Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Erebos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016 г.)
Разпознаване и корекция
cherrycrush (2016 г.)

Издание:

Автор: Урсула Познански

Заглавие: Еребус

Преводач: Ваня Пенева

Език, от който е преведено: немски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австрийска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Валери Манолов

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Нина Ганева

ISBN: 978-954-660-123-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3550

История

  1. — Добавяне

22.

Следващият ден започна със златно сияние, сякаш реалният свят искаше да примами Ник с всички прелести на есента. Ник обаче се почувства само предизвикан. Мъгла и дъжд биха подхождали повече на настроението му. Мрак също. Днес следобед ще вземе лаптопа на Фин и пак ще инсталира играта. Да видим какво ще стане. При нужда ще започне отначало. Този път като вампир. Или като варварин.

Прекара деня в полудрямка. Петък, какво щастие. През почивните дни ще си изработи нова идентичност и ще вземе няколко нива. Вече знаеше, че трябва да стигне поне до четвърто.

Последният час свърши и Ник бързо събра нещата си. За да стигне до магазинчето на Фин, трябваше да прекоси половината град. А в петък метрото беше по-пълно от обикновено.

Едва излязъл от училище, се появи Джейми. Пак ли!

— Казват, че си изхвърчал от играта. Вярно ли е?

— Кой ти каза?

— Няма значение.

— За мен има.

Ник виждаше съвсем ясно радостта на Джейми и едва се удържа да не го тресне с юмрук в лицето. Да, щеше да постъпи зле, но нима с него бяха постъпили добре? А щом Джейми се радва на нещо, което прави Ник ужасно нещастен, значи… значи…

— Обещах да не казвам от кого съм получил информацията. Но ако е вярно, Ник, толкова се радвам! Нямаш представа колко се промени през последните две седмици. Ние с теб бяхме най-добрите приятели, нали?

Сега вече Ник побесня.

— Какви сме били? Какви? През цялото време се месиш в живота ми, а сега си готов да направиш парти, защото си много щастлив, че нещо с мен се е объркало. Не помисли ли, че някой ти е наприказвал куп глупости?

Джейми изглеждаше напълно слисан.

— Ти не разбираш ли…

— Аз ли? Ти не разбираш! Ти си обиден, че се занимавам с нещо, което не те интересува! Сякаш някога съм ти забранявал да се включиш.

Джейми побледня.

— Не говори глупости, Ник. Аз се радвам, че си се измъкнал от нещо опасно, от нещо гадно, а ти…

— О, да, да, Джейми знае всичко! Джейми е умен, Джейми стои над нещата, нали? А Ник е слабоумник и не вижда очевидното! Върви по дяволите, Джейми! Върви по дяволите!

Без да каже дума повече, Джейми му обърна гръб и се запъти към колелото си.

Ник го проследи с поглед, бесен от гняв, че не може да продължи да го ругае, и в същото време обиден, болезнено засегнат, че… Защо всъщност? Защото Джейми не е на негова страна?

Пое дълбоко дъх, за да се успокои и се запъти към метрото, без да изпуска от поглед Джейми. Бившият му приятел явно също беше бесен, защото натискаше педалите и профуча покрай него като вихър. Само след минута вече беше в края на улицата.

Ник продължи пътя си в обратна посока. Никога вече няма да проговори на Джейми. Няма да го погледне. Ще отиде при Фин, ще вземе лаптопа и ще се върне в играта.

В първия момент не чу удара, нито последвалите го автомобилни сигнали. Едва когато няколко коли спряха наблизо и един шофьор слезе, Ник разбра, че става нещо и се обърна.

Опашката коли се бе проточила от кръстовището — на триста метра зад училището, до спирката на метрото, където Ник почти бе стигнал.

— Явно е станала катастрофа — каза мъжът, който бе слязъл от колата си.

Ник веднага разбра. Не знаеше защо, но беше абсолютно сигурен. Изведнъж целият изстина. Вледени се. Хукна да бяга, без да забележи. Чантата се смъкна от рамото му и падна на тротоара. Ник тичаше като в тунел. Виждаше само кръстовището и тълпата, събрала се там.

