Мегън Марч
Порочни заедно (12)

Глава дванадесета
Холи

На следващата сутрин слязох по стълбите, облечена само с една от тениските на Крей, три-четвърти чорапи и никакви бикини. Планът ми беше напълно небрежно да се наведа, така че да покажа пред Крей прелестите си, и да го изкуша да ми даде онова, което желаех.

Снощи, след като разпиля навсякъде плочките ми за скрабъл, беше абсолютно порочен и отново превзе задните ми части с пръсти… и с език… но отказа да превземе вагината ми, заявявайки, че тя има нужда от още ден почивка.

Бях решена и убедена, че това ще приключи днес. Но замисълът ми се промени, щом чух Крей да говори по телефона през леко открехнатата врата.

— Не мисля, че разбираш, Кенън, това е много по-важно. Холи е много по-важна. Знам, че си… знам. Знам го. Но просто не ме слушаш. — Крей завъртя глава и ме забеляза. — Ще ти звънна по-късно.

Той вероятно не чу отговора на приятеля си, тъй като почти на мига пусна телефона и се насочи към вратата.

— Хей, станала си. Как спа на подовия матрак? Все още не мога да повярвам, че счупихме леглото. — Той хвърли поглед към поправената маса. — И масата.

— Крей, какво не е наред?

Нищо не можех да разбера от езика на тялото му. Веждите му бяха смръщени, челюстта стегната и видът му бе в противоречие с жизнерадостните му думи.

Той прокара ръка пред косата си и въздъхна, а устните му се извиха в гримаса.

— Помниш ли, като ти споменах, че понякога се налага да се заемам с някои неща лично и да хвърля заплашителната си сянка върху тях? Сега е един от тези моменти. Трябва да се върна в Ню Йорк.

Реалност. Това бе изсмукало веселието от настроението на Крейтън.

Не беше реалистично от моя страна да мисля, че бихме могли да останем завинаги в този малък наш сапунен мехур. Моето време също изтичаше. Ако искахме това между нас да се получи, и двамата трябваше да се върнем към живота си.

— Тогава трябва да се върнеш в Ню Йорк и да хвърлиш сянката си — казах му аз.

Изражението му бе безизразно, нямаше дори следа от усмивка в него.

— Казах ти, че ще остана тук, докато те накарам да разбереш, че ти си най-важното нещо в живота ми, и няма да си тръгна, преди да го сторя.

Отново през тялото ми се разля топлина и аз поклатих глава, отпускайки ръка върху неговите.

— Вече ми го показа. Вярвам ти. Сега заминавай за Ню Йорк и се погрижи за бизнеса си като безскрупулната акула, която можеш и искаш да освободиш.

Част от напрежението му се изпари.

— Сигурна ли си?

— Да. Каза ми, че всичко това е реално, и аз го разбрах. Реално значи, че всеки от нас трябва да се справя с проблемите си, подкрепян от другия, когато е нужно. Ако мога да бъда до теб, ще бъда, същото се отнася и за теб. Ще се справим.

Крей се наведе надолу, целувайки леко челюстта ми.

— Обичам те, Холи.

— Тогава върви и завладей света. Аз ще те чакам, когато си готов.

Той вдигна глава и погледна надолу към мен, погледът му бе напрегнат и в него преливаха толкова много емоции. Силата им ме прониза в гърдите.

— Мислех, че имам всичко — каза той тихо. — И тогава те срещнах. Вече знам, че имам всичко.

Преглътнах, решена да не позволя на сълзите си да потекат по лицето ми.

— Не може да казваш такива неща. Сериозна съм, не мога да ги понеса.

— Преди да влезеш в живота ми, дори не бях подозирал, че съм способен да изрека тези неща. Мисля, че и на двама ни ще ни се наложи да се приспособим.

Кимнах и стиснах ръката му.

— Опаковай багажа си и ще те закарам до летището. Предполагам, че трябва да те попитам дали имаш нещо против да задържа колата под наем и да се върна с нея в Нашвил.

Той хвана ръката ми.

— Разбира се, че нямам нищо против. Стига да не ми възразяваш за това, че ще получиш нова кола, без значение дали я искаш, или не. И аз ще я избера, имайки предвид, че последните ти две коли са били „Понтиак“, а в Детройт вече дори не ги произвеждат.

— Както и да е. Просто не забравяй, че каквато и кола да ми вземеш, аз все пак ще карам като момиче от Голд Хейвън, затова гледай да има солидна застраховка.

Той промърмори под нос.

— Сега като се замислих, май ще ти купя танк.

Просто се засмях. Честно казано, не ме беше грижа какво ще ми купи. Стига да имаше четири колела и да ме отвеждаше от точка „А“ до точка „Б“. Ако беше някоя ужасяващо скъпа, щях да му мрънкам… а после вероятно щях да отстъпя с неохота.

Сега, след като стъпвахме в този нов етап от съвместния си живот, начинът, по който харчеше парите си, вече не ме тревожеше, както в началото. Крейтън нямаше нужда да ме купува… той вече ме имаше. Сега мислех, че иска да ме глези, да се грижи за мен, което беше нещо коренно различно, и нямах намерение да му го запратя обратно в лицето.

— Кога се връщаш? — попита той.

Свивайки рамене, мислено прехвърлих графика си, колкото можах, като имаше предвид, че телефонът не бе в ръката ми.

— Вероятно не по-рано от ден-два. Имам малко време.

Огледах се из стаята.

— Наистина имах нужда точно от това. Ще остана тук и ще се посветя на писането, преди да се върна. Дори може да взема някои неща от стаята си и да направя малко дарение. Освен това трябва да взема решение за къщата.

— Какво има да решаваш?

— Трябва да я продам. Нямам причина да я задържам.

— Но?

— Но все още не съм готова да го направя.

— Холи — Крей вдигна ръка към лицето ми, — не е нужно да я продаваш, ако не искаш.

— Изглежда глупаво да продължаваме да плащаме данъците, след като никой не живее тук.

— Скъпа — каза той, а погледът му стана нежен, — можем да си го позволим.

— Добре, няма да я продавам засега. Хубаво е да има къде да се върнеш, когато закопнееш за дома. Освен това откривам, че ми допада да имам връзка с корените си.

— Добре. Радвам се. — Телефонът иззвъня в ръката му и името на Кенън блесна на екрана. — Трябва да вдигна.

— Отивай да превземаш света от Ню Йорк, Крей. Ще се справим.

Побутнах го към стълбите и той се заизкачва. Освен поздрава му, не успях да чуя нищо от разговора. Но инстинктите ми подсказваха, че в Ню Йорк нещата не бяха никак добре за „Карас Интернешънъл“.

Нуждата да го попитам бе силна, но не го направих… нито сега, нито докато пътувахме към летището. Все още се борех с нея, когато Крейтън обгърна с ръце лицето ми и ме нацелува, преди да се качи на самолета и да ми махне за последно.

Сама в кадилака се зачудих дали не трябваше все пак да го попитам.