Включено в книгата
Оригинално заглавие
Erebos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)
Сканиране
Еми (2016 г.)
Разпознаване и корекция
cherrycrush (2016 г.)

Издание:

Автор: Урсула Познански

Заглавие: Еребус

Преводач: Ваня Пенева

Език, от който е преведено: немски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австрийска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Валери Манолов

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Нина Ганева

ISBN: 978-954-660-123-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3550


14.

— Вече те очаквах.

Пратеника седи в стаята му в гостилницата. Вече е късен следобед. Слънцето се е спуснало ниско и медноцветните му лъчи осветяват прашните прозорци.

— Казват, че денят бил интересен. Разкажи ми, Сарий. Случи ли се нещо необикновено?

Явно държи да получи отговор. По-добре да му каже.

— Едно момиче от класа, казва се Айша, получи нещо като нервен срив.

— Знаеш ли защо?

— Не е много ясно. Намери нещо в учебника по английски и се уплаши. Не можах да видя какво е.

Отговорът явно задоволява Пратеника.

— Какво друго се случи?

Какво още да му каже?

— Случайно видях как Дан Смити тайно правеше снимки на паркинга пред училището. Наблюдавах го известно време, но не разбрах какво снима.

— Много добре. Какво друго?

Сарий размишлява.

— Разкажи ми за Ерик Ву. Или за Джейми Кокс — подсеща го Пратеника.

„Той знае всичко, разбира Сарий. Изпитва ме.“

— Разговаряха.

— За какво?

— Нямам представа.

— Колко жалко.

Пратеника се надига с гъвкаво движение. В малката стая изглежда нечовешки висок. На вратата се обръща отново, сякаш ей сега му е хрумнало нещо.

— Загрижен съм — казва той. — Еребус има врагове и те стават по-силни. Познаваш някои от тях, нали?

Мислите в главата на Сарий се объркват. Няма да говори за Емили и Джейми, в никакъв случай. Дали да каже нещо за Ерик? Не, по-добре не. Но бързо трябва да измисли нещо, защото Пратеника изглежда нетърпелив.

— Според мен мистър Уотсън е лошо настроен към Еребус. Сигурен съм, че не знае нищо за играта, но се опитва да разбере. Разпитва учениците.

— Много ценно указание. Благодаря.

Усмивката на Пратеника изглежда почти сърдечна.

— А сега побързай. Който ми донесе перо от златния сокол, ще получи богато възнаграждение.

— Какъв е този златен сокол? — пита Сарий, но Пратеника вече му е обърнал гръб и напуска помещението, без да каже дума повече.

 

 

Сарий пита и разпитва. Пекарят му казва да се обърне на юг и да се пази от овцете. Ама че глупост, усмихва се вътрешно Сарий. Овце!

Дава златна монета на една просякиня и тя му казва да се огледа за розов жив плет. Търсенето е мъчително и продължава дълго, но след час Сарий вече е събрал достатъчно сведения, за да тръгне на път. Дано да е правилният. Точно тогава го прекъсват. Външният свят винаги се намесва ненавреме.

Телефонът му звъни.

Джейми.

Сарий не иска да отговори. В момента е много зает. Трябва да излезе от града. Дано мечът му е достатъчно здрав, за да се справи със златния сокол.

След около час е доста обезсърчен. Тръгнал е в посоката, която му е показал градският пазач. На юг. Върви бързо, тича, но не намира нито овце, нито сокол. Добре, че соколът сам го намира. Внезапно, без никакво предупреждение, от небето пада огромна птица с блестящи златни пера. Свети като метеорит. Сарий се опитва да се скрие, но в момента е на открито поле. Птицата го сграбчва с ноктите си, вдига го във въздуха и го пуска на земята. Коланът му моментално посивява, после започва да почернява.

Да се махне оттук, бързо! Крясъците на хищната птица и съскащият звук, сигнализиращ тежко раняване, го подлудяват. Сарий стиска зъби. В инвентара му има лечебна напитка. Трябва да се добере до нея, преди соколът да нападне повторно.

Противникът не му оставя време. Описал е кръг в небето като пламтящ дракон и вече е готов за следващото спускане. Сарий изважда меча и вперва поглед в пикиращата птица. Златото го заслепява, но той не откъсва поглед. Знае, че няма да преживее второ раняване.

Сблъсъкът е металически, тежък, свиренето става непоносимо, но не престава. Хубаво е, че още го чува — това означава живот. Соколът предприема трето нападение. То ще е последното. В сегашното му състояние е достатъчно ухапване от комар, за да го убие.

