Мегън Марч
Порочни заедно (21)

Глава двадесет и първа
Крейтън

Отидох първо в пентхауса на леля и чичо в града, но бях информиран от портиера, който се грижеше за сградата, откакто се помнех, че чичо ми вече е заминал за Уестчестър. След като благодарих за информацията, се плъзнах обратно на задната седалка на бентлито.

— Изглежда ще ходим до имението, Мичъл — казах на шофьора си.

— Много добре, сър. Предполагам, че бързаме?

— Не бързаме ли винаги?

Улових усмивката му в огледалото за обратно виждане.

— Разбира се.

Трафикът в средата на деня за щастие бе по-лек от обикновено и прегледах входящите си имейли, преди да прочета топ заглавията на вдъхновяващата ми реч по-рано днес от деня на инвеститорите.

„КРЕЙТЪН КАРАС: ВЛЮБЕН ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР.

ТОЗИ ПЪТ НАИСТИНА, ДАМИ.

Тази сутрин, на ежегодния ден на инвеститора в «Карас Интернешънъл», Крейтън Карас публично обяви, че е придобил «Хоумгроун Рекърдс» при импулсивно решение, подтикван от чувствата, които изпитва към новата си съпруга. Той заяви, че твърденията, че действията му са в ущърб на компанията, и че е използвал нерегламентиран заем, са изфабрикувани от собствения му чичо, които неоснователно го обвиняват, че ще накърни портфолиото на компанията им. Освен това Карас заяви, че покупката на «Хоумгроун» от «Карас Интернешънъл» би била пагубна за компанията и инвеститорите, имайки предвид финансовото състояние на «Хоумгроун». «Хоумгроун» поглъща огромни суми пари, откакто…“

Пропуснах остатъка от статията и погледнах няколко подобни, но изглежда публичното мнение бе изцяло в моя полза.

Сега, ако успеех да накарам чичо си да ми продаде своите акции от „Карас Интернешънъл“, вероятно щях успея да реша проблема толкова бързо, че да отведа Холи отново във Вегас, и ако нещата, които исках, се получеха, щеше да е един истински меден месец. Мисля, че Европа щеше да й хареса, след като запише албума си.

Красотата на решението, което бях измислил за това чичо ми да ми продаде акциите си, беше проста… не можеше да си разиграва неговите глупости за акциите, ако нямаше такива. Чисто и елегантно. Дори адвокатът ми би се гордял с мен.

Докато стигнем до високата порта от ковано желязо на имението Уестчестър, което макар и спорно, бих могъл да нарека дома от детството си, вече бях подготвил речта си. Портата се плъзна настрани на мига и Мичъл подкара колата навътре. Одеяло от чист бял сняг покриваше това, за което знаех, че е поддържана морава. Тук никога не бе имало люлка. Никой никога не си бе играл в тревата. Никой не се бе катерил по поддържаните декоративни дървета.

Вместо това Гриър беше правила чаени партита, беше стреляла с лък, бе ходила на уроци по котильон и обучения по етикет. В девет от десет дни бях гонен в стаята си, щом се приберях у дома, но често се промъквах в библиотеката да отмъкна някоя книга по икономика, финанси, философия, и всичко друго, което смятах, че ще ми помогне да се науча как да правя повече пари от чичо си.

Изучавах го. Имитирах действията му на пазара за валута. Влагах пари и инвестирах в бизнес с хора и активи, вместо с цифри и ценни книжа. Направих компанията си публична и спечелих милиарди. И тогава той дойде и купи част от моята стока, и притежанието му на част от компанията изяждаше останалата част като рак. Време беше да го отстраня.

Нямаше да търпя това повече. Построих компанията си със собствената си пот, желание и решителност, а бях човек, който защитаваше своето. Чичо ми бе забравил, че съм толкова безскрупулен, колкото е и той. Все пак вземах пример от него. Щях да му напомня това бързо и жестоко.

Мичъл намали и зави по алеята, преди да спре пред имението, което се разполагаше на хиляда квадратни метра площ.

— Няма да се бавя — казах, като посегнах към вратата и я отворих.

— Да, сър.

Насочих се към входната врата и тя се отвори широко, преди да я достигна.

— Елизабета, хубаво е да те видя отново.

Икономката, която служеше на леля и чичо, откакто се помнех, бе мълчалив човек. Тя кимна.

— Насам, г-н Карас.

Тя ме отведе до офиса на чичо ми и затвори вратата след мен с тихо щракване.

Деймън седеше в огромен античен кожен стол, изглеждащ като подходящ за някой руски цар. Тъй като го познавах добре, можеше наистина да е на руски цар. Бюрото беше от времето на Луи Шестнадесети и беше с размерите на маса за билярд, а повърхността му беше безупречно чиста и имаше само лаптоп върху кожена подложка и един-единствен химикал „Монт Бланк“.

