Включено в книгата
Оригинално заглавие
Erebos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 5 гласа)
Сканиране
Еми (2016 г.)
Разпознаване и корекция
cherrycrush (2016 г.)

Издание:

Автор: Урсула Познански

Заглавие: Еребус

Преводач: Ваня Пенева

Език, от който е преведено: немски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австрийска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Валери Манолов

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Нина Ганева

ISBN: 978-954-660-123-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3550


32.

Съобщението на Виктор пристигна посред нощ и изтръгна Ник от дълбок сън. Дисплеят на мобилния му телефон светна призрачно в тъмното помещение.

Ник скочи от леглото с такава бързина, че му се зави свят и трябваше да се хване с две ръце за бюрото.

1 ново съобщение.

Ник кликна на прочети.

По всичко личи, че моментът настъпи. Вътрешният кръг се подготвя за битката. Факли, клетви, бели роби — всичко както трябва. Според мен ще стане днес. Останалите играчи обсаждат крепостта.

P.S. Преди малко намерих кристал на желанието (жълт). Щом всичко свършва, ще си го окача на шапката.

Виктор бе изпратил съобщението в 3.48. Сега беше 3.50 ч. Ник се пъхна обратно в леглото с телефон в ръка и звънна на Виктор.

— Какво значи това, че обсаждате крепостта?

— Здравей! Стоим пред крепостта и зяпаме. Виждам нещо грамадно и бяло, което свети в нощта, а по стените се стича кръв. Гадост!

Ник се опита да отговори, но трябваше да се прозине.

— Събудих те, нали? Съжалявам, но ти поиска да те държа в течение. Може би ще стане нещо… Божичко, пак почнаха да стрелят с глави!

Ник чу трескаво щракане.

— Добре, отървах се от тях. Исках да кажа още нещо. Може би не е зле веднага да предприемеш нещо.

— И какво според теб? Някой каза ли какво ще прави Вътрешният кръг? Има ли някаква опорна точка?

— Задачата им е да свалят Ортолан от власт. Когато го направят, кулата му ще рухне и всички ще получат страхотни награди, заяви Пратеника. Затова пред бялото здание са се събрали много хора и чакат кулата да се срути. Онези от Вътрешния кръг тръгнаха само преди минути.

— Дали да не отида още сега в Блекфрайърс?

— Метрото още не се движи, а нощните автобуси са несигурни. Освен това не виждам какво ще правиш там. По-добре си поспи още малко.

Виктор май се шегуваше. Но беше прав — имаха нужда от грижливо разработен план.

— Ще дойда при теб с първия влак и ще измислим какво да правим.

— Много добре. Да ти призная, започва да ме хваща страх. Сигурен съм, че положението става сериозно.

— Обади се, ако се случи нещо важно.

— Разбира се. Аз ще пазя нощната позиция, съвсем сам. Е, ако не вземем предвид тристата уморени воини наоколо.

Ник седна в леглото и втренчи поглед в електронния часовник. Оставаше повече от час, докато пуснат метрото. Ами ако междувременно кулата рухне?

Не издържаше да седи, затова скочи и се заразхожда из стаята. Стъпките му отекваха шумно в тихото жилище. Дано само не събуди мама и татко. По-добре да отиде в кухнята и да остави бележка, че е отишъл да бяга с Колин в парка преди училище. В момента не му хрумваше нищо друго. С малко повече късмет родителите му ще станат след около два часа и половина и няма да се учудят.

Ник се измъкна от жилището в пет без петнайсет. Бе взел раницата за училище, защото майка му със сигурност щеше да я забележи, но я остави в помещението за велосипеди. Сега нямаше нужда от допълнителен баласт.

Улиците бяха тъмни и пусти, а решетките пред метростанцията все още бяха спуснати. Ник се уви в якето си и започна да брои минутите. Какво да прави? Да иде при Ортолан и да го принуди да го изслуша? Или да се обади в полицията: Знаете ли, има една компютърна игра, която днес ще убие господин Ортолан. — О, да, страхотна идея. Телефонът му иззвъня и го стресна. Ново съобщение:

„Вече съм сигурен, че ще стане днес. Получих задача. Обади се.“

Ник веднага избра номера на Виктор.

— Ако някой ме попита, да казвам, че съм закусвал с някой си Колин Харис. Днес между осем и десет.

Ник не разбра веднага.

— Защо ти е да закусваш с Колин?

— За да му осигуря алиби, човече! Ако, разбира се, не го заловят на местопрестъплението. Познаваш ли този Колин Харис?

— Познавам го много добре.

— Все едно. Виж, Ник, това ме изнервя ужасно.

