Урсула Познански
Еребус (33)

33.

Валеше проливен дъжд и „Уитингтън Хоспитал“ приличаше на огромна сиво-кафява буца. Ник бе нахлупил качулката на якето дълбоко над очите, но въпреки това се измокри. Малкото пакетче с любимия шоколад на Джейми бе скрито на сигурно място във вътрешния джоб на якето.

Стаята беше на третия етаж. Ник застана пред вратата, готов да се обърне и да си тръгне. „Джейми е буден — бе казал мистър Уотсън. — Но още не е съвсем добре.“ Никой не попита какво означават тези думи.

Ник почука. Почака малко и почука още веднъж. Никакъв отговор. Отвори вратата, изпълнен с лоши предчувствия.

Две легла, едното празно. В другото лежеше Джейми и изглеждаше дребничък като дете. Крехък. Ник пое дълбоко дъх.

— Здрасти, Джейми. Аз съм, Ник. Чух, че си по-добре, и реших да намина.

Джейми не се помръдна. Главата му бе обърната към стената. Едната половина бе обръсната — точно както на Кейт, само че през обръснатата част минаваше шев.

— Донесох ти нещо. Ник извади пакетчето от джоба на якето и предпазливо се приближи. Най-сетне видя лицето на Джейми. Приятелят му бе отворил уста и зяпаше стената.

Значи му има нещо! Ник се задави и бързо отмести поглед.

— Емили те поздравява. Каза, че скоро ще дойде да те види. През последните седмици се случиха много неща.

Джейми продължи да зяпа стената. За миг Ник повярва, че е видял как мускулчетата по бузата му потръпват, но после си каза, че сигурно си е въобразил тази гримаса.

— О, Джейми, много искам да разбера как си. Ужасно съжалявам, че онзи ден се държах така лошо с теб. Оттогава хиляди пъти съм си пожелавал това да не се е случило. Но сигурно ще се радваш да чуеш, че играта приключи. Не само за мен, а изобщо.

Джейми май се усмихна? Не.

— Ако ме чуваш, ако си разбрал какво ти говоря, направи нещо. Моля те. Раздвижи се, за да знам, че си буден.

Ще реагира ли? Наистина ли ще реагира? Ник прехапа устни и проследи с лудо биещо сърце как Джейми безкрайно бавно извади дясната си ръка изпод завивката, повдигна я и разпери пръсти.

— Страхотно се справяш, Джейми — заекна Ник. — Ти ще оздравееш, сигурен съм.

Ръката на Джейми остана вдигната. Той сви пръсти един по един, докато остана само средният. Обърна глава, погледна Ник и се ухили.

— Задник такъв! Как можа да ме уплашиш така! — Ник беше толкова щастлив, че едва се удържа да не удари Джейми в ребрата. Или поне да го прегърне. — Ти си съвсем добре. Господи, как се радвам! Наистина си помислих, че си… зле.

— Добре съм бил! Ти си откачил! Главата ме боли адски, а пък счупеният хълбок… — Джейми се засмя, но веднага изохка и затвори очи. — Хубавото е, че непрестанно ме тъпчат с хапчета. Дори само заради това си струваше да преживея цялата тази щуротия.

— Идиот! Като те видях да лежиш на улицата, си помислих, че си мъртъв. И сега те виждам. Никога няма да забравя тази картина.

Джейми отново се ухили безсрамно.

— Можеш да ми изпратиш копие.

Стана ясно, че той помни всичко, с изключение на двата дни преди злополуката. И все още е бесен на играта.

— Играта приключи — повтори Ник. — Никой от участниците не може да я включи. След като изгубиха битката, екраните угаснаха. При всички без изключение. Край, точка. Някои хора са съкрушени.

— Как е възможно? Сигурно някой е изключил сървъра?