— … изобщо не спря!

— Мина на червено!

— Нищо не разбирам…

— Много лошо…

— По-добре не гледай, Деби.

На минаване Ник разбута хората, които чакаха на автобусната спирка. Удари рамото си в един стълб, но не спря нито за секунда. Докато тичаше, чуваше човешките гласове като през памук. Собственото му дишане заглушаваше всичко. То беше по-силно дори от приближаващите се сирени.

Ето го кръстовището. Ето го колелото. А до него лежеше… до него лежеше…

— Джейми!

Ник си проби път с юмруци до падналия. Трябваше веднага да стигне до Джейми, да го вдигне, да оправи неестествено извития му крак…

— Джейми!

Боже, колко кръв! Краката на Ник изведнъж поддадоха и той се отпусна на колене до приятеля си. Джейми!

— Не се приближавай, момче. Линейката пристига.

— Но той… — Ник дишаше на пресекулки. От гърлото му се изтръгна задавено хълцане. — Но аз…

— Сега не можеш да направиш нищо. Не го пипай! Ей, някой да отведе това момче!

Някой сложи ръце на раменете му, но Ник ги отблъсна. Друг сложи ръце на раменете му и го вдигна.

Ник размаха ръце. Нанесе няколко удара. Изкрещя.

Линейката пристигна. Сини светлини, неоновожълти жилетки.

— Дишането е слабо.

Изнесоха носилка.

— Моля ви! Моля ви! Той не бива да умре!

— Това момче също има нужда от помощ. В шок е.

Рев. От линейката. От вътрешността на Ник. Моля, моля!

Ръце върху раменете му. Сега ще ги отблъсне.

Някой помилва косата му и Ник машинално вдигна глава. Емили.

 

 

Дадоха му да пие и той се задави. Емили седеше до него. Пое бутилката с трепереща ръка. Ник отвори уста да я попита нещо, но от гърлото му излезе само сухо хълцане. За кой ли път.

Сгърчи се от болка, чу собствения си плач, усети ръката на Емили да милва раменете му. Без да каже нищо, тя го притисна нежно към себе си.

Ако знаеше истината, нямаше да се държи така.

Когато Ник отново започна да възприема света около себе си, зрителите се бяха разотишли. Емили продължаваше да седи до него. Той събра цялата си сила и й се усмихна.

Чувството за вина беше непоносимо. Той се бе скарал с Джейми. Разгневи го и Джейми забрави да спре на кръстовището. Как се мразеше за това!

Не искаше да се прибере вкъщи. Мисълта да седи и да чака новини го подлудяваше. Но не можеше и да остане тук. Дали да не скочи и да заблъска главата си в стената?

— Вдигнах чантата ти. Надявам се, че нищо не се е изгубило.

Откъде се взе Ейдриън? Момчето подаде на Ник прашната чанта и Ник я изгледа неразбиращо. За какво му е чанта? Емили му подаде шишето, но той отказа. Няма да пие повече. В момента искаше само едно: да върне времето и да заличи разговора с Джейми. Да не му позволи да се качи на колелото. Да не е такъв мръсник.

— Благодаря ти — каза Емили вместо Ник и взе чантата от ръцете на Ейдриън.

— Знаете ли как е Джейми? — пошепна с пресекващ глас Ейдриън. — Някой каза ли нещо?

Ник нямаше сили да заговори. Емили поклати глава.

— Полицията е на кръстовището и разпитва свидетели — обясни Ейдриън. — Ако сте видели как се е случило, те ще се радват да ви чуят.

— Нищо не видях — прошепна Ник. — Само чух шума и…

Не можа да продължи. От очите му отново потекоха сълзи.

Ейдриън кимна. Трудно беше да разгадае погледа му. Изпълнен с разбиране и… със знание. Като на психолог.

— И аз не видях нищо — допълни тихо Емили. — Но мисля, че Брини беше съвсем близо. Така и не можаха да я разпитат. Инжектираха й успокоително. В момента е неконтактна.

