Урсула Познански
Еребус (3)

3.

Ник се прибра в празно и леденостудено жилище. Майка му пак е бързала и е забравила да затвори прозорците. Без да сваля якето си, той обиколи всички стаи, затвори навсякъде, после пусна радиатора в стаята си на максимална степен. Най-сетне можеше да извади кутийката от джоба си и да я отвори.

Еребус.

Ник направи гримаса. Еребус звучеше малко като Ерос. Да не би да е програма за събиране на двойки? Много подходящо за Брини. Още утре ще я отсвири.

Ник пусна компютъра и докато го чакаше да се зареди, донесе от дневната одеяло и се уви добре.

Имаше на разположение най-малко четири часа. Повече по навик, но и за да увеличи напрежението, провери първо пощата си (три реклами, четири спама и жестоко писмо от Бетани, който заплашваше с най-страшни беди играчите, посмели да пропуснат още една тренировка).

Точно когато щеше да отвори фейсбук, по айсикюто се обади Фин.

— Здравей, братче! Всичко наред ли е?

Ник се усмихна с обич.

— Да, в пълен ред.

— Как е мама?

— Има много работа, но е добре. А ти как си?

— Страхотно. Бизнесът върви като добре смазана машинка.

— Браво на теб — Ник реши да не пита повече.

— Виж какво, Ники, тениската, дето ти я обещах… нали помниш коя?

Как да не помни! Тениска с Hell Froze Over, най-добрата световна банда по мнението на Фин.

— Какво за нея?

— Няма твоя номер. Няма да я докарат през следващите четири седмици. Много си дълъг, братлето ми. От феншопа са я поръчали, но ще мине време. Нали не се сърдиш?

В първия момент Ник не разбра защо остана толкова разочарован. Вероятно защото често си представяше как двамата с Фин отиват на концерта след две седмици, накипрени с тениски на Hell Froze Over с леденосинята дяволска глава, и как пеят с пълно гърло Down the Line.

— Е, не е чак толкова лошо — промълви той.

— Няма да забравя обещанието си. Кога ще наминеш да ме видиш?

— Скоро.

— Липсваш ми, малки братко, знаеш ли това?

— И ти ми липсваш. — И то как! Но никога не би го казал на Фин, защото щеше да страда от угризения на съвестта.

След разговора с брат си Ник погледна отново рисунките на Емили на deviantart, но от вчера нямаше нищо ново. Логично, помисли си той, малко засрамен, и излезе от мрежата.

Вътрешният глас го съветваше да завърши есето по английски и после да се занимае с Еребус, но той не го послуша. Любопитството надделя. Отвори кутийката, изкриви лице при почерка на Брини и сложи дивидито в устройството. След няколко секунди се отвори прозорец.

Не филм, не и музика. Игра.

Инсталационният прозорец представляваше мрачна картина. На заден план се виждаше рухнала кула сред изгорена местност. В земята пред кулата бе забит гол меч, на дръжката му беше вързана червена кърпа. Вятърът я развяваше като последен спомен от живота в един мъртъв свят. Отгоре, също яркочервен, се изви надписът „Еребус“.

Ник усети как стомахът му се свива. Усили звука, но не чу музика. Само дълбок грохот като при наближаваща буря.

Ник насочи курсора към инсталационния бутон с неопределеното чувство, че е забравил нещо важно. Ами да, антивирусната програма. Провери данните върху диска с две различни програми и въздъхна облекчено. Няма вируси. Готово за инсталация.

Синият показалец за процеса на инсталирането напредваше мъчително бавно. Милиметър по милиметър. Понякога спираше и целият компютър сякаш замръзваше. Ник побутна мишката и въздъхна облекчено — курсорът се движеше, макар и бавно, със закъснение. Момчето се местеше нетърпеливо върху стола. Двайсет и пет процента? Невъзможно! Не е ли по-добре да иде в кухнята и да си приготви нещо за пиене?

