Хулио Кортасар
Игра на дама (24)

23.

Спрял на един ъгъл, отегчен от обрата на все по-неясните си размишления (и при това, незнайно защо, нито за миг не го напускаше мисълта, че контузеното старче сигурно лежи в някое болнично легло, а около него любезно безлични сноват лекари, студенти и медицински сестри, питат го за име, възраст и професия, казват му, че няма нищо страшно, веднага го облекчават с инжекции и превръзки), Оливейра гледаше какво става наоколо — който и да е ъгъл на който и да е град съвършено илюстрираше мислите му, така че едва ли не му спестяваше тази работа. В кафенето, спасили се от студа (човек трябваше само да влезе да изпие чаша вино), група зидари стояха на бара и говореха със собственика. Двама студенти четяха и пишеха на една маса и Оливейра виждаше как вдигат очи, поглеждат към групата на зидарите, връщат се към книгата или тетрадката, отново поглеждат натам. От една стъклена кутия към друга — поглеждат, оттеглят се, поглеждат, това бе всичко. Над изнесените навън столчета и масички на кафенето една госпожа от първия етаж като че ли шиеше или кроеше дреха до прозореца. Високата й прическа се движеше ритмично. Оливейра си представяше мислите й, ножиците, децата, които ей сега щяха да си дойдат от училище, съпруга, който приключваше работния ден в някоя канцелария или банка. Зидарите, студентите, госпожата, а сега и един клошар, който идваше от една пряка с бутилка червено вино, подаваща се от джоба му, и буташе детска количка, пълна със стари вестници, консервени кутии, мръсни парцаливи дрехи, една кукла без глава и пакет, от който се подаваше опашката на риба. Зидарите, студентите, госпожата, клошарят, а в павилиончето като за осъдени сякаш на позорния стълб — loterie nationale^[1] — една старица с кичури, щръкнали под някаква сива ушанка, с ръце, напъхани в сини ръкавици без пръсти, tirage mercredi^[2], в очакване, без да очаква клиента, с мангал с въглища до краката, наместена във вертикалния си ковчег, спокойна, полузамръзнала, предлага късмет и си мисли кой знае за какво, малки съсиреци от мисли, старчески повторения, учителката от детството, която й подарявала сладкиши, съпруг, убит при река Сома, син търговски пътник, вечерта мансардата без течаща вода, супата, която трябва да стигне за три дни, boeuf bourguignon^[3], по-евтино от бифтека, tirage mercredi. Зидарите, студентите, госпожата, клошарят, продавачката на лотарийни билети, всяка група, всеки в своята стъклена кутия, но ето че някакъв старец попада под кола и веднага — масово препускане към мястото на произшествието, разпалена обмяна на впечатления, критики, съгласия и разногласия, докато отново не завали и зидарите не се върнат на бара, студентите — на масата си, X към X, Z към Z.

„Само живеейки абсурдно можеш някога да разбиеш този безкраен абсурд — повтори Оливейра. — Уф, ще подгизна, трябва да вляза някъде…“ Видя афишите пред Salle de Geographie и се приюти във входа й. Лекция за Австралия, непознат континент. Среща на учениците на Христос от Монфаве^[4]. Концерт за пиано на мадам Берт Трепа. Тече записване за курс за метеорите. Станете джудисти за пет месеца. Лекция за градоустройството на Лион. Концертът за пиано щеше да започне съвсем скоро и изобщо не беше скъп. Оливейра погледна небето, сви рамене и влезе. Имаше смътното намерение да отиде до дома на Роналд или до ателието на Етиен, но беше по-добре да го остави за вечерта. Не знаеше защо, но му се струваше забавно пианистката да се казва Берт Трепа. Беше му забавно също, че използва концерта като убежище, за да избяга за малко от самия себе си, иронична илюстрация на много от онова, което бе предъвквал, вървейки по улиците. „Ние сме едно нищо, приятел“, помисли си, докато оставяше сто и двайсет франка на височината на зъбите на старицата, затворена в клетката на касата. Падна му се десети ред само заради проклетията на старицата, защото концертът ей сега щеше да започне, а нямаше почти никой освен няколко плешиви старчета, още няколко с бради, а други съчетаваха и двете характеристики, имаха вид като да са от квартала или роднини на пианистката, две жени на четирийсет-четирийсет и пет години с вехти палта и капещи чадъри, малко млади хора — повечето от тях двойки, които спореха разпалено на фона на побутвания, шумолене на бонбони и скърцането на ужасните виенски столове. Всичко двайсетина души. Миришеше на дъждовен следобед, голямата зала беше мразовита и влажна, зад завесата се дочуваше непрестанен говор. Един старец бе запалил лула и Оливейра побърза да извади своите „Голоаз“. Не се чувстваше особено добре, беше му влязла вода в обувката, миризмата на мухъл и мокри дрехи му беше неприятна. Дърпаше усърдно, докато разпали цигарата, с което я развали. Отвън се чу заекващ звънец и някой от младите настойчиво заръкопляска. Възрастната разпоредителка с нахлупена настрани барета и грим, с който вероятно спеше, дръпна завесата на входа. Едва тогава Оливейра се сети, че са му дали програма. Тя представляваше лошо напечатан лист, от който с известно усилие можеше да се разбере, че мадам Берт Трепа, носителка на златен медал, ще изсвири „Три дисконтинуитетни движения“ от Роз Боб (първо изпълнение), „Павана за генерал Льоклерк“ от Аликс Аликс (първо изпълнение пред гражданска публика) и „Синтез Делиб — Сен-Санс“ от Делиб, Сен-Санс и Берт Трепа.

