Хулио Кортасар
Игра на дама (43)

42.

Il mio supplizio

è quando

non mi credo

in armonia.

Унгарети, „Реките“^[1]

Работата се състои в следното: да не позволява на момчетата да се провират под шатрата, да се притече на помощ, ако стане нещо с животните, да помага на осветителя, да измисля привличащи вниманието обяви и афиши, да се заеме с отпечатването им, да се разправя с полицията, да посочва на директора всяка нередност, която си струва да бъде спомената, да помага на господин Мануел Травълър, що се отнася до административната част, да помага на госпожа Аталия Доноси де Травълър на касата (ако се наложи) и т.н.

        О, мое сърце, не се надигай,

за да свидетелстваш срещу мен!

(„Книга на мъртвите“, или надпис върху бръмбар)

Междувременно в Европа на трийсет и три годишна възраст бе умрял Дину Липати. За работата и за Дину Липати говориха до ъгъла, защото Талита смяташе, че е добре също така да се натрупат осезаеми доказателства за това, че Бог не съществува, или поне за неговата неизлечима фриволност. Беше им предложила незабавно да купят плоча на Липати и да отидат при дон Креспо да я слушат, но Травълър и Оливейра искаха да изпият по една бира в кафенето на ъгъла и да поговорят за цирка сега, когато бяха колеги и бяха изключително доволни от това. На Оливейра не-му-убягваше, че Травълър трябваше да положи-героични-усилия, за да убеди шефа, и че го бе убедил по-скоро случайно, отколкото по какъвто и да било друг начин. Вече бяха решили, че Оливейра ще подари на Хекрептен две от трите парчета кашмир, които му бяха останали за продаване, а от третото Талита щеше да си ушие костюм. Така щяха да отпразнуват назначението. По този повод Травълър поиска да пият бира, а Талита се прибра, за да приготви обяда. Беше понеделник, почивен ден. Във вторник имаше представления от седем и от девет с участието на четири мечки, на току-що пристигналия от Коломбо жонгльор и, разбира се, на котарака математик. В началото работата на Оливейра щеше да е много лека, докато свикне. Между другото можеше да гледа и представлението, не по-лошо от други. Всичко вървеше много добре.

Всичко вървеше толкова добре, че Травълър наведе поглед и започна да потропва по масата. Келнерът, който ги познаваше отлично, се приближи, за да обсъдят Ферокарил Оесте, а Оливейра заложи десет песос на Чакарита Хуниорс^[2]. Като отмерваше такта на багуалата с пръсти, Травълър си казваше, че така всичко е съвършено, че друг изход няма, докато Оливейра привършваше с обясненията и уговорките около баса и си допиваше бирата. Тази сутрин кой знае защо беше започнал да се сеща за египетски фрази, да си мисли за Тот, бог на магията и създател на езика (всичко това беше особено значимо). Известно време обсъждаха дали не е измамно това, че обсъждат нещо известно време, при положение че езикът — ако ще да говореха и най-заклетия лунфардо — може би участваше в някаква гадателска структура, която беше доста обезпокоителна. Стигнаха до извода, че двойната роля на Тот в края на краищата дава недвусмислена гаранция за кохерентност в реалността или иреалността, зарадваха се, чедо голяма степен са разрешили винаги неприятния проблем за обективния корелат. Магия или осезаем свят, имаше един египетски бог, който посредством словото постигаше хармония между субектите и обектите. Всичко наистина вървеше много добре.