешение — разкриването на непочтеността му намали срама й от измамата, която беше извършила по отношение на него.

Измамата — за малко кръв първия път — беше организирана с помощта на Мама Сали, която разбираше от такива неща. Тя се наложи, защото Мадлин допусна да бъде съблазнена в ранна възраст. Тази единствена грешка промени изцяло хода на живота й. Ако не беше тя, Мадлин нямаше да се принуди да пренебрегне собствените си убеждения за почтеност и да прибегне към измама в първата си брачна нощ. Нещо повече, не би се озовала въобще в това ужасно положение.

Съблазниха я през лятото, когато стана на четиринайсет години. И до този момент носеше в себе си светъл като картинка спомен от Жерар, безгрижното красиво момче, което работеше като кабинен сервитьор на един от големите параходи по Мисисипи. Запозна се с него случайно един следобед на дигата. Беше седемнайсетгодишен и толкова весел и внимателен, че тя скоро пренебрегна повелите на собствената си съвест и започна да се измъква за срещи с него винаги, когато параходът му спираше в града — един път на десетина дни през онова лято.

По-късно през август, в един мрачен, бурен следобед, отстъпи на молбите му и отиде с него в мизерна наета стая на една уличка във Вийо Каре. След като веднъж я беше поставил в компрометиращо положение, той я използва енергично, макар и да внимаваше да не й причини болка.

Не се появи на следващата им уговорена среща. Тя пое голям риск, като отиде до подвижното мостче на парахода да пита за него. Членът на екипажа, към когото се обърна, отговаряше уклончиво — не знаел къде може да е в момента Жерар. По едно време Мадлин случайно вдигна очи към горните палуби. Зад един от прозорците зърна неясен образ. Жерар отстъпи назад в мига, когато усети, че го гледа. Повече не го видя.

В продължение на дни се страхуваше, че може да е забременяла. Когато всепоглъщащата я тревога отмина, започна да се чувства виновна за онова, което беше направила. Искаше да се люби с Жерар, но след като го направи и разбра, че не е търсил нищо друго от нея, страстта отстъпи на угризенията на съвестта, на страх от всички млади мъже и техните намерения. Събитията от лятото я подтикнаха да търси възможности да изкупи вината си, като се придържа към нови и по-строги правила на поведение, определени от самата нея.

През следващите няколко години отблъскваше всички младежи, които искаха да я ухажват, и всъщност отбягваше почти напълно мъжете, докато баща й не доведе Джъстин Ламот на вечеря. Мъжът от Южна Каролина имаше две качества, които го правеха приемлив: мекото очарование и възрастта му. Убедена беше, че не го подтиква страстта, както беше случаят с Жерар. Това стана една от причините, поради която най-накрая промени решението си във връзка с предложението на Джъстин.

Всъщност промяната настъпи няколко дни след като баща й получи удар. Една вечер, на светлината на свещите край леглото му, той й се помоли:

— Не зная колко имам още да живея, Мадлин. Успокой ме. Омъжи се за Ламот. Той е почтен и добър човек.

— Да — каза тя, а пламъкът на свещите се разлюля, размърдан от заваления говор на Фабре. — И аз така мисля.

Само нещо така задължаващо като молбата на Никола Фабре от болничното му ложе беше в състояние да преодолее страховете й от брака. Но дори и уважението към баща й не можа да пропъди тъгата й, че напуска дома си, малкия приятелски кръг и града, който познаваше и обичаше. Направи дългото пътуване до Южна Каролина, защото искаше да дари на баща си спокойствие и защото вярваше, че Джъстин Ламот е наистина това, за което се представяше.

Колко много беше сбъркала. Как жестоко, идиотски беше сбъркала. От гледна точка на онова, което искаше от нея, Джъстин не се различаваше от по-младите мъже, а в едно отношение беше и по-лош. Жерар поне се постара да не й причинява болка.

