Урсула Познански
Еребус (25)

25.

Пред сградата с номер 32 го чакаше някакъв тип. Изглеждаше повече от странен. Яркочервена брада, огненочервена дълга коса. Плитка на брадата, плитка на косата. Да, явно чакаше него, защото веднага щом го зърна, му махна зарадвано.

— Ти си Ник, нали? Дамата те описа много точно. Аз съм Спийди. Да вървим.

Той поведе госта по тясна стълба към втория етаж на къщата. Отвори зелена дървена врата и се усмихна широко.

— Влизай, какво чакаш? Какво ще пиеш? Има кола, бира и чай оолонг с женшен. Виктор твърди, че чаят помагал на мозъка. При него се получава.

Ник, който освен един кратък поздрав не бе казал нищо, помоли за чаша вода. Защо Емили го бе повикала тук? Къде беше тя?

Последва Спийди през претъпканата с вещи кухня и се озова в огромно помещение, изпълнено с многогласно бръмчене. Ник изброи 12 компютъра. Емили седеше в една ниша до прозореца пред своя лаптоп, със слушалки на главата, и съсредоточено се взираше в екрана.

— По-добре да не й пречим. Тъкмо стават сериозни неща — обясни Спийди. — Ела, ще идем при Виктор.

Ник с мъка се промуши покрай кулата от нахвърляни един върху друг технически уреди, зад която седеше дебеличък младеж, целият в черно. Вниманието на Ник веднага бе привлечено от страхотния екран: поне 40 инча диагонал. В момента ярколилав мъж гущер се биеше с чудовище, подобно на червей. Гущерът си служеше с меча с невероятна сръчност и правеше светкавични движения. Късите, дебели пръсти на играча хвърчаха по клавиатурата и водеха мишката прецизно, сякаш е скалпел. Огромният червей с дълги, остри зъби нямаше никакъв шанс. Храс — и бе разсечен на две половини. Предната, въоръжена със зъби, продължи да се бие, докато гущерът й отряза главата.

Спийди смъкна едната слушалка от главата на играещия.

— Ник пристигна!

— О, точно навреме! Ще поиграеш ли вместо мен?

— Разбира се. Впрочем Ник пие само вода.

— Дума да не става!

Младежът стана и се протегна. Стигаше точно до брадичката на Ник.

— Непременно трябва да опиташ моя чай. Аз съм Виктор.

— Радвам се.

— Ще отидем в съседното помещение, за да разговаряме на спокойствие.

Той нахлупи слушалките на главата на Спийди, който търсеше нови предизвикателства, и посочи изписаната с графити врата. Ник вече бе посегнал към бравата, когато се сети за нещо важно.

— Насечи червея на парченца — извика той на Спийди. — Насечи го хубаво, може да откриеш нещо във вътрешностите му.

Спийди вдигна палец и започна да реже падналия противник на шницелчета.

— Не бързай толкова — помоли Виктор. — Онзи може да забележи разликата. Спазвай моето темпо.

От гърдите на Спийди се отрони дълбока въздишка. Гущерът започна да сече по-бавно, но въпреки това се справяше сръчно като японски готвач на суши.

— Върви напред — каза Виктор. — Аз ще направя чай.

Зад вратата Ник откри три огромни дивана и също толкова малки масички. Нито една мебел не беше в тон с другите. Ник не беше особено чувствителен към подобни неща, но комбинацията от цветове му причини главоболие. Седна на най-грозния диван — маслиненозелена дамаска на жълти рози и сини платноходки, — за да вижда възможно най-малко от него. Виктор се появи много скоро с табла, която недвусмислено показа на Ник, че зад смесицата от стилове се крие система.

Викториански порцелан с теменужки или семейство Симпсън?

— След като ти си Виктор, ти предоставям викторианската чаша — опита се да се пошегува Ник и пое чашата, на която Хоумър се пъчеше над надписа „Опитите са първата стъпка към провала“.

Докато Виктор отпиваше горещ чай от тумбестата си чаша и въздишаше доволно, Ник имаше сгоден случай да го огледа отблизо. Прецени, че е 22 или 23-годишен. На пръв поглед изглеждаше по-стар — сигурно заради брадата. Истинска мускетарска брада с дълги, засукани мустачки и триъгълник на брадичката. Да, Виктор приличаше на Портос. Портос от „Готик“, защото носеше огромни обици с черепи, а на всеки пръст имаше поне по един пръстен — и тук черепите имаха парламентарно мнозинство, а змиите ги следваха по петите. За равновесие на шията му се люлееше самотен ангел.

— Изпий си чая — каза Виктор.

Ник опита поизстиналата течност и с учудване установи, че има прекрасен вкус.

