Урсула Познански
Еребус (16)

16.

— Ник! Ник! Мили Боже, добре ли си? Събуди се!

Беше му много трудно да повдигне клепачите си, а още по-голямо напрежение му струваше да изправи горната част на тялото. Нещо се стовари с трясък върху плота на бюрото му — клавиатурата, която бе залепнала за бузата му. Ник хвърли ужасен поглед към екрана. Черен, слава богу!

— Тук ли си спал? На стола?

— Аз… ами… май да.

В устата му беше сухо, слепоочията му пулсираха болезнено.

— Виж какво, момче, да не би и ти да си станал пристрастен към компютъра? Какво, в името на всичко свято, си правил тук до среднощ?

Сечах краката на огромни паяци.

— Чатих. Беше весело и не забелязах кое време е. Много съжалявам, мамо, наистина. Няма да се повтори.

Майка му го помилва по косата.

— Как ще отидеш на училище? Сигурно си смъртно уморен. Защо правиш такива неща, Ник? Мислех си, че мога да разчитам на теб. Нужен ти е сън, Ники, знаеш, че училището е изморително…

— Нищо ми няма — прекъсна я решително той. — Ще си взема студен душ и съм готов.

Предложението да си остане вкъщи, скрито в потока от думи на майка му, звучеше много примамливо, но днешният ден не беше подходящ за това. Паяците го раниха на няколко места и накрая се наложи отново да приеме помощта на Пратеника. Като ответна услуга бе приел поръчение. Първо трябваше да го изпълни, а после щеше да играе. Освен това го човъркаше любопитство. Искаше да види Ерик и Емили. Да узнае какво става. Дали все пак не се е случило нещо.

Ник се огледа внимателно в огледалото в банята. Клавиатурата бе оставила по лицето му дълбоки следи. Кога е заспал? Спомни си какво поръчение бе получил и как бе търсил с парещи очи листче, за да си запише задачите. Вероятно след това е клюмнал върху клавиатурата.

Пусна гореща вода, после студена, после пак гореща, докато му се зави свят. От кухнята замириса на кафе и комбинацията с душ гел преобърна стомаха му. Май беше най-добре да си остане вкъщи. Не, свободните дни бяха скъпоценни. Сгъна листчето, върху което бе записал задачите на Пратеника, и го прибра в портмонето си. Намери фотоапарата и го пъхна в раницата. Изобщо не разбираше смисъла на задачата. Все едно. Ако я изпълни, ще мине в осмо ниво.

 

 

Споменът за желанието, което бе изрекъл, го придружаваше по целия път до училище. Ама че глупост! След няколко дни Пратеника ще го повика и ще го накара да си пожелае нещо друго. Трябваше да се подготви. Да си намисли нещо хубаво. Нещо смислено. Точно така. Няма защо да се притеснява.

С тази мисъл зави по улицата към училището и се учуди от тишината. Сякаш някой бе взел дистанционно и бе намалил звука до минимум. Пред сградата се виждаха отделни ученици и малки групички — както винаги, — но сякаш никой не говореше. По-точно разговаряха тихо. Ник забеляза две момичета от долните класове, които демонстративно чакаха встрани от входната врата и търсеха погледите на всички влизащи. Поведението им недвусмислено подсказваше: ние още го нямаме.

Под стария кестен с червеникаво оцветени листа стоеше Емили. Сама. Ерик го нямаше. Този факт накара сърцето на Ник да подскочи от радост. Я не ставай смешен. Това няма нищо общо с твоето желание. Нищо.

Всъщност Емили не беше съвсем сама. Говореше с Ейдриън. Малкият Маквай бе притиснал ръце към тялото си и говореше, без да я поглежда. Тя го слушаше, кимаше, после внезапно изтри очите си и му обърна гръб.

Ник едва устоя на желанието да се присъедини към тях. Знаеше, че ако го направи, двамата веднага ще прекъснат разговора си.

Междувременно едно от момичетата до вратата постигна успех: момче от училищния оркестър (доколкото си спомняше Ник, беше саксофонист) му махна да отиде при него. Каза му нещо, момичето кимна, той продължи да обяснява и след малко извади от джоба си плоско пакетче…

— Ник?

Тихият Грег се бе промъкнал зад него. Ник се обърна стреснато. Сърцето му отново се качи в гърлото. Защо днес непрекъснато получаваше сърцебиене?

— Трябва да ми помогнеш, Ник, моля те!

Долната устна на момчето трепереше леко. Трепереха и ръцете му, стискащи дивидито в оригинална опаковка.

— Снощи изхвърчах от играта. Но това беше грешка! Честно! Трябва да говоря с Пратеника, а ти трябва да ми копираш твоята игра, чуваш ли!

Ник неволно отстъпи крачка назад, но Грег го последва и му тикна диска под носа.

