Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Erebos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016 г.)
Разпознаване и корекция
cherrycrush (2016 г.)

Издание:

Автор: Урсула Познански

Заглавие: Еребус

Преводач: Ваня Пенева

Език, от който е преведено: немски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: австрийска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Валери Манолов

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Нина Ганева

ISBN: 978-954-660-123-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3550

История

  1. — Добавяне

13.

Разкъсаният сън и посещението на гробището съвсем естествено оставиха своите следи. Още на път към училище Ник усещаше лек натиск в слепоочията — като при наближаваща настинка. Усещането го придружаваше през целия ден и добре, че от време на време други неща го изтласкваха на заден план. Например гледката, която представляваха Джейми, Емили и Ерик Ву: тримата стояха пред входа на училището и водеха сериозен разговор. Таен разговор.

Ерик. Ерик се наведе към Емили и очевидно се опита да я убеди в нещо. Тя не се отдръпна. Даже се усмихна. Джейми стоеше малко настрани, скръстил ръце, и кимаше. Ник се направи, че търси нещо в чантата си, и продължи да наблюдава триото отдалеч. Ерик очевидно бе казал нещо весело, защото тримата се засмяха. Това го накара да осъзнае, че Емили се смее твърде рядко. И че би било прекрасно в момента да се смее на нещо, казано от него, а не от Ерик.

Поне Ерик да не беше такъв жалък тип, каза си Ник и почти забрави да рови в чантата си. Нима Емили харесваше този тип момчета? Тромав, наполовина азиатец, с прическа от средновековието и очилца на зубрач? Да не участва в нейния литературен клуб? Да, тя го харесва. Сигурно даже ще му позволи да й подари нещо. Дявол да го вземе!

Ник би дал две… не, едно от нивата си, за да чуе за какво си говорят. Ако вчера не се беше скарал с Джейми, щеше просто да се присъедини към тях.

— Дънмор, не стой насред пътя като пълен идиот! — Джеръм мина покрай него и го блъсна с такава сила, че чантата едва не падна от ръцете му.

— Само да ми паднеш! — изгърмя Ник подире му. Беше готов да го настигне, да го сграбчи за яката и да забие юмрук в носа му. Защото Джейми, Емили и Ерик, естествено, го забелязаха. Джейми му хвърли бърз поглед и се обърна. Емили вдигна ръка за равнодушен поздрав. Ерик прояви най-голяма любезност. Точно той!

Ник им обърна гръб и влезе в училището. Защо беше толкова гневен? Сигурно защото не бе успял да се наспи.

В кабинета по математика беше твърде спокойно за понеделник сутрин, но Брини успя да го хване още на вратата.

— Е? — попита жадно тя. — Е?

Той сложи пръст на устните си. Колко хубаво, че бе забранено да говорят за играта.

Лицето на Брини мигом се промени: от сияещо стана разбиращо-заговорническо.

— Знаех, че ще ти хареса — прошепна тя.

— Ами… да — отговори Ник и се опита да се усмихне.

И Брини изглеждаше изтощена, установи той, макар да е положила усилия да заличи умората с много грим.

За разлика от нея Хелън изглеждаше ужасно. Тя никога не беше изглеждала особено добре, но днес бе по-лошо отвсякога. Несресана коса, полузатворени очи и зяпнала уста. Ей сега ще се разлигави. Джеръм и Колин не я изпускаха от очи и имитираха израза на лицето й, после се заливаха в смях.

Хелън не забелязваше нищо. Взираше се точно пред себе си и на всичкото отгоре леко се полюляваше. В сърцето на Ник пламна съчувствие. Може да е една от онези на гробището. Може да е била Аврора, която оставих в лабиринта.

Стана и отиде при нея.

— Хелън?

Тя реагира едва-едва. Само леко смръщи вежди. Колин и Джеръм вече хълцаха от смях.

— Хелън? Добре ли си?