— Вече съм на път към теб. Как изглежда кулата? Стои ли още?

— Да, да. Сияе и кърви.

Когато най-сетне вдигнаха решетките, Ник хукна по стълбите, сякаш лично Пратеника беше по петите му.

Този път никакви обиколки. Право към Кингс Крос. Само след двайсет минути вече звънеше на вратата на Виктор.

— Ела да я видиш — покани го той.

Ето я и кулата. Огромна, призрачнобяла в мрака. От прозорците, бойниците и процепите в стената капеше кръв. Около кулата стояха стотици воини от всички раси и нива. Всички чакаха. Ник усети съвсем ясно любопитството им. Знаеше, че ако не познава скритите движещи сили на играта, и той би изпитвал любопитство. Но днес гледката му причини само гадене.

— Ще отида при Ортолан и ще го предупредя лично. Няма значение, че е задник. Ако не ме приеме сериозно, поне ще знам, че съм опитал.

— Другата възможност е да застанем пред офис сградата и да дебнем — предложи Виктор. — Щом се появи някой от играчите, ще го спрем и ще уведомим полицията.

Това звучеше добре. „Дано се получи“, помоли се Ник.

— Окей. Кои са в момента хората от Вътрешния кръг?

Виктор започна да изброява на пръсти.

— Вирдана, Блъдуърк, Телкорик, Дризел и… почакай малко… Убангато, варварин. Влезе през последния турнир. Имаш ли представа кои са в реалния живот?

— Не — отговори горчиво Ник, — но все по-често си мисля, че Колин е Блъдуърк.

 

 

Тръгнаха малко след шест. Ник изпрати съобщение на Ейдриън. С неудоволствие, но беше обещал да го държи в течение. Виктор написа съобщение на Емили и Ник се ядоса ужасно. Даже се опита да му отнеме телефона.

— Ти си луд! Ами ако стане опасно?

— Трябваше да й обещая. Ако не я уведомя, ще ме удуши. — Виктор натисна изпрати. — Освен това тя има пълното право да присъства. Както аз и ти. И Ейдриън.

 

 

Блекфрайърс. Слязоха от влака и забързаха към „Брайдуел Плейс“. Емили и Ейдриън щяха да се присъединят към тях след малко.

Заваля ситен дъждец. Ник нахлупи качулката на якето си и се заоглежда за познати лица. Мислите му се въртяха в кръг. Ами ако не се появи никой? Ами ако това е фалшива тревога? Ако кулата не е сградата на „Брайдуел Плейс“, а съвсем друга?

Тръгнаха по „Ню Бридж Стрийт“. Добре, че се беше сетил да облече яке с качулка, която скриваше опашката му. Но височината си нямаше как да скрие. В никакъв случай не биваше онези от Вътрешния кръг да го забележат, преди той да ги е видял.

Не можеха просто да стоят на „Брайдуел Плейс“ и да чакат. Наблизо имаше заведение, но то отваряше едва в единайсет.

— Внимание — прошепна Виктор, когато сградата се появи пред тях. — Ти стой тук и чакай. Постарай се да останеш незабелязан. Аз ще обиколя и ще се огледам. Така е по-добре, защото никой не ме познава.

Виктор се отдалечи. Ник втренчи поглед в бялата сграда. Строителното скеле не му позволяваше да види прозорците. Ама че гадост! Дали пък там не се движеше някой? Или нещо? Не, само си въобразяваше. А дори и да има някой толкова рано, сигурно е само строителен работник.

Бърз поглед към часовника. Малко след седем и половина. Проклятие. Това може да трае цяла вечност. Отново вдигна поглед към сградата и за малко да изкрещи, когато някой сложи ръка на рамото му изотзад.

— Казах да се скриеш добре, мистър Дънмор, а ти стърчиш като фар на самотна скала. — Виктор стоеше зад него, широко ухилен.

— Трябваше ли да ме уплашиш така?

— О, я стига! Позволи на един самотен чудак да се повесели малко. Хайде да се приближим.

Двамата направиха няколко крачки към входа на сградата. Засега беше пусто. След малко телефонът на Ник иззвъня и той подскочи. Емили!

— Здравей. Ние с Ейдриън вече сме наблизо и тъкмо купуваме сандвичи. Искаш ли и ти?

— Сандвичи? Сега? Не, благодаря.

— Когато съм нервна, трябва да дъвча нещо — обясни тя. — Къде си?

— Точно пред сградата на „Софт Съспенс“. Виктор е с мен. Засега няма нищо.

— Внимавайте да не ви забележат. Доскоро!