— Бях много напред, стигнах до…

— Не искам да го чуя! — извика вбесено Ник.

Няколко от стоящите наблизо ученици обърнаха глави към тях. Без да каже дума повече, Ник се запъти към входа на училището. Влезе в преддверието, но Грег го улови за ръкава.

— Казвам ти, че стана грешка! Направих всичко, което той поиска. Само дето малко закъснях и той веднага ме… — Грег прехапа устни. — Стана грешка, нали ти казвам! Моля те, копирай ми твоята игра. Моля те!

„Умря поради неточност“, помисли си потиснато Ник.

— Би трябвало да ти е ясно, че не мога — отговори тихо той. Онзи там не беше ли Колин? И не гледаше ли точно към тях?

— Правилата са ясни. Можеш да играеш само веднъж. Съжалявам.

— Да, да, знам! Но с мен стана грешка! С мен е различно! Виж, следващия път и аз ще ти помогна, знаеш, нали? Ако искаш, ще учим заедно по химия. Или ще ти платя копието. Ще ти дам 20 паунда! Добре е, нали?

Ник мълчаливо продължи пътя си. Да, Колин наистина ги наблюдаваше, небрежно облегнат на стената.

— Задник! — изкрещя изведнъж Грег, забравил кротостта си. — Гаден задник такъв!

Ник мина покрай Колин и бившият му приятел се ухили.

— Какво искаше Грег от теб?

— Изобщо не те засяга.

— По всичко личи, че не го е получил.

— Много бързо схващаш.

Трябваше да си остана вкъщи, каза си ядно Ник, когато стигна до шкафчето си. Нямаше представа какво да извади за първия час. Дали не беше учебникът по биология? Или по английски? Какъв ден беше днес?

Той се прозя и поздрави Айша, но тя не му отговори, дори не го погледна. Май и тя като него не си беше доспала. Няколко пъти не улучи ключалката на шкафчето си. Когато най-сетне отвори вратичката и посегна да вземе учебниците, отвътре се изсипаха цяла купчина книги и се пръснаха по коридора. Няколко ученици се закискаха подигравателно.

Айша остана неподвижна. Дори не направи опит да събере нещата си.

— Ехо! — повика я Ник. — Да ти помогна ли?

Тя поклати глава и бавно се наведе да вдигне първата книга. Само че не се изправи, а остана клекнала на пода, притиснала книгата до гърдите си. Раменете й се разтресоха.

— Лошо ли ти е? — попита тихо Ник, но пак не получи отговор и се огледа за помощ. Къде бяха съучениците им? Джейми например? Или Брини, която винаги беше наблизо?

Не знаейки какво друго би могъл да направи, Ник събра учебниците и ги нареди в шкафа на Айша.

Рашид мина покрай тях, прозявайки се, и без да удостои Айша с поглед, сложи учебника по биология подмишница и се отдалечи по коридора.

Значи имаха биология. Ник за последен път потърси погледа на Айша, но очите й бяха затворени. Потиснат, но и облекчен, той намери нещата по биология и забърза след Рашид.

Трудно му беше да остане буден, много трудно. Ник опря брадичка върху лявата си ръка и се загледа втренчено напред, към дъската. Скоро от очите му потекоха сълзи. Само да не гледа надясно, където седеше Грег и го пронизваше с поглед. Нито пък наляво, където Емили и Джейми седяха на един чин и през цялото време си шепнеха. Айша също беше тук. Изглеждаше по-спокойна. Слава Богу!

Ако затвори очи, може би ще престанат да парят. Само за малко. О, това е добре. Много добре. Така трябва…

Болезнен удар в ребрата едва не го изхвърли от чина.

— Не заспивай, идиот такъв — изсъска Колин. — Не бива да правим впечатление, забрави ли?

— Какво? Не…

— Млъквай и се овладей!

— Ако още веднъж ме удариш, ще ти се случи нещо, разбра ли?

Колин се ухили подигравателно.

— Да, мадам.

Ник стисна зъби и издържа не само този час, а и следващия. През междучасието се нареди на дългата опашка пред автомата за кафе. Някой го помилва по гърба. Той се обърна и Брини моментално залепи влажна целувка върху бузата му.

— Вчера беше много хубаво — пошепна тя.

— Да. Хубаво — Ник се прозя демонстративно. Дано Брини отдаде липсата на въодушевление на умората. Въпреки това усмивката й изтъня.

— И ти ли имаш спешна нужда от кафе? — попита Ник, стараейки се да намери безобидна тема, но така и не получи отговор. Ужасяващ писък прикова вниманието на всички присъстващи.

Обкръжена от нарастващ брой ученици, Айша стоеше в средата на залата и се притискаше към Емили. Пред двете момичета стоеше Ерик Ву. На лицето му бе изписано пълно слисване:

— Не ме докосвай! Никога вече! — изпищя Айша.

