Мегън Марч
Порочни заедно (25)

Епилог
Крейтън

Девет месеца по-късно

Да гледам от мястото си как Холи се качва на сцената, облечена в блестяща златиста рокля, за да вземе наградата за Нов изпълнител на годината, беше нереално. Беше ми станало навик да печеля в живота си. Печелех игрите. Печелех залозите. Печелех сделките. Печелех жените. Но нищо не можеше да се сравни с това да я видя как тя печели награда.

Нищо.

Бях намерил задоволството в живота си, въпреки че ми беше адски трудно да успявам да съм в крак както с моя, така и с графика на Холи. Макар че, за да съм честен, трябва да кажа, че често зарязвах своя, прехвърляйки го, когато е възможно, на Кенън. Той риташе задници и взимаше имена, а вече имаше и свой помощник.

В последните дни с Холи прекарвахме повече време в Нашвил, отколкото в Манхатън. Къщата ни в Тенеси се бе превърнала много повече в наш дом, отколкото пентхауса в града, и то само защото Холи я обичаше толкова много. Освен това тя бе разперила крилете си и в бизнес света. Не беше главен изпълнителен директор на „Хоумгроун Рекърдс“, но участваше във взимането на много от важните бизнес решения. Практичната й природа и умението й да не прахосва ненужно пари бяха това, което щеше да измъкне компанията от червената зона.

Завъртях титаниевия пръстен на лявата си ръка, докато следвах всяко движение на Холи, която получаваше полираната кристална награда и прегръдките на представящите водещи.

Тя ми даде пръстена няколко дни след като за пръв път чух текста на „Изгубена на Пето авеню“ — песента, която разби всички класации… и й спечели наградата, която приемаше сега. От вътрешната страна на халката бяха гравирани думите „Бях изгубена, преди да те намеря“. Беше ми казала, че не е нужно да казвам на света, че съм зает, но все пак аз я носех винаги. Единственият начин някой да свали пръстена, беше да го издърпа от студените ми, мъртви пръсти, тъй като нямах намерението никога да го свалям.

Холи пристъпи към микрофона с брилянтна усмивка, а лявата й ръка се насочи към заобления й корем, за който таблоидите не спираха да пишат. Тази сутрин научихме, че носи дъщеря ни. Спорихме доста за името. Розмари Елизабет Карас. На името на бабата на Холи и на майка ми.

Не бяхме чували и не бяхме виждали майка й от деня, в който се бе появила пред къщата ни в Нашвил, за да моли за пари, след като беше изхарчила всичко, което й бяха платили от Yammer. Молбите й бяха посрещнати от Холи, която й заяви: „Няма никакъв шибан начин да получиш още един цент от нас“, последвано от заплаха, че ще се обади на полицията.

Холи изчака тълпата да замлъкне, преди да започне с речта си.

— Хей, вие. Благодаря ви много за това. Не мога дори да ви опиша какво е за едно момиче от Голд Хейвън, Кентъки, което гледа такива шоута само на реклама по телевизията, да стои тук на сцената и да приема тази награда. Да кажа, че е нереално, е меко казано. Бих искала да благодаря на съпруга си, Крейтън Карас — мъж, достатъчно луд, че да напише обява за пропуснат любовен шанс след свалката ни за една нощ.

Цялата зала избухна в смях, когато Холи избълва думите.

— Защото тази лудост е най-страхотното нещо, което някога ми се е случвало. Никога нямаше да напиша песните от албума и песента, която спечели гласовете ви нямаше да съществува, ако не го бях срещнала. Обичам те, Крей. Това е за теб. Всичко това е за теб.

Тя задържа наградата за миг към гърдите си, преди да продължи:

— Също така искам да благодаря на агента си, на мениджъра си и на собствената си звукозаписна компания, „Хоумгроун Рекърдс“. Изминалата година беше абсолютно страхотна. Благодаря на всички.

