Мегън Марч
Порочни заедно (3)

Глава трета
Крейтън

Знаете ли кое поставя на изпитание егото на един мъж? Това да има съпруга, която го напуска неведнъж, а два пъти. За щастие егото ми бе достатъчно голямо, че да го понесе. Но това издирване, което бях предприел, опитвайки се да разбера къде е избягала жена ми, вече почна да ми дотяга.

Да я слушам как пее, обаче, никога нямаше да ми омръзне. Стоях в края на тълпата пред караокето в боулинг залата и видях точно как е изглеждала Холи, когато за пръв път е събрала кураж да преследва мечтата си.

Беше дяволски великолепна и съвсем не бях единственият в тълпата, който мислеше така. Тези хора, които за нея вероятно бяха нейните хора, изпитваха страхопочитание към таланта й. Точно както трябваше да бъде.

Когато заглъхна последната нота, тръгнах през тълпата, проправяйки си път до сцената. Нямах никаква идея какво ще кажа, но предполагам, че нямаше значение. Това, че бях тук, трябваше да изпрати достатъчно ясно послание.

— Още един шот, Холи? — извика някой от развълнуваната тълпа, но Холи се бореше да поеме дъх… нещо, което не се беше случвало, докато е на сцената. Очевидно жена ми беше обърнала доста шотове тази вечер.

Напълно наясно с всички светкавици, които проблясваха, взех решение как да действам и стъпих на сцената.

— Мисля, че това ти е достатъчно, скъпа.

Главата й се стрелна нагоре и очите й срещнаха моите.

— Не е твое решение — каза тя заваляно.

— Тази вечер е. Тръгваме си.

— Няма да се връщам в Ню Йорк. Все още не.

Застинах, чувайки думите й.

— Мисля, че трябва да обсъдим това, след като изтрезнееш.

— Хубаво. Но не съм свършила.

Тя сграбчи микрофона и извика:

— Какво ще кажете за още една?

Публиката изрева.

— Нека се върнем към класиката с Риба^[1]! — викна Холи. — Имам нужда от нещо по-страхотно.

Тълпата изригна отново с оглушителен шум. Музиката засвири и бях почти сигурен, че съм чувал песента и преди, но досега не се бях заслушвал в текста. Но щом Холи пееше, песните сякаш се вливаха в мен.

Всичко, което ми беше казвала за майка си и за това, че отивала да живее с всеки, който има достатъчно пари да я издържа, се върна в ума ми. Тази песен бе послание за мен и смятам, че го чух силно и ясно.

Единственото, което не знаех, бе как, по дяволите, да я убедя, че тя не е поредното мимолетно увлечение в живота ми. Тя бе моят живот.

Холи не беше жена, която бих могъл да спечеля с думи. Знаех това. Тя имаше нужда да й покажа. И познайте какво. Мамка му, точно това ще направя.

Чистият й удивителен глас се задържа на последната нота сякаш цяла вечност и барът се изпълни с викове и аплодисменти. Този път нямаше да чакам. Приближих се, вдигнах я на ръце и скочих от сцената.

— Какво пра…

— Водя те у дома.

— Няма да се…

— В твоя дом, Холи.

— О!

Ръцете й се обвиха около тила ми и тя се хвана здраво за мен, докато я изнасях през тълпата и навън от бара към лобито на боулинг залата.

Почувствах потупване по рамото си и се обърнах.

Зад мен стоеше мъж. Грамаден мъж.

— Тя приключи за вечерта — казах му аз. — Може друг път да получиш автограф, мой човек.

— Ако исках автограф, щях да го имам още днес, когато я взех от дома й.

Всичко в мен застина.

— Логан, всичко е наред… — започна Холи.

Дори не я изчаках да довърши изречението си. Обърнах се и тръгнах към вратата.

В мига, в който тя изрече името му, почувствах как собственическите ми чувства взимат връх над разума. Трябваше да изляза оттук, преди да я пусна долу, и да дам на този да се разбере… с юмруците си, докато и двамата не започнем да кървим. Надявах се, че ако той има поне капка разум, ще остане вътре.