Най-после тя вдигна глава. Около очите й имаше тъмнокафяви сенки.

— Какво искаш?

— Питам добре ли си. Изглеждаш… — за малко да каже „ужасно“, но успя да се сдържи. — … болна.

Хелън се изсмя дрезгаво.

— Я си гледай твоята работа, Дънмор.

— Добре, добре. Продължавай да се лигавиш и позволявай на другите да ти се смеят — Ник посочи Колин и Джеръм. — Виж ги как се забавляват.

Защо му трябваше да се вживее в ролята на милосърдния самарянин, и то точно с Хелън? Много добре знаеш, каза му зло гласче. Тя можеше да ти разкаже нещо. Например за миналата нощ. Или за смъртта. Ти щеше да я попиташ за името й, нали? И да отстраниш поне една от многото въпросителни.

Ник разтърка лицето си със студени пръсти. Мили Боже, колко му беше зле! Но все пак бе успял: Хелън се постара да изглежда по-нормално. Изправи гръб, затвори устата си и стисна ръце в юмруци.

— Ето го и нашия Ник — поздрави го Колин. — Какво искаш от Хелън?

— Млъквай, Колин. Момичето изглежда зле, затова отидох да видя какво му е. Не се дръж като дванайсетгодишен хлапак.

— Добре де, добре. Има ли нещо ново?

— Не — Ник огледа внимателно бившия си приятел. Изобщо не изглеждаше блед, кожата му беше по-скоро сива. Много нездравословен цвят.

— Хубав ден беше вчера — отбеляза Колин.

— И аз така мисля. И нощта беше хубава.

Защо да не се престори, че знае всичко? Никой няма да разбере, че е бил на гробището и едва не е напълнил гащите.

— Да, нощта беше върхът — потвърди с отнесен вид Колин. — Нямах представа, че ще се стигне дотам. А ти?

— И аз нямах представа. — Какво мълчиш, кажи някоя подробност!

— Това е само началото — увери го Колин. — Предстои нещо голямо.

— Да, сигурно. Очаквам го с нетърпение. Как мислиш, какво е?

Колин вдигна рамене.

— Да не съм врачка?

„Няма смисъл, каза си обезсърчено Ник. Колин пуска само неясни намеци.“ Дали пък да не изкаже някои прости предположения?

— Много ми се иска да разбера под какво име е участвала Хелън — прошепна той едва чуто.

— Да, би било интересно. Не всеки се разхожда със собственото си лице, нали? На нейно място и аз не бих го направил.

Ник разбра намека и отвори уста, но веднага я затвори. Колин се ухили злобно.

— Не се притеснявай. Знам, че не си ти. Но повечето не го знаят.

В този миг се приближи Джеръм и Колин веднага млъкна.

— Разговори между посветени? — попита подозрително Джеръм.

— Да не си откачил! — отвърна остро Колин. — Знам правилата.

— Бях длъжен да попитам.

Джеръм се отдалечи ухилен. Хелън го проследи с мътен поглед.

— Прав е — прошепна Колин. — Длъжни сме да си мълчим. Но той вече се е раздрънкал и сега не може да ни стори нищо. — На лицето му светна усмивка. — Освен това аз няма да изхвърча.

Ник чу звънеца и набързо преброи съучениците си. Алекс беше тук, но Дан го нямаше. Айша беше тук, но Мишел я нямаше. Айша също изглеждаше зле: постоянно примигваше и кърпата й беше вързана накриво.

Джейми и Емили бяха тук… естествено. Глория обаче отсъстваше. Тихият Грег беше тук и правеше същото като Ник: оглеждаше редиците и си отбелязваше кой липсва. Мистър Форнъри влезе в стаята и сложи край на размишленията на Ник.

 

 

Автоматът за кафе беше последното спасение, но Ник видя още отдалеч дългата опашка, която се извиваше пред него. Ама че работа! Имаше спешна нужда от ободряване. Как ще изкара оставащите три часа?

