Мегън Марч
Порочни заедно (7)

Глава седма
Крейтън

Като изключим майка ми и сестра ми, никога преди не бях казвал на жена, че я обичам. Да, знам, че се бях женил още два пъти преди Холи, и че думите ми ме правят коравосърдечно копеле. Никога не казвам неща, които не мисля, но сега, след като изрекох думите пред Холи, те значеха дяволски повече, отколкото ако ги бях изрекъл преди години. Защото тогава щяха да са лъжа. Никога в живота си не се бях чувствал така. И всичко бе заради нея.

Сега трябваше да я накарам да повярва, че наистина го мисля. Инстинктивно знаех, че единственият ми шанс бе да й го покажа.

Да прекараш деня в леглото с една жена може да не е най-романтичният начин, по който да я накараш да ти повярва, че я обичаш, но двамата с Холи имахме нужда просто да бъдем заедно. От първия ни ден като двойка бяхме в постоянно движение, а аз имах нужда от време просто да бъдем заедно. И затова сега правехме именно това.

Тя реши, че съм се побъркал, когато й казах плана си, докато я отнасях в леглото.

— Какво ще направим?

— Ще оставим телефоните си долу, няма да отваряме вратата, освен ако къщата не гори около нас, и няма да излизаме от стаята, освен за да вземем нещо за ядене. И дори може да те храня с ръка.

Тя повдигна вежди.

— Сериозно ли? Ами империята ти?

— Ще успее да остане на върха и без мен.

Не беше нужно Холи да знае, че точно сега имаше неотложни неща, които чакаха вниманието ми, тъй като не ме беше грижа. Точно по тази причина наемах компетентен персонал, а Кенън на практика притежаваше бизнес страната на мозъка ми. Много добре знаеше какво да прави.

Макар че преди дори да знаех това, не оставях да мине и ден, без да проверя как вървят нещата. Поглеждайки назад, сега осъзнах, че по онова време просто не съм имал в живота си нещо достатъчно важно, че да засенчи всичко останало.

Но заради Холи зарязвах всичко… и то неведнъж… за да хукна след нея, и ако се наложеше, бих го направил отново. Обаче се надявах тя никога повече да не опитва да бяга от мен. Преди да напуснем този град, щеше да разбере, че й казвам истината за това, че е най-важното нещо в живота ми. За никой друг не бих отдалечил фокуса си от империята, която построих от нищото. Но ако не можех да намеря време да се насладя на това, което имаше най-голяма важност за мен, тогава колко успешен щях да съм?

Трябваше да й кажа за това, че бях погълнал „Хоумгроун“, но предпочитах да изчакам още малко. Макар че, ако имаше нещо, което да й покаже колко сериозно приемам щастието й, то бе именно това. Сега тя щеше да има свободата да поеме в свои ръце кариерата си и да не бъде подчинена на някакви скапаняци, които не мислеха доброто на никой, стараейки се да постигнат единствено своите цели.

Но по-късно щеше да има време да обсъдим това. Точно сега исках да опозная тази част от Холи, която бе останала скрита за мен. Исках да знам всичко за нея. Нито един детайл не бе маловажен.

— Разкажи ми какво е било да растеш тук?

Бях я прегърнал, притискайки я към гърдите си, и щом зададох въпроса си, я усетих как застива.

Погледнах надолу, а брадичката ми докосна челото й.

— Холи, виждал съм града, не е толкова ужасно място. Няма причина да се чувстваш засрамена.

Ръката й, макар вероятно да не го осъзнаваше, се обви по-здраво около мен и тя ме придърпа към себе си. Не каза нищо.

— Холи?

Тя измърмори нещо, което не разбрах.

— Какво каза?

— Не си видял къде съм израснала.

— Далеч ли е от тук?

Тя понечи да се отдръпне, но аз стегнах прегръдката си около нея, отказвайки да се отдалеча.

— Не. Искам да те прегръщам.

Почти бях сигурен, че изричам за пръв път тези думи, но, мамка му, бяха чистата истина. Подозирах, че каквото и да смяташе да каже Холи, то бе нещо, което вероятно не исках да зная, тъй като я разстройваше изключително много. А ако разстройваше нея, значи разстройваше и мен.

— Казвала съм ти за майка ми. Ходехме от каравана на каравана в Ръсти Медоу, който е на няколко километра оттук, отвъд реката. Принципно името му е Хепи Медоу, но никой вече не го нарича така.

— Как беше на онова място?

Тя сви рамене, притисната към мен.

— Като цяло хората бяха добри, с изключение на моментите, в които мъжът, с който се срещаше в момента, решеше да ни изхвърли от караваната си. Понякога се прибирах от училище и намирах дрехите си навън в калта, само защото майка ми бе направила нещо, с което да го ядоса. Обикновено тя се задяваше с по няколко мъже наведнъж и бе готова да прескочи на следващия кораб. Казваше, че така подсигурява вариантите си. Всички останали казваха, че е изневеряваща курва. Най-гадното беше, че живеехме в малък град и всеки решаваше, че съм същата като нея.

