Урсула Познански
Еребус (6)

6.

На печката в кухнята е сложена голяма тенджера, в която ври вода. Майка му е опряла лакти на масата и разлиства женско списание. В чашата й е останало съвсем малко червено вино.

— Много съжалявам, че се държах така — Ник огледа внимателно гърба на майка си. В черната й коса светят два оранжеви кичура. Нови са и не му харесват.

— Ще вечеряме макарони с готов сос — съобщи тя, без да вдигне поглед. — За повече нямам сили. — Прозя се и попита: — Какво толкова ти попречих?

— О, нищо. Съжалявам, държах се наистина идиотски.

— Прав си — майка му се обърна към него и се усмихна. — Явно играта те е увлякла.

— Да — Ник се почувства задължен да обясни по-подробно. — Днес я получих. Приключенска игра. Не е лоша.

Майка му изсипа макароните във врящата вода.

— Надявам се, че си научил и уроците за утре.

— Естествено — отговори Ник и скри лъжата зад широка усмивка.

 

 

23 ч. Електрическата крушка над бюрото му бръмчи тихо. Някъде наблизо паркира кола. В жилището цари тишина, издаваща умора. Мирише на доматен сос с чесън на прах.

След вечерята Ник се постара и написа есето по английски. Едва тогава включи компютъра и стартира Еребус. Почака няколко минути, потропвайки нервно, докато черният екран изчезна и се появи червеният надпис. Едва когато облекчено изпусна въздуха в дробовете си при стартирането на играта, забеляза, че не е дишал.

 

 

Нощната обстановка му е чужда. Това не е гората, където уби осквернителя на гробове, нито мястото, където се впусна в битка с трол. Това е степ, тук-там с възвишения. В далечината се издигат няколко дървета.

Разбойниците! Сарий се сеща, че не е проверил дали всички извоювани съкровища са съхранени. Поглежда в багажа си и въздъхва доволно. Ключът е там, шлемът, амулетът и камата също. Най-добре веднага да си сложи шлема. Но защо, по дяволите, не се получава?

Известно време върви през скърцащата степна трева и търси указания за целта. Иска му се да чуе музиката или поне гласове, но чува само тихия шепот на нощния вятър и… далечно шумолене. Този път не се колебае. Тръгва към шума и скоро се натъква на река, която свети яркосиня в нощта и изглежда абсолютно изкуствена. Сарий се оглежда за огън. Без огън няма разговори, а без разговор няма да получи информация. Би могъл и сам да запали огън — нали има тази способност. Може би светлината ще привлече някого и ще си поговорят. Скоро ще се пръсне от въпросите, които напират в главата му. Тогава обаче си спомня, че Сапуяпу запали огън едва след позволението на Пратеника с жълтите очи. По-добре да не нарушава правилата.

Върви дълго. По някое време вижда в далечината светла ивица… или поне така му се струва. Първата му радост се примесва с тревога. Сам в гората се чувства много уязвим. Изважда меча, но си казва, че сигурно изглежда смешен, и отново го прибира. Всяка от крачките му звучи издайнически силно.

Най-сетне вижда огъня и се успокоява. Сцената изглежда мирна. Само две фигури, огрени от трепкащите пламъци: елф на мрака и вампир. Непознати. И двамата.

— Здравейте. Има ли свободно място?

Елфът на мрака — името му е Ксохоо — прави крачка встрани.

— Разбира се, че има място. Даже за единица. Как ти беше името? Сарий? По дяволите, напомня ми за латинския.

— Не бива да говорим за света вън от Еребус — проговаря предупредително вампирът на име Дризел. — Иначе Пратеника ще ти премаже пръстите и няма да можеш да държиш меча.

Дризел. Сарий вече е чувал това име, но не помни в каква връзка. Взира се замислено в яркосинята река.

— Позволявате ли да ви попитам нещо?

Дризел оголва кучешките си зъби.

— Ама разбира се. Но не се знае дали ще получиш отговор.

Сарий обмисля въпроса си много внимателно.