Ник издърпа Виктор зад паркирал наблизо камион. Емили беше права. Никой не биваше да ги забележи.

След десетина минути Емили и Ейдриън се присъединиха към тях, но все още не се случваше нищо. В сградата влизаха много хора, но сред тях нямаше ученици.

— Сигурен съм, че е днес — повтори Виктор. — Изпратиха Вътрешния кръг на акция, а ние с Ник видяхме как по кулата се стича кръв.

Минаха още десет минути. Нищо. Ник трябваше да стои приведен и гърбът го заболя. Ами ако онези от Вътрешния кръг са се уплашили? Не е лесно да се изпълни такава задача.

— Идва Ортолан — съобщи Ейдриън. Каза го спокойно, но Ник видя съвсем ясно как момчето стисна устни и сви ръце в юмруци.

Крайно време беше да се появят воините от Вътрешния кръг. Кога, ако не сега? Ала те си останаха невидими. С всяка минута в сърцето на Ник укрепваше усещането, че нещо не е наред. Дали пък не бяха подходили към случая твърде праволинейно? Или бяха сгрешили мястото? Може би точно сега някой слага бомба в ягуара на Ортолан, оставен в гаража?

В този момент той чу някакво дрънчене. Идваше от офиссградата, от високите етажи. Стъкло на прозорец?

Ник вдигна глава, но не видя нищо. Проклетото скеле… Отново се чу дрънчене. Този път трясъкът беше по-силен.

— Ама че сме идиоти! — почти извика той. — Те са вече вътре!

Прас! Не много високо, но все пак за миг заглуши шума от улицата.

Четиримата се спогледаха и в следващия миг хукнаха като по команда. Прекосиха улицата, площадчето и застанаха пред входа.

— Сега бавно — нареди Виктор. — Иначе няма да ни пуснат. Ще вървим по стълбите, не с асансьора.

Сив мрамор, колони, много стъкло. В приемната млада дама, която ги посрещна с усмивка. А там отзад… в едно скрито ъгълче седеше Рашид, почти невидим в голямото черно кожено кресло.

— „Софт Съспенс“? — попита Виктор и показа журналистическа карта.

— На петия етаж. Момент, ще съобщя за вас.

Рашид скочи и се втренчи в тях. Очевидно не бе очаквал да се появи някой и да създава проблеми. След кратко колебание се врътна и забърза нанякъде.

— Много сте любезна, но не е нужно да съобщавате за нас — рече Виктор.

Стълбището беше отзад. Рецепционистката извика нещо след тях, но Ник не я чу. Затича се нагоре по стълбите, питайки се дали Рашид има пистолет.

Първият етаж. Нищо необичайно. Никъде не се виждаха панически тичащи хора, нито се чуваше шум. Но тук беше само фирмата за недвижими имоти.

Втори етаж? Къде се дяна Рашид? Ник хвърли бърз поглед през рамо — стълбището зад тях беше празно. Въпреки това не се успокои.

Минаха през третия и четвъртия етаж. Пълно спокойствие. За момент, въпреки че разумът му казваше друго, Ник се изпълни с надежда, че са се излъгали и че няма да се случи нищо страшно. Вкопчи се в тази надежда и изкачи на един дъх стълбите до петия етаж.

Едва излязоха в коридора, когато Рашид им препречи пътя.

— Останете на място. Това, което става тук, не ви засяга.

В ръката му нямаше пистолет, слава богу! Държеше спрей, насочен право към тях. Лютив спрей.

Ръката му трепереше, гласът също.

— Казах да не мърдате. Нищо няма да ви направя. Спрете… или, още по-добре, върнете се долу, така никой няма да пострада.

Емили отговори с напълно спокоен глас:

— Ти не си длъжен да вършиш това, Рашид. Виж, защо просто не слезеш по тази стълба и не се прибереш вкъщи? Никой няма да те закача. Нито ние, нито Пратеника, нито другите играчи. Обещавам ти.

Рашид се разтрепери още по-силно.

— Мълчи, ти нищо не разбираш. Махайте се оттук!

Емили продължи все така спокойно:

— Ако побързаш, ще си изчезнал оттук, преди да дойде полицията. Боя се, че това ще стане много скоро и тогава ще си имаш сериозни неприятности.

Рашид натисна копчето на спрея. Ник издърпа Емили настрана.

— Ние не те заплашваме — изрече бързо той. — Точно обратното — искаме да ти помогнем. Бягай оттук!

— Но… тогава…

— Ще изхвърчиш от играта — и какво от това? Честно казано, след днешния ден играта ще престане да съществува.

Рашид отпусна ръка.