— Не — Ник си напомни, че Джейми няма представа какво е Еребус и какво може. — Играта беше необикновена, приятелю — четеше и разбираше прочетеното. Моята теория е, че по време на битката Еребус постоянно е претърсвал интернет и е чакал да получи съобщение, че врагът му е мъртъв. Съобщението не е пристигнало и когато е разбрал какво става, той се е изключил.

Джейми изглеждаше впечатлен.

— Звучи страхотно.

— И наистина беше.

Бледото лице на Джейми изрази съмнение. Дали е уместно да му каже всичко? Май да. Колкото по-бързо научи истината, толкова по-добре.

— Ще ти кажа нещо — започна предпазливо той. — Злополуката с теб не стана случайно. Някой е прерязал спирачките на колелото ти, затова не можа да спреш на кръстовището. — Той пое дълбоко дъх и завърши: — Аз знам кой го е направил и ако искаш, ще ти кажа името.

Джейми го погледна невярващо, отвори уста, но бързо я затвори и се обърна към стената.

— Не си спомням злополуката. Не помня и дните преди нея. Хубаво би било да ми разкажеш всичко. — Попила шевовете на главата си и попита тихо: — Значи играта има нещо общо с това?

— Да.

— Разбирам. Добре, ще помисля. Може би ще ми кажеш малко по-късно. — Джейми се ухили криво. — Сега ме интересува само едно: възможно ли е да изляза в училищния двор и да застана лице в лице с човека, който любезно е прерязал спирачките на колелото ми?

— Не — отговори спокойно Ник.

Брини бе сменила училището. Доколкото знаеше, не бе отишла в полицията.

— Колко време ще останеш в болницата? — попита той.

— Сигурно още доста. Ще полежа тук, после ще ме пратят в рехабилитационен център да правя компания на куп стари бабички с изпотрошени крайници. Как мислиш, дали ще си паднат по прическата ми?

Мозъкът на Джейми — включително центърът за шеги — беше цял и невредим. Ник беше готов да запее от радост.

— Щом се оправиш, ще те запозная с един човек. Сигурен съм, че ще се харесате.

— С момиче?

— Не. Човек с твоето чувство за хумор. И бих казал, че обича чай повече от теб.

 

 

След два дни започна друга среща, организирана от Емили, която смяташе, че е добре всяко нещо да бъде завършено.

— Много от играчите се измъчват — обясни тя. — Играта прекъсна внезапно и остави след себе си огромна дупка.

Ник, който живо си спомняше собствената си дупка, се съгласи с нея. Освен това имаше конкретен план и знаеше, че би могъл да го осъществи само с помощта на бившите играчи.

С подкрепата на мистър Уотсън наеха голямата зала в близкия младежки център и окачиха обяви във всички училища, за които знаеха или подозираха, че има играчи.

Въпреки това Ник не бе очаквал такъв щурм. Още с влизането си в залата видя, че всички столове са заети, а много от дошлите бяха насядали по пода. Опита се да преброи присъстващите, но се отказа още преди да е стигнал половината. Във всеки случай бяха повече от 150. Въпреки че ноемврийската вечер беше студена, скоро щеше да се наложи да отворят прозорците, за да има достатъчно въздух.

Ник се изправи отпред и изчака разговорите да престанат.

— Здравейте — започна той, — аз съм Ник Дънмор, много от вас ме познават от училище. И аз като вас играх в Еребус и обичах тази игра, честно. Въпреки това — моля, повярвайте ми — аз се радвам, че играта приключи. Смятам да ви обясня какво в действителност се криеше зад тази игра, но преди това е редно да се представим един на друг. Правилата вече не важат. Свободни сте да говорите. И така — аз бях Сарий, елф на мрака, и стигнах до осмо ниво, преди да ме изхвърлят.

Няколко души се засмяха.

— Сериозно? Ти си бил Сарий! Невероятно!

Седящите на първата редица станаха почти едновременно и всеки заговори за собствените си преживявания. Ник едва успя да ги спре.

