Хулио Кортасар
Игра на дама (81)

80.

Когато си изрежа ноктите или си измия главата, или просто сега, докато пиша, чувам гъргорене в стомаха си,

отново се връща усещането, че тялото ми е останало зад мен (не че повтарям грешките на дуализма, но правя разлика между мен и ноктите ми),

с тялото ни нещо не е наред, идва ни в по-малко или в повече (зависи).

Другояче казано: май заслужаваме по-добра машина. Психоанализата показва как наблюдаването на тялото създава ранни комплекси. (И Сартр, който във факта, че жената е „продупчена“, вижда екзистенциални последици, които слагат отпечатък на целия й живот.) Боли, като си помислиш, че вървим пред това тяло, но изпреварването е вече грешка и спънка и вероятно е безполезно, защото тези нокти, този пъп,

искам да кажа нещо друго, почти неуловимо: че „душата“ (моят аз-не-нокти) е душата на едно тяло, което не съществува. Може би душата е тласнала човека напред в неговата телесна еволюция, но се е уморила да го дърпа и продължава напред сама. Едва направила две крачки,

душата се разбива, ох, защото истинското тяло не съществува, и тя пада, пльос.

Горкичката, връща се вкъщи и т.н., но не е това, което аз Както и да е.

Дълъг разговор с Травълър за лудостта. Докато говорехме за сънищата, осъзнахме почти едновременно, че ако продължат още малко в будно състояние, определени структури на съня биха били обичайни форми на лудост. Сънувайки, ни е дадено да упражняваме гратис нашите способности за лудост. Едновременно с това подозираме, че всяка лудост е застинал сън.

Народна мъдрост: „Луд е горкият, мечтател, бълнува…“