— Как така разбирате, че съм единица, а аз не мога да определя вашите нива?

Отговаря му Ксохоо:

— Защото сме по-напред от теб. Виждат се нивата на слабите.

— Значи щом вляза във второ ниво, ще разпознавам единиците?

— Точно така.

Най-сетне полезна информация. Сарий бърза да зададе втори въпрос.

— Как да вляза във второ ниво? Никъде не виждам колко точки съм събрал. Няма и указание, че напредвам.

— Не става така. Ще чакаш, докато той реши, че си узрял.

— Той?

Ксохоо не отговаря. Дризел изглежда доволен.

— Браво на теб! Най-после се сети да млъкнеш. Много добре знаеш, че не бива да говорим.

— Не съм издал нито една тайна — защитава се Ксохоо.

В този миг се чуват стъпки. Към малката група се присъединява варварка. Много по-едра от Сарий, но с безумно къса поличка върху мускулестите бедра. Нарамила е огромна секира. Сарий търси името й. Тирания. Многозначително име.

— Какво е това мъртвило? — пита тя вместо поздрав. — Няма ли да търсим приключения?

— Не, нали виждаш — отговаря Ксохоо.

— Добре де, тогава поне малък дуел. Някой желае ли да се дуелираме?

Тирания описва полукръг с тежката секира. Свистящото острие минава на сантиметри от гърдите на Сарий.

Дризел посреща предложението с подигравка:

— Ти си луда! Да не мислиш, че сме в града? Или на арената? Да се дуелирам с варвари — как ли пък не! Това би означавало, че в главата ми няма нищо — както в целия ви род. Върви да се дуелираш с някого от твоите мускулести братовчеди. Няма ли най-сетне да проумеете, че жизнената енергия не идва от дърве…

Нападението идва откъм водата. Без всякакво предупреждение. По-точно, самата вода напада. Яркосините вълни се издигат като кули и оформят великански женски фигури, които изскачат на брега и потапят местността в недействителна синя светлина.

Сарий много иска да побегне, но си заповядва да остане на място и изважда меча си. Това е вода! Само вода.

Нанася няколко удара, но всичките минават през телата на нападателките. Те са седем и имат плашещо числено превъзходство. На „бойното поле“ са останали само Тирания, Дризел и Сарий — Ксохоо е офейкал незабелязано.

Сарий се насочва срещу най-дребната водна жена. Опитва се да открие ранимото й място, но не знае как. Острието на меча минава през крака, корема, гърдите. Жената е твърде висока, за да стигне до главата й.

„Е, поне не си причиняваме болка, казва си той. Аз на нея и тя на мен.“

В следващия миг жената прави крачка към Сарий — не, не към него, а върху него. Кракът й го обхваща и той се озовава насред яркосин воден стълб.

Мъчителното съскане отново се появява в ушите му. Забива се в мозъка. Животът изтича от него. „Давя се“, проумява Сарий.

Една крачка встрани, още една. Великанката го следва без усилия. Кракът й го държи в плен и той не може да се измъкне, все едно с каква сила размахва меча. Тирания също е попаднала във воден стълб. Само Дризел е успял да се спаси между дърветата. Сарий го вижда да изчезва в мрака и се опитва да го последва, но не му се удава. Петте нападателки, останали без противник, се връщат в реката. Това е последното, което Сарий вижда. Съскането в главата му се засилва до непоносимост.

„Огнена магия“, сеща се Сарий. Огън срещу вода. Никога не е палил огън и се пита как да го направи. Съзнава, че трябва да бърза — коланът му е почти изцяло черен. Бързо!

Чува съскане, вижда как се вдига пара. Водната великанка се отделя от него с гръм на вълни, разтича се и отново се съединява с реката. След малко и Тирания успява да се освободи. „Видяла е моя номер“, мисли си малко обиден Сарий.