„Господи, колко ме е страх! Умирам от страх!“ Ник скри лице в ръцете си и заби нокти в кожата на главата. Болката му се отрази добре. Помогна да потуши малко другата болка, която беше непоносима. Добрата болка породи идея.

— Някой знае ли къде са откарали Джейми?

— Според мен в Уайтингтън — отговори Емили. — Мисля, че някой спомена тази болница. Но може и да не съм чула добре.

Без да говори повече, Ник скочи и се олюля. Пред очите му причерня. Емили веднага го подкрепи.

— Отивам при Джейми — гласът му се чуваше едва-едва. — Трябва да знам как е.

 

 

Емили го придружи. Слязоха от метрото на Арчуей. Ник мръзнеше. Пътят до болницата продължи цяла вечност. Добре, че Емили не говореше и не питаше, защото му струваше огромни усилия да мести краката си. Страхът му нарастваше с всяка крачка. Ще идат в болницата и някой ще им каже, че не са успели да спасят Джейми. Че е починал в линейката. Ник се задъхваше. Спря пред стъклената фасада на входа и сведе глава към коленете. Виеше му се свят.

— Сигурно е в спешното отделение — каза Емили. — Да идем отзад.

— Но информацията е тук. Ще ида да попитам.

Ник влезе в залата и се запъти към гише информация, сякаш отиваше на заколение. Стройната руса жена щеше да реши живота му. При тази мисъл стомахът му се преобърна.

— Добър ден. Има ли тук Джейми Кокс?

Тя го огледа внимателно през очилата.

— Вие роднина ли сте му?

— Джейми Кокс. Стана злополука на кръстовището. Трябва да знам как е, разбирате ли?

Русата изобрази усмивка.

— Разрешено е да се дава информация само на близки. Роднина ли сте на мистър Кокс?

— Приятели сме.

Най-добрите приятели.

— Съжалявам, не мога да ви кажа нищо.

Ник излезе от болницата, влачейки крака. Вече не беше в състояние да мисли. Как ще издържи на това мъчение? Защо искаха от него да стои и да чака?

Емили го отведе на малката зелена площ пред входа на болницата. Земята беше студена и влажна и Ник съблече якето си, за да седнат.

— Няма да си отида вкъщи — прошепна дрезгаво той. — Първо трябва да разбера какво става с Джейми.

Двамата мълчаха дълго, загледани след преминаващите коли.

— Да се обадим в училище — предложи Емили. — Там може би знаят повече.

— Не, само не в училище! — Стомахът на Ник отново се сгърчи. — Дали са уведомили родителите му?

— Със сигурност. Не може да не са се обадили. Дано е още жив… — Емили несъзнателно късаше стръкове трева и се взираше напрегнато в отсрещната автобусна спирка. — Ще дойдат тук, само ако е мъртъв. Ще дойдат двамата… Сигурно е ужасно да изминеш този път сам. Ще кажат името му и ще чуят от жената на информацията, че безкрайно съжалява, но…

Ник я погледна безмълвно отстрани и тя се усмихна болезнено.

— Брат ми. Но оттогава мина много време.

— И с него ли стана злополука?

Лицето на Емили изведнъж стана кораво и неумолимо.

— Да. Злополука. Полицията твърди, че е самоубийство, но това е пълно безумие.

Емили откъсна още няколко тревички. Ник прехапа устни. Дали да попита още нещо, или да си замълчи? Май и двете бяха грешни.

— Той беше отличен плувец — продължи шепнешком Емили. — Никога не би скочил във водата, за да се самоубие.

Ник сложи ръка на рамото й. Не се страхуваше, че тя ще го отблъсне. В този момент никой от двамата нямаше да отблъсне другия. Двамата се прегърнаха — не като влюбени, а като двама души, които търсят опора един в друг.