Но чух тежките стъпки на ботушите му зад себе си, докато носех Холи към колата под наем.

— Не може просто да дойдеш тук и да я вземеш със себе си, и няма да го позволя, докато не чуя от устата на Холи, че иска да тръгне с теб.

Бях оставил колата отключена, предполагайки че никой няма да опита да я открадне. Сграбчих дръжката на вратата, отворих я и набутах Холи вътре, преди да я затръшна зад нея.

Тя извика нещо, но аз пъхнах ръка в джоба си и натиснах бутона за заключването, преди да е успяла да отвори. В пияното й състояние щеше да й отнеме известно време да разбере как да отключи вратата. Благодаря ти, Кадилак.

Обърнах се и се изправих лице в лице с Логан.

— Изглежда съм в неизгодно положение, тъй като ти знаеш кой съм, но аз съм напълно сигурен, че Холи никога не е споменавала за мъж на име Логан.

Той скръсти масивните си ръце на гърдите. Може да беше с около петнадесет килограма по-тежък от мен, но бях свикнал да се боксирам с Кенън. Към това можеше да се добави и факта, че бях повече от готов да защитавам правата си над жена ми. И не се боях да покажа гледната си точка.

— Не опитвам да застана между съпруг и съпруга… — започна той.

— Тогава се обърни и се върни в заведението.

Логан продължи, сякаш не бях проговорил:

— … но освен това не вярвам, че е редно да оставя жената, която съм довел със себе си, да си тръгне с друг мъж.

Размърдах ръце, свивайки дланите си в юмруци.

— Е, определено няма да си тръгнеш с нея тази вечер. В това може да си напълно сигурен. — Дори на мъждивата светлина, идваща от лампите на паркинга, можех да видя как на челюстта му трепва мускул. — Ако искаш да обявиш някоя жена за своя, те съветвам да си намериш такава, която не е заета.

Той изсумтя.

— Единствената причина да имаш шанс с нея, е защото аз не я обявих за своя.

— Значи си пропуснал шанса си. Следващия път, като дойдем в града, ще ти купя бира, за да ти благодаря. Но точно сега бих искал да отведа съпругата си у дома, преди да е оповръщала цялата ми кола. — Изрекох думата съпруга подчертано и със задоволство.

— Смятам, че мъж с такава жена трябва да се научи какво да прави, за да я задържи при себе си.

Думите не бяха много по-различни от тези, които ми бе казал Боун, докато ми крещеше преди няколко часа в Нашвил.

„Най-добре спри да се дъниш така, че да я караш да бяга от теб, защото, мамка му, ще я загубиш завинаги“, гласяха мъдростите на Боун.

Той беше пределно ясен, когато погледна към пушката, висяща над вратата, и отправи последното си предупреждение.

„Това момиче е едно от най-добрите. Не я карай да плаче, защото ще се наложи да се намеся и да предприема мерки. Считам я за част от семейството си.“

Обяснението ми го усмири достатъчно, че да ми каже къде да я намеря. Малкото градче, в което бе израсла, щеше да е последното място, което да я търся, затова бях признателен на Трашър. Но на този задник не дължах нищо.

Логан присви очи към мен.

— Този разговор не е приключил — той кимна към вратата на колата, — но мога да почакам.

Погледнах към колата, виждайки Холи припаднала, притисната към прозореца. Мамка му.

— Знаеш ли как да стигнеш до дома на баба й? — попита той, очевидно осъзнал, че ще имам проблем в същия миг, в който го осъзнах и аз.

Беше дразнещо да призная, че нямам никаква идея. Логан тъкмо ми даваше наставления, когато Холи повдигна глава и започна да удря по прозореца.

По дяволите. Познавах този поглед. Отключих колата и отворих вратата точно навреме Холи да се наведе навън и да повърне. Пристъпих към нея и събрах косата й на рошава конска опашка, отдалечавайки я от лицето й. Някъде в близост се отвори и затвори врата, но не обърнах никакво внимание, съсредоточен върху Холи.