„Ама че шибано — помисли си Оливейра. — Шибана програма.“

Без да стане ясно как точно се бе оказал там, зад пианото се появи един господин с увиснала гуша и бели коси. Беше облечен в черно и поглаждаше с розовата си ръка верижката, открояваща се върху сакото му в стил фантазе. На Оливейра му се стори, че сакото е доста омазнено. Чуха се сухи аплодисменти, дело на госпожица с виолетов шлифер и очила със златни рамки. С глас, невероятно подобен на папагалски звуци, старецът с гушата подхвана въведение към концерта, благодарение на което публиката узна, че Роз Боб е бивша ученичка по пиано на Берт Трепа, че „Паваната“ на Аликс Аликс била творба на изтъкнат офицер от армията, прикрит зад този скромен псевдоним, и че споменатите две композиции използвали в ограничен мащаб най-модерните похвати при композирането на музика. Що се отнася до „Синтез Делиб — Сен-Санс“ (и тук старецът вдигна поглед в екстаз), той представлявал един от най-съществените примери за новаторство в съвременната музика, определен от авторката, мадам Трепа, като „съдбовен синкретизъм“. Определението било правилно дотолкова, доколкото музикалните гении на Делиб и на Сен-Санс имали тенденция към осмоза, интерфузия и интерфония, всичко това парализирано от прекомерния индивидуализъм на Запада, осъдено да не се слее в едно по-висше синтетично творение, ако не се бе намесило посредничеството на гениалната интуиция на мадам Трепа. Всъщност нейната чувствителност била доловила сходства, изплъзващи се на обикновения слушател, и тя поела благородната, макар и трудна мисия да се превърне в медиум, в мост, чрез който да се осъществи срещата на двамата велики синове на Франция. Време било да се отбележи, че мадам Берт Трепа не е само музикален педагог, но скоро ще отпразнува сребърната си сватба с композиторското изкуство, в служба на което се е отдала. Ораторът просто не се осмелявал в едно въведение към концерт, очакван от публиката — както той добре си давал сметка — с живо нетърпение, да разгърне както трябва анализа на музикалната творба на мадам Трепа. Все пак и с цел да послужи като въображаемо петолиние за онези, които ще чуят за пръв път творбите на Роз Боб и на мадам Трепа, би могъл да резюмира естетиката им като антиструктурни конструкции, тоест автономни клетки звук, плод на чистото вдъхновение, навързани в общата интенция на творбата, но съвършено свободни от класическите, додекафоническите или атоналните канони (последните две определения повтори подчертано натъртено). Така например „Три дисконтинуитетни движения“ на Роз Боб, любима ученичка на мадам Трепа, водели началото си от реакцията, събудена в духа на твореца от хлопването на затръшната със сила врата, а трийсет и двата акорда, оформящи първото движение, представлявали отгласи от това хлопване в естетически план; ораторът смятал, че няма да издаде тайна, ако довери на начетената си аудитория, че техниката на композицията „Синтез Делиб — Сен-Санс“ се родее с най-първичните и езотерични сили на творчеството. Никога нямало да забрави високата чест да присъства на една от фазите на синтеза и да помага на мадам Трепа да борави с рабдомантично махало над партитурите на двамата майстори, за да подбере онези пасажи, чието влияние върху махалото вече било предусетено от удивителната и оригинална интуиция на артистката. И макар че към казаното можели да се добавят още доста неща, ораторът смятал за свой дълг да се оттегли, след като поздрави в лицето на мадам Берт Трепа един от маяците на френския дух и патетичен пример на гений, неразбран от широката публика.

Гушата рязко подскочи и старецът, задавен от вълнение и кашлица, изчезна зад кулисите. Четирийсет ръце произведоха няколко сухи ръкопляскания, няколко клечки кибрит изгубиха главите си, Оливейра се опъна колкото се може повече на стола си и се почувства по-добре. И старецът, претърпял злополуката, сигурно се чувстваше по-добре в болничното си легло, обхванат от сънливостта, която идва след шока — блажено междуцарствие, в което човек отказва да се владее, а леглото е като кораб — платен отпуск, прекъсване на ежедневието. „Дали пък да не ида да го видя тези дни — каза си Оливейра. — Само че току-виж съм му провалил пустинния остров, може да се окажа следата от човешки крак в пясъка. Ей, приятел, ти май ставаш твърде деликатен.“

Аплодисментите го накараха да отвори очи и да стане свидетел на мъчителния поклон, с който мадам Берт Трепа благодареше на публиката. Още преди да види добре лицето й, се парализира от обувките й — толкова мъжки, че никаква пола не можеше да ги скрие. Квадратни и без токчета, с ненужно дамски панделки. Следваше нещо едновременно кораво и обемисто, нещо като дебелана, напъхана в безжалостен корсет. Берт Трепа обаче не беше дебела, дори определението едра изискваше известни уговорки. Сигурно страдаше от ишиас или лумбаго — нещо, което я караше да придвижва цялото си тяло като компактна маса, сега то беше обърнато с лице към публиката и я поздравяваше в мъчителен поклон, после се обърна в профил, плъзна се между табуретката и пианото и прегъвайки се геометрично, успя да седне. От това положение пианистката изви рязко глава и отново поздрави, макар че вече никой не я аплодираше. „Сигурно някой отгоре дърпа конците“, помисли си Оливейра. Марионетките и автоматите му харесваха и очакваше чудеса от съдбовния синкретизъм. Берт Трепа погледна още веднъж към публиката, кръглото й, сякаш посипано с брашно лице изведнъж като че ли събра всички грехове на луната, и устата, подобна на вишна, в наситено тъмночервено, се разтегли и придоби формата на египетска лодка. Отново в профил, малкият нос, подобен на клюн на папагал, се съсредоточи за миг върху клавиатурата, докато ръцете, две торбички от омачкан велур, се разполагаха от до до си. Зазвучаха трийсет и двата акорда на първото дисконтинуитетно движение. Между първия и втория акорд имаше пауза от пет секунди, между втория и третия — петнайсет. На петнайсетия акорд Роз Боб бе постановила пауза от двайсет и пет секунди. Оливейра, който в първия момент беше оценил доброто веберновско използване на паузите от страна на Роз Боб, осъзна, че настоятелните им повторения бързо разваляха впечатлението. Между седмия и осмия акорд имаше покашляния, между дванайсетия и тринайсетия някой енергично драсна клечка кибрит, между четиринайсетия и петнайсетия се чу отчетливо фразата „Ah, merde alors!“^[5], произнесена от русичката девойка. Някъде към двайсетия акорд една от най-овехтелите дами, стопроцентова консервирана девственица, грабна енергично чадъра си и отвори уста, за да каже нещо, което двайсет и първият акорд милосърдно заглуши. Развеселен, Оливейра гледаше Берт Трепа и подозираше, че пианистката ги изучава с онова, което наричат крайчеца на окото. През този крайчец изрязаният клюноподобен профил на Берт Трепа процеждаше един небесносив поглед и на Оливейра му хрумна, че горката жена може би е започнала да пресмята продадените билети. На двайсет и третия акорд един господин с кръгла плешивина се изправи възмутен и след като изсумтя и изпуфтя, излезе от залата, като здраво забиваше токове в пода в осемсекундната тишина, постановена от Роз Боб. След двайсет и четвъртия акорд паузите започнаха да се скъсяват, а от двайсет и осмия до трийсет и втория се постигна нещо като ритъм на погребален марш, който не беше съвсем за пренебрегване. Берт Трепа вдигна обувките си от педалите, положи лявата ръка в скута си и започна второто движение. Това движение продължи само четири такта, всеки един от по три еднакви ноти. Третото движение се състоеше преди всичко в излизане от крайните регистри на клавиатурата и в хроматични движения към центъра, като операцията се повтаряше от вътре на вън, всичко това придружено от трилери и други украшения. В един определен момент, който по никакъв начин не можеше да се предвиди, пианистката спря да свири и стана рязко, поздравявайки с почти предизвикателно изражение, в което обаче Оливейра като че ли забеляза някаква несигурност, дори страх. Една двойка заръкопляска френетично, Оливейра на свой ред се хвана, че ръкопляска, без да знае много добре защо (а когато разбра защо, се ядоса и престана да ръкопляска). Берт Трепа почти веднага застана отново в профил и прокара безразлично пръст по клавиатурата в очакване да се възцари тишина. Започна да свири „Павана за генерал Льоклерк“.

