Мегън Марч
Порочни заедно (4)

Глава четвърта
Холи

Главата ми туптеше и светлината, влизаща в стаята, изгаряше очите ми, нищо че все още бяха затворени. Простенах тихо, а звукът беше като излязъл от гърлото на някакво животинче. Завъртях глава настрани, забелязах чаша вода на нощното шкафче и няколко хапчета.

— Благодаря, Логан — промърморих.

И едва не паднах от леглото, когато чух дълбок познат глас да казва:

— Не беше Логан.

Изправих се рязко и съжалих на мига, тъй като ми се зави свят.

— Крейтън?

Той седеше на един малък стол, който беше в комплект с тоалетката ми, и изглеждаше нелепо в него, тъй като бе достатъчно грамаден, че да го счупи под тежестта си.

Какво, по дяволите, правеше той тук?

Зави ми се свят, докато се опитвах да открия отговор, но не можах да се сетя за нито един. Объркването ми явно бе очевидно, защото Крейтън повдигна вежди.

— Не си ли спомняш миналата нощ?

Миналата нощ? Паметта ми със същия успех можеше да е черна дупка. Поклатих глава, трепвайки от болката, която експлодира зад очите ми.

Уоу, Холи. Карай по-кротко.

Погледнах отново към Крейтън, но тъмното му изражение изпрати много по-различна болка през мозъка ми. И преди бях виждала този поглед. Крейтън беше бесен. Много скоро разбрах и причината за това.

— Фактът, че очакваш в спалнята ти да има друг мъж, ме разярява, Холи.

Огромна вълна се надигна в стомаха ми, замайвайки ме по средата на спора… спор, за който въобще не бях готова… Спуснах бързо крака от леглото и хукнах към банята. Започнах да се давя и тялото ми се сгърчи, а от очите ми потекоха сълзи.

До мен магически се появи чаша вода. Е, магически, ако приемем, че Крейтън Карас беше магьосник. Но отказвах да изкажа мнението си по този въпрос.

Благодарейки тихо, отпих от чашата и се изплюх в тоалетната. Чувствах се като прегазена от кола на магистралата и нито един спомен за миналата нощ не се появяваше от черната дупка. Въобще не беше добър знак.

Крейтън взе чашата с вода от ръката ми и ми даде влажна кърпа, преди да напусне малката ми баня.

Изтрих лицето си и се изправих внимателно. Погледнах към огледалото и осъзнах, че не само се чувствам, но и изглеждам като прегазена от кола на магистралата, която се е върнала от мъртвите.

Почистих следите от спиралата около очите си, които ме караха да приличам на миеща мечка, в опит да се приведа в що-годе приличен вид. Косата ми висеше рошава и заплетена, затова грабнах четката и я махнах от лицето си, опитвайки да въведа малко ред, но просто не се получаваше. Нищо, освен душ, нямаше да успее да я оправи.

Разтревожена, надникнах в спалнята. Крейтън седеше на леглото, изглеждайки напълно не на място в стаята ми, цялата декорирана в бяло и бледо лилаво. Очите му бяха насочени към мен, а бесният му поглед въобще не се бе променил.

— Ъм, ще вляза да се изкъпя.

Той кимна вдървено и не можех да прочета нищо по изражението му, освен това, че не бе никак доволен.

Мръщейки се, се върнах обратно в банята и затворих вратата. Съблякох дрехите си и се насочих към душа, надявайки се горещата вода да измие… нещо. Всичко? Вече дори не знаех.

Бях дошла тук да се отдалеча от него, да се взема в ръце и да преосмисля приоритетите си, но част от мен беше наистина щастлива да открие Крейтън в спалнята ми. Мислех, че ще се срамувам, ако той види тази част от мен, но бе някак… освобождаващо.

Сякаш нямах нищо повече за криене. Сякаш бе видял всичко от мен, включително и най-личната, не особено бляскава част, и все още беше тук.

Усмихнах се под изстиващата струя вода, почувствах нещо като надежда да къркори в мен и нямаше как да се спря да не запея под душа.

* * *

След като почти изкъртих зъбите си, докато гледах да ги излъскам най-добре, а езикът ми вече беше почти вцепенен от листерина, посегнах към дръжката на вратата. Усмивката на устните ми се разшири и се почувствах отново почти като човек.

