Урсула Познански
Еребус (29)

29.

На следващия ден училището осъмна без плакати. Брини също я нямаше. Добре, че си е останала вкъщи, каза си Ник. Дано само не направи някоя глупост. Дали да й се обади? Не, по-добре да възложи тази задача на мистър Уотсън. Издебна го в едно от междучасията.

— В последно време Брини Фърнхем не се чувства добре. Казвам ви го, защото не би било зле да поговорите с нея.

— Така ли мислиш? — Мистър Уотсън го гледаше сериозно и дори обвинително. Май подозираше, че Ник му казва само част от истината. — Тази сутрин майка й се обади и каза, че Брини ще отсъства до края на тази и през цялата следваща седмица. Психическото й състояние било ужасно. Имала намерение да смени училището.

Това е добър вариант, каза си Ник. Бягство. Дали Брини е признала истината поне на майка си?

Емили изглеждаше объркана и още по-уморена от вчера. Избегна питащия поглед на Ник, но много скоро му изпрати SMS:

Играх до три през нощта и получих непоносимо поръчение. Боя се, че скоро ще изхвърча от играта. До скоро. Чакам те с нетърпение.

Емили.

Ник прочете последните думи поне още сто пъти. Емили чакаше срещата им!

Трябваше да положи много усилия, за да не се разхожда из училището с блажено-глупава усмивка. Чувстваше се лек като перце. Следобедът щеше да дойде много скоро. Ще седнат в дневната на Виктор, ще пият чай, ще обсъждат нови теории — и Емили ще седи до него. Понякога животът беше перфектен.

Ник едва изчака да свърши последният час и хукна към метрото. Днес ще скъси обиколката. Ще пропътува две-три станции в обратната посока, ще се прекачи и ще мине през центъра на път към Кингс Крос.

Всичко вървеше като по вода. Огледа се няколко пъти и се увери, че никой не го преследва. И с връзките имаше късмет — никъде не му се наложи да чака дълго.

„Ей сега ще стигна, мислеше си той, докато стоеше сред навалицата на спирка Оксфорд Съркъс и вече чуваше приближаващия влак. Само още няколко минути. Само още три спирки и ще видя Емили, а Виктор ще ми поднесе чай в някоя от ужасните си чаши…“

Ударът бе много силен и дойде отзад. В първия момент Ник не разбра какво се случва. Видя само как кръглият знак на метрото на отсрещната стена се задвижи с бясна скорост към него. Чу виковете на стоящите наблизо хора. Усети как подът изчезна под краката му. А после, като на забавено движение, видя собствения си крак да преминава през ръба на коловоза. Видя релсите и проумя, че ще падне точно пред влака. От тунела изскочиха светлини. Чуха се писъци.

„Ей сега“ — помисли си отново Ник и думите придобиха друго, страшно значение.

И тогава някой го издърпа. Влакът ли го помете? Не това беше ръка. Някой го изтегли назад и го метна на плочките. Влакът влезе в станцията с оглушителен гръм.

Около падналото момче моментално се струпа тълпа. Много хора. Много гласове.

— Някой го блъсна!

— Никой не го е блъснал, нали щях да го видя!

— Всичко е заради тази дяволска блъсканица.

— Напротив, някой го направи нарочно! Видях го как побягна!

Ник се изправи с мъка, подпомогнат от едър мъж в работен комбинезон.

— За малко да те сгази влакът — каза работникът. — Мили Боже, вече те виждах под колелата!

Влакът отново потегли и станцията остана почти празна. Появи се полицай с жълта жилетка и започна да задава въпроси.

Ник с мъка си възвърна дар слово. Да, някой го блъснал. Не, не забелязал кой е бил. Да, работникът го спасил. Не, нямал нужда от лекарска помощ.

Полицаят записа показанията му, записа имената и адресите на няколко свидетели — един от тях потвърди, че е видял бягащо момче с дълбоко нахлупена качулка — и обеща, ако камерите на перона са записали случилото се достатъчно ясно, да разгледа записите.

Ник се качи едва в по-следващия влак. Почти не усещаше краката си и стъпваше много внимателно. Само да не мисли за случилото се. После ще има достатъчно време за мислене. Сега най-важното беше да вдишва и издишва. Втренчи поглед в плана на лондонското метро, окачен точно насреща му. Беше благодарен за всяко отклоняване на вниманието. Добре познатият план го успокояваше и му напомняше как в детските години си играеше с баща си на отгатване. Сентръл Лайн? Червено. Съркъл Лайн? Жълто. Пикадили Лайн? Тъмносиньо. Виктория Лайн? Светлосиньо. Хамърсмит и Сити? Розово.

Усети как биенето на сърцето му се успокои и задиша по-дълбоко. Той не беше мъртъв. Даже не беше в кома. За всичко друго ще мисли после.

 

 

— Някой се е опитал какво?

Виктор завлече Ник в дневната. Тънките му мустаци трепереха и Ник неволно се засмя.