Върна се след няколко минути. Трийсет и един процента. Изруга ядно, седна отново пред компютъра и разтърка очи. Ама че гадост!

Мина почти час, докато се изпълнят стоте процента. Ник едва не извика ликуващо, когато екранът изведнъж почерня. Нищо не се появи.

Какво да прави сега? Нищо не помагаше. Чукаше по клавишите, опитваше различни комбинации, ругаеше… Нищо. Само черен мрак.

Малко преди да се ядоса окончателно и да натисне клавиша Reset, най-сетне се случи нещо. От мрака изникнаха червени букви, образуваха пулсиращи думи — сякаш скрито сърце ги снабдяваше с кръв и живот.

„Влез,

или се върни.

Това е Еребус.“

Най-сетне! Изпълнен с тръпнеща радост, Ник избра „влез“.

За разнообразие екранът отново почерня и остана тъмен няколко секунди. Ник въздъхна и се облегна назад. Дано цялата игра не е толкова бавна. Компютърът му със сигурност не беше виновен, защото беше последен модел, процесорът и графичната карта реагираха светкавично, всички игри досега се инсталираха и работеха без проблеми.

Постепенно екранът просветна. Появи се реалистично изобразена горска поляна, над която светеше луната. В средата на поляната бе коленичила фигура с разкъсана риза и вехт, излинял панталон. Без оръжие, само с тояга. Вероятно трябваше да играе с тази фигура. Ник кликна за проба вдясно от фигурата, тя скочи моментално и застана на избраното място. Аха. Управлението беше просто. Скоро ще се справи и с останалото. Това не беше първата му игра.

Хайде, започвай. Само че в каква посока? Не се виждаше път, нито указание. Може би има карта? Ник се опита да извади на екрана инвентар или меню, но не се получи. Никакви указания за търсене или цели, никакви други фигури. Само червена линия за живота и под нея синя — вероятно показваше издръжливостта. Ник опита с различни комбинации от клавиши, довели го до успех в други игри, но не се получи нищо.

„Вероятно грешки в програмирането“, каза си недоволно той. Кликна за проба върху жалката фигура на екрана и над глава й светна надпис. „Безименен“.

— Не е зле — промърмори Ник. — Тайнственият безименен.

Придвижи мишката, за да накара окъсаният мъж да тръгне право напред, после го отклони наляво, след това надясно. Обаче всички посоки изглеждаха погрешни, а и не се появяваше никой, когото би могъл да попита.

— „Страхотна е, наистина“ — промърмори подигравателно той, имитирайки Брини. От друга страна обаче… Колин явно е харесал играта, а Колин не беше идиот.

Ник реши да остави играча да се движи право напред. Каза си, че и той би направил същото, ако се е заблудил. Ще спазва определена посока. Все ще се натъкне на нещо. Или поне гората ще свърши.

Съсредоточи се върху Безименния, който сръчно избягваше дърветата и удряше с тоягата пречещите му клони.

Чуваше ясно всяка крачка на фигурата, чуваше пращене на дърво, шумолене на увехнали листа. Фигурата се прехвърли през една скала и Ник видя съвсем ясно как се отрониха дребни камъчета и се изтърколиха към земята.

Зад скалата почвата стана влажна. Безименния напредваше бавно, защото постоянно затъваше до глезените. Ник беше впечатлен от изпълнението. Обстановката изглеждаше напълно реална. Не липсваше дори жвакането на босите стъпала в тинята.

Безименния трудно си пробиваше път. Скоро започна да пъшка. Синята линия се стопи до една трета от дължината си. При следващата скала Ник даде кратка почивка. Играчът опря ръце върху бедрата си и сведе глава. Очевидно се опитваше да си поеме дъх.

Някъде наблизо течеше поток. Ник чу плискането на водата и сложи край на почивката. Придвижи Безименния надясно и наистина откри поточе. Фигурата спря пред водата и изпъшка тежко.