Още повече го хваща яд, когато забелязва, че тя е в много по-добро състояние от него. Не е загубила и половината от енергията си, докато у него е останал съвсем мъничко живот. Не смее да се раздвижи. Пронизителното съскане в главата му го парализира. Също както при последното нараняване. Когато и последното червено изчезне от колана му, съскането вероятно ще престане — но това не бива да се случва! По-добре да не поема никакъв риск. Сарий остава неподвижен. Нищо чудно и най-лекото спъване да го прати в отвъдното.

Само че не му е отредена почивка. Някой се приближава. Удари на копита отекват все по-ясно. Само един ли е, или са повече? Сарий се осмелява да се раздвижи, изважда меча и бавно се запътва към края на гората. Дризел е изчезнал там, сега и той ще направи като него. Повече не може да си позволи. Проклятие, защо не е бил по-предпазлив?

Вече се е скрил в сянката на дърветата, когато забелязва бронирания кон на Пратеника.

— Сарий — чува се шепнещ глас. — Ела тук.

Пратеника спира точно върху угасналия огън на полянката. Жълтите очи под качулката се взират право в скривалището на Сарий.

Той излиза колебливо. Страх го е да остави защитата на дърветата.

— Водните сестри добре са ви наредили — установява Пратеника.

— Да.

— Ти и Тирания сами се изправихте срещу тях, така ли?

— Да.

— Нима нямаше и други бойци наблизо?

Сарий мълчи. Тирания обаче отговаря с готовност:

— Дризел и Ксохоо бяха тук, но офейкаха.

— Наистина ли? — Пратеника се обръща към гората, където са изчезнали споменатите двама. После бръква в джоба на палтото си и изважда торбичка. — За теб, Тирания. Вътре има 44 златни монети, с които ще си купиш по-добро въоръжение от най-близкия търговец. Тръгни по течението на реката и скоро ще видиш малко селище. Не се притеснявай от късния час. Събуди търговеца и му кажи, че аз те пращам. И потърси по брега на реката билки с червени листа. Те ще ти помогнат да оздравееш.

Тирания посяга жадно към торбичката с монети. След малко вече я няма.

— Сарий? — Пратеника се навежда напред и протяга костелива ръка. — Положението ти е лошо. Най-добре ела с мен.

Жестът на Пратеника го изпълва с неловкост. Изглежда толкова… алчен.

— Ще ми помогнеш ли? — пита той и в същия миг съжалява за думите си. Прозвучали са толкова детински глупаво.

— Ще си помогнем един на друг — отговаря Пратеника и отново протяга ръка.

Сарий съзнава, че няма избор. Този път явно няма да получи шишенце с лекарство. Протяга ръка и се хваща за кокалестите пръсти. Пратеника го изтегля на гърба на коня и животното изпръхтява недоволно. Пратеника стяга юздата и препуска в нощта.

Сарий вече се чувства по-добре. Съскането е изчезнало. Вместо него чува великолепна музика. Тя му обещава, че всичко ще завърши добре. Че няма да му се случи зло. Той е героят от епоса. Всичко се върти около него. Щастлив е, че е приел борбата с водните великанки, вместо да избяга като Дризел и Ксохоо.

Конят на Пратеника препуска като вятър. Пътят през гората бавно се изкачва. Скоро отдясно се появяват скали, тъмни като мръсна вода. Конят се отклонява от пътеката — право към скалите. Щом наближават, Сарий открива издълбани в камъка знаци. Послания, които не може да разчете. Спират пред една пещера и слизат от коня. Пратеника посочва входа и Сарий влиза в пещерата. Тревогата, която е изпитал на гърба на коня, е изчезнала. Влиза спокойно в пещерата, просторна като катедрала. Стъпките му отекват многогласно във високия свод.

— Добре се сражаваш — пошепва Пратеника.

— Благодаря. Опитах се.

— Много съжалявам, че си тежко ранен. Ако се наложи да се биеш отново, няма да оцелееш.

Сарий е наясно с участта си. Но Пратеника го казва така, сякаш нищо не може да се промени. Сякаш смъртта му е сигурна. Сарий се колебае какво да отговори. Накрая решава да зададе въпрос.