Спомних си един неин коментар за това как някакво момче й предлагало пари, за да му направи свирка.

— Но ти им показа, че грешат.

— Просто се затворих в себе си. Не говорех с никой. Не се срещах и дори не говорех с момчета. Не исках да съм като майка ми. Дори нямах гадже, докато не започнах последната година в гимназията. Но тогава нея вече я нямаше от няколко години. Хората бяха започнали да забравят за нея, поне малко.

— Къде е отишла?

— Закачи се за мъж, който можеше да си позволи да я издържа. Той й купи Кадилак Елдорадо и двамата заминаха. Не я бях виждала, докато не спечелих Кънтри мечти и сега просто се появява, когато има нужда от пари, които в действителност нямам, за да й дам.

— Докато не се омъжи за мен и аз не я изпратих на безплатна почивка, превръщайки се в лесна мишена.

Холи въздъхна.

— Но я накара да изчезне — точно това, което исках.

Целунах нежно челото й.

— Ще ме заведеш ли в Ръсти Медоу, докато сме тук? — Дори не бях сигурен защо я попитах това.

Холи се завъртя и мисля, че поклати глава.

— Не. Не е нещо, което искам да си спомням. Тази къща — тя кимна с брадичка към тавана — е единственият дом в този град, който искам да помня.

— Така да бъде. Колкото голяма беше, когато дойде тук?

— На четиринадесет. Най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога. Баба беше приятелка на Бен и той ми даде работа, което доведе до това да пея на караокето и да се влюбя в това да бъда на сцената, а останалото е история, от която ще стане страхотна кънтри песен. — Тя спря. — И като заговорихме за това, наистина ще е трепач да напиша такава песен. Трябват ми още няколко за големия албум, който ще записвам, след като се върна в Нашвил.

Тя легна отново на гърдите ми и можех да усетя как напрежението изчезва от нея. Което бе нещо изненадващо, защото сега между нас се появи отново географският проблем. Имаше нещо, което ми се въртеше в ума от известно време, и не бе чак толкова невъзможно. Просто щеше да отнеме малко повече финес, за да се случи.

Повдигнах се на лакът, за да мога да видя лицето й.

— Кога трябва да се върнеш в Нашвил този път?

— Броейки от утре, трябва започна да записвам албума си след две седмици и трябва да позагладя няколко от песните с Вал, веднага щом си изградя идея за тях и ги споделя с бандата. Затова… пет или шест дни? Може би дори по-малко? — Тя погледна към мен. — Проблем ли ще е?

— Не. Ще се справим. Знаеш, че има и звукозаписни студия в Манхатън, нали?

Изражението й посърна.

— Аз… просто не се чувствам комфортно там. Толкова е заплашително. Всички са така фокусирани и напрегнати, а аз имам чувството, че просто се нося по течението, надявайки се да не се изгубя. Нямам нищо против да се чувствам малка на едно толкова голямо място, но нещо в Ню Йорк просто ме кара да се чувствам… недостатъчна. Знам, че там е твоят дом, и не казвам, че няма да се върна там и да се опитам да го харесам, но не мисля, че някога ще го обикна толкова, че да искам да се преместя там за постоянно.

Не мога да кажа, че думите й не ме разочароваха, защото бе така, разочароваха ме. Мразех това, че тя не се чувстваше комфортно в града, който обичах, но фактът, че щеше да опита, бе добър знак. Нямаше да я насилвам да прави нещо, което очевидно й беше неприятно, но все пак имаше надежда.

Още веднъж целунах челото й.

— Следващия път ще ти покажа града като нюйоркчанин. Има достатъчно неща, които мисля, че ще те накарат да му се насладиш. И знам, че не е от особена полза да ти казвам, че мястото ти е там точно, колкото и на всички останали, но е така. Дори може би повече, отколкото на останалите, защото ти си моя. Ако си готова да му дадеш още един шанс, обещавам ти, ще ти поднеса целия град на сребърен поднос.

— Добре — прошепна тя.

Притиснах я силно към себе си.

— Благодаря ти.

Тя се сгуши в мен и нямаше как да не осъзная, че това бе първият път, в който просто се гушках с жена в леглото. Беше приятно. Но имах чувството, че е приятно само защото беше с Холи. Тя преобърна целия ми шибан свят с главата надолу и беше най-огромното и най-страхотното нещо, което някога ми се бе случвало.

Мислите ми се изпариха, когато тя попита:

— Ще ми разкажеш ли за своето детство? Нали си споделяме разни работи?

Сърцето ми се сви от болката от загубата и мъката, които го сграбчиха в ноктите си. Преглътнах срещу болката от раните, които така и не успях да излекувам напълно. Защото човек може ли някога напълно да преживее загубата на родителите си? Особено ако те са били откъснати от живота му без предупреждение?