Джеръм стоеше до прозореца и мачкаше празна кутия от Ред Бул. Умен тип, този Джеръм. „Утре и аз ще се запася с енергийна напитки“, зарече се Ник. Прозя се и се отпусна тежко върху една от пейките в аулата. За пръв път от много време насам прекарваше междучасие сам. Това му стана ясно, като видя Джейми да разговаря оживено с Ерик Ву. Слава Богу, този път Емили не беше с тях. Колин бе забележително мълчалив. Обикаляше коридорите и зяпаше. Ник забеляза, че се е заинтересувал от едно момиче от долните класове май се казваше Лаура. После видя в ръцете на момичето малко пакетче.

Погледна часовника. Още пет минути до следващия час. Най-добре да иде в тоалетната.

Там се бе разгоряла ожесточена дискусия. Ник вече бе хванал дръжката на вратата, но като чу за какво става дума, отстъпи крачка назад.

— Не мога и ти го знаеш. Остави ме на мира.

— Но това е нелогично! Копирай ми го още веднъж и ще се опитам да вляза. Няма да кажа на никого!

— Казах не.

— Колко си гаден! В това няма нищо лошо и ти го знаеш!

— Напротив, има. Защо да нарушавам правилата заради теб? Знаеш, че той ще разбере. Той знае всичко.

Вратата се отвори с трясък. Непознато момче изскочи навън и хукна по коридора. След него се появи Мартин Гарибалди от долните класове. Очилата му стояха накриво, лицето му беше яркочервено.

— Почакай ме, не бягай! — извика той и забърза подир другото момче.

Ник проследи с поглед двете момчета, докато се сляха с навалицата в преддверието. Лесно му беше да познае кой е играч и кой не. Неиграещите изглеждаха учудени, играчите се подхилваха и вдигаха рамене. Ник се обърна на другата страна и също се учуди: Ейдриън Маквай стоеше зад него и чакаше да му обърнат внимание.

— Здрасти, Ейдриън. — Както винаги при среща с това момче, Ник изпита особено чувство. Животът го беше раздрусал здраво и това му личеше. Ейдриън бе останал без хладната фасада, която го защитаваше. Нещо дълбоко в Ник го тласкаше да застане пред Ейдриън с разперени ръце и да го пази. Всеки път беше така.

— Може ли да те попитам нещо, Ник?

— Разбира се.

— Какво е записано на дисковете, които си разменяте?

Ник пое дълбоко дъх и каза първото, което му дойде на ума:

— Нищо не си разменяме.

Всъщност е вярно. Копираме и разпространяваме — това са точните думи.

— Аха. Няколко пъти обаче видях да си дават един на друг дискове. Ще ми кажеш ли какво е записано на тях?

— Защо питаш точно мен?

— И аз не знам — Ейдриън се опита да се усмихне. — Честно казано, ти не си първият, когото питам.

— Никой ли не ти отговори?

Ейдриън поклати глава:

— Май и ти няма да ми отговориш, прав ли съм?

— Не мога. Съжалявам, наистина, но не мога.

Колин мина покрай тях, поздрави и въпросително вдигна вежди. „Не зяпай, сряза го мислено Ник. Няма да кажа нищо“. Да не би Колин да го проверява? Дали при всеки разговор някой ще предполага, че той нарушава правилата?

Ейдриън замислено сведе глава към ръцете си.

— Всеки казва, че не може. Вярно ли е това, или просто не искате?

— Чух, че някой се опитал да даде диск и на теб, но ти не си го взел. Защо? Нали си любопитен?

Въпросът изтри усмивката от лицето на момчето.

— Защото не става така. Не мога.

— Но ти не знаеш какво има на диска! Извинявай, но май не те разбирам.

Ейдриън отговори едва след минута и то съвсем тихо.