Бях готова да говоря с Крейтън, да сваля картите си и да видя накъде сме се насочили и как можем да направим нещата по-добри.

Стаята беше тиха и празна, когато влязох в нея. Метнах кърпата си на облегалката на стола и изрових клин за йога и тениска от сака си. След като се облякох, тръгнах надолу по стълбите, ослушвайки се за най-малкия шум.

Беше напълно тихо, когато влязох в кухнята. Стомахът ми се преобърна, и въпреки че преди миг бях напълно спокойна, сега имах чувството, че ще повърна отново.

Крейтън бе изчезнал и нямаше никакъв знак, свидетелстващ, че той въобще е бил тук. Пристъпвайки внимателно, се приближих до прозореца и погледнах през дантелените завеси към паркинга пред къщата.

Празен.

Не си спомнях какво е карал Крейтън миналата вечер, тъй като паметта ми бе „открадната“ от текилата, но бях сигурна, че е имал кола. Обаче тук нямаше гараж, където да я прибере.

Което значи… той наистина си беше тръгнал.

Нямаше го.

Препънах се назад от прозореца, когато осъзнаването се стовари върху мен.

Нямаше го. Сринах се на стола до масата, която бе разположена в средата на стаята. Ударих лакътя си в ръба и тялото ми бе пронизано от остра болка. Очите ми се изпълниха със сълзи, когато забелязах бележката, на която пишеше:

„Две думи.“

— Какво, по дяволите? — попитах празната стая. — Какво значи това? — Не знаех защо задавах този въпрос, след като тапетите, на които беше нарисуван бръшлян, нямаше как да ми отговорят.

И тогава ми просветна. Две думи. Всеки път, когато го напусках, оставях бележка с две думи: „Сбогом, Крейтън“.

Нима това бе начинът му да покаже, че е задник, и да ми представи гледната си точка? Премигнах с очи, изпълнени със сълзи. Нямах време за плач.

Чак тогава видях калъфа на китарата, облегнат до стената в ъгъла на стаята — същата китара, която оставих в пентхауса в Ню Йорк. Станах от масата, все още изпитвайки ужасна болка в лакътя, и направих няколкото нужни крачки, за да достигна до нея. Прикляквайки, поставих калъфа да легне на пода, разтворих закопчалките и вдигнах капака.

Вътре беше моят Гибсън, толкова хубав, колкото и в деня, в който ми го доставиха. Но във виолетовото му легло нямаше нищо друго. Нито бележка, нито някаква индикация за какво си е мислел Крейтън, когато е оставил китарата тук.

Седнах на пода, облегнах се на готварската печка и вдигнах китарата в скута си. След като изсвирих няколко акорда, за да съм сигурна, че бях избрала точния тон, започнах да свиря.

Песента, която пеех? Беше онази, в която бях изляла цялата си несигурност, всичките си съмнения, които бях заглушила временно, докато бях под душа. „Изгубена на Пето авеню“.

Плеснах с ръка струните по средата на втория куплет. Майната на всичко това. Нямаше да стоя свряна в ъгъла и да потъвам в самосъжаление. Вече нямаше да изпадам в подобно състояние. Какво щях да спечеля така или иначе? Нищо. Ако исках нещо да се случи, трябваше да си стана от задника и да се заема с него.

Поставих нежно китарата обратно в калъфа и затръшнах капака. Ако не бе вече късно, с Крейтън трябваше да изясним всичко помежду си. И, по дяволите, ако беше заминал… наистина заминал… щеше да е мой ред да тръгна след него.

Чантата ми висеше на облегалката на стола до мен. Издърпах я и започнах да ровя, търсейки телефона си. Батерията му не беше паднала, което си беше чист късмет. Намерих номера на Крейтън в указателя и го набрах. Позвъни два пъти, преди да бъда препратена към гласова поща.

Нима той сериозно отхвърли повикването? Моето повикване? Какво се случваше, по дяволите?

Набрах го отново.

Иззвъня веднъж. И отново гласова поща.

Написах му съобщение.

Аз: Две думи? Сериозно ли? Две думи?

