Урсула Познански
Еребус (28)

28.

На следващата сутрин Виктор им поднесе за закуска препечени филийки с мармалад и чай.

— Да се подкрепим за голямата битка.

Емили благодари сънено, докато Ник разтриваше изтръпналата си ръка и се стараеше да не поглежда към халата на Виктор с ярки фигурки на Снупи.

Ник преживя турнира като в транс. Постоянно се местеше между Емили, Виктор и Спийди, които принадлежаха към различни раси. При хората беше почти празно — Лорд Ник и Хемера чакаха в едно помещение и Емили многозначително намигна на Ник.

Варварите бяха много на брой и Куокс изглеждаше най-слабият сред тях. Все още беше единица, но Ник познаваше способностите на Спийди и не се притесняваше за него.

Виктор или Скуамато също не създаваше проблеми. Той излезе на арената като тройка, но вероятно щеше да я напусне с доста по-високо ниво.

Най-сетне се появи Опуления. Ник вече знаеше откъде се е взел и го намираше за още по-зловещ. Пратеник на подземния свят.

С огромно напрежение Ник очакваше появяването на Вътрешния кръг. Когато внесоха златния щит, забрави дори да диша.

Блъдуърк все още беше там и изглеждаше по-огромен отвсякога. Елфата Вирдана, позната на Ник от предишния турнир, също бе запазила мястото си. Още един варварин на име Харкул, вълк единак, който се казваше Телкорик, и Дризел! Дризел бе стигнал до Вътрешния кръг. Учуден, но не изненадан, Ник видя кръглия червен символ да се люлее на верижка на шията му.

Преди началото на турнира церемониалмайсторът излезе в средата на арената.

— Погледнете воините от Вътрешния кръг. Все още имате възможност да заемете местата им, ако докажете годността си и желаете да бъдете посветени в най-дълбоките тайни на Еребус. Днес някои ще триумфират, други ще гълтат праха на арената. Нека битката започне!

Според Ник предишният турнир не бе започнал така бързо. Воин след воин избираше противника си. Редът на Куокс дойде много скоро. Противникът му беше варварин, също единица. Спийди се справи бързо и прецизно и победи противника си без никакви усилия.

Хемера победи вълчица, но бе ранена. Емили се разтрепери от звука в слушалките и Ник закопня да й помогне.

Скуамато трябваше да чака дълго и се би ожесточено — бе предизвикал твърде силен противник и едва успя да го победи.

Колкото и да се стараеше, Ник не беше в състояние да извлече някакво скрито послание от случващото се: от двубоите, от думите на Опуления, от лицата на зрителите. Не откри нито една необичайна фигура, излязла от стара картина. Турнирът си беше най-обикновена битка — ни повече, ни по-малко. Много скоро Ник разбра, че днес няма да научи нищо ново.

Късно следобед, след като турнирът приключи, Ник и Емили събраха нещата си и потеглиха към къщи. Хемера стигна до шесто ниво, Виктор стана седмица, а Спийди прибави към актива си три нива и вече беше четворка, без да е получил нито едно поръчение.

— Заседнахме — установи Виктор, докато изпращаше Ник и Емили. — Напредваме добре в играта, но все още не сме открили какво се крие зад нея. Ако имахме малко повече време, щях да се вмъкна във Вътрешния кръг, но се боя, че последната битка, за която всички говорят, ще се състои много скоро. Времето ни притиска.

Докато пътуваха в метрото, Ник не изпускаше Емили от поглед.

— Какво ще стане утре? — попита тихо той. — Ще можем ли… ще се виждаме ли и в училище? Например да обядваме заедно. Или пак ще се преструваме, че сме врагове?

Емили стисна ръката му.

— Боя се, че е последното. Но само докато всичко свърши. Само за прикритие, нали разбираш?

— Разбирам. Но ми обещай да ме държиш в течение. Пращай ми SMS-и. Мисля, че никой не следи мобилните телефони. Разбира се, трябва да внимаваме да не попадат в чужди ръце.

— Ще ти пращам съобщения. А в сряда следобед отново ще се видим у Виктор.

 

 

Макар да бяха обсъдили проблема и макар че Ник го очакваше, демонстративното равнодушие на Емили му причини болка. Най-вече, защото тя се държеше подчертано любезно с Колин, Алекс, Айша и дори с Хелън. Прегърна Колин, прекарваше междучасията с Айша. Ник се чувстваше отхвърлен и се утеши малко, едва когато видя как Ерик заговори Емили и само след две изречения тя му обърна гръб. Е, поне и той не беше по-добре.

В свободния час след математиката в мрачните чувства на Ник нахлу Брини.

— Мога ли да поговоря с теб?

Ник погледна в бледото, изпълнено с очакване лице на момичето и въздъхна вътрешно.

