Урсула Познански
Еребус (15)

15.

В кафене „Бианко“ бяха заети само три маси. Ник не видя нито едно познато лице и въздъхна облекчено. Пътуването с метрото го изнерви ужасно — Брини говореше без точки и запетайки. Сега ще пият по нещо, той ще плати колата й и скоро ще се прибере вкъщи. При следващата битка ще е седмица.

— … вчера получила нервен срив. Според мен са и оскубали перцата в някоя битка.

За кого говореше Брини? Ник попита и бе удостоен е пламтящ поглед.

— Ти не ме ли слушаш? Говоря ти за Зои, дебеланата от седми клас. Така ревала, че цялото й лице било мокро. — Брини се потърси отвратено. — Тогава Колин отишъл при нея и й пошепнал нещо. И тя се успокоила.

В последно време Колин си пъхаше носа навсякъде. Келнерка с три пиърсинга на устата взе поръчките им. За огромна изненада на Ник Брини си поръча бира.

— Много обичам бира. Ти не пиеш ли? — изгука тя.

— Хмм… — промърмори Ник. Колко време ще трябва да седи тук, за да не разсърди Пратеника? Как да осъществи пълноценна среща? Бяха дошли само преди пет минути. По дяволите.

— Колин е страхотен — прошепна Брини и кимна унесено. — Почти колкото теб, Ник.

Ник въздъхна мъчително, но веднага изписа на лицето си широка усмивка. Брини трябваше да се чувства добре. Това беше сделка. Но я да видим как ще се почувства Брини върху гладък лед.

Ник отново провери дали в кафенето има познати лица. Не, никой. Значи си струваше да опита.

— Много ми се иска да знам под какво име играе Колин — изрече той подчертано бавно. — Имаш ли идея?

— О, Ник — пошепна Брини и сложи гореща, влажна ръка върху неговата. — Не съм чак толкова глупава.

— Какво искаш да кажеш?

— Не нарушавам правилата. Рано или късно истината се разкрива и тогава става лошо. Нали знаеш.

Ник едва устоя на напора да дръпне ръката си.

— Тук никой не ни подслушва.

— Това не е сигурно.

Поднесоха им напитките и Ник отдалечи ръката си от обсега на Брини.

— Какво имаш предвид, като казваш, че става лошо? Изхвърлят те от играта. Да, гадно е, но…

— Ти май не си присъствал, когато наказват предател? — прекъсна го Брини. — Аз обаче съм. Идват, хващат го… и го екзекутират. Това се случва с всеки, който се бие на страната на Ортолан.

Тя отпи глътка бира, без да го изпуска от поглед. Ник сведе глава и се вгледа в колата си.

— Знаеш ли кой е Ортолан? — попита той. — Не е забранено да разговаряме за него, нали?

— Виждаш ли огън?

Огън? Това момиче е превъртяло!

— За какво говориш?

Вместо отговор Брини извади от джоба си смачкано листче.

— Свикнах да нося правилата със себе си. Виж какво пише тук: докато играеш, можеш да обменяш мисли с играчите край огъня.

Тя извади запалка и я щракна. Появи се синкаво пламъче.

— Сега остава само да играем — прошепна тя и плъзна един пръст по ръката му. Усещането беше приятно — просто трябваше да забрави, че ръката е на Брини. Ник затвори очи.

— Аз си представям, че Ортолан е магьосник — зашепна Брини близо до ухото му. — Или триглав дракон. Във всеки случай е много силен. Играчите от Вътрешния кръг се обучават специално, за да се изправят срещу него.

Ако не беше ориенталският парфюм на Брини, Ник би могъл да си представи, че до него седи Емили и милва ръката му. От тази мисъл веднага го заболя, защото си представи Емили с Ерик. Ник отвори очи. Брини не бе угасила запалката и го гледаше с очакване.

Не, няма да те целуна.

— Ами да, очакват ни изненади — отбеляза хладно той и посегна към чашата си.

