Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Erebos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016 г.)
Разпознаване и корекция
cherrycrush (2016 г.)

Издание:

Автор: Урсула Познански

Заглавие: Еребус

Преводач: Ваня Пенева

Език, от който е преведено: немски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австрийска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Валери Манолов

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Нина Ганева

ISBN: 978-954-660-123-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3550

История

  1. — Добавяне

12.

Навън беше тъмно, от дневната гърмяха вечерните новини. Ник разтърка пулсиращите си слепоочия.

Сарий бе превърнал в злато всичките си богатства, включително камата на Лелант, която му донесе изненадващо много. После отиде в „Последното прерязване“, но Атропа го изхвърли без всякакви обяснения. Сарий попита защо, но тя категорично отказа да отговори. Над Белия град бавно се спускаше нощ. Навсякъде палеха факли и кошове с въглени. В света на Еребус нощта е многообещаващо време. Нощта е времето на Пратеника. Засега обаче той не се мяркаше никъде. Очите на Ник пареха, сякаш бе плувал часове наред в силно хлорирана вода. Вероятно се бяха зачервили като рубините върху камата на Лелант.

Почивката наистина беше добра идея. А яденето беше още по-добра идея. Ще стане от компютъра и ще отиде в кухнята. Майка му сигурно вече е сготвила нещо. Ник се взираше в екрана: улиците на града, елфическото му Аз. Нямаше сили да се откъсне. Някой му подсказваше, че всеки момент ще се случи нещо. Нападение на орки, поръчение от Пратеника, търсене на нещо, загадка. Ако сега се изключи, ще пропусне нещо интересно.

И все пак… защо да не спре за един час? Един час, за да хапне, да каже няколко мили думи на майка си и баща си и… да отиде до тоалетната. Едва сега му стана ясно, че отдавна се стиска и се е изкривил на една страна, за да намали натиска върху мехура си.

Хайде, стани! Не, първо трябваше да затвори програмата. Къде да съхрани играта и да излезе? Досега никога не го беше правил. Играта сама го изхвърляше или му заповядваше да направи почивка. Той никога не я напускаше по своя воля. Вероятно това изобщо не беше предвидено.

Ник прецени възможностите си. Би могъл просто да изключи компютъра, но това е рисковано. Ако Пратеника не го одобри, може да му отнеме извоюваните с толкова мъка нива. Или да му стори зло.

Другата възможност беше да остави компютъра включен и да изключи само екрана. Тогава Сарий ще си остане на улицата и всяка жалка единица ще може да му отнеме богатствата. Не е добра идея.

Ник имаше чувството, че ще се пръсне. Трябваше веднага да отиде до тоалетната. Най-добре да скрие Сарий на сигурно място, но къде?

Идеята дойде внезапно — нали беше наел стая! Елфът се втурна по нощните улици на Белия град, сякаш го гонеше лично Опуления. Дано само не обърка пътя! Спомняше си тясна стълба вдясно от пекарница, която се изкачваше към неговата улица. Но къде беше проклетата стълба?

Сарий продължи да тича. Синята линия на издръжливостта се скъси значително — защо, след като вече беше шестица? Ако не се ориентира бързо, ще се наложи да остави Сарий и да отиде в тоалетната. Само не тук, в този тъмен ъгъл, където се мотаеха подозрителни фигури.

Пекарницата. Стълбата. Най-сетне! Сарий прескочи прага на странноприемницата и изкачи скърцащите стъпала до стаята си. А сега бързо да изключи екрана. Готово.

Ник скочи и се втурна към тоалетната като подгонен от глутница кучета. Едва успя да стигне навреме.

— Ей, Ник! — извика баща му от дневната. — Ако още веднъж треснеш вратата, ще ти се случи случка!

 

 

Майка му поднесе зеленчукова лазаня с тофу вместо месо, но този път Ник не се оплака. Въобще не усещаше вкуса на яденето. Родителите му разговаряха за филма, който бяха гледали, и се задоволяваха с „ммм“ или „аха“ от негова страна. Затова пък останаха много учудени от количествата храна, които погълна синът им. Самият той се учуди, докато не се сети, че не е хапвал нищо от закуска.