Тя пристъпи към задната част на сцената и аз се изправих, за да заобиколя и да я посрещна. Холи не знаеше, но след афтърпартито ни чакаше самолет, който да ни отведе на медения ни месец. Отлагахме го няколко пъти заради натоварените си графици, но три седмици на Бора Бора без интернет бяха точно това, от което имахме нужда. Приготвил й бях няколко нови дневника, а китарата й вече бе опакована. Заедно с няколко чифта бански.

Когато се появих зад сцената, тя позираше на един фотограф, стиснала в ръка наградата си.

Холи обърна глава, докато над дузина камери я снимаха от всички страни. Въобще не я беше грижа, че им прецаква снимките, тъй като ме беше забелязала.

— Извинете ме. Може ли да ми дадете минутка? О, и дръжте това. — Тя бутна наградата в ръцете на един случаен фотограф. Той изпусна фотоапарата си, който обаче за щастие остана невредим заради лентата, на която бе закачен за врата му, и притисна наградата към гърдите си.

Холи дори не изчака да види дали той няма да я изпусне, просто хукна към мен. И като казвам „хукна към мен“, имам предвид, че залитна към мен на токовете на високите си ботуши. Улових я, обвих ръце около кръста й и я задържах на крака, тъй като заради роклята, с която бе облечена, нямаше как да обвие крака около мен, както правеше обикновено.

— Успях! Наистина, ама наистина успях!

— Да, успя, скъпа. Определено успя. Поздравления! Заслужи я.

Тя обви ръце около тила ми и прошепна:

— Мисля, че се налага да ме изведеш оттук, защото всеки миг ще се разрева.

Сърцето ми се стегна от емоционалното вълнение в думите й.

— Скъпа, добре ли си?

Холи вдигна глава и сълзите вече започваха да изпълват очите й.

— Трябва да вземеш онази награда и трябва да се разкараме оттук, веднага.

— Наистина ли искаш да се извиня и да си тръгваме?

Тя кимна отсечено.

— Добре.

Направих две крачки към фотографа, който все още държеше наградата.

— Благодаря. Има ли тук някъде празна стая?

Очите му щяха да изскочат от орбитите си.

— Ъх… ъх… насам. — Той посочи надясно с наградата. — Зад ъгъла и надолу по коридора. Опитайте втората врата вляво.

— Благодаря — казах, вдигайки Холи на ръце като булка. Лицето й все още бе заровено в шията ми. — Скъпа, пресегни се и си вземи наградата — казах й тихо.

Холи се подчини и чух как фотографа отново ни каза насоката си. Когато открих стаята, отворих с рамо вратата и по същия начин натиснах ключа на лампата. Оказа се, че е съблекалня, точно като много други, в които съм бил с Холи. Положих я на дивана и се опитах да не мисля за безбройните групари, които са се чукали на него. Взех наградата от ръцете й и я сложих настрани.

Тогава сълзите започнаха да се стичат. Надявам се, че бяха щастливи сълзи.

Холи трепереше срещу мен, а аз я държах здраво.

— Не мога да повярвам, че това е истина. Просто не изглежда реално. — Тя подсмръкна, а аз помилвах гърба й.

— Истина е. И ти го заслужи. Скъса си задника от работа, за да стигнеш дотук. Това е толкова реално, колкото е възможно да стане. — При последните ми думи тя обърна към мен мокрото си лице.

— Реално, колкото е възможно? Така каза преди и за мен.

— Да, мисля, че го казах.

— Мисля, че ми отне известно време, за да го повярвам.

— Имам чувството, че в това ще повярваш по-бързо. Все пак имаш трофей, който да ти го доказва.

Тя поклати глава.

— Истинската награда си ти.

Когато се наведох, за да целуна устните й, прошепнах:

— Ние сме наградата. Абсолютната награда в живота ми. — Изправих се и отново я взех в обятията си. — Сега какво ще кажеш за един меден месец, преди това бебе да се появи и да започне да управлява живота ни?

Холи примигна и по лицето й се разля пакостлива усмивка.

— Меден месец? Къде ще ме водиш?

— Има ли значение?

Тя поклати бавно глава.

— Бих отишла навсякъде с вас, г-н Карас. Отведи ме, където пожелаеш.