За момент Брини загуби увереност, но бързо се овладя.

— Какво му е на Джейми? Днес изглеждаше като попарен… И лицето му беше много бледо… Не, че друг път е красива гледка, но все пак… — Тя се усмихна дръзко. — Каза ли ти какъв е проблемът?

— Не.

— О! А аз си мислех, че сте истински приятели. Хубаво е, че не сте. Джейми е много изнервящ.

„Тя трябва да се чувства добре, каза си отчаяно Ник. Да се чувства добре, тъпата крава.“

— На всичкото отгоре не играе. Видя ли го — в последно време често си говори с Ерик. Знаеш ли, Колин нарича Ерик „Суши“. Обясних му, че суши е японско, но той продължава и се смее до припадък. Момичетата говорят, че Ерик ходел с Емили, тази скучна коза. Честно, Колин казва, че никога не е виждал такава тъпачка. Рядко си отваря устата и винаги изглежда така, сякаш морското й свинче е загинало в катастрофа.

Брини избухна в писклив смях.

Да се чувства добре. Да се чувства добре!

— Според мен е въпрос на вкус дали възприемаш някого като скучен — рече той и отново се опита да се усмихне. — Ние с Колин обикновено имаме различни вкусове по отношение на момичетата.

За първи път Брини не намери думи за отговор. Ник предположи, че я е засегнал, но в момента не го беше грижа. Думите й, че Емили и Ерик са заедно, го засегнаха болезнено. Наистина ли е така? Ако да, откъде знае Брини? По дяволите, защо не може да я попита? И защо постъпи като глупак, като се опита да привлече Емили в Еребус? Идеше му да си скубе косата.

— Дали в момента пропускаме нещо съществено? — попита той, когато мълчанието стана натегнато.

— Винаги има нещо важно — отговори Брини. — Все едно кога влизаш или излизаш, всеки път пропускаш нещо. Това ме изнервя. Дано тъкмо сега не обявяват датата на следващия турнир.

— Беше ли там последния път?

Брини се нацупи.

Имам чувството, че ме разпитваш, за да ме издадеш после. Знаеш какви са правилата. Ако ти кажа: да, бях там и спечелих две нива, няма да ти е трудно да откриеш коя съм. Или коя не съм. Това ми го обясни Пратеника, а той не разбира от шега.

— Да, да, няма да питам повече.

— Радваш ли се, че ти дадох Еребус? — попита тя, без да го погледне.

— Ами да. Разбира се, че се радвам. Страхотно е.

Брини подчертано бавно прибра една къдрица зад ухото си.

— Не ти ли се струва понякога, че играта е… страшна?

Права е. Играта е зловеща.

— О! Не бих казал, че е страшна. Мисля, че така трябва да бъде.

— Да, сигурно така са я замислили — Брини завъртя чашата в ръцете си. Първо надясно, после наляво. — Много ми се иска да разбера как така може да чете мислите ми.

 

 

„Игра да чете мисли — това е преувеличено“, повтаряше си Ник, докато пътуваше към къщи с метрото. Брини слезе една спирка преди него, като преди това успя да го притисне към себе си и да го целуне близо до устата.

Играта в никакъв случай не можеше да чете мисли. Или поне не всички. Ако, разбира се, изключи непонятния факт, че възнагради вярната му служба с тениска на Hell Froze Over. И че му заговори за Емили, въпреки че никога не я беше споменавал.

Вратите се разтвориха със съскане и Ник слезе. Навън се смрачаваше. Дано майка му е приготвила вечерята, защото няма да я чака дълго. Възможно най-скоро трябваше да влезе в Еребус. Не можеше да го пренебрегва.

 

 

— Седмица, Сарий. Изпълни поръчението и ще си получиш наградата.