— Съжалявам, но не мога да ти обясня. При мен е така и толкоз. Глупаво е, знам. Не мога да взема диска, но много искам да знам какво съдържа.

Звънецът за следващия час! Най-сетне! Този разговор ставаше все по-неприятен и Ник се зарадва, че може да се раздели с Ейдриън с усмивка и няколко празни думи.

 

 

Едва изтрая физиката и психологията.

— Какво искаше от теб малкият Маквай? — попита Колин преди часа по английски.

— Нищо особено — излъга Ник, отново с необяснимото желание да защити Ейдриън. И себе си, разбира се. — Просто си побъбрихме.

Колин не попита нищо повече, но се отдалечи със скептично вдигнати вежди. Ник се ядоса. Колин нямаше право да му държи сметка, а той не му дължеше обяснение. Как смееше изобщо да се самообявява за пазач на правилата!

Емили явно бе чула името Маквай, защото бързо се обърна и изпитателно погледна Ник. Не, не изпитателно, а някак… презрително. Защо така внезапно?

Изведнъж Ник разбра. Естествено, Джейми й е казал, че междувременно и Ник се е присъединил към учениците, получили тайнствения диск. Вече й е ясно защо Ник й се е обаждал вчера и е търсил телефонния номер на Ейдриън. Каква гадост! Защо Джейми не можеше да си държи езика зад зъбите?

Мистър Уотсън влезе в стаята с куп книги подмишница. Огледа изпитателно класа и Ник съвсем ясно го видя да кима при вида на десетината празни места.

— Как сте? — попита той, но този път не се задоволи с неясното мърморене в отговор. — Доколкото виждам, липсват шестима ученика. И в другите класове има необичайно много болни, макар че според училищния лекар в училището не броди нито грип, нито стомашно-чревен вирус.

— Кой знае — отговори Джеръм.

— Миналата седмица и ти отсъстваше, нали? Болен ли беше?

За миг Джеръм загуби ума и дума.

— Болеше ме главата — отговори той след кратък размисъл.

— Значи те болеше главата. По-добре ли си вече?

— Ами… да.

— Тогава извадете учебниците. Надявам се, че сте прочели осемнайсетия сонет, както ви помолих миналия път: Не зная с летен ден да те сравня ли?…[1]

Учениците заровиха в чантите си. Ник, естествено, не бе погледнал стихотворението. Дано Уотсън не го попита. Днес главата му беше празна и надали щеше да измисли нещо умно.

Викът го удари като електрически ток. И не само него. Целият клас потрепери като от изплющяване на камшик.

Айша притискаше устата си с треперещи ръце. Лицето й бе пребледняло. Сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Какво стана? — Мистър Уотсън, не по-малко изплашен от учениците, се втурна към момичето. Айша се събуди от вцепенението, бързо извади нещо измежду страниците на учебника си и го смачка в шепа.

— Нищо ми няма — отговори бързо тя. — Помислих си, че виждам паяк, но явно съм се излъгала.

Колебливият глас и сълзата, която се стече от ъгълчето на окото й, я изобличиха в лъжа.

— Ще ми покажеш ли какво държиш в ръката си? — Мистър Уотсън се приближи още малко към Айша.

Тя поклати глава, без да каже нищо повече. По лицето й вече се стичаха сълзи.

— Моля те, Айша. Искам да ти помогна.

— Нищо ми няма. Просто се уплаших. Наистина.

— Покажи ми го.

— Не мога.

Мистър Уотсън протегна ръка.

— Ще си остане между нас. Обещавам.

Айша отново отказа.

Мистър Уотсън промени тактиката си. Остави момичето на мира и се обърна към класа.

— Айша не желае да говори за онова, което я измъчва, но може би някой от вас ще събере смелост? Така ще й помогне. Имам чувството, че Айша е била задължена да мълчи, но нямам представа какви са причините. — Той огледа внимателно притихналите ученици. — Ние сме една общност. Ако един от нас има проблеми, не би трябвало да ви е все едно.