— Досетих се, че ще дойдеш. Винаги е хубаво да си прав. — Очите му се присвиха към моите, а тонът му ясно показваше, че не е доволен от присъствието ми.

— Деймън.

— Крейтън.

— Не очаквах да ми предложиш да седна. Както винаги съм доволен, че съм прав.

Устата му се присви присмехулно.

— Не знам какво мислиш, че ще постигнеш, идвайки тук, но може да кажеш каквото си намислил и да се ометеш оттук. Само да ти кажа, че ми губиш времето.

Предполагах, че собствената ми усмивка бе също толкова сардонична, колкото и неговата. Пристъпих напред и седнах на един от столовете пред бюрото, само защото знаех, че това ще го разяри. Наслаждавах се да се извисявам над него, но също така обичах да го ядосвам. Смръщеното му изражение бе много задоволяващо.

— Дойдох да сложа край на това, защото, честно казано, Деймън, ти губиш моето време и ми писна. Имам по-смислени неща за вършене, отколкото да се занимавам с теб и простотиите ти на акционер активист, както и ти. И двамата го знаем. Мразиш ме, откакто бях дете, и не ме е грижа особено за причината. Но и двамата сме възрастни и двамата сме бизнесмени. Затова нека говорим с термини, които и двамата разбираме и уважаваме — пари. Искам дяловете ти. Какво ще те накара да се разкараш от компанията и от проклетия ми живот?

Очите на Деймън — тъмни като моите — станаха още по-твърди, но в тях имаше и нещо, което не можех да разпозная. В този миг си припомних коментара на Кенън, че чичо ми изглеждаше по-различно от нормалното си лукаво и язвително аз.

— Искаш дяловете ми? Може да ги вземеш. — Той се наведе напред, притисна длани към бюрото и се изправи леко от стола си. — Всичко, което трябва да направиш, е да смениш шибаната си фамилия и да я махнеш от проклетата си компания.

Какво, по дяволите?

Искането му накара мозъкът ми да заработи на бързи обороти, опитвайки се да открие мотивите или логиката зад думите му. Той бе луд.

— За какво, по дяволите, говориш, старче? — изрекох думите тихо и дрезгаво.

Деймън се отблъсна от бюрото и се изправи. Беше висок метър и осемдесет и пет, което ме правеше с пет сантиметра по-висок от него. Изпитвайки нужда да доминирам над него отново, аз също се изправих.

На лицето му бе изписано най-изкривеното перверзно удоволствие, което някога бях виждал, докато завъртя глава и ме огледа от глава до пети.

— Не заслужаваш това име. Мамка му, никога не си го заслужавал. Онази курва, майка ти, го получи за теб, като прелъсти малкия ми брат. Тя съсипа шибания му живот. Тя го уби.

Вдишах рязко въздух, но дробовете ми изгаряха, сякаш кислородът в стаята не им бе достатъчен. Какво говори?

— Обясни какво имаш предвид, преди да те пребия, за да получа отговорите.

Очите му блеснаха злобно с перверзно удоволствие.

— Никога ли не си се чудил, защо Гриър има гръцки черти, а ти не? О, имаш средиземноморски корени, но те не идват от това семейство.

Всичко в мен застина. Изведнъж започнах да усещам всяка клетка в тялото си. Всеки удар на сърцето си. Всяка вълна кръв, бучаща в ушите ми. Всяко мигване на очите ми. Всяко плитко вдишване и издишване на дробовете ми. Имах чувството, че стомахът ми е паднал в краката ми.

— Мамка му, какво говориш? — изкрещях аз.

Спомени за баща ми… моя мургав, с гръцки черти баща… изплуваха в съзнанието ми. Майка ми беше брюнетка. Винаги съм мислил, че приличам на нея, а не на него, но видът ми никога не е повдигал подозренията ми.

— Не схващаш ли, Крей? Единствената причина да не се родиш шибано копеле е, че майка ти прелъсти брат ми, карайки го да се ожени за нея, преди да се родиш. Беше надула корема от женен мъж и семейството й я бе изритало. Брат ми беше смотаняк. В добрия смисъл. Шибан първокурсник в колежа. Щеше да направи велики неща… да се присъедини към мен в бизнеса. Но срещна нея и не искаше да ме послуша. След шест седмици се венчаха, без да кажат на никой. Когато научих, се опитах да го убедя да анулира брака, но той отказа. Присъедини се към проклетата църква и напусна града. След пет години се оказаха в шибана Папуа, Нова Гвинея, и всички знаем как завърши това. Беше все едно го е убила със собствените си ръце. Ако не я бе срещнал, никога нямаше да се озове там.

