Включено в книгата
Оригинално заглавие
Erebos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)
Сканиране
Еми (2016 г.)
Разпознаване и корекция
cherrycrush (2016 г.)

Издание:

Автор: Урсула Познански

Заглавие: Еребус

Преводач: Ваня Пенева

Език, от който е преведено: немски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австрийска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Валери Манолов

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Нина Ганева

ISBN: 978-954-660-123-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3550


5.

Плодчета като малки кръгли рубини сред блестящи зелени листа. Сарий е стигнал до края на гората, но едва сега забелязва плодчетата в сянката на дърветата. Дали да си откъсне? Да, защо не? С радост установява, че вече притежава инвентар, в който се съхранява всичко негово. Открива вътре краставите жаби, които е убил още като безименен. Има много място за плодчетата.

Внезапно чува шум и се изправя. Да не би в храстите да дебнат змии? Бърз поглед на всички страни — не, няма нищо. Пусто е. Отново се захваща с плодчетата. Сигурно растат тук, за да се запаси с храна.

Атаката идва така внезапно, че страхът го обзема, едва когато всичко е свършило. Двама мъже го нападат изотзад и го притискат към земята. Единият забива коляно в гърба му, извива ръцете му назад и го връзва. Другият опира в брадичката му кама, по която са полепнали косми и засъхнала кръв.

Сарий не е в състояние да се отбранява. Опитва се, но само рита безпомощно и не успява да попречи на по-едрия от двамата мъже да го вдигне и да го метне на раменете си като чувал.

Това ли беше? Сарий, елф на мрака и рицар, изненадан, докато бере плодове, и отвлечен. Ако се размърда, нападателят може да го прониже с камата си. Край на приключението. Каква гадост! Какъв безславен край! Типично за него. Сигурно е единственият, допуснал да го надвият по такъв тъп начин.

Крачат през гората. Мъжът, който го носи, непрекъснато намества товара на раменете си. Явно не иска да го изгуби по невнимание. И все пак го прави: спира рязко в края на един храсталак, хвърля го и го изпраща с ритник надолу по склона.

Сарий се преобръща два пъти и най-сетне спира на равно.

Долу го чакат три фигури, много прилични на похитителите му: разкъсани дрехи, засъхнала мръсотия по лицата, белези. Единият е без око, другият има гърбица. Само оръжията им блестят.

— Къде го намерихте? — пита гърбавият.

— Мотаеше се около кулата. Хванахме го по-лесно от гълъбче.

Гърбавият хваща Сарий за яката и го изправя пред високо стъбло.

— Смятате ли, че от него ще излезе добър разбойник? Да го задържим ли?

Едноокият се извърта настрана, за да го види по-добре.

— Не става — отвръща сърдито той. — Още по дрехите му личи, че не е като нас. Той е от хората, дето се бият срещу Ортолан.

— Тогава ще го убием! — радва се гърбавият.

Сарий много иска да каже нещо — например, че не познава никакъв Ортолан и че е готов да се присъедини към бандата им, стига да го оставят жив. Но не става. Докато беше в компанията на гнома, можеше да говори, а сега е ням. Събитията текат като на филм.

Третият мъж, чието лице е скрито под шапка с огромна периферия, досега не е казал нищо, но този път излиза напред.

— Няма да го убием. Този не е като другите.

Навежда се и пребърква джобовете на Сарий.

— Я вижте тук! Няма отрови, няма писма за награди, няма злато. По-добре да го пуснем да си върви.

— Просто така? — Гърбавият явно е разочарован. — Но това е безсмислено! Искам да се забавлявам!

Мъжът с голямата шапка махва пренебрежително.

— Ако питаш мен, най-добре е накрая да победи някой като него. Но за съжаление, Сарий, накрая губят малките хора. Такива като нас. Като теб. Аз не им посягам.

Гърбавият се опитва да изпразни джобовете на Сарий, но мъжът с шапката успява да го прогони.

— Вместо това ще ти дам съвет. Знаеш ли кое е най-доброто за теб?

