Хулио Кортасар
Игра на дама (45)

44.

Травълър наистина спеше малко, посред нощ въздишаше, като че ли на гърдите му има тежест, и прегръщаше Талита, която го приемаше без думи и се притискаше към него, за да я усети много близо до себе си. В тъмнината се целуваха по носа, по устата, по очите и Травълър галеше Талита по бузата, подал за миг ръка между чаршафите, и я скриваше отново, като че ли е много студено, макар и двамата да бяха потни, после Травълър промърморваше няколко числа — стар трик, за да заспи отново, и Талита усещаше как разхлабва прегръдката, започва да диша дълбоко и се отпуска. През деня беше доволен и си подсвиркваше танга, докато запарваше мате или четеше, но Талита не можеше да сготви, без той да се появи пет-шест пъти по различни поводи и да заговори за какво ли не, най-вече за лудницата, още повече сега, когато преговорите вървяха добре и директорът все повече прегръщаше идеята да купи лудницата. На Талита идеята за лудницата не й харесваше особено и Травълър го знаеше. Двамата търсеха смешната й страна, обещаваха си зрелища, достойни за Самюъл Бекет, и на думи се отнасяха с пренебрежение към бедния цирк, който привършваше изпълненията си във Виля дел Парке и се готвеше да дебютира в Сан Исидро. Понякога Оливейра наминаваше да пие мате, макар че обикновено оставаше в стаята си, използваше времето, когато Хекрептен отиваше на работа и той можеше спокойно да си чете и да си пуши. Когато Травълър гледаше леко виолетовите очи на Талита, докато й помагаше да оскубе някоя патица — лукс, възможен веднъж на две седмици и радост за Талита, любителка на патици във всичките им кулинарни превъплъщения, си казваше, че в края на краищата нещата не са толкова зле, колкото всъщност бяха, и дори предпочиташе Орасио да намине да пие мате, защото тогава веднага започваха да играят една кодирана игра, която едва разбираха, но трябваше да я играят, за да минава време и тримата да се почувстват достойни един за друг. Освен това четяха, защото заради младостта, преминала и за тримата под знака на социализма — и донякъде на теософията при Травълър, — всеки по свой начин харесваше четенето с коментар, полемиките по испаноаржентински вкус, когато всеки иска да убеди, но не и да приеме противното мнение, както и неподлежащите на отричане възможности да се смеят като луди и да се почувстват над страдащото човечество под претекст да му помогнат да излезе от осраното си съвременно положение.

Но беше вярно, че Травълър спи лошо, Талита му го повтаряше реторично, докато го гледаше как се бръсне, огрян от утринното слънце. Едно движение, още едно, Травълър по фланелка и панталоните на пижамата си подсвиркваше протяжно „Дранголникът“, след това обявяваше на висок глас: „Музика, меланхолична храна за нас, които живеем от любов!“, извръщаше се и хвърляше агресивен поглед към Талита, която този ден скубеше патица и беше много щастлива, защото перата излизаха съвсем лесно, а патицата имаше благ вид, което изобщо не беше често явление при тези излъчващи неприязън трупове с полуотворени очички и едва доловима нишка светлина между клепачите, горките птици.

— Защо спиш толкова лошо, Ману?

— „Музика, ме…“! Аз, да не спя добре? Аз изобщо не спя, любов моя, прекарвам нощите в размисъл над „Liber penitentialis“^[1], издание на Макровиус Баска, която оня ден отмъкнах от доктор Фета — използвах момента, когато сестра му нещо се беше разсеяла. Ще му я върна, наистина, сигурно струва хиляди. „Liber penitentialis“, забележи.

— А това какво е? — попита Талита, която сега си обясняваше припряното прибиране на нещо в едно чекмедже с два ключа. — Ти криеш от мен какво четеш, случва се за първи път, откакто сме женени.

— Книгата е там, можеш да я гледаш колкото си искаш, само първо си измий ръцете. Крия я, понеже е ценна, а по пръстите ти винаги има обелки от моркови и какво ли не, такава домакиня си, че ще съсипеш всяка старопечатна книга.

— Твоята книга не ме интересува — каза Талита обидено. — Ела да й отрежеш главата, не обичам да го правя, нищо, че е умряла.

— С големия нож — предложи Травълър. — Ще придаде кръвожаден оттенък на нещата, освен това не е лошо човек да се поупражни, никога не се знае.

— Не. С този нож, наточен е.

— С големия нож.

— Не. С този.

Травълър се приближи до патицата с големия нож в ръка и главата й хвръкна.

— Да вземеш да се научиш — каза. — Ако се наложи да се заемем с лудницата, ще е добре да натрупаш опит от типа двойно убийство на улица „Морг“.

— Така ли се убиват луди?

— Не, ама от време на време хвърлят топа. Както и нормалните, ако ми позволиш подобно лошо сравнение.