Пратеника сочи с пръст ъгъла на тъмното подземие, в което се намират. Напомня му на избата в кръчмата „Последното прерязване“, но е по-тясно и изглежда така, сякаш никой не е влизал вътре от години. Между сводовете висят дебели паяжини, в ъглите растат зеленикави гъби.

На мястото, посочено от Пратеника, Сарий открива нов меч и високи ботуши с метални върхове. Мечът блести в златно и Сарий е готов да се закълне, че излъчва сияние.

— Благодаря.

— Аз ти благодаря. Имаш ли да ми съобщиш нещо ново?

Сарий се колебае. Няма да говори за Джейми и мистър Уотсън, в никакъв случай. Дали да спомене заплашителното писмо с надгробния камък? По-добре не. Спомня си нещо, което са му разказали Джейми и Брини.

— Едно момиче от седми клас, Зои, си изпуснало нервите в час. Но не знам подробности.

— Бих искал да науча с какво се занимава Ерик Ву — отговаря Пратеника. — Ще се радвам, ако посветиш повече внимание на действията му. Според моята информация той не е благосклонен към нас. А сега си върви.

Сарий излиза навън със смесени чувства. Върви дълго по коридора, приличащ на тръба. Няма никакво желание да следи Ерик, който се е залепил за Емили. Защо му възлагат такива гадни задачи? Не беше ли достатъчно, че излезе с Брини?

Тъмният коридор се разширява, от двете страни се появяват факли. Най-сетне вижда отворена врата и излиза на открито.

„Най-сетне“, казва си Сарий и в същия миг спира като закован.

Стената! Прави няколко крачки назад, за да се увери. Не, не се е заблудил.

Някой е нарисувал на стената картина, която заема почти цялата площ. Напомня му на стари фрески в църква. На картината са изобразени двама души, седнали на маса и събрали глави за таен разговор. Момичето държи в ръка запалка, а с другата милва ръката на момчето, седнало насреща й. Момчето е високо, дългата тъмна коса е вързана на конска опашка…

„Някой ни е снимал, казва си Сарий. Друго не е възможно. Изглеждаме като любовна двойка.“

Обръща гръб на картината и бързо минава през вратата. Чувства се напълно разголен. И заплашен. Само заради една картина. Но нещо дълбоко в него се бои, че един ден тя ще се появи на стената на училището.

 

 

— Лорд Ник намерил кристал на желанието.

— Супер! Каза ли какво смята да прави с него?

— Разбира се, че не. Да не е луд!

Групата, която седи около огъня, се състои почти само от познати лица: Дризел, Фениел, Блекспел, Сапуяпу, Нуракс и — като почетен гост на известно разстояние от другите — Блъдуърк. Рубиненочервеният пръстен се люлее на верижка на шията му, за да знаят всички, че е член на Вътрешния кръг.

Вечерният здрач изписва по хоризонта червени и сини ивици. Скоро ще се стъмни съвсем. Сарий сяда при другите край огъня и отбелязва присъствието на двама нови. Шарол е елфа на мрака, единица, а Брако е двойка и е човек гущер. Двамата седят настрана и не участват във вампирския разговор между Дризел и Блекспел.

— Аз бих могъл да си послужа добре с кристал на желанието. Досега съм намерил два и те струваха повече от злато — казва Блекспел.

— Млъквай — изръмжава Блъдуърк. — Тук има новаци, които сами трябва да съберат опит. Вашите дрънканици само ги объркват.

— Добре, добре. Откога си станал толкова загрижен, Блъд?

— Това не те засяга — отвръща огромният варварин. Носи нов шлем, който скрива лицето му до носа, а косо разположените отвори за очите го правят още по-демоничен отпреди. — Придържай се към онова, което ти казвам. Говорите твърде много. Пратеника не е особено зарадван.

— Я виж ти, Пратеника не бил зарадван — подиграва се Блекспел. — И аз не бих се радвал, ако бях такъв жълтоок скелет.

Блъдуърк се надига и посяга към брадвата, но бързо размисля.