Не, би отговорил Сарий, ако можеше. Ала мъжът насреща му явно не очаква отговор. Вдига го във въздуха, обръща го и развързва ръцете му.

— Напусни Еребус. Върви си и не се връщай. Дръж се така, сякаш никога не си бил тук. Забрави този свят. Ще го направиш ли?

„Естествено, че няма да го направя“, отговаря мислено Сарий. Опитва се да различи лицето под шапката на разбойника, но не успява да види дори очите му.

— Ако искаш да напуснеш Еребус, изчезвай оттук. Върни се при кулата. Сега.

Какво е това: възможност за бягство или капан? Дали ако се възползва от случая и се измъкне от похитителите си, Еребус ще се затвори за него? Сарий стои в нерешителност. Разбойникът го приема като отговор.

— Така си и мислех — прошепва с въздишка той. — Тогава поне ме чуй добре: Тук никой не ти е приятел. Нищо, че се преструват на добри. Никой няма да ти помогне. Всички искат да влязат във Вътрешния кръг, но само някои ще стигнат дотам.

Сарий не разбира нито дума. Какъв е този Вътрешен кръг?

— Накрая остават само няколко души. Избрани за битката срещу Ортолан. Да убият чудовището, да намерят съкровището. Не всеки е способен да изпълни задачата.

Трудно е да се каже дали разбойникът се шегува, или говори сериозно, а Сарий не може да го попита.

— Не казвай на другите какво си чул от мен. Не се лишавай от това предимство, защото и без друго е малко. Постарай се да намериш кристали на желанието. Те ще ти улеснят живота. Живота, разбираш ли?

— Не му разказвай за кристалите на желанието! — прекъсва го гърбавият.

— И защо не? Той ще има нужда от тях. Знаеш ли какво, Сарий? Кристалите на желанието са една от големите тайни на Еребус. Те ти служат. Правят невъзможното възможно. Осъществяват мечтите ти.

— Ако Пратеникът узнае какво си наговорил на момчето, ще ти отреже главата — хили се гърбавият.

— И без това ще го направи, ако му падна в ръчичките.

Мъжът с голямата шапка — той е водачът, със сигурност е водачът, мисли Сарий — му обръща гръб и бавно се отдалечава между храстите. Другите двама тръгват след него. Едноокият бързо се изплюва в лицето на доскорошния пленник, но иначе не му посягат. Какво да прави сега? Защо никой не му каза поне една дума?

Изкачва се по склона и се опитва да се ориентира. Кулата би трябвало да е вляво, но той не иска да се връща там. Оглежда се, търсейки опорна точка, и внезапно чува тихо дрънчене на метал. Идва от посоката, където гората е най-тъмна.

Сарий следва шума и с всяка крачка го чува по-ясно: удари на желязо върху желязо, върху дърво, върху камък. Глух рев и нещо като болезнени викове. Битка. Следва шума. Напред и все напред, докато в тялото му се разгаря пламък. Любопитство или страх? Или и двете? Изведнъж се изправя пред препятствие. Забавя крачка и смаяно се взира в черната стена, простряла се напреки през гората, стърчаща високо над дърветата. Черното блести като катран.

За покатерване по стената не може и да се мисли. Значи трябва да намери врата. Или да стигне до края на огромното препятствие. Обръща се наляво, защото оттам идва шумът от битката. Тича, докато изразходва цялата си издръжливост. Никаква врата. Побеснял от гняв, започва да удря стената с меча си. Хвърчат черни люспи, отдолу се появяват две букви: в и м.

Убеден, че под катрана е скрито послание, продължава да обработва стената с меча, надявайки се, че няма да се счупи. Но мечът е издръжлив и само след минути успява да разкрие цяло изречение. Колко двусмислено: Върви в мрежата.

Чува собствения си смях. Добър улов съм, казва си и отваря връзка с интернет.

В същия момент част от стената рухва и разкрива бойно поле. Двама варвари, жена котка, вълк единак, десетина джуджета, трима вампири и двама елфи на мрака се сражават с четирима неописуемо грозни тролове. Единият вече е набучен със стрели — вероятно от жената котка, която единствена носи лък. Другият трол размахва парче скала и го мята срещу вълка, който с огромен скок избягва опасността. Две джуджета секат краката на третия трол с брадвите си, подпомагани от по-едрия варварин, който стоварва боздугана си върху гърба на чудовището.