 

 

Емили видя бащата на Джейми да излиза от болницата и двамата скочиха. Възрастният мъж изглеждаше забързан и Ник не посмя да го заговори. Емили обаче се затича след мистър Кокс и го спря. Двамата си поговориха малко, но Ник не чу нито дума. Мистър Кокс неколкократно изтри очите си, а когато разпери ръце в безпомощен жест, сърцето на Ник спря. Емили обаче кимна няколко пъти, а на сбогуване стисна силно и продължително ръката на бащата. После се върна с бързи крачки при Ник.

— Жив е. В линейката му спряло сърцето и се наложило да го реанимират, но сега е стабилизиран, каза баща му.

При тази новина сърцето на Ник направи скок.

— Стабилен, казваш? Това е добре.

— Не чак толкова. Приспали са го. В момента е в изкуствена кома. Ранен е много тежко. Левият му крак е счупен на няколко места, хълбокът също. Има и черепна травма — Емили не гледаше към Ник. — Може би ще остане нещо. Ако оцелее…

— Какво значи да остане нещо? Какво искаш да кажеш?

— Възможно е да остане инвалид — промълви глухо Емили и отметна косата си назад.

Вълната от облекчение, която го бе понесла преди секунди, се оттегли бързо. Не. В никакъв случай. Ник веднага прогони тази страховита мисъл. Това няма да се случи. Защото не бива да се случи.

— Ще ни пуснат ли при него?

— За съжаление не. Джейми е в интензивното отделение. Нали ти казах, че е в кома. Няма да усети, че сме при него. Не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

 

 

През следващите два дни Ник правеше само това — чакаше. Живееше в ада. През цялото време. Каквото и да правеше — ядеше, четеше, говореше с други хора — чакаше да чуе вестта, че Джейми се е събудил и ще оздравее напълно. Само понякога мислите му се отклоняваха и пред вътрешния му взор минаваха болезнено познати картини: арената и Опуления, Блъдуърк и огромната му брадва… но най-често Пратеника. Както изглеждаше последния път — със святкащи в червено-жълти очи. Тази картина го мъчеше. Не биваше да мисли за Еребус, докато Джейми лежеше в кома. Ала спомените идваха един през друг.

Събота. После неделя. Не можеше дори да отиде на училище, за да отклони вниманието си. При всеки звън на телефона скачаше като ужилен. Разкъсваше се между паниката и надеждата. „Махай се“ — това бяха последните думи, които бе хвърлил в лицето на Джейми. Всеки път, когато се сетеше за тях, стомахът му се сгърчваше. Моля ти се, Джейми, не си отивай от мен. Моля те, остани!

В понеделник най-сетне отиде на училище. Джейми беше тема номер едно. Естествено. Всеки беше видял или чул нещо и много държеше да го разкаже. Само онези, които наистина са били наблизо, мълчаха потиснати. На първо място Брини — негримирана, неузнаваема. В деня на злополуката бяха отвели и нея в болницата и учениците си шепнеха, че водила разговори с психолог.

Вече никой не говореше за Ерик и Айша. Ник остана с впечатлението, че Айша се чувства по-облекчена от Ерик.

На пръв поглед следобедът пред болницата не бе променил нищо между Ник и Емили. Не седнаха на един чин, не си поделиха маса на обед в столовата. И все пак беше различно от преди. Разменяха си бързи погледи, усмихваха се, кимаха си окуражително. Никога преди това Емили не се беше държала така с Ник. За него жестовете й бяха единствените светли точки в мрачното, безкрайно море на чакането.

Във вторник най-сетне им съобщиха нещо. Направи го мистър Уотсън в часа по английски.

— Родителите на Джейми се обадиха, че момчето е извън опасност, но ще продължат да го държат в изкуствена кома. Засега лекарите не могат да кажат колко време ще продължи така. Въпреки това новината е добра и аз съм безкрайно радостен. Надявам се, вие също.

Облекчението се разнесе в цялата стая като свеж полъх. Няколко души изръкопляскаха. Колин скочи и затанцува по стаята. Ник беше готов да прегърне Емили, но двамата само си размениха дълъг поглед. Изпълнен с радост, но и с несигурност. Мистър Уотсън не бе казал нищо за евентуална инвалидност.