Ник се отказа от кафето и си проправи път през навалицата като лекар, бързащ да стигне до мястото на злополуката. Устата му бе пресъхнала.

Айша зарови лице в рамото на Емили и се разхълца.

— Сигурна съм, че се лъжеш — прошепна Емили и помилва Айша по главата, при което, без да иска, размести кърпата й. — Сигурна съм, че е бил някой друг.

— Не. Не беше друг. Той беше. След литературния клуб пожела да ме изпрати до метрото и каза, че било по-добре да минем през парка, да подишаме чист въздух… — Айша захълца още по-силно.

Емили се опита да намести кърпата на Айша, но пръстите й трепереха толкова силно, че скоро се отказа.

— Той… той разкъса блузата ми… и ме опипа… навсякъде… — Айша говореше на пресекулки. Нави ръкава и показа синьо-червено петно на лакътя. — Ето, виж! — Гласът й се пречупи.

Ник захапа долната си устна, за да изпита истинска, силна болка. Това няма нищо общо с мен. Разбира се, че не. Не толкова бързо.

— Това не е вярно! — извика Ерик. Лицето му бе станало смъртно бледо, клатеше глава като автомат.

— Видях ви да си тръгвате заедно — обади се Рашид.

— И аз — присъедини се към него Алекс.

Емили се обърна към двете момчета и ги огледа с присвити очи.

— Интересно. Вие не сте в литературния клуб.

— Е, и? Човек може да остане по-дълго в училище и заради други неща — отговори спокойно Алекс.

Емили премести поглед от Алекс към Ерик и хълцащата Айша.

— Тя лъже! — извика Ерик.

Айша го изгледа унищожително.

— Всички мъже казват така!

— Какво казват мъжете? — Мистър Уотсън разбута тълпящите се около Айша ученици и на минаване бутна в ръцете на Алекс малък термос и наченат сандвич. — Какво се е случило, Айша? — Сложи ръка на рамото й, но тя се отдръпна като опарена и се притисна още по-силно до Емили.

— Не ме пипайте!

— Извинявай, няма да се повтори. Моля учениците да се приберат по стаите. Следващият час ще започне само след секунди.

Никой не се помръдна от мястото си. Само Ерик направи крачка напред.

— Айша твърди, че вчера съм я отвел в парка и съм я… опипвал. Показа синьо петно на лакътя си и твърди, че е от мен. Нито думичка от това не е вярна!

Айша отново изпищя.

— Той се опита да ме изна… да ме изнасили! Скъса полата ми, свали ме на земята…

— Не мога да си представя, че в това има нещо вярно — пошепна Емили. Предпазливо, но решително тя отдели вкопчените пръсти на Айша от тениската си и застана на разстояние от плачещото момиче. Айша, лишена от закрилата й, клекна на пода и скри лицето си в ръце.

Не исках това. Ник заби нокти в дланите си. Ръцете му бяха студени като лед. Не биваше да стане така. Не исках това. Нямам нищо общо с тази сцена. Не искам да имам!

Ами ако беше вярно? Ами ако Ерик наистина е нападнал Айша и Пратеника е научил още снощи? Това обясняваше защо толкова лесно се съгласи да изпълни желанието му.

Мистър Уотсън най-сетне успя да овладее изненадата си.

— Това е много сериозно обвинение, Айша.

— Нито една дума не е вярна, кълна се! — В гласа на Ерик прозвуча диво отчаяние. — Това е безумие!

— Във всеки случай няма да се обясняваме пред толкова хора — каза мистър Уотсън. — Айша, Ерик, елате с мен.

Двамата го последваха, стараейки се да вървят на разстояние един от друг.

— Според мен тя лъже!

— Защо й е да лъже?

— Ерик е много потаен. Отдавна съм го казала.

— Харесал си е туркинчето, какво толкова!

— Я не говори глупости! Онази лъже.

— Сексскандал в училище! Супер!

— Дали Уотсън ще повика полиция? Отдавна не са идвали.

Ник слушаше разговорите, но през цялото време не изпускаше Емили от поглед. Тя стоеше на същото място, потънала в мисли, и мачкаше мокрото петно на рамото си.

„Би трябвало да отида при нея, каза си Ник. Да й кажа нещо. Да я утеша.“

Ала преди да събере смелост за първата стъпка, видя как Джейми отиде при Емили и й каза нещо. Двамата си размениха още няколко думи и се запътиха към стълбището.

Следващия час имаха математика. Само това му липсваше! Е, поне си спомни какъв ден е днес. Вече не усещаше умора. Представлението на Айша имаше по-голям ефект от двойно еспресо.

 

 

В обедната почивка Джейми го издебна пред столовата.

— Как си?

Брей! Първото нормално изречение на Джейми от няколко дни. Това беше капан, със сигурност.

