Мегън Марч
Порочни заедно (8)

Глава осма
Холи

„Облечи се добре“, каза той. „Ще излезем малко навън.“ И това беше всичко, без никакво обяснение. Каза го и напусна стаята.

Последните два дни бяха нереални. Толкова нереални, че ако продължавах да се удрям както досега в опит да се убедя, че това не е сън, скоро щях да съм цялата в синини.

Вчера изкарахме целия ден в леглото, точно както Крей бе казал, че ще направим. Загубих броя на оргазмите, които преживях. Днес дамските ми части бяха доста разранени. Крей ми бе хвърлил мрачен поглед, когато ме видя да примигвам, когато станах от леглото тази сутрин.

— Трябва да се грижа по-добре за теб. Днес никакъв секс. Имаш нужда да се възстановиш.

— Не е честно!

Мрачният му поглед пламна.

— Но това не значи, че не мога да чукам малката ти порочна уста.

И това накара дамските ми части, за които стана въпрос преди миг, да решат, че са готови за още един рунд. Опитах се по-късно да го изкуша, но той не се подаде.

Налагаше се тази сутрин да попиша малко, имайки предвид, че ме притискаше краен срок, затова и двамата се оттеглихме в две различни стаи. Крей се паркира с лаптопа си в задната стая на баба ми… тази, която бе добавена към къщата преди около шестдесет години, но така и никога не е била правилно изолирана. Беше изложена на течение, но той изглежда нямаше нищо против. Предложих му да споделя с него вече поправената кухненска маса, но той отказа, казвайки, че не иска да разсейва концентрацията ми, тъй като имал да проведе няколко разговора.

И така прекарах по-голямата част сутринта да го гледам през прозореца на стената, която разделяше кухнята от добавената стая. Дори и в тази малка къща в Кентъки беше истински бизнесмен. Седеше изправен, разхождаше се напред-назад и прокарваше пръсти през косата си, докато говореше по телефона. Беше удивително да го види човек в режим Господар на империята.

Беше ми невъзможно да се съсредоточа върху собствените си задачи, затова пуснах на масата молива си, насочих се към задната стаичка и паднах на колене пред него, точно когато той сядаше на голямото кресло.

Очите му се насочиха питащо към моите, но не ме спря, когато плъзнах длани по бедрата му и посегнах към копчетата на дънките му.

Само с устни той изрече „какво правиш“, но аз го игнорирах и откопчах копчетата, преди да сваля надолу ципа. Не възрази много силно и дори се повдигна леко, за да мога да смъкна дънките му… и Господ да благослови този мъж… тъй като почти винаги бе в пълна готовност за мен. Не можеше да съм единствената жена на света, която намира това за невероятно секси.

Той продължи разговора си, но отговорите му станаха по-късни, едносрични, придържайки се към „да“, „не“, „добре“, когато обвих ръце около ерекцията му и плъзнах език по главичката, преди да поема члена му в уста и да го засмуча силно.

Бях в настроение от типа дай всичко от себе си или си заминавай за дома.

Той се задави.

— Мамка му. Не, извини ме. Съжалявам. Не говорех на теб. — Това ме накара да се изкискам около члена му.

След това той промърмори.

— Моля те, продължи. — Ръката на Крей се вплете в косата ми и той започна да направлява движенията ми. Плъзгаше се в устата ми с дълги, уверени тласъци и с всеки следващ поемах ерекцията му чак до гърлото си.

Завърши рязко и отсечено разговора:

— Ще продължим по-късно. — И пусна телефона на пода. Това ми напомни за онзи път, в който се докосвах пред него, докато той говореше по телефона в хотелската ни стая в Сан Антонио.

В мига, в който пусна телефона, Крей хвана с ръце бузите ми и повдигна леко лицето ми към себе си. Изражението му бе изпълнено с обожание.

— Най-доброто решение, което съм вземал, Холи. Мамка му, най-доброто нещо, което съм правил в живота си, бе да пусна онази обява за пропуснат любовен шанс.

Сълзи изпълниха очите ми и то не защото пениса му докосваше края на гърлото ми.

— Ще свърша, скъпа. Готова ли си да ме погълнеш целия?

Кимнах, готова да взема всичко, което ми дадеше този мъж. Всичко, което иска да ми даде.

Който казва, че да направиш свирка не може да е романтично изживяване, очевидно не го е направил както трябва. Потръпвах само при спомена. Не знаех точно кога нещата между нас се промениха, но знаех, че сега всичко бе различно. По дяволите, дори не знаех кога започнах да мисля за него като за Крей, вместо Крейтън, но това беше факт.

Но което бе по-важно, аз му имах доверие. И дори повече от това? Аз се влюбвах в него. Би трябвало да бях ужасена, но вместо това бях невероятно развълнувана.

Връщайки се в къщата на баба, беше лесно да призная, че животът ми преди Кънтри мечти беше пуст и безсмислен. А след Кънтри мечти всичко стана по-лудо, страховито препускане, в което най-доброто, което можех да направя, бе да се държа здраво, за да не падна и да се приземя по задник в калта като ездач на бик, който не е издържал и осем секунди.

Сега бъдещето, което се простираше пред мен, беше като невероятно приключение, което нямах търпение да изживея с този мъж до себе си.

Когато приключих с приготовленията и излязох от банята, очаквах Крей да ме чака в спалнята, но вместо това открих само пакет, обвит като подарък, да ме чака на леглото.

Какво е това, по дяволите?

