Хулио Кортасар
Игра на дама (10)

9.

По улица „Варен“ излязоха на „Вано“. Ръмеше и Мага съвсем увисна на ръката на Оливейра, като се притисна плътно до шлифера с дъх на изстинала супа. Етиен и Перико спореха върху възможно обяснение на света чрез живописта и словото. Отегчен, Оливейра прехвърли ръка през кръста на Мага. И това можеше да бъде обяснение — една ръка, притиснала тънка, топла талия, при вървежа леката игра на мускулите се усещаше като монотонен и настойчив език, упорит Берлиц^[1], о-би-чам те, о-би-чам те, о-би-чам те. Не обяснение, чист глагол: о-би-чам, о-би-чам. „А след това винаги шпулата“, помисли в граматически категории Оливейра. Ако Мага можеше да разбере как подвластността на желанието я довеждаше до внезапно раздразнение, безполезна, самотна подвластност бе казал един поет; толкова топла, талията, тези мокри коси до бузата му, този вид а ла Тулуз-Лотрек, който придобиваше Мага, когато вървеше сгушена в него. В началото беше копулата, изнасилването е обяснение, обратното обаче невинаги е вярно. Да откриеш антиобяснителния метод, така че това о-би-чам те, о-би-чам те да стане квадратурата на кръга. А Времето? Всичко започва отново, абсолют няма. После трябва да ядеш или да не-ядеш, всичко отново влиза в криза. Желанието на всеки толкова и толкова часа, никога твърде различно и всеки път някак си друго — уловка на времето, за да създава илюзии. „Любов като огън, гори вечно, съзерцавайки Цялото. Ето че веднага стигаш до високопарния език.“

— Да се обясни, да се обясни — мърмореше Етиен. — Вие ако не назовавате нещата, изобщо не ги виждате. А това се нарича куче, а това се нарича къща, както казваше онзи от Дуино. Перико, трябва да се покаже, не да се обясни. Рисувам, ergo съм.

— Да се покаже какво? — каза Перико Ромеро.

— Единствените доказателства, че сме живи.

— Това животно мисли, че няма друго сетиво освен зрението с всичките последствия от него — каза Перико.

— Живописта е не просто продукт на зрението — каза Етиен. — Аз рисувам с цялото си тяло и в този смисъл не се различавам чак толкова от твоя Сервантес или твоя Тирсо не знам си кой си. Това, което ме вбесява, е манията да се дават обяснения, Логосът, разбран изключително като слово.

— И така нататък — каза Оливейра с раздразнение. — Стане ли въпрос за сетивата, това вашето заприличва на диалог между глухи.

Мага се притисна още по-силно към него. „Сега тая ще изтърси някоя от своите дивотии — помисли Оливейра. — Първо има нужда да се отърка, да се реши на ниво епидермис.“ Усети нещо като изпълнена с неприязън нежност, нещо толкова противоречиво, че вероятно беше самата истина. „Би трябвало да се измисли сладка плесница, пчелен ритник. Но в този свят откриването на окончателните синтези все още предстои. Перико има право, великият Логос бди. Жалко, необходимо е например любовоубийство, истинската черна светлина, антиматерията, която дава толкова храна за размишления на Грегоровиус.“

— Ей, Грегоровиус ще дойде ли да слуша плочи с нас? — попита Оливейра.

Перико мислеше, че да, а Етиен мислеше, че Мондриан.

— Обърни малко внимание на Мондриан — говореше Етиен. — За него не важат магическите знаци на един Клее. Клее е играел със случайността, преимуществата на културата. Чистата чувствителност може да се задоволи с Мондриан, докато за Клее са необходими камара други неща. Изтънченост за изтънчени. Направо китаец. Мондриан обаче рисува абсолюта. Заставаш пред негова картина съвсем гол и се случва едно от двете — или виждаш, или не виждаш. Удоволствието, гъделът, алюзиите, страховете или насладите са напълно излишни.

— Ти разбираш ли какво казва? — попита Мага. — На мен ми се струва, че е несправедлив към Клее.