Над бойното поле се рее синкав овал, който искри като огромен шлифован сапфир и лениво се върти около собствената си ос. Да не би да е кристал на желанието? Участниците в сражението сякаш не го забелязват — може би защото са твърде заети.

Сарий посяга към меча в колана си. Изглежда му толкова дребен и безобиден. Иска му се да се хвърли в битката, но не смее.

Изпод шлема на едно от джуджетата руква кръв. Стига до брадата и потъва там. Въпреки това джуджето продължава да се бие като могъщ воин.

Сарий се опитва да диша дълбоко и равномерно. Дори да го наранят, няма да изпита истинска болка, все едно колко реална изглежда битката. Прави крачка напред, но бързо отстъпва назад, за да уточни тактиката си. Четвъртият трол е свободен. Притиснал е до стената една вампирка и тя с мъка отблъсква грамадното туловище и боздугана му с дългото, тясно острие на меча си. Тролът още не е забелязал Сарий.

Добре. Значи ще го нападне. С бързо движение сваля щита от гърба, вдига меча и се хвърля в битката. За момент му става неловко, че първо е трябвало да събере смелост.

Мечът му се стоварва върху трола също както преди малко върху стената, само че този път не оставя и най-малката следа. Тролът надава подигравателен рев, грабва вампирката и я вдига високо във въздуха. Тя размахва ръце, изпуска меча и пльосва на земята като чувал с камъни. Червеният шал на кръста й се оцветява в тъмносиво. Остава само мъничко късче червено. Линията на живота, досеща се Сарий. Едва сега вижда, че всеки от сражаващите се носи нещо червено — най-често колан, както е при него.

Вампирката явно е разбрала, че животът й виси на косъм. Макар и с мъка, успява да се скрие в храстите. Левият й крак е извъртян под неестествен ъгъл и тя го влачи след себе си като чуждо тяло.

Тролът е изгубил интерес към нея и се обръща към Сарий. Измерва го с тъп поглед. От муцуната му капе слюнка. Сарий неволно отстъпва. „Можеш да играеш тази игра само веднъж“ — повтаря си той. В никакъв случай не бива да свърши бързо.

Тролът прави крачка към него. Сарий го заобикаля светкавично с надеждата да улучи някое чувствително място, и то колкото е възможно по-бързо. Прицелва се в издутите жили на грамадния крак и нанася удар.

Тролът отново надава вой, но този път в него има болка. От раната руква тъмночервена кръв, гъста като сироп. Сарий се взира смаян в стичащата се кръв и твърде късно забелязва, че над главата му кръжи боздуганът на противника. Инстинктът го тласка да се дръпне настрана.

Бодливата топка закача рамото му. Разнася се оглушително съскане, което се забива в мозъка му като пламтяща тел.

Той пада. Високо над него стои тролът и се взира в лицето му с каменнокафяви очи. Отново вдига оръжието си. А после се разнася гръм — или поне така си мисли Сарий, защото болезненото съскане го оглушава. Тролът се олюлява и падналият зърва за миг по-едрия от двамата варвари, който се е появил от нищото и се мъчи да строши гръбнака на трола със своя боздуган.

Ударът е точен. Чудовищният противник на Сарий се изправя с грозен вик. Вторият удар го поваля на колене. Вече не реве, само стене. Последен удар в тила и той замлъква окончателно.

Сарий се опитва да седне, но всяко движение засилва съскането в главата му до непоносимост. Значи трябва да се движи съвсем бавно. Само четвърт от колана му е останала червена. Дали червеното ще се увеличи, ако не мърда? Отпуска се в тревата и се оглежда. Видяното е успокоително, поне засега. Битката почти е приключила. Два трола лежат на земята, третият бяга. Четвъртият все още е на крака, но двамата варвари го млатят здраво с боздуганите си. Скоро се включват и останалите, които още могат да ходят. Тролът няма шанс срещу численото превъзходство на противника. Олюлява се и пада тежко по лице. Между плешките му стърчи брадва на джудже.