— Пратеника ще ме убие.

— Виждаш ли го някъде тук? Или орк? Или трол? Това е реалният живот, Рашид. И ти съвсем реално ще отидеш в затвора, защото ще те обвинят в съучастие в убийство!

Рашид машинално скри ръката със спрея зад гърба си. Ник се запита дали да не се нахвърли върху него и да му отнеме спрея, но си каза, че това вече не е нужно.

— Нали няма да ме издадете? — попита тихо момчето.

— Не. Имай ни доверие.

След последен плах поглед към малката групичка Рашид се обърна и заслиза по стълбата. Отначало вървеше бавно, после все по-бързо.

— Колко хора има вътре? — извика подире му Ник.

— Нямам представа — отговори Рашид, без да се обърне. — Двамата, които трябваше да пазят отвън, сигурно вече са офейкали. Вътре са само петимата от Вътрешния кръг.

— Петима души и сигурно всичките въоръжени — изохка Виктор. — Трябваше да му вземем поне лютивия спрей.

Ник кимна мълчаливо. Вече беше късно. Отвориха тежката стъклена врата и попаднаха в нещо като приемна, но без рецепционистка. По коридорите не се движеха хора, вратите към офисите бяха затворени.

— Защо е толкова пусто?

Тръгнаха по първия коридор и предпазливо отвориха една врата. Видяха две празни работни места. И в следващото помещение нямаше никой. Ник започва да отваря вратите поред, изпълнен с ужас, че зад поредната врата ще открие дузина трупове.

— Да не са им дали свободен ден? — учуди се Виктор.

— Чух нещо — обади се с треперещ глас Ейдриън. — Оттам!

Момчето посочи към края на коридора. Дървената врата, обкована с месинг, се различаваше очебийно от модерния стил на останалите офиси.

Четиримата се вслушаха напрегнато и наистина чуха нещо: глух удар и приглушен вик.

— Вече знаем къде са — установи Виктор. — Да влезем ли, или да повикаме полицаите?

Ник взе решение.

— Моля те, Ейдриън, влез в някой от офисите и се обади в полицията. Ние ще стоим тук.

След кратко колебание Ейдриън изпълни молбата на Ник. Виктор, Емили и Ник застанаха пред дървената врата.

— Ако искате, да влезем. Ще заложим на ефекта на изненадата — предложи Виктор.

Ник поклати глава.

— Не виждам как ще изненадаш човек с пистолет в ръката.

Притисна ухо към вратата и чу гласове, но не можа да разбере какво казват.

— Да бяхме попитали Рашид кои са хората от Вътрешния кръг — укори се Емили. — Така щяхме да преценим…

В същия миг вратата се отвори с трясък и в коридора изскочи облечена в черно фигура. Лицето й беше скрито под бялата, крещяща маска от филма „Писък“.

— Ще донеса вода — извика маскираният, но като видя Емили, Виктор и Ник, спря като закован. — Ама тук има хора! Дявол да го вземе, откъде се взеха?

Фигурата в черно се врътна рязко и се върна обратно, без да затвори вратата.

— Спокойно, спокойно! — извика трескаво Ник. Нещата не се развиваха според очакванията им. Изведнъж се озоваха пред… двама, не — трима маскирани с пистолети. Две от дулата сочеха право към него. Четвъртият тип, скрит под дяволска маска, се гърчеше на пода и стенеше. Колин. Ник го позна веднага. Очевидно бе получил няколко удара от бейзболната бухалка, която се търкаляше до него. Със сигурност е имало борба. На два от прозорците се виждаха дупки. Само петият тип, който бе тръгнал да носи вода, нямаше оръжие, но това беше слаба утеха.

— Дънмор — проговори дълбок глас зад маска, изобразяваща череп, — ти, гаден задник!

Ник отстъпи крачка назад. Веднага бе познал и гласа, и цялата едра фигура. Хелън. Пистолетът й сочеше право в гърдите на Ендрю Ортолан. Шефът на „Софт Съспенс“ седеше в своето луксозно кресло и бе сложил вързаните си ръце върху бюрото. Лицето му беше смъртнобледо. На пода в стаята лежаха две жени и трима мъже — ръцете им бяха вързани на гърба. Една от жените плачеше тихо.

Ортолан погледна към вратата.

— Кой влезе? Подкрепление ли получихте?

Гласът му преливаше от презрение. Ник забеляза на челото му кървава драскотина.

— Затваряй си устата — нареди Хелън. — И направи най-сетне, каквото ти казах, защото ще ти пусна един куршум в крака.