И зачаках.

И чаках.

И чаках.

И нищо.

Държах се напълно ирационално. Знаех го. Нямах абсолютно никакво право да бъда толкова ядосана. Никакво. Но това знание не ме спираше да се чувствам така.

Затова му изпратих още едно съобщение.

Аз: Имам две думи за теб, Крей. Можеш ли да познаеш какви са?

В мига, в който натиснах бутона „Изпрати“, ми се прииска да има бутон за връщане. Спокойно, Холи. И все пак това не потуши раздразнението ми.

* * *

Отвън се чу звук от затваряне на врата на кола. Скочих на крака, оставих телефона и забързах към вратата, отваряйки я рязко. Замръзнах, щом видях, че не е Крейтън.

Беше Логан, който не губи никакво време, а ме поздрави.

— Радвам се да видя, че си жива и риташ тази сутрин. Малко ме притесни миналата нощ.

— Може би е трябвало да ме спреш, преди да се удавя в текилата и съжалението си.

Той се усмихна, без въобще да се засегне.

— Ти си голямо момиче. Помислих, че сама може да взимаш решения като това кога си пила достатъчно.

— Благодаря за вота на доверие.

— Преживя го. Не мисля, че една пиянска нощ на родна земя, може да е голямо изпитание за теб. Освен това на снимките в интернет изглеждаш дяволски добре.

— Снимки? — Гласът ми излезе като дрезгаво писукане. — По дяволите! Дори не си помислих…

— Не се тревожи. Под всяка снимка са написали неща като това, че си изнесла импровизиран концерт в родния си град. Нищо скандално.

Главата ми се замая.

— И откога ме проверяваш в Гугъл, за да знаеш всичко това?

Ако очаквах да се засрами от въпроса ми, много грешах.

Усмивката му стана по-широка.

— Откакто се появи в сервиза ми в онази кофа за боклук, понтиака ти.

Логан Брантли току-що призна, че ме следи онлайн. Явно се бях озовала в зоната на здрача.

— Колко пъти преди това? — попитах, тъй като любопитството ми взе връх.

— За този трябва да призная, че е петият. — Той се облегна на големия черен пикап. — Бях изненадан да видя кадилака на паркинга на „Пигли Уигли“ тази сутрин.

Кадилак? Пигли Уигли? Това звучаха като две неща, които нямаше как да съществуват в една и съща реалност.

Объркването ми изглежда бе очевидно, защото Логан добави:

— Не си ли спомняш кадилака? Снощи едва не го оповръща от горе до долу. Едва отвори вратата навреме. Тогава сметката за наема на Крейтън щеше да е малко по-солена, не че би го било грижа.

Представата започна да се формира в ума ми и бях изпълнена със сладко облекчение.

— Да не искаш да ми кажеш, че Крейтън е в „Пигли Уигли“?

Това, което си представих, бе направо комично. Крейтън, в костюм от три части, да бута пазарска количка и да купува… какво? Яйца и бекон?

Тогава какво значеше бележката? Нима е искал само да опитам от собственото си лекарство?

Логан сви рамене.

— Поне аз така видях.

Все още опитвах да асимилирам новата информация, когато леко мъркане на двигател привлече вниманието ми и блестящ черен Кадилак зави по улицата, спирайки до пикапа на Логан.

Кадилакът. Колата под наем на Крейтън.

В същия момент мъжът, за който не спирах да мисля, паркира колата и отвори вратата. Когато излезе от нея, не можех да разчета нищо от изражението му.

Когато бяхме на турне, бях виждала Крейтън с дънки няколко пъти, но начинът, по който тъмния деним прилепваше по бедрата му, накара всичките ми мозъчни клетки да се изпарят. Черна термо тениска обгръщаше широките му рамене и подчертаваше гърдите му с много приятен ефект.

Усърдието му да се впише по време на турнето ме бе изненадало. Двамата с Боун бяха успели да се сприятелят и обсъждаха въпроси, които за мен бяха напълно чужди. Бях доволна, че толкова лесно успя да се сработи с Би Ти. Това беше още един начин, по който не очаквах той да успее да си пасне в живота ми.

Сега той погледна към Логан.