— Разбира се.

— Спрях да играя — съобщи шепнешком Брини.

Ник не очакваше такава изненада.

— Защо?

— Защото играта е… зла. Така мисля. И… тя ме преследва, ден и нощ. — Брини не смееше да го погледне в очите. — Ти също вече не играеш, нали?

Ник нямаше никакво желание да разговаря с Брини по тази тема.

— Какво значение има?

— Разбира се, че има значение! Дори голямо. Можем да отидем двамата при мистър Уотсън и да му разкажем какво сме преживели. Знам, че той иска това. Можем да организираме клуб, който ще се бори с Еребус.

О, не! Брини и Ник срещу останалия свят. Няма да стане.

— Потърси си някой друг, Брини. Има достатъчно бивши играчи.

Ник отдавна бе забелязал Дан, който вървеше към тях и постоянно забавяше крачка. Двамата явно привличаха внимание.

— Какво ще кажеш на Уотсън? — зашепна възбудено той. — Че Еребус е виновен за случките в училище? Това му е ясно. Той има нужда от имената на хората, които са се забъркали в тази каша. Ако имаш имена, иди при него. Но аз няма да участвам.

Брини го погледна сломено.

— Вече не издържам…

— Какво толкова има? Нали си навън? Край с Еребус!

Дан спря точно на три крачки от тях и се зазяпа в дъската с обяви на класа по балет. Ник съзнаваше, че трябва веднага да се махне оттук — не искаше да става мишена за следващия атентат. Колкото по-незабелязан останеше, толкова по-добре за малката им разследваща група.

Брини не прие отказа му.

— Значи Ники е страхливец? — Гласът й се извиси и Дан със сигурност я чу. Чуха я и няколкото ученици в другия край на коридора.

— Що не си гледаш работата! — изсъска той и я остави.

— Добре, добре! — извика подире му тя. — Тогава ще започна сама! И ще го направя! Ще се опълча срещу всички вас!

Макар да знаеше, че постъпва глупаво, Ник се обърна и се върна при Брини.

— Млъкни най-сетне! Непременно ли искаш да си имаш проблеми?

Тя се засмя и смехът й прозвуча ужасяващо. Полудяваше ли това момиче?

— Трудности? Проблеми? О, Ники, ти нищо не разбираш. Не може да стане по-лошо от това.

През остатъка от деня Ник имаше чувството, че се движи приведен, в постоянно очакване да се разрази катастрофа. Но не се случи нищо. В училището беше по-спокойно от обикновено. Изтощението бе обгърнало всички като сиво було.

В часа по английски мистър Уотсън съобщи хубава новина:

— Състоянието на Джейми се е подобрило и лекарите обмислят да го събудят от изкуствената кома. Засега не знаят какво ще се случи, когато се върне в съзнание. Все още нямате право да го посещавате.

За кратко тази новина повдигна настроението в класа. Ник обаче не се зарадва. Думата инвалид се бе забила като кука в плътта му и не му позволяваше да изпита радост.

Ще събудят Джейми и той няма да говори, а ще мънка. Няма да ме познае. Няма да се смее. Няма да разправя вицове.

Ник разтри лицето си с две ръце, докато усети горещина. Това няма да се случи. Точка.

До края на деня седя в стаята си, втренчил поглед в телефона. Виктор бе казал, че ще му прати SMS, Емили също. Защо никой не се обаждаше? По дяволите, защо не се бяха уговорили да се срещнат днес? До сряда имаше цяла вечност.

 

 

Вторникът мина също така сиво и безрадостно като понеделника. Ник не можеше да се отърве от усещането, че времето е престанало да тече — то се бе слепило и се откъртваха съвсем малки парченца. Но положението рязко се промени, когато малко преди дванайсет получи съобщение:

„Тревога! Имаме нужда от съвета ти. Ела възможно най-бързо.

Виктор.“

Следобедните уроци да вървят по дяволите. Бързо, това означаваше веднага. Ще тръгне още преди обяда. Дали да уведоми Емили? Намери я в залата за почивка, заета с мобилния си телефон. По изключение беше сама и Ник рискува да се приближи. Само за светкавична размяна на информация.

— И ти ли получи SMS от Виктор?

— Да.

— Знаеш ли какво се е случило?

— Не.

— Отивам при него. Сега, веднага.

— Добре.

— Ти няма ли да дойдеш.

— Още не знам. Може би.

 

 

Виктор отвори вратата. По лицето му нямаше и следа от обичайната любезност. Даже не предложи на Ник чай.

— Сега ще ти покажа нещо и се надявам да не се побъркаш. Може да е лъжа, разбираш ли? Но ние със Спийди сме безпомощни.

Тримата седнаха в дневната и Ник моментално си припомни колко хубаво си бе прекарал тук в събота и неделя.