В следващите две-три минути Оливейра с известно усилие раздвои вниманието си между невероятния тюрлюгювеч, който Берт Трепа стоварваше с пълна пара, и прикрития, но решителен начин, по който стари и млади се измъкваха от концерта. Смесица от Лист и Рахманинов, „Паваната“ неуморно повтаряше две-три теми, след което се губеше в безкрайни вариации, бравурни парчета (доста лошо изсвирени, с дупки и кръпки навсякъде) и тържествени пасажи тип катафалка, поставена върху лафет, рязко прекъсвани от пиротехнически изпълнения, на които загадъчният Аликс Аликс се отдаваше с удоволствие. Един-два пъти Оливейра предположи, че високата прическа а ла Саламбо на Берт Трепа внезапно ще се разпадне, но знае ли човек колко фуркета я държаха изправена в разгара на целия гръм и трясък на „Паваната“. Ето че дойдоха оргиастичните арпежи, подсказващи финала, повториха се една след друга трите теми (една от тях следваше съвсем точно „Дон Жуан“ на Щраус) и Берт Трепа изля дъжд от все по-интензивни акорди, завършващи с истерично цитиране в по-ниски тонове на първата тема плюс още два акорда, последният от които определено прозвуча фалшиво откъм дясната ръка, но такова нещо може да се случи на всеки и Оливейра пламенно изръкопляска — наистина му беше забавно.

Пианистката обърна лице с едно от своите странни, сякаш предизвикани от пружина движения, и се поклони на публиката. И понеже май броеше с очи присъстващите, нямаше как да не установи, че са останали осем-девет души. Берт Трепа се насочи наляво и излезе с достойнство, а разпоредителката дръпна завесата и предложи бонбони.

От една страна, трябваше да си тръгне, но в целия този концерт имаше някаква атмосфера, която очароваше Оливейра. В крайна сметка горката Трепа се опитваше да представи творби за първи път, което винаги заслужаваше уважение в този свят на тържествени полонези, лунни сонати и танци на огъня. Имаше нещо трогателно в това неописуемо тъпо лице на кукла, натъпкана с кълчища, на костенурка от плат, огромна глупачка, обитаваща някакъв старомоден свят на нащърбени чайници, на старици, слушали как свири Рислер, на събирания с почитатели на изкуството и поезията в салони с овехтели тапети, а те самите с издръжка от четирийсет хиляди франка месечно тайничко молят приятелите си да им дадат по нещо, за да докретат до 30-о число, но изповядват култ към ис-тин-ско-то изкуство в стил Академията Реймънд Дънкан, и не бе трудно човек да си представи физиономиите на Аликс Аликс и на Роз Боб, сметките на дребно, преди да наеме залата за концерти, програмата, печатана на добра воля от някой ученик, безплодните списъци с поканени, покрусата зад кулисите при вида на празната зала и необходимостта все пак да излезе, тя, златната медалистка, все пак трябва да излезе. Беше едва ли не като глава от Селин и Оливейра знаеше, че не е по силите му да си представи нещо по-различно от тази обща атмосфера, от убогото и безполезно съществуване на подобни художествени дейности, останали на доизживяване и поддържани от също такива убоги и безполезни групички. „Естествено, точно на мен трябваше да ми се случи да попадна в това проядено от молци ветрило — ядоса се Оливейра. — Някакъв старец под една кола, а сега Трепа. Да не говорим за кучешкото време навън и за мен самия. Най-вече да не говорим за мен самия.“

В залата бяха останали четирима души и той реши, че ще е най-добре да иде и да седне на първия ред, за да е по-близо до изпълнителката. Стана му забавно от тази своеобразна солидарност, но все пак отиде напред, запуши и зачака. Неизвестно защо една госпожа реши да си тръгне точно в мига, когато Берт Трепа се появи отново, пианистката я изгледа втренчено, преди да се прегъне с усилие, за да поздрави почти празния партер. Оливейра помисли, че госпожата, която току-що си бе тръгнала, заслужава як ритник по задника. Внезапно установи, че всичките му реакции се обуславят от известна симпатия към Берт Трепа въпреки паваната и Роз Боб. „От доста време не ми се е случвало — помисли си. — Да видим дали с годините няма да стана мекушав.“ Толкова много метафизически реки и изведнъж с удивление установява, че му се иска да отиде в болницата да види стареца или да аплодира някаква пристегната в корсет луда. Странно. Сигурно е от студа, от водата в обувките.

„Синтезът Делиб — Сен-Санс“ течеше вече три минути или нещо такова, когато двойката, основната част от останалата публика, стана и демонстративно напусна. На Оливейра пак му се стори, че забелязва хвърления крадешком поглед на Берт Трепа; сега обаче ръцете й като че ли внезапно се стегнаха, свиреше превита над пианото с огромно усилие и използваше всяка пауза, за да погледне косо към партера, където Оливейра и един господин с блажен вид слушаха с всички признаци на съсредоточено внимание. Съдбовният синкретизъм не закъсня да разкрие тайната си дори на лаик като Оливейра: след четири такта от „Чекръкът на Омфала“ следваха други четири от „Девойките от Кадикс“, после лявата ръка изсвирваше „Mon coeur s’ouvre à ta voix“^[6], а дясната спазматично вмъкваше темата на камбаните от „Лакме“, двете заедно преминаваха последователно през „Танц на мъртвите“ и „Копелия“, след това други теми, които програмата приписваше на „Ода за Виктор Юго“, „Жан дьо Нивел“ и „Край бреговете на Нил“, ефектно се редуваха с по-добре познатите и що се отнася до съдбовната страна на нещата, човек не би могъл да си представи нищо по-успешно, затова, когато господинът с блажения вид започна да се смее тихичко и възпитано прикри уста с ръкавица, Оливейра трябваше да признае, че този тип има право, и не можеше да иска от него да замълчи, а и Берт Трепа сигурно имаше същите подозрения, защото грешеше все повече ноти, ръцете й сякаш се парализираха, продължаваше да свири, като разтърсваше китки и виреше лакти с движения на наместваща се в гнездото си кокошка, „Mon coeur s’ouvre à ta voix“, отново „Où va la jeune hindoue?“^[7], два синкретични акорда, един безопашат арпеж, „Девойките от Кадикс“, тра-ла-ла-ла като хлъцване, няколко последователни ноти, подобни (изненадващо) на Пиер Булез, и господинът с блажения вид издаде нещо като мучене и избяга, притиснал ръкавиците до устата си, точно когато Берт Трепа отпускаше ръце, вторачена в клавиатурата, и течеше една дълга секунда, една безкрайна секунда, нещо отчайващо празно между Оливейра и Берт Трепа сами в залата.

— Браво — каза Оливейра със съзнанието, че аплодисментите биха били неуместни. — Браво, мадам.

Без да става, Берт Трепа се поизвърна на табуретката си и лакътят й улучи едно ла от първата октава. Погледнаха се. Оливейра стана и се приближи към края на сцената.

— Много интересно — каза той. — Повярвайте ми, госпожо, изслушах концерта с истински интерес.

Какъв мерзавец.

Берт Трепа гледаше празната зала. Клепачът й леко потрепваше. Като че ли се питаше нещо, очакваше нещо. Оливейра почувства, че трябва да продължи да говори.

— Човек на изкуството като вас сигурно добре познава липсата на компетентност и снобизма на публиката. Убеден съм, че всъщност вие свирите за самата себе си.

— За самата себе си — повтори Берт Трепа като папагал с глас, учудващо подобен на гласа на господина, който я беше представил.

— А за кого другиго? — каза Оливейра, качвайки се на сцената с такава свобода, като че ли сънуваше. — Човекът на изкуството има предвид единствено звездите, както е казал Ницше.

— Кой сте вие, господине? — стресна се Берт Трепа.

— О, някой, който се интересува от проявите… — можеше да продължи да ниже думи, все същото както винаги. Ако нещо имаше значение, то беше да е тук, да й прави компания за малко. Без да знае добре защо.