— Познавам няколко идиоти, които не спират да дрънкат, и ти заявявам, че главите им скоро ще паднат. Днес към тях се присъедини още един.

— Леле, колко ме е страх — продължава със същия тон Блекспел.

Разговорът изнервя Сарий. Но още по-изнервящ е фактът, че всеки е намирал кристали на желанието, само той не.

— Нямаме ли задача? Докога ще седим тук?

— Най-сетне някой да каже нещо разумно — казва Блъдуърк.

— Чакаме вест. Сигурно ще пристигне скоро.

Вестта така и не идва. Вместо нея от храстите изскачат орки, въоръжени до зъби. Не само, че изненадата е на тяхна страна, ами и имат числено превъзходство. Сарий скача светкавично и изважда златния меч. Убива трима орки, без да получи дори драскотина. Блъдуърк се бие като звяр и разсича противниците си на дребни парчета. Дризел се бие с огнена магия. Един от новаците, Брако, е улучен много лошо — на главата му зее дълбока рана и той лежи в безсъзнание на тревата.

Сарий се радва на съскащия звук, който издава златното острие. Никога досега не се е бил с такова вдъхновение. Откакто е седмица, се чувства силен, сръчен и лек. Битката е празник.

Убива шестима орки, без някой да го е докоснал. Най-сетне дават знак за победа, появява се Пратеника и доволно установява:

— Сарий, ти доказа, че си добър. Възнаграждавам те с 50 златни монети.

Всеки получава наградата си, а Брако, човекът гущер, успява да се завлече през труповете на орките до коня на Пратеника.

— Който има още сили, да върви да търси изгубените овце — нарежда Пратеника. — Имаме вече четирима мъртви овчари.

Без да обясни за какво точно става дума, той забива шпори в хълбоците на коня и се отдалечава в галоп. Тялото на Брако се люлее зад него.

— Аз отивам да търся овцете — оповестява Сарий.

— И аз.

— И аз.

Сапуяпу и Нуракс, двете шестици, се присъединяват към него. „Значи след битката на арената и двамата са прибавили по едно ниво“, съобразява Сарий. Но той е по-напред от тях.

Дризел се присъединява към групата, без да каже дума. Бледото тяло на вампира надвишава Сарий с цяла глава.

— Идваш ли, Блъдуърк? — пита той, понеже варваринът не се помръдва, а се е загледал в пламъците на огъня.

— Блъд?

— Остави го — казва Дризел. — Май е задрямал.

Тръгват из степта. Вечерта е напреднала, мракът се сгъстява, но по пътя им няма препятствия и напредват бързо. Сарий много иска да поговори със спътниците си — например що за приключение е това, да търсиш овце. Но щом няма огън, няма и разговори. В спомена му пламва запалка и той потръпва.

Вървят покрай жив плет, осеян със светлорозови цветчета. Цветът им си личи въпреки мрака, но преди да се учуди защо става така, Сарий открива нещо друго. Нещо, увиснало на живия плет, което го кара да забрави напълно за розовите цветчета.

Мъртвец.

Като по дадена команда цялата група спира. Едва сега Сарий забелязва, че Фениел и Блекспел също са ги последвали. Слава богу, че са шестима — това е успокояващо усещане пред вида на изтерзания труп на живия плет.

Мъртвият виси, сякаш са го окачили там да се суши. Нещо го е гризало и почти го е довършило. По костите изобщо не е останало месо. На земята под трупа лежи счупена тояга.

„Сигурно е мъртъв пастир“, сеща се Сарий и в следващия миг забелязва първата овца. Силно животно с мръснобяла вълна пасе под сухо дърво.

Опитът го е научил, че е глупаво да отстъпва първенството на другите. Това е неговата овца. Неговата плячка. Ще я улови, защото Пратеника иска така, но няма представа къде ще я отнесе. Наблизо няма пасище с ограда.