— Нали каза, че ще си помогнем един на друг?

— Да. Това е предложение. Мисля, че вече не си зелен начинаещ. Готов си за втория ритуал.

Това е повече, отколкото Сарий е очаквал. След втория ритуал ще стане двойка. Ще мине във второ ниво.

— Аз ще те излекувам и ще ти дам сила, издръжливост и добро въоръжение — обяснява Пратеника. — Добре ли е така?

— Разбира се — отговаря Сарий.

Сега ще чуе искането на Пратеника. Цената, която трябва да плати. Обаче Пратеника мълчи. Преплел е ръцете си с предълги пръсти и чака.

— Какво мога да направя за теб? — пита Сарий, когато мълчанието се проточва.

Жълтите очи светват.

— Нещо дребно, но много важно. Искам да отидеш някъде.

Сарий е очаквал, че ще му възложат да победи чудовище или да се бие с ламя, и сега не знае как да реагира. Изпитва облекчение и разочарование.

— С удоволствие ще отида.

— Радвам се. Ето какво ти възлагам: Утре ще отидеш в Тотъридж, в църквата „Свети Андрей“. Там ще видиш прастар тис. Близо до стъблото му ще намериш сандъче. На капака му пише „Галарис“. Ще прибереш сандъчето в чантата, която ще носиш със себе си, без да го отваряш. Щом свършиш тази работа, ще отидеш на Долис Роуд Виадукт и ще скриеш сандъчето в храсталака под една от арките близо до пътя. Скрий го така, че непосветеният да не може да го види. После си тръгни, без да се обръщаш. Разбра ли ме добре?

Сарий остава безмълвен. Май не е разбрал нищо. Тотъридж и Долис Роуд? Това е в Лондон, не в света на Еребус. Или не? След кратко колебание решава да попита.

— Искаш да кажеш, че ми възлагаш да изпълня задача в Лондон? В реалността?

— Точно така. Каквото и да означава думата „реалност“.

Пратеника го гледа с очакване, но Сарий не бърза да отговори. Това са глупости. Отсега е ясно, че няма да намери сандъче край църквата „Свети Андрей“. От друга страна обаче… би могъл да твърди, каквото си иска. Например, че е изпълнил поръчката точно според указанията.

— Добре. Ще отида.

— Много се радвам. Не се бави. Ще се видим утре преди обед. Дотогава да си изпълнил задачата. Ако ме разочароваш…

За първи път, откакто се познават, по лицето на Пратеника пробягва нещо като усмивка. Явно е разбрал какво си мисли Сарий.

— Ако ме разочароваш, това ще е последната ни среща в приятелска обстановка.

Пратеника се сбогува с леко кимване и си тръгва. Входът на пещерата се затваря зад него и светлината изчезва. Сарий е обгърнат от толкова непроницаем мрак, че вече не знае дали е част от него, или е престанал да съществува.

 

 

Накрая всички умираме. Странно защо повечето вдигат толкова шум. Какво значение има дали ще се случи по-рано, или по-късно? Времето изтича като вода и ние се носим по течението, колкото и да се опитваме да плуваме насреща му.

Колко прекрасно е да се предадеш. Да оставиш дните и нощите да прелитат покрай теб, да не виждаш повече как върви светът, да не чуваш, да не усещаш. Да живееш в свой свят със създадени от самия теб правила. Да не гониш куп недостижими цели, а да следваш само една. Равномерно и постоянно.

О, да, и последователно. От мен не е останало много, но съм последователен. Създавам нещо добро. Много по-добро от мен. Едно от малкото неща в живота, в които все още откривам смисъл, е създаването. Да създадеш нещо, което излиза далеч извън собственото Аз. И то да расте. Да расте.

Едва сега го забелязах. Бях неискрен, като казах, че ми е все едно колко дълго живеят хората около мен. Не е така. Аз не държа да има удължаване, напротив. Седя тук и точа инструмента си, за да скъся онова, което трябва да се скъси.