— Хайде, пий — подкани го Ник. Натисна стрелката за надолу и остана възхитен, когато Безименния се наведе, загреба вода с ръка и започна да пие.

След това вече напредваше по-бързо. Влагата изчезна, дърветата се разредиха. Все още му липсваше ориентир и Ник започна да се опасява, че движението право напред е изстрел в празното пространство. Само да имаше по-добър поглед, по-ясна перспектива! Може би карта или…

Перспектива ли? Ник се засмя тихо. Я да видим! Може би виртуалното му Аз умее не само да се навежда, но и да се катери. Избра едно могъщо дърво с дълбоко надвиснали клони, изправи фигурата пред него и натисна клавиша със стрелка нагоре.

Безименния внимателно остави тоягата настрана и се изтегли нагоре по клоните. Щом Ник пусна клавиша, фигурата веднага спря да се катери и продължи нагоре едва когато момчето отново натисна стрелката. Ник го изпрати възможно най-високо, докато клоните станаха тънки и фигурата за малко да падне. Едва когато се увери, че Безименния е стъпил сигурно, Ник се осмели да огледа околността. Гледката беше фантастична.

Пълната луна освети безкрайно море от сребърнозелени дървета. Отляво се виждаха последните склонове на планинска верига, отдясно се простираше равнина. Точно пред него се редяха ниски, заоблени възвишения. Мънички точки в подножията им показваха, че там има селища.

„Прав съм бил, помисли триумфиращо Ник. Пътят право напред е правилният.“

Вече беше готов да натисне клавиша за слизане, когато забеляза между дърветата топла жълта светлина. Съвсем наблизо. Светеше като обещание. Ако се отклони малко наляво, само след няколко минути ще се натъкне на източника на светлината. Може би там има къща? Треперейки от нетърпение, Ник свали фигурата на земята. Безименния грабна тоягата и продължи напред. Ник захапа долната си устна и си пожела да не е сбъркал посоката.

Не след дълго забеляза първите светли лъчи между стъблата на дърветата. Точно тогава се натъкна на първото препятствие: процеп, твърде широк, за да може Безименния да го прескочи. Проклятие! Процепът се простираше по целия екран и се губеше някъде в мрака между дърветата. Ако се опита да го заобиколи, Безименния ще изгуби много време и вероятно ще сбърка посоката.

Ник откри падналото дърво едва след доста ругатни. Ако можеше да го премести в подходящо положение…

Клавишът „Space“ се оказа ключът към успеха. Играчът теглеше, влачеше и буташе падналото стъбло във всяка посока, която му указваше курсорът. Когато дървото най-сетне легна върху процепа, Безименния пъшкаше тежко и червената линия на живота му се скъси още малко.

Ник се въоръжи с търпение и предпазливо придвижи екранния герой по стъблото. Импровизираният мост се оказа доста несигурен — още на петата крачка Безименния се олюля застрашително и Ник успя да го спаси с рискован скок в последния момент.

Светлината се засили и затрепка. Точно пред фигурата изникна тясна горска просека. В средата на екрана пламна огън. До него седеше самотен мъж и се взираше в пламъците. Ник вдигна пръсти от мишката и Безименния веднага спря.

Мъжът до огъня не се помръдна. Видимо не носеше оръжие, но това не означаваше нищо. Вероятно беше магьосник, защото се бе увил в дълго черно палто. Ако кликне върху него, може да узнае нещо. Едва докоснал го с курсора, мъжът вдигна глава и откри тясно лице със съвсем малка уста. В същия момент най-долу на екрана се отвори диалогов прозорец.

— Поздрав, Безименни — думите се очертаха сребърносиви върху черната основа. — Беше бърз.

Ник придвижи Безименния малко по-близо, но мъжът не реагира. Само разбута горящите цепеници с дълъг клон. Ник остана разочарован. Най-сетне да срещне някого в тази пуста гора и той да произнесе само кратък поздрав.