Думите му отприщиха порой от мисли в главата ми и се опитах да ги осмисля, но ми звучаха като пълна измислица. Не можеше да са истина.

— Казваш ми, че Дейвид Карас не е бил биологичният ми баща.

Изражението на Деймън беше каменно.

— Не. Не беше.

Баща ми не ми е баща. Осъзнаването на това туптеше в мозъка ми отново и отново. Обърнах се и направих няколко крачки към вратата. След секунда успях да си събера ума достатъчно, че да го погледна отново.

— Но Гриър е негова дъщеря, защото е родена в Папуа, Нова Гвинея.

— Освен ако онази курва, майка ти…

Втурнах се през стаята, обвих ръка около гърлото му и го блъснах срещу стената.

— Затвори си шибаната уста.

— Махни си ръцете от мен — едва изрече той, давейки се.

— Кажи ми кой е баща ми.

— Пусни ме.

— Казах… — Обвих по-здраво пръсти около гърлото му. — Кажи ми кой е шибаният ми баща! Трябва да знаеш.

Лицето на Деймън започна да посинява, но успя да изрече:

— Той е капо на Коза Ностра.

Пуснах го и той се срина до стената.

Какво, по дяволите? Мафията?

— Лъжеш.

— Нямам причина да лъжа.

Вдигнах ръка към лицето си и опитах да осъзная чутото.

— Имаш ли доказателство?

Той кимна.

— ДНК тест. Направен, когато беше дете.

Мъжът или имаше по-големи топки, отколкото подозирах… или беше глупак.

— И как така не си мъртъв?

Деймън опита да изсумти, но звукът излезе от устните му като стон. Той разтърка гърлото си.

— Познавам някои хора.

— Е, отивай да се шибаш. Това ще остане между нас. Няма да си сменя името. Вземи това искане и си го заври в задника.

— Тогава се приготви да изгубиш цялата компания. Ще те завлека в съда и ще унищожа репутацията ти, като подложа на дисекция всяко твое действие. Ще ти вися на врата, така че да ме усещаш с всеки дъх, който поемаш.

Нямах никакво съмнение, че той ще опита да направи това, което казва. Налудничавата светлина в погледа му и изражението на лицето му показваха ясно, че логиката съвсем се е изпарила от ума му.

— Това ще ти коства всичко. Няма да излезеш чист от всичко това.

— Не ми пука — изкрещя той. — Ще бъда трън в очите ти до края на дните ти, както ти беше трън в моите!

Ръцете ми се свиха в юмруци и зададох въпроса, който ме измъчваше най-много.

— Защо? И щом си искал да си сменя името, защо чака досега? Защо не ми каза всичко това по-рано?

Лицето на Деймън се изкриви, когато той изръмжа.

— Всеки път, когато брат ми ми липсваше… на рождения му ден, на годишния ни риболовен излет, на шибаните Световни квалификации, всеки път, щом виждах проклетата ти снимка в някой вестник, ми идеше да повърна. Ако ти не съществуваше, той щеше все още да е с мен. Щеше да е справедливо така. И след като не можех да си го върна, изпитвах малко задоволство да знам, че мога да те направя поне малко толкова нещастен, колкото съм аз от загубата му.

Стиснах очи, когато вълната от мъка ме заля. Заради този мъж, за който чичо ми така скърбеше, а аз имах само няколко години с него.

— Има толкова сбъркани неща в теб, че не знам откъде да започна. Трябва ти помощ.

Той се засмя безрадостно.

— Никой не може да го върне. И сега доказваш, че кръвта винаги си казва своето. Майка ти беше боклук, а сега ти се ожени за боклук. Опозори семейното име с твоите простотии и ми писна да го споделям с теб. Няма да спра, докато не спечеля.

Последните му думи бяха като клетва и знаех, че всички думи на света нямаше да променят мнението му. Този мъж се бе погребал в скръбта си преди много години и изглежда това бе повредило ума му.

Затова, без да му отговоря, пресякох стаята и отворих вратата. Най-доброто, което можех да направя, бе да посветя времето си на изработване на нова стратегия, сега, след като знаех пред какво съм изправен.

Погледът ми бе толкова съсредоточен право пред мен, че само бегло забелязах как Елизабета кърши ръце, докато се насочвах към изхода.

Сядайки на задната седалка на бентлито, казах на Мичъл:

— Да се прибираме у дома. Бързо.

Защото определено не получих отговорите, за които бях дошъл тук. Не, светът ми бе разлюлян из основи и вече имах напълно нова самоличност.