— Брантли. Трябва ли ти нещо?

— Абсолютно нищо. Просто се отбих, за да проверя как се чувства Холи тази сутрин.

Крейтън кимна и натисна бутон на дистанционното в ръката си. Багажникът се отвори.

— Тогава може да свършиш нещо полезно и да вземеш част от торбите, преди Холи да се опита да помогне.

Логан погледна от мен към Крейтън и направи точно това. Двамата мъже понесоха торбите от супермаркета към къщата.

— Мамка му, да не смяташ да храниш целия квартал? — попита Логан и се замисли за миг, преди да добави: — Или смяташ да останеш за известно време?

— Оставаме тук, докато Холи иска — каза Крейтън сякаш между другото.

Тъй като вървях след тях, докато се качвахме на верандата, се препънах, чувайки думите му. Щях да се пльосна по лице, но Крей метна торбите на пода и ме улови, преди да си разбия главата в дървената веранда.

— По дяволите, Холи. Добре ли си? — попита той, внимателно обръщайки ме, за да види лицето ми.

Удивена гледах нагоре към тъмните му, кафяви очи, чудейки се кога всичко се промени толкова драстично. Очаквах все още да е разярен, толкова разярен, колкото беше и тази сутрин. Но вместо това се оказах в прегръдките на мъж, който изглеждаше така, сякаш да ме опази да не се срутя беше най-важното нещо в живота му.

Мъж, който никога не изпускаше нещо… буквално и преносно казано… и който ме улавяше, за да не падна.

И в този миг двата пътя пред мен станаха повече от ясни. Да продължа да удържам стените около себе си и да се боя да се отпусна в ръцете му, или да се облегна на него и да позволя на защитата ми да се срути.

Сляпото доверие никога не е било решение за мен. Всъщност никога преди не се бях доверявала на мъж. Мъжете постоянно се появяваха и изчезваха от живота ми като дете, и с изключение на Бен, никой мъж не ми е показвал, че ще е безопасно да му се доверя. Но Крейтън може би бе един на милион.

— Холи? — попита отново Крей и осъзнах, че се бях отнесла напълно.

— Да. Добре съм. Извинявай. Аз просто… пропуснах една стъпка. — Може би пропуснах повече от една стъпка.

Крейтън ме погледна напрегнато.

— Мисля, че и двамата пропуснахме няколко стъпки. И това е нещо, което ще поправим.

Той ме постави стабилно на крака и събра торбите си. Погледът ми се стрелна към Логан, който ни наблюдаваше. Веждите му бяха леко смръщени, сякаш се опитваше да разбере какво се случва.

Отворих вратата и двамата внесоха торбите.

— Можете просто да ги сложите на масата.

Логан сложи неговите и погледна от Крейтън към мен.

— Ако имаш нужда от още нещо, докато си в града, само се обади. Още ли искаш да ти поправя колата? Ще се продаде по-лесно, ако работи.

— Може направо да я изхвърлиш. Холи има нова кола, която я чака в Нашвил.

Добре, може би бях от хората, които отдават доверието си постепенно, а не сляпо и незабавно. С бебешки стъпки.

— Уоу! Никой няма да продава колата ми, нито да я хвърля на боклука. Имам нужда от нея.

Логан се облегна на масата, а Крейтън се изправи до стената. И двамата мъже ме гледаха с почти еднакви изражения.

— Не може да караш този трошлек — заяви Логан.

— И кой го казва? — попитах аз.

— Аз го казвам — отвърна Крейтън.

— Не зависи от теб. — Тонът ми бе стоманен.

Логан се отблъсна от масата.

— Това ми прилича на домашен проблем. Ще ви оставя да се разберете. — Той докосна козирката на бейзболната си шапка. — Обадете ми се, като решите.

Отворих уста, за да му кажа, че вече съм решила, но Крейтън пристъпи към мен и преплете пръсти с моите. Лекото му стисване ме накара да замълча.

— Благодаря, Брантли. Ще се чуваме.

Логан отиде до вратата, отвори я и погледна още веднъж към нас. Ухили се самодоволно и бях сигурна, че той вижда нещо, което аз не забелязвах.

— Ще се виждаме наоколо, Карас.