Едва когато забеляза мигащия курсор на следващия ред в прозореца, Ник разбра, че се очаква да отговори, и написа: „И на теб поздрав“.

Мъжът с черното палто кимна.

— Добра идея беше да се покатериш на дървото. Не много безименни бродници стигнаха до тази идея. Ти си голяма надежда за Еребус.

— Благодаря — написа Ник.

— Как мислиш, искаш ли да продължиш? — Малката уста на непознатия се разтегли в изразяваща очакване усмивка.

Ник беше готов да напише „Разбира се!“, но събеседникът му още не бе свършил.

— Ще се справиш с онзи само ако се съюзиш с Еребус. Трябва да го знаеш.

— Разбрах — отговори кратко Ник.

Мъжът сведе глава и отново разрови огъня. Пръснаха искри. Господи, изглежда съвсем истинско!

Ник почака, но събеседникът му не направи опит да продължи разговора. Очевидно бе произнесъл целия записан в него текст.

Любопитен дали мъжът ще реагира, ако се обърне към него със свои знаци, Ник написа на следващия ред „p#434< 3xxq0jolk-<fi0e8r“. Очевидно мъжът се зарадва на инициативата му, защото вдигна глава и му се усмихна.

Та той ме гледа право в очите, помисли си Ник и се почувства неловко. Гледа ме и погледът му сякаш прониква в мен през екрана.

След малко мъжът отново втренчи поглед в огъня.

Едва сега Ник чу тихата музика. Фина, но натрапчива мелодия, която го затрогна по странен начин.

— Кой си ти? — написа Ник.

Не получи отговор. Мъжът наклони глава и сякаш се замисли. Само след няколко секунди обаче в прозореца започнаха да се появяват думи и Ник се смая.

— Аз съм мъртвец — мъжът отново погледна Ник, сякаш искаше да провери въздействието от думите си. — Само мъртвец. Ти обаче си жив. Безименен, но не за дълго. Скоро ще си избереш име, призвание и съвсем нов живот.

Ник плъзна пръсти по клавишите. Тази игра беше необикновена. Не, по-скоро плашеща. Как така му даде смислен отговор на произволно избран въпрос?

Сигурно е било случайност.

— Мъртвите обикновено не говорят — написа той и се отпусна назад. Това не беше въпрос, а възражение. Създателите на играта надали са програмирали подходящ отговор.

— Прав си. Това е силата на Еребус. — Мъжът мушна клона в пламъците и го извади горящ.

Уплашен, макар да не го признаваше дори пред себе си, Ник провери дали наистина е офлайн — може би някой си правеше шеги с него. Да, нямаше връзка с мрежата. Клонът в ръката на мъртвеца гореше и отблясъкът от пламъците танцуваше в очите му.

Ник написа следващото изречение, воден от невидима ръка:

— Какво е да си мъртъв?

Мъжът се изсмя, по-скоро изхърка.

— Ти си първият Безименен, който ми задава този въпрос! — И с разсеяно движение метна остатъците от клона в огъня. — Самотен. Обсебен от духове. Кой може да каже… — Прокара ръка по челото си и продължи: — Какво ще ми отговориш, ако на свой ред те попитам какво означава да си жив? Всеки живее по свой начин. Всеки намира своята собствена смърт. — Сякаш за да подчертае казаното, мъжът нахлупи качулката на главата си и закри очите и носа си. Остана само малката уста. — Няма съмнение, че един ден и ти ще го преживееш.

Няма съмнение. Ник изтри овлажнелите си длани в панталона. Темата изобщо не му хареса.

— Как да продължа? — написа той и развеселено установи, че очаква смислен отговор.

— Искаш ли да продължиш? Предупреждавам те. По-добре недей.

— Разбира се, че искам.

— Тогава завий наляво и върви по течението на потока, докато видиш клисурата. Мини през нея. А после… ще видиш. Мъжът се уви в палтото си, сякаш му стана студено. — И внимавай за Пратеника с жълтите очи.