За няколко мига настана мълчание, докато си поемах дълбоко дъх.

— Докато стана на десет, животът ми бе изключително прост. Родителите ми се бяха посветили на това да спасяват другите. Бяха мисионери. Когато станах на шест, се преместихме в Папуа, Нова Гвинея. Живяхме там четири години. Не си спомням много за живота преди това, ако трябва да съм честен. Всичко бе толкова ярко и живо. Просто. Невероятно. Бягах свободно с останалите деца на мисионери, а майките се редуваха, за да ни преподават у дома. На практика това беше най-доброто детство, което едно дете би могло да има. Сестра ми се роди там, около година преди… всичко да се промени.

Дланта на Холи започна да милва гърдите ми и се зачудих дали осъзнава, че ме утешава? Това бе много съпружески жест и ми даде нужната смелост, за да продължа. Не бях разказвал тази история от години, след като я бях казал на Кенън. Както направих и тогава, трябваше да си спомня фактите, иначе никога нямаше да се справя.

— Понякога се чувствам зле, задето Гриър бе прекалено млада, за да си спомня тези хубави дни, обаче тя също така не си спомня и лошите. Включително и еднодневната екскурзия, на която заминах със семейството на други мисионери, тъй като двамата с най-добрия ми приятел, Джеймс, искахме да видим трите кенгурата. Баща му ни обеща, че ще ги намери заради нас и го направи. Късно вечерта се върнахме в селото и открихме, че петнадесет човека са били убити от гневна тълпа, в това число и родителите ми, които са се опитали да ги спрат. Тълпата преследвала хора, обвинени, че владеят черна магия. Звучи като пълна лудост в тези дни и в тази епоха хората да се държат като ловци на вещици от Салем, но това все още се случва там, дори днес.

— О, господи! — възкликна тихо Холи. — Как не съм разбрала за това? Пресата… как те не са…? — Тя остави въпроса да виси, но много добре знаех какво пита.

— Чичо ми плати много добре, за да го покрие. Не му беше трудно. Вестите от Папуа, Нова Гвинея, не пътуват нито много бързо, нито много ефективно. Аз със сигурност не казах на никой, а леля ми и чичо ми не искаха нещата да се разчуят. Имаха достатъчно проблеми с това, че трябваше да се грижат за две деца, които не желаеха. Но бяха записани като наши попечители в завещанието на родителите ми. Чух как бащата на Джеймс каза на майка му, че чичо ми е питал дали църквата няма да иска да ни вземе.

— О, боже господи!

Лицето ми се изкриви в гримаса.

— Винаги е добре да знаеш, че не си желан.

Нещо мокро капна на гърдите ми и погледнах надолу. Сълзи се бяха събрали в ъгълчетата на очите на Холи и още няколко покапаха по кожата ми. Улових ги с палец.

— Скъпа, не плачи. Не си струва. Никак даже.

— Но ти си бил само на десет. И…

— И ти си била само на четиринадесет. Ако се замислиш, не сме толкова различни. Ти си била метната на верандата на баба ти, аз бях метнат в пансион. Просто съм дяволски щастлив, че си имала баба, която те е обичала, а леля ми се влюби в малката ми сестра. Гриър стана дъщерята, която никога не бе имала.

Холи се усмихна колебливо и беше истински очарователна, затова не се стърпях да я издърпам нагоре по гърдите си, за да мога да стигна до устните й.

— Не искам да плачеш за мен. Никой от двама ни не може да промени миналото, но някак всичко, което сме преживели, ни е довело до пътя, който ни отведе един до друг. Не са нужни сълзи, имам те в обятията си и никога през живота си не съм бил толкова щастлив, колкото съм сега с теб.

Тя премигна, а очите й блесна от непролети сълзи.

— По дяволите, Крей. Не може да казваш такива неща и да очакваш да не плача.

Намръщих се.

— Защо?

— Защото не е честно. И ако се опитваш да прогониш всеки шанс, с който бих могла да задържа дори малка частица от сърцето си далеч от теб, то се справяш адски добре.

Смръщването ми изчезна, заменено от усмивка.

— При други обстоятелства бих казал, че не се бия нечестно, за да получа това, което искам. Но щом стане въпрос за това, искам да ми се отдадеш по своя воля. Няма да пробвам стратегии, игри или прелъстяване. Искам го, само ако ти искаш да ми го дадеш. Свободно. Искам да го заслужа. И ще бъде най-важното нещо, което някога съм получавал.

Сълзите й потекоха отново, капейки по лицето ми, докато се навеждаше да ме целуне.

— Млъкни и ме целуни, преди да съм те удавила в щастливите си сълзи.

Така и направих. А след това направихме нещо, което не бяхме правили досега.

Правихме любов.