— Справедливостта или несправедливостта нямат никакво отношение към въпроса — каза Оливейра отегчен. — Това, което се опитва да каже, е нещо друго. Недей веднага да поставяш нещата на лична основа.

— Но защо казва, че всички тези толкова хубави неща не служат за нищо при Мондриан.

— Иска да каже, че в последна сметка рисуване като при Клее изисква от теб диплома ès lettres^[2] или поне ès poésie^[3], докато при Мондриан е достатъчно човек да се мондрианизира и готово.

— Не е това — каза Етиен.

— Разбира се, че е това — каза Оливейра. — Според теб едно платно на Мондриан е самодостатъчно. Ergo, нуждае се от твоята невинност повече, отколкото от опита ти. Говоря за невинността от рая, а не за глупостта. Обърни внимание, че даже твоята метафора да застанеш гол пред картината мирише на времената преди изгонването от рая. По парадоксален начин Клее е много по-скромен, понеже изисква многопосочно съучастничество от страна на зрителя и не е самодостатъчен. В основата си Клее е историята, а Мондриан — безвремието. А ти си умираш за абсолютното. Да обяснявам ли още?

— Не — каза Етиен. — C’est vache comme il pleut^[4].

— Tu parles^[5], мамка му — каза Перико. — А шибаният Роналд, да го вземат дяволите.

— Хайде да забързаме крачка — Оливейра имитираше кастилския му испански, — да спасим телата си от бурята.

— Пак ли започваш. Май предпочитам аржентинския ти акцент. Ама и тоя Педро де Мендоса, къде намери точно вас да колонизира.

— Абсолютното — говореше Мага, подритвайки едно камъче от локва към локва. — Какво е абсолютното, Орасио?

— Виж — каза Оливейра, — това е горе-долу онзи миг, в който нещо достига максималната си дълбочина, максималния си обхват, максималния си смисъл и изобщо престава да те интересува.

— Ето ти го и Вонг — каза Перико. — Китаецът е станал на супа от водорасли.

Почти в същия миг видяха Грегоровиус, който идваше откъм ъгъла на улица „Вавилон“, натоварен както обикновено с чанта, претъпкана с книги. Вонг и Грегоровиус спряха под един фенер (изглеждаше, като че ли вземат душ заедно) и се поздравиха с известна тържественост. Във входа на дома на Роналд се разигра интерлюдия от затваряне на чадъри, comment ça va^[6], да видим дали някой ще запали клечка кибрит, la minuterie^[7] не работи, каква гадна нощ, ah oui c’est vache^[8], суматоха при изкачването, прекъснато на първата площадка от двойка, която седеше на едно стъпало, изцяло погълната от дейността целуване.

— Allez, c’est pas une heure pour faire les cons^[9] — каза Етиен.

— Ta gueule^[10] — отвърна един задавен глас. — Montez, montez, ne vous gênez pas. Ta bouche, mon trésor^[11].

— Salaud, va^[12] — каза Етиен. — Това е Ги Моно, мой добър приятел.

На петия етаж ги чакаха Роналд и Бабс, всеки със свещ в ръка и с дъх на евтина водка. Вонг направи знак, всички спряха и на стълбището зазвуча акапелно непочтителният химн на Клуба на змията. След това се втурнаха тичешком в апартамента, преди съседите да започнат да надничат.

Роналд се опря на вратата. Червенокос, с риза на карета.

— Къщата е обкръжена от шпиони, damn it^[13]. А в десет вечерта тук се настанява богинята Тишина и който не я почита, горко му. Вчера едно длъжностно лице се качи да ни се кара. Бабс, какво ни каза уважаемият господин?

— Каза: „Многократни оплаквания“.

— А какво правим ние? — каза Роналд, открехвайки вратата, за да влезе Ги Моно.

— Ние правим следното — каза Бабс, като показа неприличен жест и имитира с уста силен звук от пръдня.

— А момичето ти? — попита Роналд.

— Знам ли я, май обърка пътя — каза Ги. — Мисля, че си е тръгнала, така хубаво си прекарвахме на стълбището и изведнъж. Малко по-нагоре вече я нямаше. Е, какво значение има, тя е швейцарка.