— Победа — прошепва глас без тяло.

В следващия миг в края на гората се появява Пратеникът с жълтите очи и стяга юздата на коня си.

— Завладяхте овала — казва той и докосва блещукащия диск с костеливите си пръсти. — Наградата ви е сигурна. Блъдуърк!

Какво е това Блъдуърк? Сарий не разбира, докато големият варварин не излиза напред, за да се поклони пред Пратеника.

— Ти даде най-големия принос за спечелването на битката. Възнаграждавам те с шлем със сила 27. Той ще те пази от отрова, светкавици и магия за треска.

Пратеникът подава на Блъдуърк златен шлем с рога от див козел. Варваринът сваля от главата си простото кепе и нахлупва блестящия шлем, който го прави още по-едър.

— Кескориан! — извиква Пратеникът и по-дребният варварин също излиза напред.

— Ти даде най-доброто от себе си, но твърде често се колебаеш. Въпреки това заслужаваш награда. Вземи стария шлем на Блъдуърк, той е по-добър от твоя.

Кескориан изпълнява нареждането.

— Сарий! — провиква се Пратеникът.

На трето място? Това го учудва. Нали се намеси със закъснение в битката, а и не можа да се покрие със слава. Напряга всички сили и се изправя на крака. Всяко движение засилва мъчителното съскане в главата му. Рамото му кърви, коланът му почернява.

— Това беше първата ти битка и ти показа смелост, вместо да се задоволиш с ролята на наблюдател. Аз ценя смелостта, затова ще получиш нещо, от което спешно се нуждаеш: излекуване. Изпий това питие, за да възстановиш здравето си и да увеличиш съпротивителната си сила. Наздраве, приятелю.

Сарий вижда златножълта бутилка да се рее във въздуха пред лицето му, посяга и я хваща. Отваря я и пие.

Кървавите следи по рамото му се разтварят в нищото, коланът му засиява ясночервен и — какво блаженство! — високочестотният съскащ тон, появил се с раняването му, изчезва. На негово място идва музиката, която е чул в кулата. Мелодията обещава всичко. Всичко, което някога е искал.

— За Сапуяпу, който за първи път издържа до края, имам нова брадва.

Джуджето излиза напред, грабва брадвата и бързо се скрива в сянката. Настъпва тишина. Пратеникът оглежда събралите се един след друг и сякаш размишлява.

— Голор! — това е един от вампирите. Той получава в дар 25 минути невидимост. А вторият вампир Лакор бива надарен с 50 златни монети.

Вълкът Нуракс получава похвала и железен нагръдник. Жената котка Самира е удостоена с двойно закален меч. Пратеникът разпределя още малки и големи дарове: щит с магически руни за второто джудже, кама с отрова за елфа на мрака Вулкан. Остават още един елф на мрака и ранената вампирка, която още лежи в тревата до Сарий.

— Ти, Лелант, остана на заден план. Прояви страхливост, само три пъти размаха меча, и то без резултат. Няма да получиш награда. Мисля си даже, че би трябвало да ти отнема една степен.

Лелант, чернокосият елф на мрака, стои в края на полянката, полускрит от дърветата — там, където се е крил по време на битката.

Сарий изпитва необяснимо задоволство. Знае, че не е бил особено добър, но е хубаво, че има някой, който е бил по-зле от него.

— Предупреждавам те, Лелант. За страх не се плаща. Дойде ли следващата битка, очаквам твоята воля, твоята сила, цялото ти сърце.

Накрая Пратеникът се обръща към вампирката.

— Ти, Яквина, си почти мъртва. Ако те оставя тук, ще умреш след няколко мига. Ако желаеш, легни и умри. Ако не, последвай ме.

Вампирката с мъка се надига на колене. От раните й се стича черна кръв. Тя пълзи по земята и успява да стигне до Пратеника, който я вдига на коня.

— Позволявам ви да запалите огън — казва той, обръща коня си и изчезва в галоп в мрака.