„Моля те, моля те, недей!“ Сарий трескаво отваря инвентара си. Ето я лечебната напитка. Бързо да я изпие, докато птицата още се изкачва. Бързо…

Ала напитката действа бавно. Цветът на колана му се връща, свистенето в ушите му отслабва. През това време соколът е набрал височина и заема позиция за спускане. Сарий се опитва да допълзи до най-близкото дърво. Не, безсмислено е. Соколът се спуска устремно и закрива все по-голяма част от полезрението му.

— Да го спра ли?

— Да, моля! Бързо!

Прекрасно! Сарий ще живее. Знаеше си, че на Пратеника може да се разчита.

— Но и ти трябва да направиш нещо за мен.

— Да, разбира се. С удоволствие.

Сарий е съгласен. Защо тогава птицата не си отива? Спуска се заплашително към него, бърза като светкавица…

— Обещаваш ли ми?

— Да! Да!

Едно лениво движение и соколът рязко завива наляво. Удря няколко пъти с криле, изкачва се високо в небето и скоро изчезва.

— Ела с мен.

Лечебната напитка вече действа. Коланът на Сарий е отново червен. Съскането в главата му почти не се долавя. Пратеника го отвежда до близкото дърво и двамата застават в сянката.

— Колкото по-високо се изкачваш, толкова по-трудни задачи ще ти поставям. Това е разумно, нали?

— Да.

— Задачата е към Ник Дънмор. Ако той се справи добре, ти ще минеш в седмо ниво. Тогава вече ще си в изискано общество.

— Хубаво.

— Ето и задачата: Ник Дънмор да покани Брини Фърнхем на среща. Да се погрижи момичето да се чувства добре и да прекара хубава вечер. Да я убеди, че я харесва.

Брини? Но защо? Какво общо има това с Еребус? Сарий се колебае. Не разбира смисъла на задачата, а предстоящото представление го изпълва с отвращение. Всички ще узнаят. Емили ще узнае. В това няма съмнение, защото Брини ще се раздрънка.

— Е? Защо не отговаряш?

— Не съм сигурен, че разбрах правилно. Защо Брини? Какъв е смисълът?

Облак закрива слънцето. Светът става сив.

— Не постъпваш умно, Сарий. Мразя любопитството.

— Добре, ще го направя — бърза да обещае Сарий. — Ще я поканя. Съгласен съм.

— Не се връщай, преди да си изпълнил поръчението.

Пратеника отново вдига ръка и екранът потъмнява.

 

 

Брини! Ник разтърка слепоочията си и простена. Защо не му предложи Мишел? Или Глория? Някое от по-незабележимите момичета. Те бяха и по-скромни, и по-мили. Защо точно Брини? Нима не знаят, че не може да понася превземките й?

Ако направи, каквото се искаше от него, никога няма да се отърве от нея. Това е от ясно по-ясно. Освен това ще разкаже на всички, че я е поканил на среща, и Емили окончателно ще му обърне гръб. Всъщност тя никога не беше проявявала по-специално отношение към него…

Ник се взираше безпомощно в тъмния екран. Какво бе накарало Пратеника да му постави тази безсмислена, досадна задача? За да го накаже ли? Или да провери дали е послушен?

Добре, ще изпълни задачата, но какво означава среща? Да седят в някое кафене и да си говорят глупости? Да ядат бъргъри в „Макдоналдс“? Да се разходят по брега на Темза и да си държат ръчичките? Или — само това не! — да я заведе на кино, откъдето няма как да избяга, а облакът на парфюма й ще го задуши.

Най-добре да я заведе на кафе и да си говорят глупости. Така между тях ще има поне маса. Ще я остави да си дрънка, ще й кима и ще се усмихва. Така момичето „ще се чувства добре и ще прекара хубава вечер“.

Едно ниво е твърде малка награда за такава жертва, каза си ядосано Ник и извади телефона си. Какво беше учудването му, когато се оказа, че има номера на Брини. Натисна „набери“, но веднага се отказа. Няма да й се обади още сега. По-добре утре. Защо да си разваля вечерта!

Дали да върне обаждането на Джейми? За да почне отново да му опява, че става нещо лошо?

Не.