Сега обаче трябваше да бърза. Бе оставил Сарий сам в странноприемницата, без защита и онлайн. Ами ако избухне пожар? Или го нападнат? Ами ако Лелант е тръгнал да го търси?

„Трябваше да изключа интернета, каза си Ник. Макар да нямам представа какво ще се случи. Дали гномите ще ме обадят на Пратеника?“

Натъпка последната хапка в устата си и скочи.

— Много ти благодаря, беше страхотно! — Усмихна се на майка си, тя се усмихна в отговор. Всичко беше наред. Само да не беше баща му!

— Не ми казвай, че пак отиваш да учиш. Няма да ти повярвам.

— О, не, днес учих достатъчно. — Ник се прозя демонстративно. — Ще почета малко и ще си легна. Напълно съм изтощен.

— Последния път, когато си легна по това време, беше на осем години.

— Нали ти казах, че преди това ще почета! — отвърна Ник по-разгорещено, отколкото възнамеряваше. — Извинявай, татко, но химията е ужасно дразнеща.

Баща му промърмори нещо неразбрано и се наведе над чинията си. Ник не го попита какво е казал. Трябваше да се погрижи за Сарий.

 

 

Луната, която влиза през прозореца на странноприемницата, се смалява също като луната над Лондон. Но Лондон е много далеч.

Сарий лежи на леглото, скръстил ръце под главата и устремил поглед в тавана. Очевидно някой му е донесъл писмо. Жълтият печат върху плика е с формата на око. Преди да отвори писмото, Сарий проверява вещите си и успокоено установява, че всичко е налице. И златото, и лечебното питие.

Отваря писмото и чете с нарастващ гняв:

Другите заминаха. Имахме нужда от теб, а ти отказа да помогнеш. Разочарова ни, Сарий. Надявам се, разбираш, че небрежността ти няма да остане без последствия.

Писмото е подписано с жълто петно с формата на око — повече не е необходимо. Сарий се е провинил.

В момента, когато оставя писмото, свещникът на масата угасва, в следващия миг угасва и луната. Светът на Еребус става мрачен и безмълвен. Сарий е изключен. В продължение на няколко ужасяващи секунди си мисли, че е завинаги. Не, това са глупости, днес се би страхотно. Пратеника казва, че търси най-добрите от най-добрите. Сарий би могъл да стане един от тях. Знае го. Чувства го.

 

 

Зеленчуковата лазаня тежеше ужасно в стомаха му. „Ако беше ял по-малко и по-бързо, нямаше да пропуснеш съобщението. Дяволите да те вземат!“ Ник се взираше в черния екран. Каква гадост! Но както винаги мракът остана неумолим и не реагира на рестартиране, молби и проклятия.

Къде ли са сега другите? Дали и Лелант е с тях? Дали тази нощ отново ще го надмине? По дяволите, по дяволите! И всичко това само защото не знае как да направи пауза.

Провери пощата си, но не намери нищо, което да подобри настроението му. Повече по навик, отколкото поради вътрешна потребност отвори страницата на Емили в девиантарт и намери ново стихотворение.

Нощ

 

В моето легло

стоя на пост

зад палисада

от възглавници и одеяла.

С широко отворени очи

се взирам да видя шепнещи същества,

които се боят от дневна светлина,

тъмни близнаци на моите мисли.

С протегнати ръце

опипвам за нещо познато,

но не намирам дори себе си.

Само мелницата в главата ми трещи

равномерно, неразбираемо, лудо,

и аз се моля за примирие

между деня и нощта,

за песъчинки в очите

и за първата светлина на утрото,

бледа като теб.

В стихотворението имаше нещо, което за малко отклони Ник от лошото му настроение. То го накара да мисли, че може би трябва да поговори с Емили. Например да я попита дали е добре и има ли проблеми. Помисли малко и отхвърли тази идея. Двамата не се познаваха достатъчно добре. Само ще се изложи.