Овцата продължава да си пасе, докато Сарий се промъква към нея в падащия мрак. Това е добре. Явно няма да му създава проблеми. Много скоро обаче открива странни неща: червени и кафяви петна по вълната й… като прясна и засъхнала кръв. Сигурно от овчаря, казва си той, но когато овцата го усеща и вдига глава, истината блесва като пламък.

Кошмарна глава. Широка, силно издадена муцуна, а когато животното оголва зъби като акула, преди да нападне, Сарий вижда остри метални шипове с дължината на нож за пържоли.

Не е очаквал, че ще има битка, затова дори не е извадил меча си. Успява да го направи, докато овцата тича към него. Между металните зъби се виждат парчета плат. Горкият пастир!

Първият удар с меча не стига до целта. Овцата се е завъртяла и се цели в лявата му ръка. Проклятие! Забравил е да смъкне щита от раменете и цялата му лява страна е непокрита.

Сарий чува зад себе си удари с меч и свистене, което вероятно идва от брадвата на Сапуяпу. Очевидно са се появили още овце, но той няма време да се огледа, защото собствената му плячка изисква пълно съсредоточаване. Овцата е страховито бърза, а челюстта й е толкова страшна, че той не може да откъсне поглед от нея. Най-сетне нанася точен удар, но прерязва само вълната. Овцата отново се нахвърля върху лявата му страна. Сарий я отблъсква и нанася нов удар. Улучва едното й ухо и от раната потича кръв. Нито скорпионите, нито троловете и орките са го ужасявали толкова, колкото тази изродена овца. Ето че пак напада! От раненото ухо се стича кръв в устата и металическите зъби блестят зловещо.

Сарий няма сили да гледа тази окървавена уста. Иска да я отдалечи от себе си, за да не го преследва в сънищата му. Затова се отказва от първоначалната си стратегия. Втурва се срещу животното и забива меча в гърдите му. Острите метални зъби щракват само на сантиметри от бедрото му. Изважда меча и отново го забива в тялото на овцата. Още веднъж и още веднъж. Тихо свирене в ушите му подсказва, че е ранен, но раната е лека.

Овцата се залюлява, но не пада. Защото не е овца, проумява Сарий, а чудовище, излязло от ада. Демон. Вдига меча, колкото може, и го забива в тила на животното. След три удара главата на овцата се търкулва в тревата.

Повдига му се. Иска му се трупът да изчезне в земята, да не остане никаква следа. Ала навсякъде около него пръска кръв. Златното острие на меча му също е цялото в кръв. Кръв и овча вълна. Става му още по-гадно и се опитва да се пребори с гаденето, като отново забива меча в главата на овцата. С всичка сила, отново и отново, сякаш това ще го спаси.

По някое време се овладява, но когато понечва да се обърне, вижда нещо. Зелени искри между ребрата на мъртвата овца. Преодолява отвращението и се навежда. Бръква в разсечения труп и изважда голям камък, който свети отвътре. Най-сетне.

Бързо се оглежда. Не за други овце, а за да разбере дали някой от спътниците му не го е забелязал. Не. Всички са заети с противниците си. Светкавично скрива камъка в инвентара си и радостта от находката прогонва и последните остатъци от гаденето.

Дризел също е убил овцата и разрязва тялото й на парчета. „Напразно“, както със задоволство отбелязва Сарий.

Блекспел и Нуракс се бият заедно срещу една овца. Сапуяпу размахва брадвата и отчаяно отблъсква атаките на черна като катран гадина.

Съвсем близо до него на земята лежи елфа. Фениел. Най-сетне си го получи! Сарий е готов да се изсмее. Така е, като все се буташ напред и изместваш другарите си.

На колана на Фениел е останала само тънка ивица червено. Скоро ще избледнее. Съскането в главата й сигурно е убийствено.

Сарий си спомня, че притежава лечебна сила, но не е готов да дари с нея коварната елфа. По-добре да помогне на Сапуяпу. Точно така. Не на тази нахалница.