— Никак не е оригинално — съгласи се Талита, като нагласи патицата във форма, подобна на паралелепипед, и я завърза с бяла връв.

— Колкото до това, че не спя добре — каза Травълър, като чистеше големия нож с тоалетна хартия, — ти прекрасно знаеш за какво става дума.

— Да предположим, че е така. Но и ти знаеш, че проблем няма.

— Проблемите — каза Травълър — са като нагревателите тип примус — всичко върви много добре, докато не гръмнат. Бих ти казал, че на този свят има телеологически проблеми. Изглежда като да ги няма, както в този момент, докато часовниковият механизъм на бомбата не покаже 12 часа по обед на другия ден. Тик-так, тик-так, всичко е добре. Тик-так.

— Лошото е — каза Талита, — че този, който навива часовника, си ти самият.

— Ръката ми, мишленце, също е белязана от дванайсетия час утре. Междувременно да живеем и да оставим другите да живеят.

Талита намаза патицата с мас — грозна гледка.

— Има ли нещо, за което да ме упрекнеш? — каза, като че ли говореше на пернатото.

— В този миг за абсолютно нищо — каза Травълър. — Утре в дванайсет ще видим дали трябва да продължим този образ до зенита на неговата развръзка.

— Колко приличаш на Орасио — каза Талита. — Невероятно колко много приличаш.

— Тик-так — каза Травълър, търсейки цигарите. — Тик-так, тик-так.

— Да, приличаш — настоя Талита, изпускайки патицата, която пльокна на пода наистина отвратително. — Той също би казал тик-так, той също би говорил образно през цялото време. Ама няма ли да ме оставите на мира? Нарочно ти казвам, че приличаш на него, за да престанем с абсурдите веднъж завинаги. Не е възможно всичко да се промени така с връщането на Орасио. Снощи му го казах, не мога повече, вие си играете с мен, това е като партия тенис, удряте ме и от двете страни, не е честно, Ману, не е честно.

Травълър я прегърна, макар че Талита се дърпаше, и след като настъпи патицата и се плъзна така, че едва не паднаха на пода, той успя да се пребори с нея и да я целуне по върха на носа.

— За теб, мишленце, може и да няма бомба — каза, като й се усмихна с изражение, което размекна Талита и я накара да се намести по-удобно в прегръдките му. — Виж, не е там работата, не си го търся да ми се стовари мълния на главата, но усещам, че не трябва да се пазя с гръмоотвод, че трябва да излизам с открита глава, докато някой ден не удари дванайсет. Едва след този час, след този ден отново ще се почувствам същият. Не е заради Орасио, любов моя, не е само заради Орасио, макар че той дойде като някакъв вестител. И да не беше дошъл, вероятно щеше да ми се случи нещо подобно. Щях да прочета някоя книга, която да отключи процеса, или щях да се влюбя в друга жена… Онези обрати в живота, нали се сещаш, онези неочаквани разкрития на нещо, което човек изобщо не е подозирал, които внезапно довеждат нещата до криза. Би трябвало да го разбереш.

— Ама ти наистина ли мислиш, че той търси мен и че аз…?

— Той изобщо не те търси — каза Травълър, като я пусна. — На Орасио изобщо не му пука за теб. Не се обиждай, знам прекрасно колко много струваш, и винаги ужасно ще те ревнувам от всички, които те гледат или говорят с теб. Но дори Орасио да започне да те сваля, дори в този случай, дори да ме мислиш за луд, пак бих ти повторил, че не значиш нищо за него, следователно няма за какво да се безпокоя. Става дума за нещо съвсем друго — Травълър повиши глас. — За едно проклето съвсем друго нещо, мамка му!

— О — каза Талита, която бе вдигнала патицата и изтриваше настъпеното с някакъв кухненски парцал. — Счупил си й ребрата. Значи било нещо друго. Не разбирам нищо, но може и да имаш право.

— Ако той беше тук — каза Травълър по-тихо, загледан в цигарата си, — също нищо нямаше да разбере. Но щеше много добре да проумее, че става дума за нещо друго. Не е за вярване, но когато той е с нас, стените сякаш се сгромолясват, купища неща отиват по дяволите и изведнъж небето става приказно хубаво, звездите се събират в това панерче за хляб, човек може да си ги обели и да ги изяде, тази патица всъщност е лебедът на Лоенгрин, а отзад, отзад…

— Нали не ви преча? — попита госпожа Де Гутусо, надничайки от входа. — Може би говорите за някакви лични неща, аз не обичам да се пъхам, където не са ме викали.

— Не се притеснявайте — каза Талита. — Влезте, погледнете каква прекрасна птица.

— Разкошна е — каза госпожа Де Гутусо. — Винаги съм казвала, че патицата може и да е жилава, но има особен вкус.

— Ману стъпи отгоре й — каза Талита. — Ще се топи в устата, кълна ви се.

— Бъдете сигурна — каза Травълър.