 

 

Сапуяпу е най-бърз. Три парчета дърво, червена искра, която изскача от пръстите му — и в средата на полянката пламва буен огън. Всички бързат да си намерят добро място.

— Как мислите, какво ще иска от Яквина? — пита Нуракс.

— Обичайното — отвръща Кескориан. — Но кого го е грижа? Ако се върне, ще е в четвърто ниво.

— Ако се върне — въздиша Сапуяпу.

Сядат един след друг. Сарий се колебае. Чувства се чужд, неловко му е. От друга страна обаче… възможно е да познава някого от присъстващите, а може би и всички, кой знае…

— Имаме нов. Сарий — започва Самира.

— Да, и пак елф на мрака — продължава подигравателно Блъдуърк, който досега е мълчал. — Нароиха се като мухи.

— Поне изглеждат по-добре от варварите — обажда се Лелант.

— Ти си дръж езика зад зъбите. Ти си провален.

Лелант наистина млъква и Блъдуърк посвещава цялото си внимание на Сарий.

— Защо стана елф на мрака? Не ти ли казаха, че си имаме предостатъчно?

— Това е без значение за теб.

— Сигурно си и съгледвач — продължава да го одумва варваринът. — Като всички от твоя род.

— Аз съм рицар. Имаш ли нещо против да те наричам Блъди?

Вампирът Лакор се забавлява великолепно:

— Рицар ли? Ще пукнеш много по-скоро, отколкото можеш да си представиш. Особено ако измислиш още някой прякор на Блъдуърк.

Какво лошо има да си рицар? — иска да попита Сарий, но го е страх да не се изложи. Май трябваше да помоли джуджето за съвет.

— Къде ще отиде Яквина? — пита той вместо това.

— Скоро сам ще видиш мястото — отговаря строго Сапуяпу.

— Защо просто не ми кажеш?

— Нямам право. Ти си първо ниво.

Първо ниво. Естествено. Той току-що започва и другите със сигурност горят от желание да го видят паднал по лице. Или направо пукнал, както живописно се изрази Лакор. Той оглежда по-внимателно Сапуяпу и Самира, но не открива знаци до кое ниво са стигнали. Откъде знаят, че той е начинаещ?

Междувременно около огъня обсъждат друга тема.

— Някой знае ли къде е днес Дризел?

— Нямам понятие. Сигурно се движи с друга група.

— Или има солово изпълнение.

— Според мен в момента работи навън.

Вече никой не проявява интерес към Сарий. Това го радва и той започва да се пита кой е Дризел и какво означава да „работиш навън“. Макар да не разбира всичко, за което се говори, той постепенно се отпуска, заслушан в омагьосващата музика, която се разлива по жилите му като топъл мед. От тоновете натежава и се изпълва с доволство — сякаш следващата победна битка е вече зад гърба му.

Самира през цялото време е близо до него. Сарий остава с впечатлението, че тя много иска да го заговори, но не знае как да започне.

— Старият шлем на Блъд е скапан — мърмори недоволно Кескориан. — Предпочитам хубав меч.

— Трябваше да се напънеш повече — отвръща Нуракс.

— Добре де, радвай се спокойно на нагръдника си. Но да знаеш, че и той е скапан. Колко защитни точки дава? Четиринайсет, нали? По-добре си направи нагръдник от хартия.

— Не говори глупости! — ядосва се Нуракс. — Четиринайсет точки ефективно отбиват стрелите на орките. Вчера щяха да ми струват цялата ми жизнена енергия.

Сарий не участва в споровете. Осъзнал е, че жакетът може да му създаде проблеми. Само пет защитни точки. Дано наблизо няма орки.

— Виж каква ризница има Блъд! Колко точки носи?

Блъдуърк не бърза да отговори:

— Петдесет и две.

— Изобщо не искам да знам какво е извършил, за да ги заслужи — мърмори Сапуяпу.

— Това не те засяга — отсича огромният варварин.

— Внимавайте! Пратеникът ни е предупредил да не ругаем. Не помните ли как наказа онова джудже?