Здрасти, Емили, реших набързо да те попитам дали си добре. Дали имаш… проблеми.

Нямам проблеми. Откъде ти хрумна?

Ами защото прочетох стихотворението ти…

Така ли? Къде?

В девиантарт.

Виж ти. Откъде знаеш никнейма ми?

Ами… веднъж чух как разговаряше с Мишел. Съжалявам. Честно.

И аз съжалявам. Не се приближавай до мен, Ник. Нито в интернет, нито в реалния живот.

Да, точно така щеше да се случи. Може би стихотворението беше чисто изкуство и нямаше нищо общо с вътрешния живот на Емили.

Ник бутна мишката така силно, че тя се плъзна по цялото бюро. Защо пък да не опита да стартира Еребус? Бяха минали десет минути, може би Пратеника смята, че това е достатъчно наказание. А може би иска да види дали Ник е достатъчно упорит и ще се опита да влезе отново.

Не се получи нито при първия и втория, нито при петия и шестия опит. По дяволите! Наистина не е честно. Вечерта му беше развалена. Единствената светла точка беше смаяното лице на баща му, който намина да види как е синът му и наистина го завари да чете.

 

 

21:34 — възвестяваха светещите червени цифри на радиобудилника. Преди десет минути Ник бе решил да си легне. Най-добре да се наспи хубаво, защото утре може да се представи добре и да играе през цялата нощ, за да навакса пропуснатото.

Втора възможност: да се престори на болен и да забрави за училището. Беше готов да се обзаложи, че Колин е постъпил точно така. Също и Хелън, Джеръм, Алекс и… ами, вероятно и всички останали.

Ник обаче знаеше, че няма да си остане у дома, не и утре. Това щеше да е първият му ден в училище, след като Брини му даде диска. Утре ще гледа на съучениците си с други очи. Ще види своите противници от плът и кръв. Ще поговори с Колин и ще го попита кой зад коя фигура се крие. Много му се искаше да разбере кой е Лорд Ник.

Много искам да знам какво правят сега. Нищо чудно да участват в най-прекрасното приключение. Без мен. Дявол да ги вземе!

Ник се завъртя на лявата, после на дясната страна, но сънят не идваше. Едва затворил очи, пред вътрешния му взор започваха да преминават битките от изминалия ден: Опуления размахваше жезъла и вървеше заплашително към него, Ксохоо бе извлечен за краката от арената, по пясъка останаха кървави следи.

Ник въздъхна тежко и скръсти ръце под тила. Часовникът показа 22:13 ч. Обикновено по това време вече спеше, но днес беше буден като никога. Как ли се справя Ксохоо с мисълта, че е изгонен от играта? Дали утре ще го познае? Дали е от неговото училище? Вероятно не всички воини от Еребус бяха от неговото училище. Разбира се, че не. Ама че глупава мисъл. Ник отново затвори очи.

Колко хора се бяха събрали днес на арената? Около 40–50 елфи на мрака, трийсетина вампири, двайсетина джуджета. Колко ли бяха варварите? Горе-долу двайсет. Вълците единаци бяха малко по-малко, може би петнайсетина. Да, толкова. Броят на котките и гущерите беше почти същият. Да не забрави тримата човеци. И така, общо бяха 160–170 души. Доста хора, но съвсем малко, ако ги сравни с участниците в други подобни онлайн-игри. От друга страна обаче… възможно беше не всички играчи на Еребус да са събрани на арената. Но все пак по-голямата част. Ами ужасния Вътрешен кръг? Шампионите. Дали Дризел е успял да свали противника си от златния подиум? Ник се засмя злобно. Сигурно не. По-вероятно е да е получил някой и друг здрав удар. Пада му се.

22:21 ч. Дали да опита още веднъж? Може пък да са вдигнали анатемата от главата му. И без това няма да заспи, ако не опита поне още един път.

Щракна нощната лампичка, отиде до компютъра и го включи. В гърдите му бе заседнала буца. Я не се нервирай, идиот такъв.