— Чакайте малко! Първо трябва да обсъдим нещо важно. Сигурно всички сте чели във вестниците какво се случи. Ортолан не беше чудовище, а човек от плът и кръв. Лош човек, но човек. След няколко дни ще го изпишат от болницата и сигурно ще продължи, както досега. — Всички слушаха внимателно и Ник се зарадва. — Целта на Еребус беше да отмъсти на Ортолан за една от свинщините му. Това не стана и, от една страна, така е добре. От друга страна обаче не ми се иска негодникът да се измъкне без последствия.

Няколко от присъстващите кимнаха, но повечето явно не бяха разбрали за какво става дума.

— Сега ще ви кажа нещо много важно — продължи Ник. — Всички вие сте изпълнявали поръчения в реалния живот. Моля ви да ги запишете и да ми ги дадете. Най-много ме интересуват задачи, които не са свързани с хора от вашето училище. Записвайте всичко, което ви се е сторило безсмислено, дори безумно. Ако имате копия, снимки, файлове, дайте ми ги.

Вече доста хора го гледаха подозрително.

— Обещавам ви, че няма да използвам истинските ви имена. Никой няма да ви осъди. Правя го само, за да събера доказателства срещу мистър Ортолан. Защото съм сигурен, че той е престъпник. Че е вършил лоши неща. След една седмица ще се срещнем отново тук, съгласни ли сте? Хайде сега, започнете да се представяте.

Сякаш рухнаха диги. Ник се опита да въведе някакъв ред, но много скоро всички говореха един през друг. Всеки искаше да разкаже своята история, всеки искаше да разбере кои реални лица се крият зад играчите, с които е общувал в Еребус. Ник се отказа да се прави на водещ и се смеси с тълпата.

Бързо се образуваха групички. Само някои стояха настрана и един от тях бе Рашид. За разлика от членовете на Вътрешния кръг той не бе заловен и съден, но ясно му личеше колко се страхува да не го издадат. Ник отиде при него и се усмихна.

— Отдавна се питам кой си ти. Блекспел?

Рашид смутено вдигна рамене.

— Малко ми е странно да говорим какви играчи сме били. Някак си… не е редно.

— О, я стига! Хайде, кажи ми, ти ли беше Блекспел?

Рашид направи опит да се усмихне.

— Не отгатна. Аз бях Нуракс.

— Вълк единак? Никога нямаше да се сетя. Интересно ли беше да си вълк единак? Сигурно.

Двамата заговориха за предимствата на различните раси, за приключенията, които бяха преживели заедно или поотделно. Към тях се присъединиха още момчета и момичета, описваха характерите си и разни случки от играта — залата бръмчеше като пчелен кошер.

Ник обикаляше групите, за да намери играчите, с които се беше срещал най-често. Искаше да знае кои са Сапуяпу и Ксохоо. А и Галарис, чието име беше написано върху кутията с пистолета. По някое време пред него застана Айша.

— Здрасти, Сарий. Ти ме изненада, знаеш ли? Мислех си, че си Лорд Ник. Повечето смятаха така.

— Знам, знам — въздъхна той. — Много искам да видя този „герой“ и да го попитам защо е взел лицето ми. Ако го намериш, ще ми кажеш, нали?

Айша го изгледа обидено.

— Не те ли интересува коя бях аз?

По-скоро ме интересува дали ще се извиниш на Ерик, че го обвини едва ли не в изнасилване.

— Разбира се, че искам да узная — усмихна се той. — Познаваме ли се?

— О, да — засмя се Айша. — Но не можехме да се понасяме. Ти ми отне две нива на арената.

— Фениел? — изненада се Ник.

— Правилно.

След два часа Ник бе съставил дълъг списък с равенства. Блекспел се оказа Джеръм, а другият вампир, Лакор, беше тихият Грег. Ксохоо се оказа Мартин Гарибалди — Ник го бе видял в деня след излизането му от играта да моли свой приятел да му я копира отново. Трудно му беше да преглътне разочарованието си. Надяваше се Ксохоо да му стане приятел и в истинския живот.