Логан се върна и приклекна встрани от повърнатото, поднасяйки шише с вода към устните й.

Имайки предвид пещерняка, който се събуждаше в мен, всеки път щом бях около Холи, би трябвало да съм бесен, че друг мъж ми помага да се погрижа за нея, но не бях. Бях благодарен, защото точно сега най-важното бе да се погрижим за нея, а не да се бием, както ми се искаше по-рано. Бях изумен колко лесно стават нещата, когато приоритетите ти са толкова ясни.

Когато тя спря да пие и да плюе, отметнах косата й настрани, спускайки я през рамото й. Тя седна обратно на седалката на кадилака и погледна към мен, а след това и към Логан.

— Объркана съм. И пияна. — Погледът й отново се върна на мен. — Как, за бога, се озова тук? Защо?

— Мисля, че е най-добре да проведем този разговор, когато си достатъчно трезва, че да запомниш какво съм казал.

— Добре. Така или иначе не знам какво да ти кажа… — Думите й секнаха и тя затвори очи.

По дяволите.

Насочих вниманието си към Логан.

— Какво, по дяволите, си й направил? Никога не съм я виждал такава.

— Тя се опитваше да те забрави.

Думите му бяха като удар в стомаха ми. Издишах остро, чувствайки почти физически вербалния му удар.

— Е, мамка му, това няма да се случи повече, защото няма да ходя никъде.

— Изборът е твой, приятел, но когато една жена поиска пространство, аз бих й го дал, защото в противен случай ще я отблъсна, отказвайки й това, от което се нуждае.

— Какво става днес, всички селяндури ли са решили да ръсят мъдрости от пущинака?

— Явно не си се вслушал добре в мъдрите им думи.

Нямах намерение да отговарям на това, но този пич Логан очевидно бе по-умен, отколкото изглеждаше.

Холи се наклони настрани, почти падайки от седалката. И двамата се пресегнахме да я хванем. Той изпъна гръбнак, когато го изгледах остро. Внимателно нагласих Холи да седне стабилно на седалката и затворих вратата. Щом бях готов, се обърнах пак към мъжа.

Помните ли онази мисъл за пещерния човек в мен, който беше укротен? Пълни глупости. Имах нужда да си изясня напълно положението, преди да си тръгна. И имайки предвид, че до пет минути Холи трябваше да бъде в леглото си, реших да не губя никакво време.

— Виждаш ли пръстена на ръката й? Това показва, че е заета, освен ако не си от типа мъже, които не играят по правилата.

Логан вдигна рязко глава, присвивайки очи.

— Не търся свалка. Уважавам това, че сте дали клетви, но освен това знам, че не си много добър в спазването им.

В мен пламна гняв и се наложи да се боря с желанието да разбия физиономията му. Старите ми инстинкти ме накараха да пристъпя към него, но в същия миг се появи възрастен мъж, който застана между нас.

— Хайде, момчета. Или си ги извадете и ги премерете, или всеки да си тръгва към дома.

— Мисля, че ще избера второто — казах аз.

Чух Логан да мърмори нещо за това, че ще загубя състезанието по мерене на пишки, но старецът отново проговори, подавайки ми дамска чанта, която знаех, че е на Холи.

— Знаеш ли къде е къщата на баба й? — попита ме.

— Горе-долу. — Обяснението на Логан бе прекъснато по средата.

Възрастният мъж кимна.

— Нужно е само да завиеш надясно и да продължиш километър, къщата е първата вляво след трансформаторите. Ако стигнеш до железопътните линии, значи си стигнал твърде далеч.

Насоките му изглеждаха достатъчно ясни за следване. Той повдигна чантата по-високо.

— Това е нейно.

— Благодаря ти. — Посегнах да я взема, но той бързо я дръпна от обхвата ми.

— Грижи се за момичето ми, иначе ще получа топките ти на синджирче.