— Нищо лошо не е станало — Ник се взираше замаяно в смъртнобледото лице на Емили. — Само малко ми се вие свят. Ще ми дадете ли нещо за пиене? Нещо студено, моля.

Виктор хукна към кухнята и там очевидно изпусна чаша, защото се чу силно издрънчаване. Той изруга и продължи да трака със съдовете.

— Трябваше да тръгнем заедно — рече Емили, седна до Ник и го обгърна с две ръце.

— В никакъв случай. Прикритието ти щеше да иде по дяволите. Радвам се, че не си на мушката им.

— Много скоро вече няма да имам нужда от прикритие. Със сигурност няма да изпълня следващото поръчение.

— Какво е то?

— В момента не мога да говоря за това. Твоята история е много по-страшна.

Виктор се върна с огромна чаша студен чай.

— Видя ли кой беше?

— Не. Не мога да си представя, че е някой, когото познавам. През цялото време внимавах и се оглеждах за някого от нашите.

Тримата седяха дълго, без да говорят. Ник виждаше как умът на Виктор работи трескаво и много искаше да го успокои. Нищо няма да ми направят. Но дали би могъл да го твърди с чиста съвест?

За да отклони вниманието от себе си, той попита къде е Спийди.

— О, Спийди е добре. С нетърпение чака Пратеника да поиска от Кейт да включи още един новак, за да влезе пак в играта. Под фалшиво име, разбира се — Виктор посочи компютърната стая с отрупан с пръстени показалец. — Аз имам шест фалшиви интернет-идентичности и Спийди ще вземе една от тях. Сигурен съм, че няма да има проблеми. Моите виртуални двойници имат напълно реални адреси. — Той вдигна вежди и се обърна към Ник. — Ако искаш, и ти можеш да влезеш отново в играта. Само ще изчакаш, докато Спийди II получи задача да доведе новак.

Иска ли да играе? Ник се вслуша в себе си. Отговорът беше категорично не. Еребус вече не го привличаше. Точно обратното. Радваше се, че е навън. Радваше се, че е само наблюдател.

— Не, Виктор, нямам желание. Достатъчно ми е да ме осведомявате какво става. Има ли нещо ново? Докъде стигнахте?

— Всички са в треска. Знам, че чувството не ме лъже: положението се изостря. Миналата нощ се бихме срещу земни чудовища, които ни обстрелваха с човешки глави. Доста хора бяха ранени, някои са много зле. Това означава куп нови поръчения.

— Като моето — намеси се Емили. — Аз обаче не участвах в битката срещу чудовищата. Наредиха ми да защитавам една дига срещу речни призраци.

Земни чудовища, речни призраци, глави, които изпълняват ролята на гюлета. Оръдия. Ник разтърка слепоочията си, за да облекчи натиска, и някъде дълбоко в главата му лумна пламъче. Имаше нещо. Нещо важно, което все му се изплъзваше. Наскоро за малко да го открие. Днес изпита същото усещане.

— Би ли поиграл малко? — обърна се той към Виктор. — Искам да погледам.

— Нали знаеш, че при Еребус не става с малко! — изръмжа Виктор. — Започна ли, няма да спра няколко часа и какво ще стане тогава с нашия весел разговор на чай и бисквитки! — Лицето му изведнъж светна. — Но вие можете да ме храните! Това ще е раят на земята: хем играя, хем си похапвам!

Емили и Ник се съгласиха, че Виктор напълно заслужава този рай, и приготвиха фъстъци, бисквити, гумени мечета и голямата кана с чай, докато Виктор отиде да „събуди“ Скуамато, както се изразяваше.

Човекът гущер се изправи сам сред просторна поляна с изсъхнала трева. Надлъж и нашир не се виждаше нито един съиграч.

От слушалките на Виктор долиташе тиха музика. Ник се вслуша напрегнато. Мелодията не беше онази, която познаваше от дните си като Сарий. Странно.

Скуамато се затича към най-близкия жив плет. Много добра идея. Живият плет му се стори познат. Всеки жив плет отвеждаше играчите до нещо интересно. Същото беше и с реките. Да, Сарий бе минал покрай този плет, и то наскоро. През една от последните нощи. Фуниевидните жълти цветове грееха като лампи и бяха само от едната страна. Точно както тук. Ник се намръщи.

— Гумени мечета, моля! — прекъсна мислите му Виктор и зяпна. Емили изсипа в устата му половин пакетче.

Скуамато продължи да тича. Там отпред имаше нещо голямо, бяло, което се движеше, виеше се…

— Вече съм бил там! — извика Ник. — Отпред има паметник. Трима мъже, задушени от змии. Много известна скулптурна група.

Виктор го изгледа с присвити очи.

— Това е Лаокоон, малки приятелю. Пак древногръцко, антично. И с дълбок смисъл.

И този път около паметника се бяха струпали воини. Ник видя Дризел с червения кръг на шията и недалеч от него Нуракс.

— Предполагам, че това е предупреждение — продължи Виктор. — Лаокоон е човекът, който не искал да вкарат дървения кон в Троя. Надявам се, че си чел поне за Троянската война. — И след бърз поглед към Ник продължи: — Посейдон му изпратил морски змии, които убили не само Лаокоон, а и синовете му. Играта функционира точно като троянски кон, мисля аз.