Единственото, което наистина искаше, беше да играе, а играта го лишаваше от тази възможност. За пореден път, Ник намери айпода си, сложи си слушалките и си представи Емили. Ако бе получил поръчение да си уговори среща с нея, щеше да е съвсем друго…

Предстоящата среща с Брини блокира мислите на Ник и той забрави домашното по химия. Едва след вечеря се сети, че трябва да го предаде утре. Седна на компютъра, преписа страниците от библиотеката, намери още малко информация в интернет и я натика най-отзад. Разпечата съчинението си и се размечта как мисис Гънтър ще удостои писаниците му с оценка А. Мразеше химията.

Да не забрави Брини! И нея мразеше. Издебна я след часа по химия, като първо се огледа, за да е сигурен, че Емили не е наблизо.

— Здрасти — поздрави бодро той. Цялото лице го болеше от фалшивата усмивка. — Искам да те попитам нещо.

В очите на Брини светна жадно очакване.

— Да? — попита шепнешком тя.

— Какво ще кажеш да се срещнем днес след училище? Бихме могли да отидем на кафе.

— О! Да, разбира се. Супер! — Последната дума бе казана на себе си, не на него.

— Например в кафене „Бианко“. Да отидем веднага след училище — предложи Ник.

— О, не! Първо трябва да си отида вкъщи. Искам да се преоблека, нали разбираш?

Мили Боже! Сигурно два часа ще се лакира и ще се напъха в най-тясната и най-късата пола в гардероба си.

— Знаеш ли, Брини — започна внимателно той и се опита да задълбочи усмивката си, — според мен не е нужно да се преобличаш. Искам да отидем веднага след училище. Ако се прибера вкъщи, нищо чудно да падна на леглото и да заспя, толкова съм уморен. — Извъртя очи и добави многозначително: — В последно време не спя дълго.

Ще се хване ли на лъжата? Май не.

Брини се изкиска и му намигна съзаклятнически.

— Да не мислиш, че аз спя? Сънят вече е чужда дума в речника ми.

Уговориха се да се срещнат след урока по изобразително изкуство в станцията на метрото. Там винаги имаше навалица и Ник се надяваше никой да не ги забележи.

Само след три минути откри Брини пред кабинета по физика. Тя жестикулираше и обясняваше нещо на Глория и Сара. Беше очевидно за какво говори: двете момичета постоянно поглеждаха към него.

На обед Ник седна в най-задното ъгълче на стола и захапа сандвича с риба тон без никакъв апетит. Точно тогава се появи Джейми. Днес не си бяха говорили и Ник честно призна пред себе си, че вината за това е само негова. Часът по химия и срещата с Брини тежаха в корема му и нямаше никакво желание да се кара с Джейми.

Но всъщност кой казваше, че ще се скарат? Двамата бяха стари приятели и разногласието по един въпрос не би могло да разруши приятелството им. Точно така. Най-добре да каже това на Джейми.

Джейми изглеждаше блед и сериозен.

— Жалко, че вчера не отговори на обаждането ми — започна той.

— Имах много работа.

— Да, сигурно.

— Има ли нещо интересно? — Ник се опита да върне разговора на твърд терен. — Говори ли вече с Дарлийн? Доколкото си спомням, имаше такова намерение.

— Не. Искам да ти покажа нещо, Ник.

Да му покаже? Това звучеше добре. Явно Джейми се бе отказал да го разубеждава да играе.

— Добре. Какво е?

Джейми извади от джоба на панталона си сгънат на две лист и го сложи в ръката на Ник.

— Снощи го намерих пъхнато в багажника на колелото.

Ник разгъна хартията и в първия момент си помисли, че халюцинира. На листа беше нарисуван надгробен камък. Не особено сръчно, но си личеше, че е надгробен камък. Надписът гласеше:

„Джейми Гордън Кокс

умря от любопитство и неприлична намеса.

Почивай в мир.“

Около буквите се виждаха кървави следи, а по камъка се стичаха едри капки кръв.

— Отвратителна шега — промълви Ник. — Имаш ли представа кой ти го е пратил?

— Никаква. Мисля, че ти познаваш тези хора по-добре от мен.

Няма да позволи на Джейми да го предизвика. В никакъв случай.

— Почеркът е непознат. Не бих могъл да кажа дали е момче или момиче.

— Това е заплаха, разбираш ли! — избухна Джейми. — Заплашват ме със смърт. Не може да бъде по-ясно. Искат да не се намесвам и да не си пъхам носа във вашата игра. В противен случай… — той направи жест, сякаш му отсичат главата.

— Наистина ли го приемаш сериозно? — попита неспокойно Ник. — Това е глупава шега. Кой ще иска да те убие?

Джейми вдигна рамене. Изглеждаше уплашен.