Кракът му беше зад бюрото и Хелън нямаше да го улучи толкова лесно. Ортолан се усмихна с чувство на превъзходство.

„Не я подценявай, искаше да извика Ник. Тя ще стреля. Тя е луда.“

— Направете, каквото ви каза тя — предложи с треперещ глас той.

— И ти си затваряй устата! — изрева Хелън. — Някой да донесе вода! Веднага!

Маскираният в черно отново хукна навън. Мина покрай Ник и изчезна в коридора. „Дано е достатъчно умен да се покрие“, помоли се Ник.

В стаята се възцари тишина. Чуваха се само тихите хълцалия на жената, Ник усети как по тила му се стичат вадички пот. Колин продължаваше да стене под дяволската маска. До него бе коленичило момиче, предрешено като Ам Гъл.

— Мисля, че вече е по-добре — рече тихо то.

Последният от Вътрешния кръг беше момче, много едро и широкоплещесто, с дебели пръсти. Носеше маска на извънземен и Ник реши, че не го познава. Държеше в ръце пушка с късо дуло. Но явно не той, а Хелън дърпаше конците. Значи трябваше да се разберат първо с нея.

Едва сега Ник забеляза, че Хелън единствена е окачила на шията си символа на Вътрешния кръг — червен, с острие, насочено към средата. Предположи, че го е изработила сама от дебела тел.

Момчето с бялата маска се върна с чаша вода и я подаде на коленичилото на пода момиче, без да каже дума. Явно не е видял Ейдриън, успокои се Ник.

Колин се обърна настрана и свали дяволската маска. Надигна се, изпи няколко глътки вода и се закашля.

— Добре ли си? — осведоми се Хелън.

— Да, вече е по-добре.

— Хубаво. Тогава продължаваме. Стани, Ортолан.

Мъжът се изправи с нежелание. Ник не успя да прецени дали Ортолан изпитва страх, или не. Двата пъти, когато го бе наблюдавал, изглеждаше много уплашен. Явно е усещал, че нещо става около него. Но не е виждал нищо конкретно. Сега злото го е връхлетяло и той се е овладял.

— Сега ще си платиш за злодеянията — заяви Хелън. Явно си беше научила репликите. — За алчността, за безогледността, за лъжите.

По знак на Хелън Пришълеца отвори единия прозорец. Точно под тях беше „Брайдуел Плейс“. И най-горната дъска на строителното скеле.

Ортолан разбра.

— Бих казал, че вече съм си платил — заговори бързо той. — Макар че не бях нито алчен, нито безогледен, нито лъжец. Много добре знаете какво ми причинихте. Това е достатъчно, чувате ли!

Вероятно и Ортолан като Ник би дал цяло състояние, за да види лицата на маскираните. И реакциите им.

— Скачай от прозореца — заповяда Хелън. Пистолетът й сочеше Ортолан. Ръката й остана напълно спокойна. Гласът й също не трепереше.

— Чакайте да кажа нещо — помоли Виктор. — Аз не ви познавам. Знам, че онова, което ще ви кажа, звучи адски банално — но вие правите огромна грешка. Какво ще постигнете, ако този човек изхвърчи през прозореца? Ще ви пратят в затвора! Оставете го да си живее и си вървете!

Момичето с маска на Ам Гъл се обърна към него и попита с леко треперещ глас:

— Ти приятел ли си му? Съучастник?

— Не говори глупости! Изобщо не познавам този човек. Затова пък познавам Еребус. Не разбирате ли, че играта ви е омагьосала? Каквото и да ви е обещал Пратеника, няма да го получите. Оставете този човек на мира. Вървете си!

— Досега получавахме всичко — възрази маската. — Всеки път. Не говори за неща, които не разбираш.

— Правилно — подкрепи го едрият Пришълец. — Вие сте нищо. Ние сме Вътрешния кръг. Хайде, Ортолан, скачай през прозореца!

Сега вече мъжът се уплаши сериозно.

— Нима да го направя!

— Тогава ще стрелям — рече спокойно Хелън. Вдигна пистолета и изпрати един куршум в стената на сантиметри от главата му.

— Добре, добре! — извика дрезгаво Ортолан. — Ще го направя, обещавам! Само не стреляйте!

Жената на пода се разплака силно. „Дано тези от Вътрешния кръг не се изнервят“, помоли се Ник. Гаденето му стана непоносимо. За Бога, някой сигурно е чул изстрела и ще дойде да види какво става — и тогава положението ще стане неудържимо.

Ендрю Ортолан стъпи върху перваза на прозореца. Рамката беше висока, но той беше едър мъж и трябваше да се наведе, за да мине. Трудно му беше да стои изправен с вързаните си ръце. Обърна се и хвърли умолителен поглед към маскираните.