Берт Трепа слушаше, все още с малко разсеян вид. Изправи се с мъка и огледа залата, кулисите.

— Да — каза тя. — Вече е късно, трябва да се прибирам вкъщи — каза го на самата себе си, като че ли ставаше дума за наказание или нещо подобно.

— Дали ще имам удоволствието да ви придружа за малко? — каза Оливейра, като се наведе. — Искам да кажа, ако не ви чакат в гримьорната или на изхода.

— Няма да има никой. Валентин си тръгна след представянето. Как ви се стори представянето?

— Интересно — каза Оливейра, все по-сигурен, че сънува и че му харесва да сънува.

— Валентин може да направи и по-добри неща — каза Берт Трепа. — И ми се струва отвратително от негова страна… да, отвратително… да си тръгне, като че ли съм някакъв парцал.

— Но той говори с голямо възхищение за вас и творчеството ви.

— Тоя за петстотин франка е способен да говори с възхищение и за умряла риба. Петстотин франка! — повтори Берт Трепа и се изгуби в мислите си.

„Правя се на идиот“, си каза Оливейра. Ако я поздрави и се върне в партера, пианистката можеше и да не се сети за предложението му. Но тя бе обърнала очи към него и Оливейра видя, че плаче.

— Валентин е мръсник. Всички… имаше повече от двеста души, вие ги видяхте, повече от двеста. За концерт, на който творбите се свирят за първи път, това е невероятно, не мислите ли? И всички си платиха входа, да не си помислите, че сме разпратили безплатни билети. Повече от двеста, а сега останахте само вие, Валентин си тръгна, аз…

— Има отсъствия, които са истинска победа — произнесе Оливейра, макар че не го вярваше.

— Но защо си тръгнаха? Вие видяхте ли ги да си тръгват? Повече от двеста, казвам ви, и видни хора, сигурна съм, че зърнах мадам Рош, доктор Лакур, Монтелие, преподавателя на последния лауреат на голямата награда за цигулари… Струва ми се, че „Паваната“ не им хареса много и затова са си тръгнали, не мислите ли? Защото си тръгнаха преди моя „Синтез“, със сигурност, аз самата го видях.

— Разбира се — каза Оливейра. — Трябва да се каже, че тази павана…

— Изобщо не е павана — каза Берт Трепа. — Ами е пълна дрисня. Валентин е виновен, нали ме предупредиха, че Валентин спи с Аликс Аликс. Защо аз трябва да плащам заради един педераст, младежо? Аз, златната медалистка, ще ви покажа отзивите за мен, успехите ми в Гренобъл, в Льо Пюи…

Сълзите се стичаха чак до шията й и се губеха в омачканата дантела и пепелявата кожа. Хвана Оливейра за ръката и го разтърси. Всеки момент щеше да получи истерична криза.

— Защо не си вземете палтото и да излезем? — бързо каза Оливейра. — Въздухът навън ще ви се отрази добре, може да пийнем нещо, за мен би било истинско…

— Да пийнем нещо — повтори Берт Трепа. — Златна медалистка.

— Каквото вие желаете — каза Оливейра съвсем не на място. Понечи да се освободи, но пианистката го стисна за ръката и още повече се доближи до него. Оливейра усети миризмата на потта от концерта, примесена с нещо между нафталин и тамян (а също пикня и евтини лосиони). Първо Рокамадур, а сега и Берт Трепа, просто не е за вярване. „Златна медалистка“, повтаряше пианистката, като плачеше и преглъщаше. Внезапно едно силно ридание я разтърси, като че ли беше изсвирила акорд във въздуха. „И всичко е както винаги…“, успя да проумее Оливейра, който напразно се стараеше да се измъкне от личните си усещания, за да намери убежище в някоя метафизическа река, естествено. Без да оказва съпротива, Берт Трепа се остави да я отведат зад кулисите, където разпоредителката ги гледаше с фенерче в ръка и с шапка с пера.

— Зле ли се чувства госпожата?

— От вълнението е — каза Оливейра. — Вече й минава. Къде е палтото й?

Между някакви дъски, криви маси, арфа и закачалка имаше стол, на който бе метнат зелен шлифер. Оливейра помогна на Берт Трепа, която беше навела глава, но вече не плачеше. През една вратичка и един тъмен коридор излязоха на нощния булевард. Ръмеше.

— Няма да е лесно да вземем такси — каза Оливейра, който имаше само триста франка. — Далече ли живеете?

— Не, близо до Пантеона, всъщност предпочитам да вървя пеша.

— Да, така е по-добре.

Берт Трепа напредваше бавно, като клатеше глава насам-натам. С качулката на шлифера приличаше на нещо между воин и крал Юбю. Оливейра се сгуши в канадката си и вдигна добре яката. Имаше лек ветрец, започваше да огладнява.

— Толкова сте любезен — каза пианистката. — Не трябваше да си правите труда. Как ви се видя моят „Синтез“?

— Госпожо, аз съм просто любител. За мен музиката, така да се каже…

— Не ви е харесал — каза Берт Трепа.

— Като го слушаш за първи път…

— С Валентин работихме месеци. Дни и нощи в търсене на съчетаемост между гениите.

— Все пак сигурно ще признаете, че Делиб…

— Гений — повтори Берт Трепа. — Ерик Сати го каза един ден в мое присъствие. И колкото и доктор Лакур да твърди, че Сати ме бил… как да се изразя. Вие сигурно знаете какъв беше старецът… Но аз умея да чета онова, което е вътре в хората, младежо, и зная много добре, че Сати беше убеден, да, убеден. Откъде сте, младежо?

— От Аржентина, госпожо, и между другото не съм никак млад.

— О, Аржентина. Пампасите… Мислите ли, че там ще проявят интерес към творчеството ми?

— Сигурен съм, госпожо.

— Може би вие можете да ми уредите среща с посланика. След като Тибо е бил в Аржентина и Монтевидео, защо да не отида и аз, която свиря собствената си музика? Вие сигурно сте обърнал внимание на това, а то е основното — моята собствена музика. Почти винаги първо изпълнение.

— Много ли композирате? — попита Оливейра, който се чувстваше, сякаш го бяха повърнали.

— В момента съм на опус осемдесет и три…, не, да видим… Сега си спомням, че трябваше да говоря с мадам Ноле, преди да изляза… Има, естествено, паричен въпрос за уреждане. Двеста души, тоест…

Започна да шепне нещо и Оливейра се запита дали няма да е по-милосърдно да й каже истината направо, но тя я знаеше, разбира се, че я знаеше.

— Скандално — каза Берт Трепа. — Преди две години свирих в същата зала, Пуленк обеща да присъства… Давате ли си сметка? Самият Пуленк. Онази вечер имах изключително вдъхновение, колко жалко, че някакъв ненадейно изникнал ангажимент му попречи… но знаете как стоят нещата с музикантите, които са на мода… Тогава Ноле ми приспадна 50 процента — добави ядно. — Точно половината. Естествено, като се имат предвид двеста души…

— Госпожо — каза Оливейра, като я хвана леко за лакътя и я насочи по улица „Сена“, — залата беше полутъмна и вие може би бъркате броя на присъстващите.