Нуракс още не е свършил, когато край огъня се появява ново лице. Тъмна елфа с огромен лък на рамо. Черната, стегнато сплетена плитка напомня на Сарий за Емили. Името й е Арвенс Чайлд.

— Здрасти, АЧ — поздравява я Нуракс. — Браво, вече си на три. Желая ти щастие!

— Благодаря ти. Дреболия. Днес нямаше ли битка?

— Тъкмо приключихме — уведомява я Кескориан. — Четири трола. Не беше много лесно. Познаваш ли всички тук? Блъдуърк със сигурност ти е познат.

— Да, наскоро търсихме заедно каменния бродник. Здравей, Блъд.

Варваринът не отговаря. Остава неподвижен, загледан в огъня.

— Не познавам Лакор, нито Сапуяпу, Самира и Сарий. Май имената, започващи със С, идват на мода?

— По-добре със С, отколкото да си откраднеш име от „Властелина на пръстените“ — отговаря Сарий и Самира ръкопляска.

АЧ прави няколко крачки към него.

— Ти си едно, нали?

— Да.

— Има ли тук и други единици?

— Днес видях цели четири — казва Лелант. Сарий почти е забравил мълчаливия елф на мрака. Вероятно причината е, че Лелант е приел „мрака“ съвсем буквално: облечен е изцяло в черно, косите му са като абанос, а лицето му е с цвета на кафе със съвсем малко мляко. Сарий неволно се запитва дали зад тази фигура не се крие Колин.

— Единиците стават все повече. Със Сарий за днес са двама елфи на мрака, една вълчица и един човек.

— Човеците са рядкост — смята Сапуяпу.

— И излишни — допълва Блъдуърк.

Сарий много би искал да запълни настъпилата пауза с няколко въпроса. Дали кръжащият над тях овален камък е кристал на желанията? Какво да прави, за да оцелее в следващата битка с това жалко въоръжение? Как най-бързо да стигне до следващото ниво? Защото по всичко личи, че като единица е нула.

— Някой ще ми даде ли добър съвет? — пита той, обърнат към останалите.

— Да. Постарай се да останеш жив — казва Нуракс. — Най-добре е по време на битка да се държиш близо до силен характер, защото още си слаб.

— Само не стой близо до мен — ръмжи Блъдуърк. — Елфите са гадни.

— Защо даваш съвети на новака? — възмущава се Кескориан. — Нима забрави, че сме противници? Ти ли ще получиш наградата накрая, или той? Ако питаш мен, новаците да вървят по дяволите. И без това сме твърде много.

— Прав е — кима Блъдуърк.

— Твърде много за какво? — иска да чуе Сарий.

Нуракс мълчи, очевидно засегнат от укорите на другарите си, но Сапуяпу пренебрегва възраженията на варварина.

— Ами за последната битка. Голямата битка с Ортолан. В нея ще участват най-много петима или шестима и те ще спечелят… нещо като джакпот. Блъдуърк гори от желание да го спечели.

Варваринът замахва и с един-единствен юмручен удар поваля Сапуяпу на земята. Част от колана на джуджето почернява.

— Млъквайте веднага, идиоти такива! Вие не разбирате нищо!

Блъдуърк скача и се отдалечава към края на гората. Кескориан го следва като кученце.

— Има ли право да постъпва така? Разрешено ли му е? — пита възбудено Нуракс, докато Сапуяпу се опитва да се изправи.

— Очевидно има. Иначе отдавна да се е появил някой от гномовете на Пратеника и да го е предупредил. Нали знаете, те се явяват и при най-дребно нарушение на правилата — обяснява АЧ.

Точно в този миг нещо изскача от храсталака. Гномче с оранжева кожа, досущ еднакво с джуджето от кулата.

„Аха“, казва си доволно Сарий. „Предупреждение за мускулестия грубиян.“

Само че гномът не казва нито дума за поведението на Блъдуърк.

— Вест от вашия господар: разбойници плячкосват свещените гробове. Убийте ги и вземете плячката. Тръгвайте веднага! Разделете се, разпределете се, бързайте!

С едно движение на ръката гномът угасява огъня и изчезва в храсталака.