Кликна два пъти върху червеното Е. Нищо. Още веднъж. Пак нищо. Без много да му мисли, Ник влезе в Гугъл. Трябва да научи повече за играта, за да намери начин отново да я включи. Все още не разбираше как Пратеника е научил за първия му опит да се информира. Ако опита втори път, сигурно ще го ядоса още повече.

Поддавайки се на някакъв внезапен импулс, Ник влезе в Амазон. Неговата игра беше пиратско копие, но сигурно имаше оригинал. Написа в графата за търсене „Еребус“ и натисна ентър, почти очаквайки на екрана да запламти ново предупреждения и да освети тъмната му стая.

Лоша идея, Сарий. По-точно казано, глупава идея. Смъртоносна идея.

Амазон му предложи поредица от дискове с оперни записи. „Орфей и Евридика“ в различни варианти. Защо, за бога? О, ясно, причината беше в арията Chi mai dell’Erebo — каквото и да означаваше това. За съжаление това не му помагаше ни най-малко. Игра със заглавие Еребус не съществуваше. Нямаше даже предизвестия за появяването й. Как тогава се разпространяват копия? Кой притежава оригинала?

Ник разгледа обложките на дисковете. Повечето бяха части от картини и му напомняха за нещо. Трябваха му няколко минути, докато се сети за какво. Напомняха му за Опуления.

22:57 ч. Крайно време е да си легне и да заспи. Щом не може да играе, поне да спи — чувстваше се изцеден.

Игра, която не се купува. Игра, която говори с теб. Игра, която те наблюдава, възнаграждава те, заплашва те, дава ти задачи.

„Понякога си мисля, че е жива“ — бе казал Колин. Да, той не беше кандидат за Нобелова награда, но не беше и наивен. О, по дяволите! Играта не би могла да е жива. Само че беше необикновена. Твърде необикновена.

 

 

Сарий лежи на пода. Лорд Ник се е надвесил над него и се хили с добре познатото си лице.

— Аз бях преди теб — казва той. — Ти си само един малък лигльо. — И показва на Сарий торба, пълна с глави: на Джейми, Емили, Дан и брат му. — Избери си една от тези. Нима искаш цял живот да се движиш с тази елфическа муцуна?

Сарий мрази Лорд Ник. Иска да скочи и да извади меча си, но не може да се движи. Освен това е тъмно като в гробница.

— Какво ще кажеш да се бием? — успява да попита той след мъчителни усилия. — Ще се бием за две нива. Но първо ме пусни да стана.

— Нива? Нямаш шанс, Сарий. Ще се бием за години. Десет години от живота ти, какво ще кажеш?

Сарий изведнъж осъзнава, че за първи път чува гласа на противника си. Защо така? И защо иска години от живота му? Сигурно не говори сериозно. Така не става. Тази мисъл го плаши.

— Не искам. Лош залог.

Собственият му глас звучи плачливо и е висок като на момиче.

— Е, добре — смее се Лорд Ник и хвърля торбата с главите. — Тогава излизаш от играта.

Приковава Сарий към земята като пеперуда и Сарий пищи от болка, защото не иска да умре…

 

 

Ник се събуди от собствения си вик. Сърцето му биеше силно, сякаш бе тичал. Мракът на съня все още го обгръщаше. Може би все още не се е събудил?

Ето го часовника! Какво щастие! 03:24 ч. Ник се отпусна на възглавницата и се постара да диша равномерно. Болезнените викове още отекваха в главата му. Дано е викал само насън. Дано да не е събудил цялата къща.

Слава богу, жилището остана тихо. Родителите му не дотичаха в стаята на сина си, уплашени от нощните му викове. Какво щастие!

Ник затвори очи, но веднага ги отвори. Страхуваше се да заспи отново. Нищо чудно Лорд Ник да му сервира още една торба с глави и няколко удара с меча.

По-добре да отиде до тоалетната. Излезе в коридора, стараейки се да стъпва безшумно. Опита се да си спомни гласа на Лорд Ник, но не можа да го познае. Никой от хората около него нямаше такъв глас.