— О, не — каза Берт Трепа. — Сигурна съм, че не бъркам, но вие ме накарахте да си объркам сметките. Разрешете, трябва да изчисля… — отново потъна в усърден шепот, мърдаше непрекъснато пръсти и устни, абстрахирала се напълно от маршрута, по който я водеше Оливейра, а може би дори и от присъствието му. Всичко, което говореше на глас, можеше да си го каже и наум, Париж беше пълен с хора, които си говореха сами на улицата, самият Оливейра не правеше изключение, всъщност единственото изключително нещо беше, че се прави на кретен до старата жена, придружавайки до дома й тази избеляла кукла, този нещастен надут балон, в който глупостта и лудостта танцуваха истинската павана на вечерта. „Отвратително е, човек трябва да й разбие главата в някое стъпало, да я ритне в лицето, да я смачка като дървеница, да я потроши като пиано, хвърлено от десетия етаж. Истинското милосърдие е да бъде извадена от средата, в която се намира, да й се попречи да продължи да страда като куче, потънала в илюзиите си, на които дори не вярва, които си измисля, за да не усеща водата в обувките, да не обръща внимание на къщата — празна или обитавана от онзи мръсен дъртак с бялата коса. Гнус ме е от нея, изчезвам на следващия ъгъл, в края на краищата дори няма да усети. Какъв ден, майчице, какъв ден.“

Той да драсне бързо по улица „Лобино“, пък после нека го гонят, в крайна сметка старата пак ще си намери пътя до къщи. Оливейра погледна назад, изчака момента, разтърсвайки леко ръката си, като че ли му пречеше някаква тежест, нещо тайничко увесено на лакътя му. Това обаче беше ръката на Берт Трепа, бремето решително се намести, Берт Трепа се отпусна с цялата си тежест на ръката на Оливейра, който гледаше към улица „Лобино“ и в същото време помагаше на пианистката да пресече и продължаваше с нея по улица „Турнон“.

— Сигурно е запалил печката — каза Берт Трепа. — Не че е чак толкова студено, но огънят е приятел на хората на изкуството, не мислите ли? Надявам се, ще се качите при нас с Валентин да пийнем по чашка.

— О, не, госпожо — каза Оливейра. — В никакъв случай, за мен е достатъчно да ви изпратя до дома ви. А освен това…

— Не бъдете толкова свенлив, младежо. Млад сте, нали? Усеща се, че сте млад, по ръката ви например… — пръстите леко се забиха в плата на канадката. — Аз изглеждам по-възрастна, отколкото съм всъщност, вие знаете, животът на човека на изкуството…

— Изобщо не е така — каза Оливейра. — Колкото до мен, отдавна съм прехвърлил четирийсетте, така че вие ме ласкаете.

Произнасяше фразите просто така, не можеше да направи нищо, това вече беше прекалено. Увиснала на ръката му, Берт Трепа говореше за миналото, от време на време спираше насред фразата и като че ли продължаваше да пресмята на ум. На моменти скришом си бъркаше с пръст в носа, като поглеждаше с крайчеца на окото към Оливейра; за да си бръкне с пръст в носа, бързо си сваляше ръкавицата, като се преструваше, че я сърби дланта на ръката, почесваше я с другата ръка (след като я отдръпваше с финес от ръката на Оливейра) и я вдигаше със съвършено движение на пианист, за да си пъхне пръста за част от секундата в ноздрата. Оливейра се правеше, че гледа настрани, и когато обръщаше глава, Берт Трепа отново бе увиснала на ръката му и си бе сложила ръкавицата. Така си вървяха под дъжда и си говореха за разни неща. Докато минаваха покрай Люксембургската градина, обсъждаха живота в Париж, който ставал все по-труден, безмилостната конкуренция от страна на младоците, толкова нахални, колкото и неопитни, неизлечимо снобската публика, цената на бифтека на пазара „Сен Жермен“ или на улица „Бюси“ — елитни места, където може да се намери добър бифтек на разумна цена. Два-три пъти Берт Трепа любезно бе запитала Оливейра за професията му, за надеждите и преди всичко за провалите му, но преди той да успее да й отговори, настъпваше рязък обрат в посока необяснимото изчезване на Валентин, грешката й да изсвири паваната на Аликс Аликс само заради слабостта си към Валентин, но това за последен път. „Педераст“, мърмореше Берт Трепа и Оливейра усещаше как пръстите й се впиваха в плата на канадката. „Заради тази свиня не кой да е, а аз трябва да свиря някаква дрисня, която не е за никъде, докато петнайсет мои творби очакват премиерата си…“ После се спираше под дъжда, съвсем спокойна в своя шлифер (но на Оливейра започваше да му тече във врата, яката от кожа на заек или плъх ужасно миришеше на клетка от зоологическата градина, при всеки дъжд ставаше все същото, нищо не можеше да се направи), и го гледаше, като че ли очакваше отговор. Оливейра й се усмихваше любезно и я подръпваше леко, за да я завлече до улица „Медичи“.

— Вие сте твърде скромен, твърде резервиран — казваше Берт Трепа. — Хайде, разкажете ми за себе си. Вие сигурно сте поет, нали? Ех, и Валентин, като бяхме млади… „Здрачната ода“, какъв успех в „Меркюр дьо Франс“^[8]… Картичка от Тибоде, спомням си, като че ли сме я получили тази сутрин. Валентин плачеше в леглото, когато плачеше, винаги лягаше по очи, беше покъртително.

Оливейра се опитваше да си представи Валентин да плаче захлупен по очи в леглото, но единственото, което успяваше да види, бе един мъничък и червен като рак Валентин, всъщност виждаше Рокамадур да плаче по очи в леглото и Мага, която се опитваше да му сложи свещичка, Рокамадур се съпротивляваше, извиваше се, измъкваше дупенцето си от несръчните ръце на Мага. В болницата сигурно бяха сложили на контузения при катастрофата старец някоя и друга свещичка, наистина невероятно колко бяха на мода, би трябвало философски да се анализира тази удивителна реабилитация на ануса, въздигането му до втора уста, до нещо, което вече не се ограничава до отделянето на екскременти, а абсорбира и поглъща малките, парфюмирани, аеродинамични, розово-зелено-бели снаряди. Но Берт Трепа пак не му позволяваше да се концентрира, пак искаше да узнае нещо за живота на Оливейра, притискаше ръката му с една, дори понякога с две ръце, като се извръщаше леко към него с маниера на девойка, от което той даже сега, посред нощ, потреперваше. И така, той е аржентинец, от известно време е в Париж и се опитва да… Хайде да видим, какво се опитваше да? Оказа се трудно да го обясни ей така изведнъж. Той търсеше…

— Красотата, екзалтацията, златната клонка — каза Берт Трепа. — Не ми казвайте нищо, отгатвам прекрасно. И аз навремето дойдох в Париж от По, търсех златната клонка. Но се оказах слаба, младежо, бях… Всъщност как се казвате?

— Оливейра — каза Оливейра.

— Оливейра… Des olives^[9], Средиземно море… И аз съм южнячка, и двамата сме почитатели на Пан, младежо, и двамата сме почитатели на Пан. Не като Валентин, който е от Лил. Северняците са студени като риби, изцяло под знака на Меркурий. Вярвате ли във Великото творение? Фулканели, разбирате за какво говоря… Не казвайте нищо, разбирам, че сте посветен. Може би още не сте постигнал наистина значимите реализации, докато аз… Вижте „Синтеза“ например. Това, което каза Валентин, е вярно, радиестезията ме насочи към душите близнаци и мисля, че това става ясно в творбата. Или не?