— Кой казва, че има нещо общо със… ти знаеш какво? Не може да си сигурен.

Лошото беше, че Ник бе абсолютно сигурен. Съмнителното произведение на изкуството несъмнено произхождаше от човек, ходил на нощна разходка в гробището на Еребус.

— Да не ме смяташ за идиот! — изфуча Джейми. — Какво друго би могло да бъде? Как мислиш, за каква „неприлична намеса“ става дума? Може би съм се оплакал в кухнята, че спагетите не са достатъчно солени?

— Добре де. Все пак мисля, че не бива да го приемаш сериозно. Това са глупости. Нищо повече! Някой иска да те уплаши и очевидно е успял. Според мен не бива да му обръщаш внимание.

Джейми го гледа продължително, преди да заговори отново.

— Ами Айша? Защо вчера изпищя на умряло? Ами момичето от седми клас? Зои? Какво е станало с нея?

— Нямам представа. Защо не я попиташ?

Джейми се усмихна горчиво.

— Направих го. Говорих и с двете. Поисках да разбера какво ги е уплашило. Сигурно знаеш какъв беше отговорът. Нищо. Останаха безмълвни като риби.

— Вероятно вече са наясно, че някой си е позволил груба шега.

— Не, Ник, страх ги е! Вчера открих двама души, изхвърчали от играта. Те също не искат да говорят. Поне засега не. Но според мен единият ще размисли. Надявам се да иде при мистър Уотсън, както му предложих.

„Моля те, не ми разказвай какво си предприел, помоли се вътрешно Ник, недей! Какво ще правя, ако Пратеника научи за разговора ни?“

Той се огледа трескаво. Ами ако някой ги подслушва? Не, масите наоколо не бяха заети, а учениците, които седяха по-далеч, разговаряха оживено.

— Виждаш ли! И ти страдаш от мания за преследване — почти извика Джейми. — Защо, за бога? Разкажи ми!

— Не викай! — ядоса се Ник. — Не страдам от мания за преследване. Ти просто не разбираш. Въпросът е много сложен и комплексен. Най-лошото е, че много лесно можеш да развалиш нещата и тогава ще е жалко. Сигурно затова някои хора реагират преувеличено, когато някой иска да им развали удоволствието.

— Удоволствие? — пошепна Джейми и тикна рисунката под носа му. — Това ли ти е удоволствието? — Той сгъна листа и го прибра отново в джоба на панталона. — Ще го дам на мистър Уотсън. Той е много загрижен от случилото се с Айша. Вече е говорил с няколко ученици, скоро ще се свърже и с родителите им. Може би тази гадна заплаха ще му помогне с нещо. Може да познае почерка.

— И ти започна да преувеличаваш!

Защо Джейми не иска да разбере, че всичко е само игра? Тъкмо защото от време на време се прехвърляха в реалността, беше още по-интересно. Омагьосващо. Но това изобщо не означаваше, че някой от играчите ще извърши нещо нередно.

— Искам да знам дали мога да разчитам на теб, ако играта загрубее — прошепна настойчиво Джейми. — Приятели ли сме още, или не?

— Разбира се, че сме приятели. Но според мен ти просто си изпаднал в паника. Някакъв идиот ти е написал заплашително писмо — и какво? Това е смешно. Ако дадеш рисунката на мистър Уотсън, той ще раздуе случката и ще си имаме ядове.

Джейми сложи ръка върху джоба на панталона си.

— Ако ядовете са за правилните хора, въпросът ще се уреди — заключи той и стана. Ала преди да си отиде, отново се наведе към Ник. — Защо не излезеш от играта? Сложи край и толкоз. Имам предчувствие, че те очаква нещо лошо.

Ник поклати глава.

— Не прави театър. Не е нужно. Иг… въпросът ме занимава. Доставя ми удоволствие. Това е приключение, не разбираш ли?

— Защо не смееш да ми кажеш открито, че става въпрос за компютърна игра?

Ник го погледна гневно, но остана безмълвен. Джейми не знаеше нищо за правилата, които го задължаваха да мълчи. Ако се бе съгласил да се включи в Еребус, ако бе започнал да играе, също щеше да се въодушеви.

— Емили също ще се радва, ако се откажеш. Днес ми го каза.

— Емили да продължава да си говори с Ерик — изскърца със зъби Ник. — И да не се занимава с моите работи.

Джейми издиша шумно.

— Майната ти, Ник — рече тихо той, обърна му гръб и си отиде.