Защо не можем да разговаряме на живо, докато играем? Да си говорим истински, както в другите онлайн-игри?

Отговорът беше налице, дори в този нощен час: защото никой играч не бива да познава другите. Защото никой не бива да знае с кого в действителност общува или се бие. Но дали всички пазят тайната?

Ник пусна водата съвсем тихо и се промъкна обратно в стаята си. Чувстваше се съвсем бодър. Никаква умора. Ще опита да влезе в света на Еребус. Ако успее, след няколко часа ще отиде на училище напълно спокоен.

В пълната тишина на нощта шумовете, които издаваше компютърът, го плашеха. Дори само скърцането на твърдия диск и бръмченето на вентилатора можеха да събудят родителите му.

Кликна върху червеното Е без особени очаквания и остана поразен, когато светът на играта се отвори пред него без никакво бавене. В сърцето му пламна надежда.

 

 

Сарий вече не е в стаята си в странноприемницата. Намира се в някаква гора. Почти както в началото, когато още нямаше име. Гората е тъмна, а той е сам. Във въздуха се носи тиха музика и звукът възвестява наближаващо зло.

Между дърветата се вие тясна пътека. Почти не си личи в мрака. Сарий върви смело през непознатата гора и скоро стига до полянка.

Веднага му става ясно къде е попаднал. На гробище, оградено с желязна ограда. Ярката луна осветява надгробните камъни. Някои са изкривени, други са обрасли с бръшлян. Сякаш чакат нещо.

Иска му се да избяга, но въпреки това излиза на полянката. Чуват се виковете на нощни птици. Музиката се засилва и женски глас запява меланхолична мелодия без думи.

Сарий пристъпва към първия надгробен камък и чете надписа:

Аврора, жена котка, умря от липса на внимание.

Аврора? Само след секунди образът й изниква в паметта на Сарий: ранената жена котка в лабиринта, зад нея скорпионът с вдигнато жило. Тя не го видя, не го чу. Сарий го прогони, но жилото му вече я бе проболо. Не знаех, не тя ще умре. Мислех си, че Пратеника…

Какво означава „липса на внимание“ — че тя не е била достатъчно бдителна, или че той не се е погрижил за нея? На паметника не пише нищо повече. Сарий продължава към следващия, опитвайки се да потисне угризенията на съвестта.

Рабелар, елф на мрака, умря поради бъбривост.

Името не му е познато. Но бъбривостта явно често е ставала причина за смърт. Нейна жертва са станали вампирката Хармалия и варваринът Вахокс.

Жалейните песнопения звучат все по-потискащо. Пред вътрешния взор на Сарий застава образът на жена, коленичила на земята и скрила лице в ръцете си. Тялото й леко се поклаща. Лицето й е закрито от черно було и гласът й идва сякаш от много дълбоко…

Сарий разтърсва глава, за да прогони този образ на мъката, и продължава. Търси определен гроб. Спира пред последващия.

Каскаар, вампир, умря като предател.

Камъкът е изкривен. Някой е нарисувал над надписа грозна муцуна.

Тревата шумоли под стъпките на Сарий. Продължавай.

Огалфур, джудже, умря поради мързел.

Береналис, елфа на мрака, умря поради бъбривост.

Джулиано, човек, умря поради непослушание.

Троябас, вампир, умря поради невнимание.

И най-сетне:

Ксохоо, елф на мрака, умря поради неумение да се владее.

Колко се надяваше да не е така… Значи Ксохоо наистина е мъртъв. Жалко, много жалко.

Мракът и хълцащият женски глас, фактът, че никой, освен него не тъгува за Ксохоо, всичко това става непоносимо.

Сарий се отделя с мъка от надгробния камък и продължава.

Еърди, елфа на мрака, умря поради любопитство.

Май и аз съм заплашен от такава смърт, мисли си горчиво Сарий и неволно ускорява крачка, за да обходи редиците по-бързо.

Йастабан, вълк единак, невнимание.

Груналфия, жена джудже, любопитство.