„Какво ще правим сега?“ — иска да попита Сарий, но с огъня е изчезнала и възможността да водят разговори. Дали другите знаят къде се намират свещените гробове? Явно не, защото всеки се втурва в различна посока. Блъдуърк върви през гъсталака наляво, Кескориан го следва по петите. Лакор и АЧ тичат надясно, Нуракс, Голор и Лелант се втурват след варварите.

За да не остане сам, Сарий се старае да тича близо до Сапуяпу. Джуджето има проблеми с краката си, докато Сарий още отначало си е избрал бързина. Скоро навлизат в гората, която ги посреща с мрак и заплашителни шумове. Сарий се държи близо до Сапуяпу, но издръжливостта му намалява с всяка крачка. Дали причината е, че е в първо ниво? Сапуяпу се движи, без да бърза, но напредва равномерно. Ако Сарий направи почивка, джуджето няма да го чака. Това е против правилата.

Линията на издръжливостта бързо се скъсява. Сарий пъшка, дишането му се ускорява, започва да се препъва. Ако спре да си поеме дъх… Обаче Сапуяпу се отдалечава като парен локомотив и Сарий бърза да го настигне. Продължава да тича, без да изпуска от поглед синята линия. Стигат до възвишение. Изкачването не е нито дълго, нито стръмно, но му идва твърде много. Сарий пада на земята. Гърдите му се вдигат и спускат бързо, отчаяно. Сапуяпу изчезва в храсталака.

Някъде наблизо вече се чува шум от битка. Явно Блъдуърк е тръгнал по верния път и сега прославя името си. Сарий се изправя бавно и се олюлява. Изтощението му е дълбоко. Но сега поне знае посоката и тръгва към шумовете от битката. Дано са останали разбойници и за него. Ако да, добре. Ако не — такъв му бил късметът.

Внимателно, стараейки се да пази силите си, Сарий продължава напред. Не след дълго отляво се появява черният зид. Сарий спира, за да си поеме дъх, и започва да чука с меча по блестящите камъни с надеждата отново да открие текст, който да му помогне да преодолее стената.

Черната замазка се рони, но следващият пласт също е черен. Сарий върви покрай стената, навлиза в гората и опитва отново. Само черни камъни. Нищо друго. Ядосан, Сарий замахва с меча към близкото дърво. Ей така, за разнообразие. От върха на дървото излита нещо и се отдалечава с глухи удари на крилете.

Ала птицата не е единственото същество, което е подплашил. Само на няколко крачки от него, в гъстия храсталак, се разнася шум. И светват искри.

Сарий хваща меча по-здраво, втурва се към храсталака и започва да нанася безразборни удари. Чува вик, последван от дрънчене. В следващия миг от листата изскача същество, подобно на джудже. Кожата му е жълта и сбръчкана като пергамент. Рамото му кърви силно, но съществото въпреки това се вкопчва с все сила в блестящите неща, които е награбило.

Сарий го преследва, замахва с меча, но не улучва. Гномът изпуска вещ, подобна на сребърна купа, но продължава да бяга. Следващият удар на Сарий отваря дълбока рана в крака на разбойника. Той надава писък и се свлича на земята, но пак не изпуска плячката. Сарий не се колебае. Нанася още два удара и джуджето вече не се…

— Ник?

… не се помръдва. Ръцете му се отпускат встрани и по земята се търкулват шлем, кама…

— Ник? Каква е тази игра?

— По-късно ще ти обясня.

… амулет и нещо, което прилича на шина за изкълчен крак. Сарий бърза да събере плячката, но там имаше още нещо, нещо…

— Нова ли е? Откъде я имаш?

— Ей сега! Дай ми само една минута!

Точно така. Разбойникът изгуби сребърна купа. Къде е тя? Къде се е търкулнала? По дяволите! Трябва да я намери. Ще претърси храстите.

— Вечерял ли си?

— По дяволите, толкова ли не можеш да ме оставиш на спокойствие за една минута!

Ето я купата! Скрила се е зад стъблото на едно дърво. Зад него се разнася грозен шум и той се обръща стреснато.

Майка му е затворила вратата с трясък.