— Какво се е случило?

— Спийди получи поръчение през нощта да окачи плакати на няколко места във вашето училище. Най-малко десет плаката, и то големи.

Дотук нищо драматично.

— И? — попита Ник.

— Проблемът е в текста. Работата е там, че… Ох, и аз не знам. В най-добрия случай е клевета. В най-лошия случай трябва да уведомим полицията.

Спийди подаде на Ник сгънат лист хартия.

— Ето какво трябва да напиша на всеки плакат. Добре поне, че не се налага да го пръскам със спрей — добави той с измъчена усмивка.

Ник разгъна листа и прочете текста, но не го разбра. Прочете го още веднъж и скочи.

— Смяташ ли, че е вярно? — попита Виктор.

Не. Да. Вероятно. Нещата отиваха по местата си. Ник смачка листа, изпълнен с безсилна ярост.

Брини Фърнхем е прерязала спирачките на колелото на Джейми Кокс.

— Ако тези плакати се появят в училището, с тази Брини Фърнхем ще е свършено, все едно виновна ли е, или не — обясни Виктор. — Ние със Спийди обсъждаме проблема от часове, но така и не стигнахме до разумно решение. Ако не окачи плакатите, той ще изхвърчи от играта, нали разбираш?

Ник седеше като парализиран. Дори устата му беше изтръпнала и той не беше в състояние да произнесе дори една дума. Брини. Значи затова е толкова разстроена. Затова е спряла да играе. Искаше му се да не бе узнал истината. Искаше му се Емили да е тук, за да не се налага да вземе решение сам.

— Ще й се обадя по телефона. Тя е още в училище.

Ник извади телефона си и написа SMS:

Веднага ми се обади, спешно е.

— Смятам, че ще се обади веднага щом може. А междувременно мога ли да получа чаша чай, моля?

Виктор веднага отиде в кухнята.

— Впрочем вече включих и Кейт като новачка съобщи Спийди. — Тя си избра да е елф на мрака, както ти някога.

Ник се опита да се усмихне, но това му костваше много усилия. Не беше в състояние да води разговор. Мислите се стрелкаха из главата му с такава бързина, че едва успяваше да ги следи. Ако е била Брини, тя си заслужаваше акцията с плакатите — това беше повече от ясно. Само че тя още отсега изглеждаше, сякаш съвсем скоро ще превърти. Училищната сграда беше на седем етажа и Ник изведнъж си представи как Брини се хвърля от последния…

Ако Спийди не изпълни поръчението, ще го изхвърлят. В училището на Ник имаше стотици свидетели, но никой няма да съобщи за плакати. Куокс или Брини. Брини или Куокс.

Ник опря брадичка върху ръцете си. Защо Емили не бе дошла с него? Не искаше сам да носи отговорност за онова, което ще се случи с Брини. Съжаляваше я и в същото време я мразеше, защото едва не бе убила Джейми. Как да вземе добро решение при такива противоречиви чувства?

Виктор донесе табла с пъстри чаши и кана с горещ чай.

— Вчерашният ден достави много нова информация. Лагерувахме в сянката на някакъв храм и цяла сюрия гномове ни внушаваха да сме постоянно нащрек, защото се намираме в непосредствена близост до крепостта на Ортолан. После от храсталака изскочиха всевъзможни същества и се нахвърлиха върху нас. Орки, зомбита, великани — цялата програма. Някои бяха лошо ранени.

Виктор наля чай и в стаята се разнесе ободряващ аромат.

— Имам впечатлението, че играта върви към края си. А аз все още не виждам смисъла. Иде ми да зарева. Утре ще се опитам…

Телефонът на Ник звънна. Брини. Ник пое дълбоко дъх.

— Здрасти, Ник! Да не би да си размислил?

— Не — изведнъж устата му се напълни със слюнка. — Къде си?

— В парка срещу училището.

— Сама ли си?

— Да.

— Научих нещо и трябва да говоря с теб.

— Така ли? Добре.

Дали бе чула заплахата в гласа му, или изобщо нямаше представа какво я очаква?

— Става въпрос за Джейми. Знам, че не е било злополука. Някой е прерязал спирачките на колелото му. Кажи ми, Брини, ти ли беше?

Дълга пауза. Пресекливото дишане на Брини се чуваше съвсем ясно.

— Какво? — прошепна задъхано тя. — Защо… защо да съм била аз?

— Просто ми кажи да или не.

— Не! Откъде ти хрумна? Аз… не. — Гласът й се пречупи и Ник усети как в гърдите му се надигна див, неукротим гняв.

— Ти лъжеш. По гласа ти личи, че лъжеш!

— Не! Откъде можеш да знаеш? Ти просто искаш да ме довършиш, а аз не съм направила нищо!

