Хулио Кортасар
Игра на дама (11)

10.

Смачканите червени облаци нощем над Латинския квартал, влажният въздух все още с някоя и друга водна капка, която вятърът вяло запращаше в слабо осветения прозорец, мръсните стъкла, едното счупено и залепено с парче розов пластир. По-нагоре, под оловните улуци, спяха гълъбите, също оловни, сгушени в самите себе си, истински пример за антиводоливници. Защитеният от прозореца мръсен паралелепипед, който миришеше на водка и восъчни свещи, на мокри дрехи и остатъци от манджа, нещо като ателие на керамичката Бабс и музиканта Роналд и седалище на Клуба — тръстикови столове, избелели шезлонги, на пода парчета от моливи и тел, препарирана сова с наполовина изгнила глава, тривиална, зле изсвирена тема, стара плоча, дразнещият фонов шум от игличката, непрекъснато дращене прашене пукане, скръбен саксофон, свирил някоя нощ на 28-а или 29-а година сякаш от страх да не се изгуби, в акомпанимент на ударни като от девически колеж и едно какво да е пиано. След това обаче се врязваше китара и сякаш обявяваше прехода към нещо друго, и изведнъж (Роналд бе вдигнал пръст, за да ги предупреди) един корнет се откъсна от всичко останало и отрони първите две ноти от темата, задържайки се на тях като на трамплин. Бикс се хвърли право в сърцето, ясният рисунък се отпечата в тишината с пронизително великолепие. Двама мъртъвци се биеха братски, сплитаха се и се разминаваха, Бикс и Еди Ланг (който се казваше Салваторе Масаро) си подаваха топката на „I’m coming, Virginia“, къде ли е погребан Бикс, помисли Оливейра, и къде Еди Ланг, колко ли мили делят нищото на единия от нищото на другия, които в една парижка нощ от бъдещето се бият — китара срещу корнет, джин срещу лош късмет, джазът.

— Хубаво е тук. Топло, тъмно.

— Бикс, каква неотразима откачалка. Пусни „Jazz me Blues“, приятел.

— Влиянието на техниката върху изкуството — каза Роналд, като зарови ръце в купчина плочи, загледан разсеяно в надписите им. — Тези типове отпреди дългосвирещите плочи са имали на разположение по-малко от три минути. Сега ти каца някаква птица като Стан Гец и ти виси двайсет и пет минути пред микрофона, може да се разгърне спокойно, да даде най-доброто, на което е способен. Бедният Бикс е трябвало да се задоволи с едно хорово изпълнение и после довиждане, тъкмо са загрели и стоп, край. Как ли са се ядосвали, като са записвали плочи.

— Не чак толкова — каза Перико. — Все едно да пишеш сонети вместо оди, макар че аз нищичко не разбирам от тези щуротии. Идвам, понеже се изморявам да си седя в стаята и да чета една студия на Хулиан Мариас, която просто няма край.