Хулио Кортасар
Игра на дама (83)

82.

Морелиана

Защо пиша всичко това? Нямам ясни идеи, нямам даже идеи. Има откъслеци, импулси, блокове и всичко търси форма, тогава в играта влиза ритъмът и аз пиша в този ритъм, пиша чрез него, задвижен от него, а не от онова, което наричат мисъл и което прави прозата — литературна или друга. Първо има някакво неустановено състояние, подлежащо на определяне единствено чрез думата, тръгвам от този полумрак и ако това, което искам да кажа (ако това, което иска да се изкаже), притежава достатъчно сила, веднага започва суингът, ритмично полюшване, и то ме изважда на повърхността, озарява всичко, съчетава тази неустановена материя и онзи, който я изстрадва, в някаква трета инстанция, ясна и едва ли не съдбовна — фразата, абзаца, страницата, главата, книгата. Това полюшване, този суинг, в който неустановената материя получава форма, за мен е единственото сигурно нещо, показващо, че тя е нужна, защото щом свърши суингът, разбирам, че нямам какво да кажа. И също така е единственото възнаграждение за моята работа — да усещам, че написаното от мен е като гърба на котка, когато я галиш: пропуква и плавно се извива нагоре. Така чрез писането се спускам във вулкана, доближавам се до Майките, свързвам се с Центъра, каквото и да е той. Да пиша, това е да рисувам моята мандала и в същото време да обикалям из нея, да измислям пречистването, докато се пречиствам, занимание на нещастен бял шаман с найлонови гащи.