Ругор, джудже, мързел.

Гроток, варварин, непослушание.

Стига толкова, мисли си Сарий. Явно не го очаква приключение. Няма да се бие. Гробището му вдъхва ужас. Има чувството, че от земята ще се подадат мъртви ръце и ще го сграбчат за краката. Иска да се махне оттук.

Престава да чете надписите. Вече не го интересува има ли и други познати — макар че би се зарадвал да види имената на Дризел и Лорд Ник.

Иска да си отиде, но не може. Вижда съвсем ясно високата порта от ковано желязо, през която трябва да излезе, но зад нея е тъмната гора. Непозната гора. Сигурно на мили от Белия град.

Вятърът се засилва и донася нови шумове. Клоните на дърветата се поклащат и сякаш го викат. Или може би го гонят? Откъде да знае? Иска му се да клекне и да скрие лице в ръцете си, но е сигурен, че някой го наблюдава.

Умря от страх. Само от страх. По дяволите, така не става. Трябва да се овладее. Да не позволи на мрака и отчаяната мелодия да го погълнат. Да намери изход. Най-добре да стигне до портата.

Запътва се към портата. Обикаля покрай още гробове. Някои надписи са обрасли, други са почти заличени от времето и не може да ги разчете. Все едно. Само да се махне оттук.

Минава през портата и песента веднага затихва. Слава богу! Къде да отиде сега? Не смее да напусне Еребус просто така. Кой знае къде ще се озове следващия път. Дали изобщо ще има следващ път.

И тогава чува нещо. Тропане. Чукане. Все едно наблизо има мина. Изважда меча си. Шумът е заплашително висок. И стъпките му отекват заплашително. Върви бързо и шумът става все по-силен и ясен. Много скоро се появява светлина. Това е добре.

Трябваше да се сети веднага: на паднало стъбло се е настанил гном от свитата на Пратеника. Седи с гръб към Сарий, сложил е пред себе си каменна плоча и я обработва с чук и длето. Вече е ясно кой прави надгробните камъни.

Ако застана зад него и погледна над рамото му, сигурно ще видя как вдълбава в камъка моето име. Само за да ме стресне.

Сарий се промъква по-близо и поглежда над рамото на гнома. Заблудил се е. На камъка е написано друго име: Шиизо. Непознато име. Приближава се още малко и гномът извръща грозното си лице към него.

— Необичаен час за посещение, Сарий.

— Знам. Всъщност не искам да съм тук.

Гномът се киска злобно.

— Кой би искал да е на такова място?

— Ще ми кажеш ли как да се върна?

— Къде да се върнеш?

Да, къде? Сарий внимателно подбира следващите си думи.

— Искам да изляза за малко от Еребус, но без да си навредя.

Гномът отново се заема с надгробния камък. Явно обмисля отговора си.

— Не е толкова просто…

„Ако беше просто, нямаше да те питам!“ Сарий не посмява да изрече тези думи. Чака търпеливо, докато гномът се чеше зад косматото ухо.

— Е, добре, върви. Очакваме те утре следобед. Ще се радваме, ако не ни разочароваш.

— Да, разбира се.

Сарий е безкрайно облекчен.

— И предай на Ник Дънмор следното: да не забравя правилата, защото ние ще разберем. И да си държи очите отворени.

— Да, добре. Защото не искам да направиш плоча и за мен — отговаря Сарий с поглед към надписа върху камъка.

— Но аз отдавна съм направил плочи за всички вас. Повечето ще имат нужда, нали?

Гномът се ухилва и екранът потъмнява.

 

 

04:42 ч. Рано е за ставане, но е късно да заспи отново. Без много надежда за сън Ник си легна, зави се презглава и затвори очи. Опита се да диша равномерно, но в мислите му танцуваха надгробни камъни.

Дали останалите още търсеха приключения? След няколко часа ще попита Колин. Не, няма да го попита, защото не е разрешено. Ама че гадост! Но сигурно ще прочете по лицето му поражението на Лелант на арената. С това утешително чувство Ник най-сетне заспа.