Никой не отговори. Класът седеше неподвижен, в пълна тишина, само Айша подсмърчаше тихо. Грег й подаде хартиена кърпичка и тя я пое, без да го погледне.

— Сигурно й е дошъл мензисът — подхвърли Рашид и неколцина се засмяха.

Рашид се ухили самодоволно.

— Аз така предполагам.

Мистър Уотсън го гледа дълго, без да каже дума, и накрая Рашид сведе глава. Изведнъж Ник разбра защо повечето момичета се правеха красиви преди часа по английски.

— Явно е било глупаво от моя страна да ви попитам — установи тихо учителят. — Но ще бъда коректен с вас и ще ви кажа, че ще положа всички усилия да разбера защо Айша е толкова нещастна. Много се надявам, че никой от вас няма нищо общо със състоянието й.

Той седна на стола си и отвори учебника.

— Рашид, прочети осемнайсетия сонет и разтълкувай прочетеното. След обяснението, което току-що чух, горя от нетърпение да чуя още едно.

След края на часа Джейми отведе Ник настрана.

— Имаш ли представа какво се случи с Айша?

— Не, от къде на къде? Изобщо не видях какво я уплаши.

— Аз говоря за друго. Това има нещо общо с диска. С онази игра!

— Нямам представа — отговори тихо Ник и се опита да мине покрай приятеля си, но Джейми го хвана за ръкава.

— Тук става нещо мръсно — продължи тихо той. — Хайде, Ник, нека си поговорим като нормални хора. Айша не е единствената, която плаче днес. С едно момиче от седми клас се случило същото. Намерила нещо в чантата и се разпищяла, но категорично отказала да говори за това или да го покаже на някого.

— И какво от това? — попита Ник, отдръпна се от Джейми, но не си тръгна. Колин и Рашид не бяха наблизо, класът шумеше и никой нямаше да ги подслушва.

— Нали не мислиш, че Айша казва истината? — В гласа на Джейми имаше повече насмешка, отколкото стъписване. — Паяк, ами! Много добре видях, че беше листче.

— Може да е било картинка на паяк — опита се да се пошегува Ник и веднага се укори за глупостта си. — Да, и аз видях, че беше листче, но нямам представа какво означава. Може пък приятелят й да е скъсал с нея с писмо.

Джейми се усмихна снизходително.

— Я престани да се правиш на глупак! От десетина дни положението в училище е променено. Откакто някой пусна играта. Не може да не си го забелязал.

— Ти май страдаш от мания за преследване.

Джейми го огледа изпитателно.

— Жалко — промърмори след малко той. — Вчера трябваше да приема предложението ти и да взема диска. Сега щях да имам нещо, с което да ида при мистър Уотсън.

— Е, не го направи. Но да знаеш, че представите ти са съвсем погрешни.

Защото играта е по-умна от теб, Джеими Кокс, и щеше да намери начин да те надхитри.

Училищният стол беше препълнен — нищо, че имаше толкова болни. Благодарение на ръста си и понеже днес нямаше никакво желание да се държи учтиво, Ник успя само за пет минути да се добере до купичка салата и чиния сивкави спагети. Ами сега? Обикновено сядаше при Джейми или Колин, но днес няма да го направи.

Огледа се и се залюля заедно с таблата — защото в близката ниша седеше Емили. Тя махаше и той бе готов да хвърли таблата, за да й махне в отговор, но в следващия миг разбра, че подобна постъпка би била пълна глупост. Защото тя не махаше на него, а на Ерик, който кимна зарадвано и забърза към масата й. Само след секунди двамата се задълбочиха в разговор, сякаш изобщо не го бяха прекъсвали. Ник забрави глада. Тръсна таблата върху най-близката маса и погледна отвратено яденето. Как може да ги хранят с такива гадости? Дали да не изсипе спагетите върху главата на Ерик?