Заоглеждах кутията. Беше дълга около двадесет и пет сантиметра, горе-долу колкото личният пакет на Крей… не че съм го мерила… широк двадесет сантиметра и висок малко повече от седем сантиметра. Беше опакована в обикновена кафява хартия и завързана с тюркоазена панделка.

Посегнах към нея, но бързо отдръпнах ръка.

Сериозно, какво, по дяволите?

— Отвори го.

Подскочих, чувайки гласа на Крей от прага на стаята зад мен, и се обърнах, за да го погледна.

— За какво е това?

— За теб е.

— Но защо?

— Защото така.

Той скръсти ръце и нямаше как да сдържа лигите си да не потекат, когато видях как раменете и гърдите му изпълват плетения пуловер, с който бе облечен. Не биваше да е законно на един мъж да му се позволява да се показва пред хора, когато е толкова дяволски секси. Налагаше се да му облека няколко ката дрехи, за да не може месните момичета да видят какъв екзотичен екземпляр се разхожда около тях. Иначе щяха да му се нахвърлят, а тогава аз щях да стана кучка.

— Отвори го — каза той.

Имаше нещо изключително гальовно в начина, по който изрече думите. Внимателно разтворих хартията, защото не бе особено изненадващо, но не получавах често подаръци. Исках да се насладя на този. Това не беше като дизайнерските дрехи, които бе накарал професионален купувач да избере за мен. Не, това изглеждаше много по-специално.

Можеше да бъде и наръчник за управления за скапаната му кола под наем и пак нямаше да успее да смъкне усмивката от лицето ми. Отворих кутията и застинах.

Пазителят на красиви песни.

Беше кожен дневник, а думите бяха изписани с обикновен шрифт върху предната корица. Примигнах, когато очите ми се напълниха със сълзи, и вдигнах ръка към устните си.

— О, боже мой! Толкова е… красиво.

Крейтън пресече стаята и застана до мен.

— В супермаркета имаше една жена, която ги продаваше на малък рафт най-отпред.

Затворих очи и можех да си представя Долорес Мейнард и нейните артистични ръце, които все още можеха да вземат инструментите и да превърнат обикновено парче кожа в произведение на изкуството. В супермаркета й позволяваха да постави там рафтчето си да продава изделията си, за да успява да припечелва нещо като допълнение към социалните помощи и миниатюрната пенсия, която получаваше, след като съпруга й загина при срутване в мината преди около четири години.

— Купил си я вчера?

— Да. Затова се забавих малко повече, отколкото очаквах. Знаех, че трябва да го имаш.

— Вчера, когато все още си бил разярен, задето те напуснах в Ню Йорк… отново… и след като ме намери предишната вечер пияна до козирката с друг мъж и…

Крей вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Вчера, когато се опитвах да измисля как да покажа на съпругата си, че тя значи всичко за мен, и да не прецакам отново нещата, така че да не я загубя завинаги.

Онова малко парченце от сърцето ми, в което се бях вкопчила с всички сили? Вече не бе мое. Внимателно положих дневника на леглото и се обърнах, за да го погледна.

— Кога всичко се промени? Кога се превърна от прищявка в това да бъде… всичко?

Крей вдигна ръка и отметна косата, която бе паднала пред лицето ми.

— Не знам дали имам отговор на това. Такъв отговор, който да е невероятно романтичен, защото не мисля, че мога да посоча точен момент. Знаех, че е писано да бъдеш моя още от първата нощ, но си права… тогава беше само прищявка. Исках те. Знаех, че трябва да те имам. И нямаше да се спра пред нищо, за да те открия.

Когато му се усмихнах, той също се усмихна, но изражението му беше сериозно.

— Когато онзи пръв път се прибрах у дома и не те намерих, това ми показа много ясно какво ще е, ако те изгубя. Когато те гледах първата вечер на сцената в Сан Антонио, осъзнах, че ти не просто си уникална жена, но и невероятен талант, който ще трябва винаги да споделям със света, защото нямаше да е честно да те държа само за себе си. Мислех, че ще ми е трудно, но вместо това се почувствах още по-горд от това, че си моя.

Той спря, а челюстта му се напрегна.

— Вторият път, когато се прибрах у дома, и открих, че те няма, знаех, че сърцето ми е излязло през онази врата. Никога повече не искам да се чувствам така, Холи, и ще направя всичко, което е нужно, това повече да не се случва.

Думите му разпалиха много и различни емоции в мен. Все още се опитвах да се справя с тях, когато той ме изведе от стаята и надолу по стълбите.

Оглеждайки дрехите ми, той попита:

— Сигурна ли си, че така ще ти е достатъчно топло?

— Ако ми кажеш къде отиваме, ще ми е по-лесно да преценя.

Крей грабна един флайер от кухненския ъгъл и ми го подаде.

Зимен фестивал в Голд Хейвън.

Погледът ми се насочи към неговия.

— Сериозно ли? Наистина ли искаш да отидеш?

— Долорес Мейнард ме убеди, че ще си изкарам добре. Че не трябва да го пропускам. Освен това иска да те види отново. Надява се, че ще й дадеш автограф.

Фактът, че той бе отделил време да си поговори с възрастната жена, докато е правила дневника, ме накара да се разтопя още малко.

Повдигнах се на пръсти и го целунах.

— Добре. Нека тогава да отиваме на зимния фестивал. — Една мисъл проблесна в мозъка ми. — Но забравих нещо. Веднага идвам и тръгваме.