— Излизай — заповяда Хелън.

— Недейте, моля ви!

Тя вдигна отново пистолета и Пришълеца я последва.

— Не е нужно да го улучим. Достатъчно е да дадем изстрел и той ще полети — произнесе дрезгаво той.

Ортолан стъпи на външния перваз и протегна крак към дъската на скелето.

„Стъпи на дъската и се спусни надолу, помисли си Ник. Можеш да го направиш. Ще стигнеш чак до улицата, стига да се владееш.“

Ала краката на Ортолан трепереха. Вкопчи се в перваза на прозореца, макар да знаеше, че това няма да му помогне. Трябваше да се обърне и да се хване за металната щанга на скелето, но явно не му стигаха сили.

— И не смей да викаш за помощ, защото ще те гръмна — заплаши го Пришълеца.

Ортолан протегна вързаните си ръце към щангата и се вкопчи в метала. Беше мъчение да гледаш как стъпва на скелето със сковани крайници и смъртнобледо лице.

В момента, в който Ортолан застана малко по-сигурно върху дъската, Ник чу зад гърба си шум и потрепери. В стаята бе влязъл Ейдриън.

Появата му предизвика противоречиви реакции.

— Ти? — изхърка Ортолан и за малко да загуби равновесие.

Хелън, също така изненадана, свали за миг пистолета.

— Какво търсиш тук? — изсъска тя. — Изчезвай!

— Ти си ненормална! — изкрещя Колин иззад дяволската маска. — Как така ще го оставиш да си отиде?

— Я да млъкваш — озъби се Хелън и насочи пистолета към него. — Той е табу.

— Кой го казва?

— Пратеника, разбира се! Ти какво си мислиш?

„Сега ще се скарат, а аз ще хвана Емили, Виктор и Ейдриън и ще избягаме“, помисли си с надежда Ник.

— Повика ли полицията? — попита шепнешком той, но Ейдриън не го чу. Цялото му внимание беше съсредоточено върху мъжа на скелето.

— Добър ден, мистър Ортолан.

Ортолан се вкопчи отчаяно в металната щанга.

— Ти ли стоиш зад тези престъпници? — попита глухо той.

— Не — Ейдриън се приближи до прозореца и погледна навън. — Спускането няма да е лесно — рече тихо.

— Много бързо схващаш! — За момент гневът на Ортолан взе връх. — Кажи на тези маскирани идиоти да ме освободят.

— Защо мислите, че ще ме послушат?

— Защото ти си в дъното на тази гадна история! Не ме прави на глупак. Като видях какво носи момичето на шията си, веднага разбрах.

Ейдриън се обърна към Хелън и без да се колебае направи няколко крачки към нея. Посегна към шията й, хвана символа на Вътрешния кръг и го разгледа внимателно.

— Защо носиш това?

— Изчезвай! Ти не разбираш! — Близостта на Ейдриън й пречеше да държи Ортолан на мушка.

— Сама си го направила, нали? Защо?

— Защото съм във Вътрешния кръг и това е нашият символ.

Хелън избута Ейдриън настрана — внимателно, за да не го нарани, и същевременно достатъчно силно, за да го отдалечи от себе си. Ейдриън политна назад, но Емили успя да го улови, преди да падне.

— В действителност това е логото на „Уей ту фар“ — обясни тихо Ейдриън. — Фирмата на баща ми.

— Точно така — потвърди Ортолан и в следващия миг изпищя. Излезлият вятър разклати строителното скеле и металните пръти задрънчаха.

Вятърът донесе и друг шум. Сирени. Дали полицаите идваха? Твърде възможно. Воят на сирените се засили и по лицето на Ортолан се изписа облекчение.

— Скачай — заповяда Хелън.

— Какво каза?

— Казах да скочиш.

Тя се приближи до прозореца, вдигна пистолета и опря дулото в гърдите на Ортолан.

— Скачай или ще те застрелям.

Сирените се приближиха. Пришълеца и момичето Ам Гъл си размениха трескави погледи.

— Да бягаме — предложи момичето. — Някой е повикал полицията. Хайде, хора, бързо!

— Скачай, гадино — повтори Хелън зад мъртвешката си маска.

Картината се запечата завинаги в ума на Ник. Сякаш говореше самата смърт.

— Приятелите ти са прави. Полицията идва — от смъртния страх гласът на Ортолан прозвуча пронизително. — Ти наясно ли си, че ще те заловят при опит за убийство? Ако стреляш, ще станеш убийца. Ще прекараш целия си живот в затвора.