— Свободно ли е мястото?

Вселената мразеше Ник Дънмор — вече нямаше съмнение в това. Превзето усмихната, Брини сложи купата със салата на масата и постави до нея чаша вода.

— О, спагети! — възкликна тя, сякаш никога не бе виждала нещо подобно. — Добър апетит!

Оказа се, че все пак има някаква полза от яденето. Ник напълни устата си със спагети и салата, за да не отговаря на въпросите й.

— Боже, каква олелия вдигна Айша! Видя ли какво имаше в ръката й?

Ник поклати глава и продължи да навива спагети на вилицата си. Белият сос, в който плуваха, имаше далечна прилика с гъбен.

— О, няма значение. На нейно място и аз щях да се разрева. — Тя почака Ник да се съгласи с нея, но той се съсредоточи върху салатата, която буквално плуваше в оцет.

Защо не можеше да е като Колин? Той щеше да каже „Я да млъкваш!“ и никой нямаше да го безпокои. Ала като си представи каква обида ще се изпише по лицето на Брини, ако изрече тези думи, Ник изпита угризения на съвестта.

По-добре да си мълчи.

— Ехо! Ти не чуваш ли какво ти говоря? — Брини размаха пръсти пред лицето му.

— О, извинявай. Какво ме попита?

Аз съм жалък смотаняк!

— Да, попитах те нещо — натърти сърдито тя.

— Извинявай, но съм много уморен. Какво искаш да знаеш?

— Дали имаш да ми кажеш нещо.

Какво? Какво е трябвало да й каже?

— Вероятно искаш да ти благодаря. За онова нещо. Да, разбира се, благодаря ти. Доволна ли си?

Усмивката на Брини угасна. Тя прибра косата си назад и стисна устни.

Какво й става, за бога! Нали се постара да бъде учтив!

— Питах се какво става между теб и Джейми — започна Брини след няколко секунди многозначително мълчание.

— Какво да става? Нищо не става.

Тя го погледна знаещо.

— О, разбира се, че става. Скарали сте се заради… заради онова нещо. Права ли съм?

Ник не отговори и Брини го схвана като съгласие.

— Не се притеснявай. Ти имаш много други приятели и нямаше нужда от Джейми. Той не е от… от истинските. Видя ли с какви обувки беше днес?

Брини се изкиска. Съвсем сериозно. Съвсем сериозно се опитваше да го въвлече в разговор за начина, по който се обличаше най-добрият му приятел. Стига толкова. Ник хвърли вилицата върху разкашканите спагети и бутна стола си.

— Няма да ям повече. И ако още един път си позволиш да говориш лошо за Джейми, потърси си друг.

— О, но аз само…

Ник не чу нищо повече, защото вече беше на път към изхода. Мина покрай Емили, която изобщо не го забеляза. Опряла брадичка върху ръцете си, с леко наклонена глава, тя слушаше Ерик, който дрънкаше като навита пружина.

„Отивам си вкъщи, повтаряше си Ник. Ще убия всеки, който ми се изпречи на пътя. Ще убивам врагове, докато твърдият диск запуши.“

Първо обаче трябваше да изтърпи двата следобедни часа. Дали да не избяга от училище? При мисълта колко са напреднали съучениците му, които отсъстваха днес, направо му се завиваше свят.

Не, по-добре днес да издържи до края, а утре да се направи на болен. О, не, проклятие, утре трябваше да си предаде работата по химия! Утре!

Е, сега поне знаеше как ще си прекара обедната почивка. Грабна чантата си и хукна към библиотеката, за да си запази някое спокойно местенце до прозореца.

Намери две книги по химия и започна да преписва, като внимаваше да променя изреченията, колкото може повече. Ето на, не беше чак толкова лошо! Написа половин страница. Ще сложи и една графика и работата му ще изглежда съвсем професионално.