Обръща се да види победата на Блекспел и Нуракс. Най-сетне. Гори от нетърпение да се появи Пратеника. Той ще го възнагради за намерения кристал на желанието. Сигурно ще се изкачи с още няколко нива. Веднага след като и последната овца предава Богу дух, отеква тропот на копита.

— Браво на вас. Задачата не беше лесна — изрича Пратеника вместо поздрав.

— Дреболия — ръмжи Дризел.

— Е, тогава ще те възнаградя с нещо дребно. Три единици месо от плъхове за Дризел.

Сарий едва успява да прикрие злобната си радост. Първо Фениел, сега Дризел — не може да бъде по-добре.

— Сапуяпу, ще те възнаградя с подобрени оръжия — продължава Пратеника. Джуджето получава викингски шлем от черен метал с блестящочервени рога. Според Пратеника шлемът владее магията да произвежда светкавици.

Един след друг участниците получават злато, магични питиета или оръжия. Сарий е предпоследен.

— На теб ще подсиля огнената магия, Сарий. Отсега нататък ще можеш не само да палиш огън, ами и да се биеш с огън. Но най-голямата награда си я намери ти сам, нали?

Сарий се чувства неловко. Не е имал намерение да се издаде пред другите, че е намерил кристал на желанието. Но явно Пратеника не иска да го запази в тайна.

— Да — отговаря тихо той.

— Много добре. Тогава си измисли желание за кристала.

Накрая Пратеника се обръща към Фениел.

— Ще умреш ли, или ще ме последваш?

Фениел с мъка вдига глава.

— Ще те последвам.

— Така си и мислех. Хайде, ела.

Пратеника вдига елфата на гърба на коня и препуска в галоп, без да се обърне нито веднъж.

Ами моят кристал? — иска да извика Сарий, но вече е късно. Присъединява се към другите около огъня, опитвайки се да скрие разочарованието си.

— Сарий е намерил кристалче, а си мълчи. Много е плах нашият елф! — подиграва се Дризел.

— Аз още не съм намерил нито един — оплаква се Сапуяпу. — Къде греша?

— Трябва да насечеш мъртвия противник на малки парченца — обяснява авторитетно Сарий. — Гадно е, знам. И аз не бях намирал досега. Този ми е първият. Всъщност вече щях да имам, но онзи задник Лелант ми го отмъкна под носа.

Истината е малко по-различна, но в момента това няма значение. Лелант е задник — това поне е чиста истина.

— И какво ще си пожелаеш? — пита Блекспел.

— Още не знам. Освен това нямам намерение да го кажа точно на теб.

— Ще ми го покажеш ли? — пита Нуракс и протяга вълчата си лапа. Сарий неволно отстъпва крачка назад.

— Забрави.

Разговорът спира. Стоят около огъня и чакат.

— Най-добре да си легна — казва Сапуяпу. — Толкова съм уморен…

След като Сапуяпу го е казал на глас, Сарий усеща и собствената си умора — сякаш е повикал животно и то вдига глава. Но няма да си легне, преди да разбере какво ще стане с кристала на желанието.

— Ако спреш сега, ще пропуснеш някое интересно приключение — опитва се да го разубеди Нуракс. — Най-страхотните неща стават нощем.

— И какво ще стане, ако заспя и ме убият? — възразява Сапуяпу. — Честно, хора, за днес съм свършен.

Едва казал последните думи, когато от храстите изскачат два гнома и трескаво размахват ръце.

— Тревога! Ортолан ни е натресъл нови чудовища. Нападат ковачите на юг. Имаме нужда от подкрепление. Следвайте ни!

Дризел веднага хуква. Нуракс тича по петите му. Блекспел не изпуска Сарий от поглед. Какво ли чака? Сигурно удобен случай да му измъкне кристала на желанието. За всеки случай Сарий изважда меча си и вампирът моментално му обръща гръб, за да последва първите двама.