— Емили ни донесе нещо наистина необикновено — заговори Виктор и отново отпи глътка чай. — Аз имам известен опит с компютърните игри, но никога не съм попадал на игра като Еребус.

— Нима тя ти я даде просто така?

— Не, разбира се. Съвсем по правилата, по време на третия ритуал. Аз съм нейният новак. — Виктор нави мустака си между пръстите и се засмя. — Наистина съм новак — играя едва от тази сутрин. — Поклони се тържествено и се представи: — Скуамато, мъж гущер. Исках да се нарека Броколи, но онзи мил гном в кулата заяви, че ще ме пребие със собствения ми бронзов щит. Никой няма право да подиграва Еребус, заяви гневно той. Хуморът явно не е силната страна на тази игра. — Виктор остави чашата и разпери ръце. — Затова пък е интерактивна като никоя друга. Боже, невероятна е!

— Да, знам, играта говори с теб — усмихна се меланхолично Ник. — Питаш я и тя дава логични отговори. Имаш ли представа как го прави?

— Никаква. Първо си помислих, че някой седи в централен терминал и говори като Пратеника или като онзи, мъртвия в началото. Но така не става. Емили каза, че играят много хора. Можеш ли да ми кажеш колко са горе-долу?

Ник се опита да си представи турнира, в който бе участвал. Макар да знаеше, че там не са били всички играчи.

— Триста… или четиристотин. Може да са и повече.

— Това потвърждава моята теория. Нужна е цяла армия пратеници и всеки трябва да помни всички поръчения, връзки и взаимоотношения. Компютърът запомня всичко това с лекота, недостъпна за човешкия ум, но не умее да води истински разговор.

Виктор си наля още една чаша чай и допълни чашата на Ник.

— Разкажи ми нещо за поръченията. Вчера Емили получи задача да наблюдава тринайсетгодишно момиче, което отишло да купи пиперлив спрей. Тя не познава момичето, то също не я познава. Вероятно е от друго училище. Пратеника й показал снимка на момичето, казал името му, посочил точния час на покупката и адреса на магазина. Направо да паднеш! Ти какви поръчения получи? Има ли нещо, което би могло да ни наведе на някаква идея за смисъла на играта?

Ник размишляваше трескаво.

— Не, за съжаление не. Първия път трябваше да пренеса кутия от Тотъридж до Долис Брук Виадукт. По-късно кутията се появи в нашето училище и се оказа, че вътре има пистолет. Втория път трябваше да снимам някакъв мъж и колата му. След това… поканих едно момиче на среща.

Виктор се засмя развеселено.

— Не звучи особено страшно. Имаш ли някакви подозрения каква е била целта на всички тези задачи?

— Не. Само за последното поръчение съм сигурен. Пратеника ми възложи да сложа дигиталис в чая на учителя ни по английски. Той смята, че Еребус е опасна игра, и се опитва да спре учениците да я играят. Спомних си как веднъж един от гномовете каза, че сме длъжни да се отнасяме към враговете на Еребус като към врагове… мисля, че точно това е, което играта си представя.

Виктор изглеждаше ужасно разстроен.

— Да сложиш дигиталис в чая?

Като че ли това беше най-осъдителното в поръчението.

— Не посмях да изпълня поръчението и изхвърчах от играта.

Ник се учуди на лекотата, с която призна за случилото се. Добре, че най-после каза на някого! Вече не му беше толкова тежко.

— Мислил ли си някога защо играта иска от вас толкова различни неща? — попита тихо Виктор.

Не, не беше мислил. Или поне не сериозно. Е, на няколко пъти си зададе подобни въпроси, особено когато трябваше да покани Брини и да се свре в онзи гараж, за да снима непознат мъж. Кой имаше полза от подобни поръчения?

Всеки път обаче беше бързал да изтласка тази мисъл на заден план. Това бяха просто задачи. Препятствия, които трябваше да преодолее, за да продължи напред.

— Мислех си, че това прави играта още по-интересна и увлекателна — отговори той и чувайки думите си, проумя колко невероятно звучат.

— Ако не ме лъже интуицията, играта кара своите играчи да функционират заедно като добре смазана машина. — Виктор също размишляваше усилено. — Един скрива нещо, следващият го взема и го носи на друго място. Един купува нещо, друг го следи и докладва, за да може играта да обмисли следващите си ходове. След като изслушах разказа на Емили, съм склонен да мисля, че всички играчи подготвят нещо, което никой не познава. Всеки е само мъничка частица от цялото. Едно камъче в голямата мозайка.

Виктор се засмя тихо.

— А сега се включих и аз и започвам да търся цялостната картина. И ще я намеря, каквото и да ми струва!

„Цялостната картина.“ За секунда в ума на Ник се появи нещо пъстро и голямо. Нещо добре познато, което изчезна, преди да добие очертания.