Докато говореше, Ортолан не откъсваше поглед от дулото на пистолета. Хелън стоеше съвсем близо до него — ако натисне спусъка, със сигурност ще улучи и той ще полети надолу… жив или мъртъв. Трябваше да спаси живота си.

Думите му оказаха въздействие поне върху един от петимата маскирани. Момчето с маската от „Писък“ заотстъпва бързо към вратата, блъсна я и побягна по коридора. Пришълеца и момичето Ам Гъл очевидно бяха готови да го последват. Оръжията им вече не бяха насочени към двете групи — край стената и на пода.

Виктор ги наблюдаваше внимателно.

— Вървете си — подкани ги той. — Искате ли да ви кажа една тайна? Играта свърши. Няма никакво значение какво ще направите тук, защото Пратеника няма да ви възнагради. Ще ви изправят пред съда и ще ви осъдят. Еребус приключи. Играта свърши.

— Затваряй си устата! — изкрещя вбесено Хелън. — Не знаеш какво приказваш!

Тя се обърна и насочи пистолета към Виктор, но много скоро се сети за основната си задача и отново взе на мушка Ортолан.

— Хайде, скачай! — кресна тя и направи още една крачка към него.

За момент всички повярваха, че Ортолан ще се подчини. Той хвърли поглед надолу, сякаш преценяваше височината или шансовете си да стигне до улицата по скелето. Точно тогава Ейдриън застана между Хелън и прозореца.

Виктор и Ник се хвърлиха едновременно напред, но след миг спряха. Хелън трябваше да остане спокойна. Ако започнеше да стреля…

— Махни се оттам, Ейдриън — помоли Ник.

Ейдриън не помръдна. Ник забеляза, че Хелън се изнерви — непрестанно се местеше от крак на крак, опитвайки се да държи под око Ортолан. Въпреки това не свали пистолета.

— Нали няма да простреляш Ейдриън? — попита тихо Ник. — Той не е виновен за цялата тази лудост.

Сирените завиха съвсем наблизо. Очевидно Ам Гъл и Пришълеца най-сетне бяха осъзнали колко сериозно е положението, защото хукнаха да бягат.

— Стойте! — извика подире им Колин. Не ме оставяйте тук! Вземете ме с вас, подлеци такива!

Той се опита да се изправи, изпищя от болка и отново рухна на пода. Дяволската маска се смъкна и разкри тъмната му кожа.

— Мистър Ортолан — започна тихо, но отчетливо Ейдриън, — искам да кажете тук, пред всички, че се опитахте да откраднете Божествен дар от баща ми. Ако не го направите, ще се махна от това място.

— Няма ли някой най-сетне да отнеме оръжието на тази луда? — извика пронизително Ортолан. — Сигурно не е толкова трудно.

Пред сградата изсвистяха гуми. По стената на отсрещната къща затрепкаха сини светлини.

— Тук съм, горе! — изкрещя Ортолан. — Тук съм! Качете се! Спасете ме!

Той се обърна отново към отворения прозорец.

— Вече няма да търпя. Връщам се вътре. Край на това безумие!

Ейдриън отстъпи крачка встрани. Дулото на пистолета се насочи право към главата на Ортолан.

— Не! Моля, не! — Мъжът се приведе, залюля се, изпищя и панически затърси опора.

— Кажете го — повтори настойчиво Ейдриън.

— Защо? Никой съд няма да го признае! Ти ме заплашваш!

— Не ме интересува какво ще каже съдът. Искам да го чуя от вашата уста. Кажете го. И двамата знаем, че е вярно.

Пред сградата стана шумно. Някой даваше заповеди, тропаха ботуши. Вързаните служители от офиса се раздвижиха неспокойно. „Дано някой не си изпусне нервите“, помоли се безмълвно Ник. Очевидно търпението на Хелън беше на изчерпване.

Под мъртвешката маска потекоха вадички пот и стигнаха до червения символ. Ник усещаше гнева й като свой собствен.

Ейдриън направи крачка към Ортолан и го погледна в очите.

— Баща ти беше един проклет гений — заговори задавено мъжът. — Но не разбираше нищо от бизнес. Нищичко! Двамата заедно щяхме да завладеем бранша, но той държеше да направи всичко сам.

— Вие ли откраднахте програмата?

— Да! Да, по дяволите! И постъпих правилно! Нима не разбираш?

— Вие ли го шантажирахте? Вие ли го заплашвахте и тероризирахте?

— Да, макар че не е редно да се изразяваш по този начин. Само че не успях. Никъде не намерих пълната версия на Божествен дар. Не намерих нищо, с което бих могъл да постигна целта си. Затова не съм виновен.