— О, да.

— Вие имате страхотна карма, веднага се усеща… — ръката го стискаше силно, пианистката се възнасяше към размишленията, за което изпитваше нужда да се притисне към Оливейра, а той едва удържаше положението; опитваше се само да я накара да пресече площада и да тръгне с него по улица „Суфло“. „Ако ме видят Етиен или Вонг, ще падне грандиозен бъзик“, мислеше си Оливейра. Но защо трябваше да му пука какво ще си помислят Етиен или Вонг, като че ли след метафизическите реки, примесени с мръсни памуци, бъдещето има някакво значение. „Вече сякаш не съм в Париж и все пак като идиот следя какво ми се случва, неприятно ми е, че тази нещастна бабичка си излива тъгата — ръкомахане на удавник след паваната и концерта, който се оказа кръгла нула. По-гнусен съм от кухненска пачавра, по-гнусен съм от мръсните памуци, всъщност нямам нищо общо със самия себе си.“ Защото това е, което му оставаше, в този час, под дъжда, залепен за Берт Трепа, оставаше му само да долавя, сякаш последна светлина в огромна къща, където една по една угасват всички светлини, оставаше му представата, че той не е това, че се намира някъде като че ли в очакване на себе си, че онзи, който върви из Латинския квартал, повлякъл някаква истерична бабичка, може даже нимфоманка, е просто doppelgänger^[10], докато другият, другият… „Да не си останал там, в твоя квартал Алмагро? Или си се удавил при пътуването, в леглата на курвите, в големите преживявания, в прословутото необходимо безредие? Всичко ми звучи като утешение, удобно е да вярваш, че отново можеш да се възстановиш, макар и вече почти да не го вярваш, типът, когото бесят, сигурно още вярва, че в последната минута ще се случи нещо — земетресение, въжето ще се скъса два пъти и ще трябва да го помилват, губернаторът ще се обади по телефона, ще избухне бунт и ще го освободят. На тази бабичка сега й трябва съвсем малко, за да ме хване за дюкяна.“

Берт Трепа обаче се губеше в конвулсии и поучения, беше започнала възторжено да разказва за срещата си с Жермен Тайфер на Лионската гара и как Тайфер й казала, че „Прелюдия за оранжеви ромбове“ е изключително интересна и ще говори с Маргьорит Лонг да я включи в някой свой концерт.

— Щеше да бъде голям успех, сеньор Оливейра, пробив.

Но импресариите, знаете, тяхната тирания е най-безсрамната, дори най-добрите изпълнители са жертви… Валентин си мисли, че някой от младите пианисти, които не страдат от скрупули, евентуално би могъл… Макар че и младите са покварени като старите, всички са от един дол дренки.

— Може би вие самата, на друг концерт…

— Не искам да свиря повече — каза Берт Трепа, криейки лице, въпреки че Оливейра много внимаваше да не я гледа. — Срамно е, че все още трябва да излизам на сцена, за да представям за първи път музиката си, когато всъщност би трябвало да бъда муза, разбирате ли, да вдъхновявам изпълнителите, всички би трябвало да идват да ме молят да им позволя да изсвирят моите неща, да ме умоляват, да, да ме умоляват. И аз бих се съгласила, защото мисля, че творчеството ми е искра, която трябва да възпламени чувствителността на публиката тук, в Съединените щати, в Унгария… Да, бих се съгласила, но първо би трябвало да дойдат да ме помолят за честта да изсвирят моята музика.

Стисна пламенно ръката на Оливейра, който, без да знае защо, бе решил да тръгне по улица „Сен Жак“ и вървеше, като полекичка влачеше след себе си пианистката. Леден вятър ги шибаше в лицата и пълнеше с вода устата и очите им, но Берт Трепа изглеждаше чужда на всякакви природни явления, увиснала на ръката на Оливейра, ломотеща нещо, което след определено количество думи завършваше било с хлипане, било с кратък отчаян или подигравателен смях. Не, не живеела на улица „Сен Жак“. Не, но и без това нямало значение къде живее. Било й все едно, можела да върви така цяла нощ, повече от двеста души на премиерата на „Синтеза“.

— Валентин ще се тревожи, че ви няма — каза Оливейра, докато отчаяно се опитваше да измисли какво да каже, да хване руля, за да насочи тази стегната в корсет топка, която се движеше като таралеж сред дъжда и вятъра. От една дълга тирада с прекъсвания май се разбра, че Берт Трепа живее на улица „Естрапад“. Почти изгубил се, Оливейра избърса водата от очите си със свободната си ръка и се опита да се ориентира като герой на Конрад на носа на кораба. Изведнъж го напуши такъв смях (това предизвикваше дискомфорт в празния му стомах, мускулите му се свиха в спазъм, беше толкова необикновено и мъчително, че когато го разкаже на Вонг, той едва ли ще му повярва). Не заради Берт Трепа, която продължаваше да изброява почестите в Монпелие и в По, като от време на време споменаваше златния медал. Нито че е бил такъв идиот да й предложи да я придружи. Не осъзнаваше ясно откъде идваше желанието да се смее, беше заради нещо предшестващо, нещо по-назад, не заради самия концерт, макар той да бе най-смешното нещо на света. Радост, нещо като физическата форма на радостта. Въпреки че му бе трудно да повярва, беше радост. Щеше да се разсмее от задоволство, от чисто, очарователно и необяснимо задоволство. „Полудявам — помисли си. — Хванал съм се за тая откачена, сигурно е заразно.“ Нямаше ни най-малка причина да се чувства весел, водата проникваше през подметките му, влизаше му във врата, Берт Трепа все повече увисваше на ръката му и внезапно потръпваше като пометена от силно ридание, винаги щом споменеше Валентин, потръпваше и хлипаше, беше нещо като условен рефлекс, който не можеше да предизвика радост по никакъв начин у никого, дори да е луд. А Оливейра имаше желание да се смее на глас, държеше по-внимателно Берт Трепа и полека я водеше към улица „Естрапад“, към номер четири, и нямаше причини да мисли, още по-малко да го разбира, всичко си беше добре така, да води Берт Трепа към номер четири на улица „Естрапад“, като се опитваше да избегне, в границите на възможното, локвите и водопадите, които се изсипваха от улуците на ъгъла на улица „Клотилд“. Първоначалното предложение за по една чашка у дома (с Валентин) не му изглеждаше никак зле — трябваше да изкачи пет-шест етажа, влачейки на буксир пианистката, да влезе в една стая, където Валентин по всяка вероятност не е запалил печката (но затова пък щеше да има прекрасен саламандър, бутилка коняк, можеха да си събуят обувките и да доближат краката си до огъня, да говорят за изкуството, за златната медалистка). Може би някоя друга вечер той би могъл да посети отново дома на Берт Трепа и Валентин, да донесе бутилка вино, да поседи с тях, да им вдъхне кураж. Донякъде все едно че посещава стареца в болницата — да отиде на някое място, на което досега не му беше хрумвало да ходи, в болницата или на улица „Естрапад“. Преди радостта, преди онова, което предизвикваше ужасни спазми в стомаха му — една ръка, вкопчена отвътре в кожата му като сладостно изтезание (трябваше да попита Вонг, ръка, вкопчена отвътре в кожата му).