— Добре съм, а ти?

— Загрижен съм — отговори Джейми и лицето му помрачня. Челото му се набръчка. — Тази история с Ерик… Как мислиш, какво е накарало Айша да му причини това? Той е напълно отчаян. Мистър Уотсън го изпрати вкъщи.

Ник с мъка потисна импулса да побегне.

— Какво я е накарало да го обвини? Дай да помислим… Може би това, че Ерик се е опитал да я изнасили?

— Ти самият не вярваш в това, което казваш.

— А пък ти вярваш, че Айша просто е решила да го накисне! Видя ли я как ревеше? Ами синьото петно?

— Според мен някой има интерес да обезвреди Ерик — отвърна тихо Джейми. — Той не е фен на вашата игра, нали знаеш?

— Ти си слабоумник! — Ник го бутна и се опита да влезе в столовата. — Откакто получи писъмцето с надгробния камък, страдаш от мания за преследване.

Той грабна една табла, но като усети ръката върху рамото си, се обърна. Джейми го бе последвал. Изглеждаше така, сякаш ей сега ще се разреве.

— Знаеш ли какво се е случило? Някой е скрил в училищния двор пистолет и патрони. Зад контейнерите за боклук. Директорът заяви, че не е възможно да е ученик, но той просто не иска да си създава ядове, нали разбираш?

Ник получи порция риба и картофи. Блудкави и сигурно безвкусни.

— Умният Джейми обаче е на друго мнение, нали? — изфуча той и тресна бутилка кола върху таблата си. Няма да говори повече с Джейми.

— Умният Джейми смята, че стават лоши неща — гласът на приятеля му прозвуча подчертано спокойно. — Говорих с мистър Уотсън и той каза, че ако е бил професионалист, е щял да скрие оръжието по-умело. А той просто го е пъхнал в стара кутия от пури и го е хвърлил зад един контейнер.

— О! Явно мистър Уотсън в действителност е доктор Уотсън. А пък ти си Шерлок Холмс. Остави ме на мира, Джейми. Не се занимавам с пистолети, нито пък с изнасилвания.

— Освен това върху кутията за цигари бил изписан някакъв код, а може би и послание — продължи все така спокойно Джейми. — Това е характерно за вашата щура игра. Няколко цифри и някаква дума… галаксис… не, не точно, но нещо подобно.

Тряс!

Ник се уплаши от трясъка не по-малко от останалите ученици в столовата. Не бе забелязал, че е изпуснал таблата.

Галарис.

Точно така. Кутията от пури, цифрите, които даваха рождената му дата. О, не, моля, не!

Кутията беше тежка, предметът в нея по-скоро малък… Може ли да е имало пистолет? Да, сигурно.

— Защо не внимаваш? — развика се готвачката. — Ама че гадост! Сам ще си я почистиш!

— Разбира се — отговори с треперещ глас Ник и пое метлата и лопатката, които тя му подаде. Усещаше пронизващия поглед на Джейми в тила си, но за нищо на света нямаше да се обърне.

Пистолет? Защо им е пистолет? Защо Пратеника го накара да скрие пистолет под виадукта Долис Брок?

— Ти знаеш нещо — проговори Джейми близо до ухото му.

— Не. Нищо не знам.

Дали някой не го е снимал? Дали някой не го е снимал и с Брини в кафенето? Ник събра разпилените картофи, но продължи да мете пода. Нямаше сили да стане. Пред очите му танцуваха черни точки.

— Нали те видях, Ник. Уплаши се до смърт. Ти знаеш нещо.

— Млъквай! — процеди ядно Ник и се изправи с мъка. Черните точки се вплътниха и образуваха лепкава, непроницаема стена. Той връчи лопатката на готвачката и се облегна тежко на стената.

— Ела, ще отидем при мистър Уотсън. Ти можеш да хвърлиш светлина върху случката. Ще видиш, после ще се почувстваш по-добре. Тук става нещо гадно, повярвай ми!

— Затвори си проклетата уста! — изкрещя Ник.

Емили, Ерик, пистолет, Айша, Галарис… твърде много. Как да се отърве от тази каша? Миризмите в столовата преобръщаха стомаха му. Ако не излезе, ще почне да повръща пред цялата тълпа. Ако има негова снимка и ако някой я изпрати на директора, край с училището. Веднага ще го изхвърлят. Без нито минута колебание.

Ник изскочи от столовата като подгонен. По пътя си блъсна няколко души, но не чу възмутените им викове. Намери отворен прозорец и протегна глава навън. Чист въздух. Най-сетне!

Трябваше да помисли. Дали да не говори с Пратеника? Той ще се зарадва, че получава информация. Може би ще му обясни какъв е случаят с пистолета. Но първо трябва да изпълни поръчението. Абсолютно безсмислено поръчение.