Ейдриън се обърна към Хелън.

— Пусни го да влезе.

— Не, ще го накарам да скочи. Махни се от пътя ми!

Ейдриън не помръдна и Хелън наведе мъртвешката си глава към него.

— Наистина съжалявам — изръмжа тя и му нанесе добре прицелен юмручен удар, който го запрати към отсрещната стена.

Ник и Виктор реагираха светкавично — хвърлиха се едновременно към Хелън. Виктор я притисна с тежестта си към пода, а Ник се опита да хване ръката, която стискаше пистолета.

Хелън се отбраняваше с всички сили.

— Пуснете ме! Аз съм последният воин и ще спечеля последната битка!

— Няма битка — опита се да обясни Ник. — Няма пратеник, няма и поръчение. Моля те, Хелън, спри!

— Предател! — изпищя тя.

В следващия миг отекна изстрел. Шумът беше толкова силен, че в първия момент Ник повярва, че е убит. В следващата секунда му стана ясно, че Хелън е стреляла в стената. Поради преживения ужас той бе разхлабил хватката си и това позволи на Хелън да се извърти и да стреля по Ортолан, който с мъка се прехвърляше през прозореца.

Улучи го в кръста. Той замръзна насред движението и за минута остана по средата между вън и вътре. После бавно се свлече назад.

Ник видя като през мъгла как черна сянка се хвърли към Ортолан и сграбчи ръката му. Виктор. Успя да издърпа падащия през прозореца и го пусна на пода. По ризата на Ортолан изби червено петно.

— Успях — изпъшка Хелън под маската. — Знаех си, че ще се справя.

Ник се отърси от вцепенението си. Овладя треперенето на тялото си, изтръгна пистолета от ръката на Хелън и го подаде на Виктор.

— Какво ще стане сега? Виж как кърви… Трябва ни линейка.

Един от двамата вързани мъже на пода вдигна ръцете си.

— Прережете проклетото тиксо и аз ще се погрижа за раната. Побързайте, моля!

Ник се втурна към него. Виеше му се свят. Вече не виждаше ясно. Ей сега щеше да припадне.

— Трябва да повикаме линейка — прошепна с пресекващ глас.

Най-добре да седне. Пред очите му танцуваха бели и черни петна и черните бързо се увеличаваха. Довлече се до най-близкия стол, седна, наведе се напред и зачака замайването да премине.

Когато отново вдигна глава, Хелън седеше до него и се взираше в ръцете си. Някой да я хване — искаше да извика Ник. Не, няма нужда. Тя няма да избяга.

Стъпки по стълбището. Бръмчене на асансьор. Най-сетне идва помощ. Поне за някои. Докато за други…

— Хелън? — пошепна Ник и свали мъртвешката маска от главата й. Вгледа се в широкото, мокро от пот, но доволно лице и потръпна.

— Не ме наричай Хелън — изръмжа тя. — Аз съм Блъдуърк.

 

 

Полиция, лекари, санитари. Изведнъж офисът се напълни с хора, които говореха един през друг. Първо изнесоха ранения Ортолан и се погрижиха за Колин, който имаше счупени ребра и вероятно разкъсан далак. Ортолан му изтръгнал бейзболната бухалка и няколко пъти го ударил в корема — разказа един от служителите. Ник се учуди, че Хелън не е застреляла Ортолан още тогава — може би защото открай време не можеше да понася Колин.

Преди да го отнесат, Колин повика Ник и той се наведе към него. Колин стисна ръката му.

— Нали ще кажеш нещо в моя полза, Ник? Те ще ме обвинят и ще ме сложат в един кюп с Хелън. Аз никога не бих стрелял. Затова избрах бейзболната бухалка. Моля те!

Ник с усилие издърпа ръката си.

— Сега не е време да говорим за това. По-късно. Да, ще ти помогна. Остави ме.

Аз не съм направил онова с Джейми, кълна ти се!

— Да, знам.

Санитарите понесоха Колин към линейката, а Ник последва полицаите към колата. Очакваше ги разпит в участъка.

 

 

Лесно е да спреш, щом веднъж си решил. Оглеждам се и съм готов да се разсмея. Скоро всичко това ще е минало и аз ще остана само спомен. За някои болезнен, за някои засрамващ.

Свърших си работата. Няма да узная какво ще се случи оттук нататък. Това е добре. Така няма да се изкуша да се намеся и да обърна играта.

В бъдещето са заложени безброй възможности и очакват да станат реалност. Не съм любопитен. Само съм уморен. Наистина е време да спра.