Мамка му, не знаех какво значеше това, но за днес беше третата заплаха, която получавах.

Сграбчвайки чантата й, кимнах.

— Отбелязвам си. — Обърнах се към колата, но Логан все още не бе приключил.

— Спалнята й е на втория етаж до стълбището. Няма как да я пропуснеш. — Думите му бяха изпълнени с триумф и отново ми се прииска да избърша със задника му чакълестия паркинг.

— Не искам да знам откъде, по дяволите, знаеш това. — Гласът ми беше дрезгав и плътен, едва можех да го разпозная като свой.

Логан изсумтя и пъхна палци в джобовете на дънките си.

— Успокой се, богаташче. Не ми е показвала черешката си.

Защо той избра да ме захапе точно сега, нямах никаква идея, но, мамка му, не ме бе и грижа. Освен това не ми се искаше да принуждавам адвоката си да си домъкне задника тук от Бъмфак, Египет, за да плаща гаранцията ми в затвора, особено ако обвиненията са за убийство. Затова поех по по-дългия път… и го заплаших.

— Знаеш, че мога да те накарам да изчезнеш, нали? — Заобиколих колата и посегнах към вратата на шофьорското място, изтласквайки настрани раздразнението от отговора му.

Логан се облегна на черния пикап, паркиран до кадилака, и можех да заложа самолета си, че е негов.

— Тук можем сами да се справяме с убийството и заравянето на трупа. И знам стотици километри пустош, където тялото ти никога няма да бъде намерено — провлече той.

Обърнах се и го изгледах.

— Разбирам, че си скапан кучи син, но не схващам какъв ти е проблемът?

Той срещна погледа ми, без да се колебае.

— Не ми хареса как изглеждаше Холи, когато пристигна в града, и съм сигурен, че причината за състоянието й си ти.

Предполагах, че е изглеждала изтощена и крайно стресирана, точно както беше и миналата вечер след партито в МнМИ, когато всичко замина по дяволите. Това, което исках, бе да я отведа в дома на баба й и да се погрижа за нея. През миналата нощ и двамата не се бяхме държали като хората, но сега бях тук, за да поправя всичко помежду ни.

Постарах се гласа ми да бъде спокоен, въпреки че темпераментът ми пламваше.

— Не виждам какво от всичко това ти влиза в работата.

Логан изпъна рамене, а ръцете му се свиха в юмруци около тялото му.

— Аз го направих своя работа.

Погледнах към Холи, която беше изпаднала в безсъзнание на седалката, преди отново да насоча вниманието си към Логан.

— Точно сега нямам време за това, но ако все още имаш желание да умреш, знаеш къде ще бъда.

Той се оттласна от камиона и пристъпи към мен, този път аз стиснах ръце в юмруци.

— Някои от нас трябва да работят на сутринта. Както трябва да направя аз, след като се налага да се заема с онзи боклук, колата на жена ти, която се разпадна в мига, в който влезе в града.

Изругах под нос.

— Не си прави труда да я оправяш. Ще й купя друга, като се приберем у дома. — Не знаех какво кара, но бях сигурен, че не е мазератито, което й избрах аз.

— Сигурен ли си, че ще си тръгне с теб? — попита Логан, усмихвайки се самодоволно.

— И още как. — Нямаше да позволя да се случи нещо различно.

— Това е същият отговор, който ми даде жена ти, като я попитах наистина ли иска да се напие тази вечер.

Стиснах зъби, отваряйки вратата. Логан отново се облегна на пикапа си, докато изкарвах колата от паркинга на боулинг залата, разпръсвайки чакъл след себе си. Кълна се, самодоволната му усмивка стана по-широка, карайки ме да се надявам, че камъчетата са надрали боята на пикапа му. Шибаняк.

Успяхме да стигнем до дома на Холи, преди тя да започне да повръща отново, и осъзнах, че ни предстои една дълга нощ.

А утре? Утре, двамата с Холи щяхме да проведем един сериозен разговор.