Ник размени поглед с Виктор, който седеше насреща му като угрижено плюшено мече.

— Виж, Брини, аз знам истината. И искам да те предупредя. Твърде възможно е утре училището да осъмне окичено с плакати, на които ще е написано точно това: че Брини Фърнхем е прерязала спирачките на колелото на Джейми. Че ти си причинила катастрофата.

— Какво? — изхълца Брини, но положи върховни усилия да се овладее. — Обаче… обаче това не е вярно!

— Вярно е — възрази той, изведнъж станал спокоен и уверен в правотата си. — Хайде. Искам да го чуя от теб. Утре и без това ще узнае цялото училище.

— Не! Не бях аз! А ти откъде… защо ми казваш всичко това? — Паниката в гласа й нарастваше.

— Играта го казва, а тя знае най-добре, нали? Играта иска всички в училище да узнаят какво си извършила.

Ник слушаше гласа си и се чудеше на себе си. Къде остана триумфът? Удовлетворението, че е намерил човека, виновен за състоянието на Джейми? Не изпитваше нищо подобно. Само съжаление и леко гадене.

— Но аз не исках да стане така! — изпищя отчаяно Брини. — Бяха ми казали, че ще падне… най-много да се понатърти… нищо повече! Не знаех, че… — тя млъкна внезапно.

Ник предположи, че и тя си представя същото като него: Джейми в локва кръв, с изкривени крайници.

— Той профуча с такава скорост надолу по улицата, че… даже се развиках подире му, но той не ме чу. Караше все по-бързо…

„Това е моят принос към катастрофата“, помисли си горчиво Ник.

— Защо го направи? — попита тихо той.

— А ти как мислиш? Защото Пратеника го поиска. Описа ми колелото, каза ми точно какво да направя със спирачките. Даже беше донесъл рисунки — Брини се изсмя болезнено. — Ти изобщо не можеш да си представиш колко пъти съм си пожелавала да върна времето назад. Ден и нощ изпитвам страх, само страх. Всяка нощ сънувам, че Джейми умира и идва при мен като мъртвец…

Тя се изсмя отново и пискливият, неконтролируем тон накара Ник да настръхне от ужас. Той погледна Виктор и Спийди и те му кимнаха.

— Виж, Брини, вероятно мога да предотвратя появата на плакатите.

Спийди кимна отново.

— Въпросът е ясен — пошепна той. — Куокс ще получи хубаво местенце в гробището. Той е истински герой и с радост ще се жертва за една дама.

— Чуй ме добре, Брини — продължи Ник. — Искам да кажеш истината. На мистър Уотсън или на полицията, все едно. Но главно на Джейми, когато се върне сред нас. Мисля, че така ще ти олекне.

Брини мълча дълго, а когато най-после заговори, отговорът й едва се чу.

— Не знам дали ще мога. Трябва да помисля.

— Бъди сигурна, че аз ще кажа на Джейми какво се е случило.

Ако мозъкът му е в ред и може да ме разбере.

— Да, сигурно — гласът й отново звучеше човешки. — Виж, идват хора. Рашид и Алекс… да, те са. Трябва да затварям. Ник?

— Какво има?

— Не исках да стане така. Дадох ти играта, само защото исках да те зарадвам.

— Знам.

— Ще ми кажеш ли кой беше? В играта, нали разбираш?

— Защо?

— Просто така. Често се питам.

— Сарий.

— Наистина ли? Никога не съм мислила за него — Брини изхълца тихичко. — А аз бях Арвенс Чайлд.

Емили пристигна чак след два часа. Изглеждаше уморена, но се усмихна, когато Ник я прегърна. Той й разказа за разговора си с Брини и се зарадва неимоверно много, когато тя одобри начина му на действие.

— За съжаление е възможно утре да възложат на друг да окачи плакатите — каза тя. — Но Брини все пак спечели време. Дано има ум в главата си и отиде в полицията. Защо играта иска да я накаже?

— Решила е да се бори срещу Еребус и го каза едва ли не пред цялото училище.

— Олеле! Избрала е лош момент. Имам чувството, че нещо се готви. Няколко души постоянно дрънкат за голямата цел и че последната битка е близо. Алекс например. Колин се държи още по-тайнствено. Много ми е напрегнато.

Според Ник обаче животът беше прекрасен — щом тя беше до него. Оставиха Виктор да поиграе един час и си тръгнаха.

— Кажете сбогом на Куокс — изпрати ги с въздишка Спийди. — Доброто момче ще умре твърде рано. Жалко, много жалко…

— Утре ще дойдем пак, нали? — попита Ник.

— Щом си изпълните задълженията в училище. Чичко Виктор не иска да е виновен, ако свършиш като чистач на клозети.