— Знаеш ли какво би ни помогнало? Искам да чуя още истории като твоята. Ако знаем какви задачи възлага играта, ще се опитаме да ги сглобим в едно цяло. Ще наредим пъзела и… — Виктор потърка ръце. — Може би накрая ще се окаже, че търсим светия Граал или нещо подобно, а?

Доброто настроение на Виктор беше заразяващо.

— Ще се опитам да измъкна информация от бившите играчи — обеща Ник. — Макар да се съмнявам, че ще проявят готовност да говорят. Когато те изхвърлят от играта, ти заповядват да мълчиш като риба.

— Струва си да опиташ. Междувременно ще открием тук малка изследователска лаборатория. Надявам се най-сетне да мина в следващото ниво. Блестящият ми Скуамато все още е единица. Чак ми се плаче.

— Изчакай да попаднеш в трудна ситуация. Когато си на път към ада, идва Пратеника и те спасява. Като ответна услуга трябва да изпълниш някакво поръчение, а то почти винаги ти носи поне едно ниво.

Виктор се удари по челото.

— Искаш да кажеш, че играя твърде добре, затова не напредвам? Но това е перверзно. Почакай, ще кажа на Спийди да забърка някоя каша.

Виктор изтича в съседната стая и скоро се върна широко ухилен.

— Спийди тъкмо се сражава с огромен скелет. Искаш ли да погледаме?

В стомаха на Ник се надигна старата възбуда. Да, разбира се, че искаше да гледа.

Застанаха на известно разстояние от Спийди, който си вършеше работата безупречно. Скуамато се стрелна напред, без да помисли за защитата си, и се нахвърли върху най-грамадния и най-силния скелет, чиято глава бе увенчана с корона. Не можаха да чуят какво се случи — Спийди беше със слушалки и само той чуваше шумовете, — но видяха как коланът на Скуамато посивя. Царят на скелетите го удари с все сила. Спийди парира лошо. Още един удар… и той вече лежеше в тревата с едва видими остатъци от живот на колана си, докато битката бушуваше около него.

Ник заби нокти в дланите си. Повечето воини, които участваха в днешната битка, му бяха непознати. Само за някои си спомняше от арената. Стоп! Ето го Сапуяпу! Значи е още жив? Това е чудесно. А малко по-назад се сражаваше Лелант — това не го зарадва особено. Ник претърси екрана и се улови, че търси Сарий. Ама че глупак! Глупаво е, че другото му Аз му липсваше така болезнено.

След минути битката приключи и всички зачакаха появата на Пратеника. Ник неволно отстъпи крачка назад, нарече се идиот и отново застана зад Спийди. Думите на Пратеника се появиха сребърни на черна основа — болезнено познато.

— Лелант се би като герой. Заслужава най-високата награда.

Елфът на мрака получи чувалче злато и щит, сияещ като звезда. Леко раненият Сапуяпу бе удостоен с три шишенца лечебно питие — необичайно много — и Ник се зарадва за него. Другите получиха дребни дарове и накрая Пратеника се обърна към Скуамато.

— Отначало се биеше като майстор, после изведнъж стана слабак. Това не ми харесва.

— Леле-мале! — прошепна Виктор.

— Съжалявам, но ми попречиха. Няма да се повтори — написа бързо Спийди.

— Надявам се. За твое добро. Ти си почти мъртъв. Ако останеш тук, ще умреш. Ако ме последваш, ще те спася. Какво е решението ти?

— Идвам с теб.

— Добре.

Пратеника вдигна Скуамато на коня и двамата препуснаха. Ник съжали, че няма как да чуе музиката, която обикновено придружаваше това препускане.

Следващото събитие беше предвидено: Пратеника отведе Скуамато в пещерата и сложи картите на масата. Ще му върне живота и ще мине във второ ниво, ако изпълни неговото поръчение.

— Точно в 19.00 ч. днес ще отидеш в Хайд парк и ще намериш Кавалри Мемориъл. Зад паметника са наредени бели пейки. Под третата отдясно ще намериш плик с адрес и няколко думи. Иди на посочения адрес и изпръскай думите върху стената на гаража. Искам да се получат хубави графити. След това снимай графитите и Еребус ще се радва да те посрещне във второ ниво.

— Това е безумие — промърмори Ник.

Спийди реагира съвсем правилно — престори се на изненадан.

— Май не ви разбрах. Това няма нищо общо с играта.

— Напротив, Скуамато. Има много повече общо, отколкото си мислиш.

— Значи говорите за истинския Хайд парк и за истинския Кавалри Мемориъл?

— Точно така.

— Ами ако не намеря нищо под пейката?

— Ще се върнеш тук и ще ми съобщиш. Но не ме лъжи, защото ще забележа.

Спийди размени поглед с Виктор, който изглеждаше необичайно смутен.