Не обвиняваше баща си за станалото. И все пак вярваше, че нещата можеха да не стигнат дотам, ако имаше майка да я посъветва. Мадлин така и не познаваше майка си, която Никола Фабре винаги описваше като най-прекрасната жена на света. Очевидно е била интелигентна, изтънчена креолка, надарена с голяма красота. Фабре твърдеше, че Мадлин много й приличала, но нямаше нито един портрет, който да го докаже или опровергае. Тъкмо преди внезапната и неочаквана смърт на съпругата си поръчал на един миниатюрист да нарисува портрета й. Казваше, че това било второто по големина разочарование в живота му — че не го е направил по-рано.

Мили Боже, каква ужасна каша, си помисли Мадлин, изпълнена с горчива ирония. Как спореше за измамата в брачната нощ! Упорито отказваше да го стори, макар Мама Сали да настояваше, че измамата е не само от съществено значение, но също така, при преобладаващите становища по въпроса за девствеността, проява на добрина по отношение на Джъстин. Измамата щяла да осигури гладкото и безпроблемно начало на брака им.

Как ужасно виновна се почувства, че отстъпи, и колко жалка изглеждаше тази вина в светлината на вероломството на съпруга й.

А и тази среща на крайречния път с младия кадет Ори Мейн… Плениха я неговото кротко възпитано поведение и дълбоките му тъмни очи. Поиска да го докосне и го направи, забравяйки за няколко мига не само че й предстои да се омъжи, но и че той може да не е онова, което изглежда. Все пак на възраст беше някъде колкото нея.

Неочаквано, както лежеше до съпруга си, образът на Ори Мейн изпъкна ясно в мислите й. Дори на приема се почувства за кратко време привлечена от младия кадет. Започна да разучава лицето, което мислено си представяше. Ала отново я нападна чувството за вина. Независимо какво й беше причинил, Джъстин оставаше неин съпруг. Беше непочтено дори да си мисли за друг мъж.

И все пак образът на Ори не си отиваше. За да го пропъди, си помогна, като отметна ръка пред очите си, малко по-шумно, отколкото имаше намерение. Вцепени се. Дишането на Джъстин се промени. Тя опъна ръце край тялото си и стисна юмруци.

Беше буден.

Понечи да заговори, но се закашля. С немощен глас тя попита:

— Има ли ти нещо? — изразявайки загриженост, каквато не чувстваше.

Той се обърна настрана, с гръб към нея.

— Ще се оправя, само да разчистя тази кашлица с малко уиски.

В тъмното бутна чашата от нощното шкафче. Избълва думи, каквито Мадлин беше чувала само няколко пъти през живота си, макар неприличните приказки да не й бяха чужди; папа имаше категорични убеждения и понякога ги подкрепяше с ругатни.

Джъстин не се извини за мръсния си език. Отпи направо от гарафата на нощното шкафче. Сетне изпусна продължителна въздишка и се претърколи обратно на лакти. Луната вече стоеше високо на небето, ярката й светлина се разля по копринената му коса и мускулестия гръден кош. За човек на неговата възраст беше много стегнат.

Ухили се насреща й.

— Не е необходимо да се тревожиш за здравето ми, скъпа. То е идеално. Повечето мъже от семейство Ламот са доживели до над деветдесет години. Ще има още дълго време да се радвам на твоите прелести.

Тя беше прекалено смутена, за да каже нещо. Изплаши се от пресипналия му глас и онова, което предричаше. Продължението на думите му прозвуча едва ли не свадливо.

— Искам да ми родиш синове, Мадлин. Първата ми жена не можа. Веднъж Франсис има нахалството да намекне, че вината била моя. Глупости, разбира се, както ще докажем скоро.

Отново се превъртя и надвисна над нея като някаква мускулеста грамада. Отметна чаршафа от тялото й.

— Джъстин, ако нямаш нищо против, бих искала да стана и да се…

— После — каза той, запретна нощницата й над кръста и започна да рови между краката й, причинявайки й болка.

Тя затвори очи и заби нокти в дланите си, а той се метна върху нея и започна да пухти.