Малко по-късно намери и Сапуяпу — той изобщо не приличаше на джудже. Дълъг, тромав тип на име Елиът, който караше последната си година в училище и смяташе да следва английска литература. Двамата си размениха телефоните, поговориха за филми и музика и се оказа, че Елиът също е фен на „Hell Froze Over“.

— За съжаление вече нямам тениската им — въздъхна той. — Пожертвах я за едно ниво в Еребус. Нямам представа защо Пратеника ми я поиска.

Ник избухна в луд смях и мина доста време, преди да обясни на Елиът защо се смее.

— Това е сериозно основание да идем заедно на кръчма и да размахаме брадвите — заяви Елиът и добави, че Ник много прилича на Лорд Ник.

— Знам, знам — повтори изнервено Ник. — Много искам да разбера кой си е присвоил лицето ми.

Някой зад тях се покашля.

— Мисля, че мога да ти помогна.

Ник се обърна изненадано. Дан. Плетачка на дантели номер едно.

— Ти ли? Е, кой беше?

Дан изглеждаше смутен.

— Ще ми обещаеш ли да не ме издаваш? Почти съм сигурен, че е бил Алекс. Той… той се възхищава от теб. Вече от години. Известно време се опитваше да те имитира. Нима не си го забелязал? Не? Е, аз го забелязвах. — Дан се почеса по тила. — Когато в Еребус се появи клонингът на Ник Дънмор малко след като бях дал диска на Алекс, веднага помислих за него.

Защо ли ми се струва, че си бил по-скоро ти?

— Защо ми го разказваш?

Дан отново се почеса по тила.

— Виж, Алекс ми е най-добрият приятел. Момчето страда, че го наричаш плетачка на дантели. Мислех, че като ти кажа какво е отношението му към теб, ще започнеш да се държиш по-добре. Алекс не пожела да дойде тази вечер. Каза ми, че се чувствал неловко. Това е още един довод в полза на предположението ми.

Разказът на Дан затрогна Ник. Беше си представял всевъзможни мотиви за съществуването на Лорд Ник, само не и тайно обожание.

— А ти кой беше? — попита той.

— Олеле! — засмя се Дан. — Знам, че няма да получа допълнителни точки, но ще ти кажа. Аз бях Лелант и много съжалявам, но вече не мога да ти върна кристала на желанието.

Много неща се изясниха, но не всички. Ник не можа да открие Аврора — жената котка, която бе загинала в лабиринта след битката със скорпиона. Галарис се оказа тънко, бледо момиче с очила от седми клас. Тя също не знаеше нищо за съдържанието на кутията, а просто я бе пренесла от едно място на друго. Тирания — варварката със суперкъса поличка — беше плахата Мишел. Тя бе доставила хапчетата, с които Ник трябваше да гарнира чая на мистър Уотсън. Откраднала ги от аптечката на дядо си. Никой не я заподозрял, защото старецът винаги купувал двойна доза от всичко. За всеки случай. Хенри Скот, новакът на Ник, се бе превърнал в Брако, човека гущер.

— Кои бяха хората от Вътрешния кръг? — попита пълничко момиче с азиатски черти, когато вечерта бе напреднала и повечето се готвеха да си тръгват.

— Хелън беше Блъдуърк отговори Ник. — Тя е в ужасно положение. Мистър Уотсън каза, че са я отвели в психиатрична клиника.

— А Вирдана? Дризел?

Ник не знаеше истинското име на Вирдана. В мислите си я наричаше само Ам Гъл. Тя беше от друго училище — както и маската от „Писък“, и Пришълеца. Вероятно един от двамата бе блъснал Ник под идващия влак — но това вече не го интересуваше. Както и Джейми не искаше да знае кой бе прерязал спирачките на колелото му.

— Мисля, че Дризел беше Колин — рече Ник. — Познаваш ли го? Едър, тъмен, баскетболист.

И някога, преди много време, мой приятел.