— Номер четири, нали?

— Да, онази къща с балкона — каза Берт Трепа. — Постройка от осемнайсети век. Валентин казва, че Нинон дьо Ланкло била живяла на четвъртия етаж. Той много лъже. Нинон дьо Ланкло. О, да, Валентин непрекъснато лъже. Почти не вали, нали?

— Вали малко по-слабо — съгласи се Оливейра. — Нека сега да пресечем, ако искате.

— Съседите — каза Берт Трепа, като погледна към кафенето на ъгъла. — Естествено, старицата от осмия… Нямате представа колко пие. Гледа ни, ще видите утре какви клевети…

— Моля ви, госпожо — каза Оливейра. — Внимателно с тази локва.

— О, аз я познавам, и собственика също. Мразят ме заради Валентин. Валентин, да си признаем, им е правил някои… Не може да понася старицата от осмия и една нощ, когато се връщал доста пиян, й омазал вратата с котешки лайна от горе до долу, изрисувал я… Никога няма да го забравя, какъв скандал… Валентин във ваната, мие се от лайната, понеже намазал и себе си от чист творчески ентусиазъм, а аз трябва да понасям полицията, старицата, целия квартал… Не знаете какво съм изтърпяла, аз, с моя престиж… Валентин е ужасен, като дете е.

Оливейра отново виждаше белокосия господин, двойната му гуша, златната му верижка. Беше като път, внезапно отворил се в стената: достатъчно бе само да обърне едното си рамо напред и да влезе, да си проправи път през камъка, да премине през плътната материя и да излезе откъм нещо друго. Ръката притискаше стомаха му до гадене. Беше неописуемо щастлив.

— Да взема да изпия, преди да се кача, чаша fine à l’eau^[11] — каза Берт Трепа, като спря до вратата и го загледа. — Малко ми стана хладно от тази приятна разходка, а и дъждът…

— С удоволствие — каза Оливейра разочаровано. — Но може би ще е по-добре да се качите и веднага да си събуете обувките, мокра сте до глезените.

— Е, в кафенето е доста топло — каза Берт Трепа. — Не знам дали Валентин се е върнал, той е в състояние да се мотае насам-натам и да търси приятелите си. В такива нощи се влюбва до уши в когото и да е, като кученце е, повярвайте.

— Сигурно се е прибрал и печката е запалена — Оливейра реши да хитрува. — Един хубав пунш, едни вълнени чорапи… Трябва да се пазите, госпожо.

— О, здрава съм като дърво. Е, не нося пари, за да платя сметката в кафенето. Утре ще трябва да отида в концертната зала да си взема cachet^[12]… През нощта не е никак сигурно човек да носи толкова пари в джоба си, за съжаление в този квартал…

— За мен ще бъде удоволствие да ви почерпя, каквото ви се пие — каза Оливейра. Беше успял да натика Берт Трепа във входа и от коридора на сградата се носеше по-топъл и влажен въздух с миризма на мухъл и като че ли на гъбен сос. Доволството лека-полека го напускаше, като че ли отминаваше нататък по улицата, вместо да остане с него във входа. Трябваше обаче да се бори с това състояние; радостта бе продължила едва няколко мига, но бе тъй нова, нещо толкова различно, а в момента, когато стана дума за Валентин, легнал във ваната и омазан с котешки лайна, Оливейра бе реагирал с усещането, че сякаш ще може да направи крачка напред, една истинска крачка, без крака и без стъпала, крачка през каменна стена, и ще се окаже там, и ще излезе напред, и ще се спаси от другото, от дъжда по лицето и от водата в обувките. Беше невъзможно да разбере всичко това, както ставаше винаги, когато беше особено необходимо нещо да се разбере. Радост, ръка под кожата, която притиска стомаха му, надежда — ако е мислима подобна дума, ако за него се окажеше възможно нещо неуловимо и смътно да се побере в това понятие надежда; беше твърде идиотско, беше невероятно красиво и вече си отиваше, отдалечаваше се под дъжда, защото Берт Трепа не го канеше да се качи у тях, връщаше го към кафенето на ъгъла, отново го вкарваше в Дневния ред, във всичко, което се беше случило през този ден — Крьовел, крайбрежните улици на Сена, желанието да иде, където му видят очите, старецът на носилката, отпечатаната програма на концерта, Роз Боб, водата в обувките. С жест толкова бавен, сякаш смъкваше планина от плещите си, Оливейра посочи към двете кафенета, които разкъсваха мрака на ъгъла. Но Берт Трепа като че ли нямаше специални предпочитания, внезапно забравяше за намеренията си, мърмореше нещо, без да изпуска ръката на Оливейра, поглеждаше крадешком към потъналия в мрак коридор.

— Върнал се е — каза рязко и вторачи в Оливейра блесналите си от сълзи очи. — Там е, горе е, чувствам го. И не е сам, това е сигурно, винаги, когато ме представя преди концерт, тича да си легне с някое от своите приятелчета.

Задъхваше се, забиваше пръсти в ръката на Оливейра, непрекъснато се обръщаше, като се взираше в тъмнината. Отгоре се дочу сподавено мяукане, приглушено топуркане по витата стълба. Оливейра не знаеше какво да каже и зачака — извади цигара и я запали с усилие.

— Нямам ключ — каза Берт Трепа толкова тихо, че едва я чу. — Никога не ми оставя ключа, когато се готви да легне с някого.

— Но вие имате нужда от почивка, госпожо.

— На него му е все тая дали мога да си почина, или ще пукна. Сигурно са запалили огън и са изгорили малкото въглища, които ми подари доктор Льомуан. И са голи, голи са. Да, в моето легло, голи, отвратителни. А утре аз ще трябва да оправям всичко, Валентин както винаги ще е повръщал на кувертюрата… Утре, както винаги. Аз. Утре.

— Не живее ли наблизо някой приятел, някой, при когото да прекарате нощта?

— Не — каза Берт Трепа, като го погледна косо. — Повярвайте, млади човече, повечето от приятелите ми живеят в Ньойи. Тук са само онези отвратителни старици и алжирците от осмия, най-гадната измет.

— Ако искате, аз бих могъл да се кача и да помоля Валентин да ви отвори — каза Оливейра. — Може би ако почакате в кафенето, всичко ще се уреди.

— Какво ще се уреди — каза Берт Трепа, като провлачваше думите, сякаш беше пила. — Няма да ви отвори, познавам го много добре. Ще си стоят тихо в тъмното. За какво им е сега светлина? Ще я запалят по-късно, когато Валентин се увери, че съм отишла да прекарам нощта в хотел или в някое кафене.

— Ако започна да удрям по вратата, ще се изплашат. Не мисля, че на Валентин ще му хареса да се вдигне скандал.

— Не му пука, в такива случаи изобщо не му пука. Способен е да облече моите дрехи и да влезе в полицейския участък на ъгъла, запял „Марсилезата“. Веднъж едва не го направи, Робер от магазина го хвана навреме и го доведе вкъщи. Робер беше добър човек, и той някога е имал своите капризи и го разбираше.

— Пуснете ме да се кача — настояваше Оливейра. — Вие отидете в кафенето на ъгъла и ме чакайте. Аз ще уредя нещата, не можете да останете така цяла нощ.