Ник изкриви лице и Емили запуши устата на Виктор с шепа фъстъци.

Какво му каза Пратеника, преди да го пусне да преживее това приключение? Изглеждаше развеселен, жълтите очи светеха по-ярко отвсякога — дали се забавляваше с намеците за Троя?

Ник се вгледа внимателно в скулптурната група. Разкривените от ужас и болка лица на мъжете, отчаяните им опити да се освободят от змийската хватка… А зад тях живият плет, зелен и жълт. Цветята образуваха абсолютно права линия — никой градинар не би успял да я постигне. Ник отново видя пред себе си кискащия се Пратеник.

„Ако следваш живия плет на запад, ще се натъкнеш на паметник. Истински монумент.“

За момент му причерня пред очите. Това ли беше… възможно ли беше… монумент…

— Разбрах! — изкрещя Ник. Гласът му се пречупи. Скочи и преобърна стола си. — Вече знам за какво става дума! Разбрах!

Виктор се обърна стреснато и смъкна слушалките от главата си.

— Какво стана? Какво си разбрал?

— Кодът! Знам къде сме! Това е… погледни тук! Жълто, зелено и монумента!

Емили и Виктор си размениха неразбиращ поглед.

— Какво имаш предвид? — попита меко Емили.

— Знам къде сме. Проумях какъв е кодът. Зелено и жълто, синьо и червено.

Двамата все още не го разбираха.

— Цветовете показват линиите на лондонското метро. Ето я станция Монумент. Там минават Съркъл и Дистрикт Лайн. Жълто и зелено. Като живия плет. Разбрахте ли най-сетне?

Виктор местеше невярващ поглед между екрана и лицето на Ник.

— Ами да — прошепна той. — Естествено. Дявол да го вземе! — Стана и тържествено подаде ръка на Ник. — Вземам си обратно всяка думичка, която съм изрекъл за мозъчния ти капацитет. Ти си гений!

През следващите минути Виктор страдаше шумно: докато Емили и Ник трескаво претърсваха чекмеджетата за карта на метрото, той трябваше да води Скуамато.

— Ох! Сега не ми е до битка! Как мислите, дали не мога да се откача за малко? В момента няма нищо интересно. Нищичко! Ако се яви някой гном и ме прати да се бия с чудовища, не ми мърдат два часа. О, дяволите да го вземат! Пратеника вече няма думата. — Той кликна няколко пъти и скочи.

Междувременно Емили намери план и го разстла върху една от масичките в другата стая.

— Прав си — рече задъхано тя и стисна ръката на Ник. — Първо трябваше да се бия край червена река. По бреговете й се издигаха полуразрушени вятърни мелници. Веднага помислих за Дон Кихот, но сега виждам, че съм сбъркала. Холанд Парк на „Сентръл Лайн“.

Емили сложи пръст върху съответното място на картата и продължи да търси.

Червената река. Ник си спомни своята подземна одисея. Червената река го отведе в Белия град.

— Уайт Сити! — извика той. — После тръгнах покрай розов жив плет — значи съм вървял по „Хамърсмит“ и „Сити Лайн“. Вижте първата станция: Шепардс Буш. — Той вдигна глава и се опита да се засмее. — Обзалагам се, че никога не сте виждали толкова гадни овце. А от овчарите не беше останало почти нищо. — Пръстът му продължи напред. — „Голдхоук Роуд“. Златният сокол едва не ме довърши.

— И аз бях при розовия плет! — извика Емили. — Там видях огромно дърво и кралска корона. — Посочи картата и поясни: — „Роял Оук“. Божичко, ще полудея!

Виктор още не бе казал нищо, но целият вибрираше от вътрешно напрежение.

— Вчера — започна той, — а и предишните дни, непрекъснато ни обясняваха, че наближаваме крепостта на Ортолан — мястото, където ще се състои решителната битка. — Показалецът му описа кръг около „Съркъл“ и „Дистрикт Лайн“. — „Темпъл“ — прошепна той. — При храма гномите бяха особено нервни. Днес влязох при Монумента… о, вижте, „Канон Стрийт“ е съвсем наблизо! Но все още не разбирам защо оръдията стреляха с глави.

Тримата се задълбочиха в пъстрите линии на метрото.

Найтсбридж — сети се Ник. Мястото, където играта за мен приключи. Огромни рицари, които ме изблъскаха в пропастта. Защо не се сетих по-рано?

— Значи крепостта на Ортолан се намира в близост до Темпъл — рече високо той. — В самото сърце на лондонското Сити.

— Не вярвам да е крепост в традиционния смисъл — отвърна Емили. — Някой има ли идея къде ще я намерим?

Проблемът занимаваше Ник през цялата нощ. Трима души не бяха в състояние да контролират четири или пет станции на метрото. А и какво всъщност търсеха? За бога, ако Виктор беше прав, не им оставаше много време?