Ник копира графиката и продължи да пише. Написа две страници. Сигурно не бяха особено добри, но поне имаше нещо налице. Доволен от себе си, той се загледа към мокрия училищен двор. Сякаш щеше да открие там вдъхновение за още две страници. Но видя само Дан, който сутринта не бе дошъл на училище. Стоеше съвсем сам. Защо плетачката на дантели не си седеше у дома, пред компютъра?

Ник видя как Дан се скри зад живия плет, който отделяше училището от паркинга. Носеше нещо. Далекоглед ли? Не, фотоапарат.

Ник присви очи, за да вижда по-добре. Дан снимаше нещо на паркинга. За съжаление Ник не можеше да види какво е, защото дясното крило на сградата го закриваше.

След малко Дан спря да снима, огледа се и прекоси училищния двор. Тръгна покрай сградата, надничайки през прозорците на стаите на първия етаж. По едно време спря и направи още няколко снимки. После влезе в училището и изчезна от полезрението на Ник.

Дали да не скочи и да намери Дан, за да го попита какво прави? Не, по-добре не. И без това няма да получи отговор.

Няма да е проблем да му взема апарата и да разгледам снимките. Не. Не можеше да направи такова нещо.

Вместо това Ник обърна листа и написа с големи букви ДАН. След това сложи знак за равенство. Само след четвърт час разполагаше с голям брой уравнения. Е, не се съобразяваха много със законите на математиката, но пък бяха изключително интересни.

ДАН = Сапуяпу? Не, той е много добър. Дризел? Възможно е. А може и да е Блекспел.

АЛЕКС = никаква представа. Човек гущер? Гагнар? Или елф на мрака? Вулканос? Може да е всеки.

КОЛИН = Лелант. Защо тогава днес беше толкова весел? Чувства се ненараним. Кой знае какво се е случило през нощта. Или пък е Блъдуърк? Или Нуракс?

ХЕЛЪН = Аврора? Тогава значи е мъртва. Или Тирания? Възможно е. Ами ако е Арвенс Чайлд? Ще си умра от смях.

ДЖЕРЪМ = Лорд Ник? Но защо?

БРИНИ = Вероятно е Фениел. Несимпатична крава. Но може да е Арвенс Чайлд или Тирания.

АЙША = Сигурно е мъртва, затова се разрева днес. Аврора?

РАШИД = Дризел? Блъдуърк? Блекспел? Ксохоо?

Изнервен, Ник остави химикалката. Зад всяко предположение стоеше въпросителен знак. Нито един от играчите не беше със сигурна самоличност. Беше напълно възможно да не се е срещал нито веднъж с Колин. Не познаваше повечето хора от гробището, не познаваше и участниците във Вътрешния кръг. Кои бяха Бероксар и Вирдана?

Не, няма смисъл да си блъска главата. По-добре да престане. По-добре да продължи с химията, за да може после с чиста съвест да включи Еребус.

Ник извади нов лист хартия и продължи да пише, без да разбира за какво става дума. Когато чу звънеца, беше изписал три страници и половина. Браво на него! Довечера ще напише още малко и ще го натрака на компютъра. Ще се справи. Със сигурност.

 

 

С всеки нов ден моята реалност губи стойността си. Тя е шумна и безредна, непредвидима и мъчителна.

Какво може реалността? Прави те жаден, гладен, недоволен. Причинява болки, разнася болести, подчинява се на смешни закони. И най-важното: реалността има край. Винаги води към смъртта.

Много по-важни и по-силни са други неща: идеи, страсти, даже лудост. Всичко, което се издига над разума.

Не давам съгласието си на реалността. Отказвам да й помагам. Оставям се на вълните да ме носят. Бягам. С цялото си сърце се хвърлям в безкрая на нереалното.

Бележки

[1] Уилиям Шекспир, „Сонети“, превод Владимир Свинтила.