Лампата на стълбището светна точно когато Берт Трепа започна да му отговаря разпалено. Тя подскочи и излезе на улицата, като подчертано се дистанцира от Оливейра, останал на мястото си, без да знае какво да прави. Една двойка слезе тичешком, подминаха го, без да го погледнат, и тръгнаха към улица „Туен“. Берт Трепа хвърли нервен поглед назад и отново се прислони във входа. Валеше като из ведро.

Без ни най-малко желание, но с мисълта, че само това може да направи, Оливейра влезе и затърси стълбището. Не беше направил и три крачки, когато Берт Трепа го сграбчи за ръката и го дръпна към вратата. Бръщолевеше откази, заповеди, молби, всичко се смесваше в нещо подобно на нестройно кудкудякане, в което думите и възклицанията се преплитаха. Оливейра се остави да го водят, остави се на каквото дойде. Светлината беше угаснала, но след няколко секунди отново се запали и на втория или на третия етаж се чуха гласове, които се сбогуваха. Берт Трепа пусна Оливейра и се опря на вратата, като се правеше, че си закопчава шлифера, сякаш се готвеше да излезе. Не мръдна, докато двамата мъже, които слизаха, не минаха покрай нея; погледнаха Оливейра без никакво любопитство и промърмориха задължителното при разминаване по стълбището pardon. Оливейра за миг си помисли да изкачи стълбите без повече отлагане, но не знаеше на кой етаж живее пианистката. Дръпна ядно от цигарата, отново обгърнат от тъмнина, в очакване да се случи каквото и да е или да не се случи нищо. Въпреки дъжда риданията на Берт Трепа достигаха до него все по-ясно. Доближи се до нея и сложи ръка на рамото й.

— Моля ви, мадам Трепа, не се натъжавайте. Кажете ми какво можем да направим, трябва да има някакво разрешение.

— Оставете ме, оставете ме — прошепна пианистката.

— Изтощена сте, трябва да поспите. Все пак да отидем до някой хотел, и аз нямам пари, но ще се уговоря със съдържателя да му платя утре. Знам един хотел на улица „Валет“, не е далече оттук.

— Хотел — каза Берт Трепа, като се обърна и го погледна.

— Лош е, но става дума само да прекарате нощта.

— И вие искате да ме заведете в хотел.

— Госпожо, аз ще ви придружа до хотела и ще говоря със съдържателя да ви даде стая.

— Хотел, вие искате да ме заведете в хотел.

— Не искам нищо — каза Оливейра, който губеше търпение. — Не мога да ви поканя в дома си по простата причина, че го нямам. Вие не ме оставяте да се кача, за да накарам Валентин да ви отвори. Предпочитате да си тръгна. В такъв случай лека нощ.

Кой знае дали казваше всичко това, или само си го мислеше. Никога не се бе чувствал по-далеч от тези думи, които при друг случай щяха първи да излязат от устата му. Не трябваше да действа по този начин. Не знаеше как да се оправи, но не беше този начинът. А Берт Трепа го гледаше, долепена до вратата. Не, не беше казал нищо, стоеше неподвижно до нея и макар да бе невероятно, все още искаше да помогне, да направи нещо за Берт Трепа, която го гледаше сурово, бавно повдигна ръка и внезапно я стовари върху лицето на Оливейра, той отстъпи объркан, за да избегне силата на плесницата, но все пак усети шибването на едни много тънки пръсти, мигновения допир на ноктите.

— Хотел — повтори Берт Трепа. — Нима не чувате какво ми предложи той току-що?

Гледаше към тъмния коридор, въртеше очи, силно начервената й уста се движеше като отделно, живеещо собствен живот същество, а Оливейра беше толкова объркан, та му се стори, че пак вижда Мага, която се опитва да сложи свещичка на Рокамадур, и Рокамадур, който се върти и стиска дупе с ужасни писъци; Берт Трепа движеше уста насам-натам, с очи, вперени в някаква невидима аудитория в мрака на коридора, абсурдната й прическа се тресеше от все по-енергичните разтърсвания на главата.

— Моля ви — прошепна Оливейра и прокара ръка по драскотината, която леко кървеше. — Как можете да си помислите такова нещо.

Но тя очевидно можеше да си го помисли, защото (и го каза, крещейки, и лампата на стълбището отново светна) знаела много добре що за мръсници вървели след нея по улиците, както вървели след всички почтени дами, но тя нямало да позволи (и вратата на портиерната бавно се открехна, и Оливейра видя да се подава лице, подобно на лицето на гигантски плъх с жадно вторачени очички) чудовище, сатир с потекли лиги да я нападне пред вратата на дома й, нали затова са полицията и правосъдието — а някой слизаше, тичайки с всичка сила, едно момче със ситно къдрава коса и вид на циганин се подпря с лакти на парапета, за да му е по-удобно да гледа и да слуша, — и ако съседите не й се притекат на помощ, тя е в състояние да накара да я уважават, защото не за първи път някакъв извратен, гаден ексхибиционист…

На ъгъла на улица „Турнефор“ Оливейра осъзна, че още стиска между пръстите си угасналата и разкапана от дъжда цигара. Опрян на един фенер, той вдигна лице и се остави дъждът съвсем да го намокри. Така никой нямаше да разбере, с мокро от дъждовните капки лице никой нямаше да разбере. После тръгна бавно, със закопчана до брадичката яка на канадката; и както винаги кожата около врата миришеше ужасно на гнило и на щавено. Не мислеше за нищо, усещаше, че върви, но сякаш гледаше голямо черно куче под дъжда, нещо с натежали крака, с увиснала и сплъстена козина, което се движи под дъжда. От време на време вдигаше ръка и я прокарваше по лицето си, но накрая се остави дъждът да го намокри, понякога издаваше устна и всмукваше нещо солено, което се стичаше по кожата му. Когато много по-късно, близо до Ботаническата градина, се върна към спомена за деня, към прилежния и подробен преглед на деня минута по минута, си каза, че всъщност не е било толкова идиотско да се чувства доволен, докато придружава бабичката до дома й. Но както обикновено си плати за това неразумно доволство. Сега щеше да започне да се упреква за него, полека-лека да го разглобява, докато не остане онова, което оставаше винаги — дупка, през която вее времето, неустановен континуум без ясни, точно определени граници. „Да не правим литература — помисли, търсейки цигара, поизсушил ръцете си в топлите джобове на панталона. — Да не прибягваме до тези кучки — думите, тези блестящи сводници. Така се е случило и край. Берт Трепа… Всичко е доста тъпо, но не би било лошо да се качи човек горе и да изпие една чашка с нея и с Валентин, да си събуе обувките край огъня. Всъщност бях доволен единствено заради това, заради мисълта, че ще си събуя обувките, за да ми изсъхнат чорапите. Не стана, мой човек, какво да се прави. Нека оставим нещата така, време е за лягане. Нямаше никаква друга причина, не би могло да има друга причина. Ако се поддам, ще бъда в състояние да се върна в моята стая и да прекарам нощта до детето, да се правя на болногледач.“ От мястото, където се намираше, до улица „Сомерар“ имаше двайсет минути път под дъжда, най-доброто бе да отиде да спи в някой хотел. Клечките кибрит една след друга отказваха да се запалят. Беше си за смях.