— Наистина ли няма да дойдеш с нас, Сапуяпу?

Двамата с джуджето са останали сами край огъня.

— Не, Сарий. Очите ми се затварят. Страх ме е, че ако отида на юг, някое от чудовищата ще ме довърши. Може би ще се видим утре.

Сапуяпу се запътва към живия плет. Розовите цветове осветяват нощта като лампи. Сарий го проследява с тъжен поглед. Жалко, че джуджето си отива. С него се разбира добре, докато с другите… Те всички са гадняри, а ето, че сега ще остане сам с тях… Но няма друг изход.

Сарий се втурва да догони групата. Шумът от стъпките им се чува съвсем ясно, значи няма да загуби следата им. Ако побърза, може дори да ги настигне.

Стресва го дрезгав вик. В нощното небе се появява огромно златно петно, което описва кръгове — същинска летяща звезда. При следващия крясък Сарий се сеща, че това е златният сокол, и инстинктивно търси къде да се скрие.

— Не се притеснявай, сега не е на лов.

Сарий надава уплашен вик. Пратеника стои съвсем наблизо и му маха с костеливата си ръка.

— Какво е най-съкровеното ти желание, Сарий? Ти намери един от магичните кристали. Употреби го умно. Какво желае сърцето ти?

„Искам всичко“, казва си Сарий и поглежда втренчено Пратеника. Жълтите очи святкат.

— Мога ли например да получа няколко нива наведнъж? Или място във Вътрешния кръг?

— Мястото във Вътрешния кръг трябва да се завоюва с битка — отговаря с усмивка Пратеника. — Както се завоюва например любовта на някой човек или доверието на приятел. Ала извън тези желания имаш още много възможности. Повече, отколкото можеш да си представиш.

В главата на Сарий се оформя идея. Има едно желание — като в приказките. Само дето феята е стара и грозна.

— Може би Ник Дънмор има съкровено желание? — помага му Пратеника. — Специално желание?

„Ник Дънмор много иска да стане гениален химик“, мисли си горчиво Сарий. Най-голямото му желание е да издържи всички изпити с отлични оценки. Но сигурно и това е едно от нещата, които трябва да си извоюва с битка.

Ако е съвсем честен обаче, това не е най-голямото му желание. Защото на първо място е… Емили. Точно така, само че никога не би го казал на глас. Искам Емили да се влюби в Ник. Ха-ха-ха! Пратеника със сигурност не е в състояние да му изпълни това желание.

Обаче… може пък да го каже другояче. Ако човек не може да си пожелае някой да се влюби в него, защо да не си пожелае края на една любов?

Да се осмели ли? Сарий се колебае. Знае, че не постъпва правилно. И е сигурен, че няма да стане. Защо да не си пожелае нещо по-просто? Не. Това е.

— Ник Дънмор иска Емили Карвър да се раздели с Ерик Ву. Иска двамата да престанат да бъдат двойка.

Мълчание. Пратеника обхваща острата си брадичка с дългите, костеливи пръсти.

Е? Хайде, кажи, че не можеш!

Пратеника не помръдва. Какво толкова мисли? Защо не казва нищо? Освен това мракът наоколо се сгъстява. Защо? Да не съм объркал нещо? Не, моля, не, не точно сега! Сарий прави опит да се раздвижи, но това се оказва трудно. Сякаш е затънал в блато.

След дълго, много дълго време Пратеника най-сетне дава своя отговор.

— Емили Карвър значи… Добре. Ще се погрижа Емили Карвър и Ерик Ву вече да не бъдат двойка.

Думите отприщват истинска лавина от чувства в душата на Сарий. На първо място неверие, последвано от радост и тържество, в чиито сенки се крият угризенията на съвестта.

— Наистина ли?

— Почакай и ще видиш, Сарий. А сега върви. Другите отидоха много напред.