— Струва ми се, че поръчението не е съвсем легално — написа Спийди. — Ами ако някой ме хване?

Пратеника нахлупи качулката още по-дълбоко, но жълтите очи святкаха все така силно в мрака.

— Досега са те заловили само веднъж. Бъди по-внимателен и недей да хленчиш. Ще се видим, когато изпълниш поръчението.

Над Еребус падна черен мрак.

— Това е дяволска игра — прошепна задавено Виктор и махна на Ник и Спийди да отидат в съседната стая. Емили продължаваше да играе и явно беше в трудна фаза, защото всички чуваха трескавото тракане на клавишите.

— Какво иска да каже с това, че веднъж са те заловили? — попита стреснато Ник. — Какво си правил?

— Преди години възнамерявах да направя кариера като рисувач на графити — обясни Виктор. — Но как може Жълтото око да знае за миналото ми? Нищо не разбирам. Да, глупава ситуация. Той май знае, че предпочитам да мъкна щайги с плодове през цял Лондон, отколкото да ме изправят пред съда за повреждане на чуждо имущество.

— Според мен по-важно е друго! — намеси се възбудено Спийди. — Той не забеляза, че аз играя вместо Виктор. Просто се изненада, че накрая проявих несръчност.

— Да, този път се получи. Въпреки това няма да рискуваме повече. Играта е застрашително умна. Докато не знаем повече, ще играем на сигурно. И без това скоро ще те вкарам в играта съвсем легално. Ясно ти е, нали?

Спийди зарови пръсти в червената си коса.

— Надявам се да ме вкараш. Щом се стигне дотам, обади ми се. Сега трябва да се прибирам. Кейт ме чака.

След като Спийди си отиде, Виктор започна да отваря един след друг шкафовете с надеждата да намери старите си спрейове. Емили продължаваше да седи в нишата, напълно съсредоточена в играта.

Да си върви ли? Или да остане и да чака Емили? Ник седна на дивана и запрелиства едно от компютърните списания, натрупани на масичката. Все още не разбираше що за човек е Виктор. Тук ли живееше? Или това беше офисът му? А може би и двете? Какво работеше?

Нямаше смисъл да го разпитва точно сега, защото Виктор се бореше с планини от хартия, които заплашваха да напуснат шкафовете.

А с кого се бореше Емили?

Ник стана и отиде при нея. Приближи се тихо, за да не я стресне, и погледна към екрана. Хемера се движеше през нещо като тунел. Все още беше тройка, но вече разполагаше със здрав нагръдник и чудесен меч.

Пред и около нея тичаха познати фигури: Дризел, Фениел и Нуракс. Хемера бе попаднала в същия кръг, в който някога се движеше Сарий.

Тряс! Няколко наблъскани с документи папки се стовариха тежко на пода. Виктор бе нарушил чувствителното равновесие на натъпкания шкаф и сега съдържанието му си отмъщаваше. Вехта кутия за обувки се скъса и от нея се изсипаха стари пълнители за принтер.

Емили хвърли бърз поглед назад, но само след миг отново се съсредоточи върху играта. Вече бе излязла от тунела и сега стоеше под огромно дърво със златна корона. Под дървото бе запален лагерен огън и играчите разговаряха.

Нещо ново? Не, разговорът се въртеше около начините за намиране на кристали на желанията.

Един поглед към часовника показа на Ник, че е почти шест. По-добре да си върви. Виктор също ще трябва да тръгне скоро, за да стигне навреме в Хайд Парк.

Последните светлини на деня си играеха в косата на Емили. Двамата все още не бяха разменили нито дума, но Ник не се сърдеше — Емили не биваше да отклонява вниманието си. Но тя беше толкова красива — Ник не можеше да си отиде просто така. Трябваше да отнесе със себе си някакъв спомен. Щом не са думи, нека да е снимка. Той извади мобилния си телефон и снима Емили пред компютъра. Тя изобщо не го чу. Ник прибра телефона внимателно, като съкровище. Отсега ще носи снимката й постоянно до сърцето си.

Виктор най-сетне намери старите си спрейове.

— Дано не са се сгъстили прекалено много — мърмореше той, докато ги разклащаше.

— Тръгвам си — каза Ник.

— Добре. Не забравяй, че не бива да пращаш мейли нито на Емили, нито на мен. Не съм съвсем сигурен, но мисля, че играта има достъп до пощата ти. И за съжаление разбира какво пишем. Бъди нащрек.

Ник обеща да мисли за това. Казаното от Виктор продължи да занимава ума му през целия път до вкъщи. Дявол да го вземе, нима Пратеника четеше пощата му?

За да се успокои, Ник извади телефона и отвори снимката на Емили. Беше готов да целуне дисплея, но реши да изчака, докато остане сам.