Жак-Ив Кусто, Джеймс Дюган
Живото море (8)

Глава осма
Кръв като нашата

Симона и аз станахме от сън и почувствувахме под краката си първите лениви вълни на Индийския океан. Като се прозявахме и протягахме, приближихме перилата на левия борд. Погледите ни обгърнаха голия и обгорял от слънцето бряг на Арабския Хадрамаут. „Калипсо“ се бе насочил на изток през морето на Оман.

Телефонът в каютата иззвъня. С настоятелен, необичаен за него глас Су извика:

— Можеш ли да се качиш на мостика?

Намерих го заровен в най-едромащабните ни карти.

— Тук няма отбелязани подводни скали — каза капитанът.

— Какви скали? — попитах аз.

— Огромен риф. Точно пред нашия курс водата е побеляла — отвърна той.

Втурнах се в рулевата рубка и вдигнах бинокъла пред очите си. На няколко мили пред нас хоризонтът се преграждаше от пенеста бариера.

— По корабното трасе е невъзможно да има подводни скали — казах аз.

— Тогава какво може да е това? — попита Су.

— Поддържай същия курс. Скоро ще разберем.

Рифът като че се поклащаше. Едвам на половин миля от него разбрахме, че водните бризги бяха дело на скачащи делфини. Четвърт век браздяхме морето със Су, но досега не бяхме виждали такова огромно стадо делфини. Су удари корабната камбана и призова всички да видят делфините. Пълчището от делфините направи кръг и се насочи към нас. Морето изригваше и изхвърляше във въздуха тръпнещи черни тела. Пред очите ни беснееше цяла нация делфини.

Делфините, разбира се, са млекопитаещи, които дишат с дробове, и ние бяхме привикнали на техните изящни, отмерени скокове над водата, когато поемаха въздух. Сега делфините изскачаха вертикално високо над водата и извиваха причудливо тела във въздуха. Това като че бе масово състезание по скок на височина, сватбено тържество или буйно ликуване на победители след някаква тайнствена война в дълбочините на океана. Заблъскахме се по коридорите, всеки искаше да вземе фотоапарата си и да се настани на мостика или в подводната обсерватория.

През целия ден „Калипсо“ следваше неотклонно делфините и изпълняваше прищевките на летящата фаланга, заела цялото пространство на океана пред нас. Измерих приблизителната височина на техните скокове. Делфините отскачаха на дванадесет до тринадесет стъпки над водата. При падането си те се извиваха така, като че се състезаваха кой ще шляпне във водата в най-неграциозната поза. Опитах се да преценя техния брой. В дадена минута във въздуха се намираха не по-малко от хиляда делфина. Скокът им траеше приблизително три секунди. На един делфин във въздуха се падаха поне деветнадесет във водата. Навярно около двадесет хиляди делфини образуваха този жив риф.

Огромната, блеснала на слънцето дъга от пяна и излитащи нагоре тела, обзети от някаква необуздана колективна радост, се движеше край Хадрамаутския бряг и очевидно нямаше определено предназначение. Ние крещяхме като деца и се обзалагахме кой делфин ще скочи най-високо. Две дузини кинолюбители се съревноваваха на кого ще се отдаде да заснеме най-високия скок от олимпийските игри на делфините.

От подводната обсерватория се откриваше потресаващо зрелище. Водата беше прозрачна и видимостта достигаше около сто стъпки. Цялото това пространство гъмжеше от бързи плувци, които се движеха без усилие със скоростта на „Калипсо“. Някои от делфините доближаваха илюминаторите и поглеждаха към натъпканите вътре хора. Ескортът се кръстосваше от делфини, които преминаваха пред носа с мълниеносна скорост. Всред плъзналото край нас множество се чувствуваше едно замайващо вертикално движение. От дълбочините нагоре се стрелнаха делфини, които включваха „втора космическа скорост“ при преминаването си край илюминаторите, след което пронизваха с тела блестящия покрив. След това се пльосваха по корем обратно във водата, групираха се и се гмуркаха отново на дълбоко, оставяйки в синевата зад себе си бяла следа от издишан въздух. Някъде долу живите ракети излитаха от своите невидими стартови площадки и преминаваха край илюминаторите, устремени в нови полети към слънцето.

Така ни плени това зрелище, че не чувахме умолителните викове, които идваха от върха на металическия цилиндър:

— Хей, хора, не смятате ли, че трябва вече да излизате! Дайте възможност и на другите да погледат.

Привечер стадото напусна „Калипсо“ и той отново се превърна в почтен кораб вместо в играчка за делфини. Изчакахме изгряването на звездите, за да разберем къде се намираме.

В Атлантическия и Индийския океан често сме се натъквали на стотици делфини, но такова огромно и буйно стадо като легиона при Хадрамаут не бяхме срещали никога. При всички други наши срещи животните се движеха в безупречен ред, като че се бяха уговорили къде отиват. Те се отклоняваха само за да задоволят неизбежното си любопитство, предизвикано от „Калипсо“, след което отново се впущаха в своя път. Много рядко ни се случваше да видим изпълнение на някой висок скок. Не разбрахме и целите, които преследваха с тези миграции, защото няколко пъти се натъквахме на две дисциплинирани стада, които плуваха в обратни направления и се разминаваха, без да проявят чувства за побратимяване.

Делфините обичат да играят късно следобед и понякога оставаха с нас след падане на мрака. В такива случаи заемах подводната камера без угризение на съвестта. Блясъкът на светещия планктон очертаваше техния танц. Делфините извиваха гърбове и заприличваха на някакви странни чудовища, които се стрелваха край илюминаторите, като оставяха след себе си блестяща диря. На фона на черното кадифе под звуците на весел оркестър танцуваха тъмнозелени силуети. Подводната камера е отличен резонатор и усилваше тяхното цвърчене.

Делфините може би умеят да говорят. Ако това, което чухме с ехолота, хидрофона и в подводната камера, е разговор, тогава трябва да се каже, че той не се учленява като човешката реч. Делфинът няма говорен апарат, та да произнася думи. Той издава резки, модулирани звуци. В света има поне две места, където хората все още си служат с модулирана реч. В Пиренеите и Канарските острови съществува говор, приличен на писукане, който се чува на много по-далечно разстояние, отколкото гърленият. Пастирите от Канарските острови разговарят на този писклив език, който разполага със значителен фонд от думи, изправени върху скали, отстоящи на три мили една от друга. Може би със същата техника си служат и делфините.

При едно стадо делфини обикновените резки писъци се прекъсваха от ясно различими грухтения и крясъци, изпълнени на долния регистър, които не изглежда да принадлежат към „техния език“. Басовите тонове може би представляваха ехото.

Вземайки предвид тяхното сложно и общително поведение, както и сериозното предположение, че те може би говорят, някои специалисти не изключват възможността делфините и беззъбите тюленообразни животни да имат някакви езикови традиции, които да се предават от поколение на поколение от най-дълбоки времена. Ако те наистина имат свой език и някой ден успеем да го дешифрираме, ще научим много от историята на морето. Дълбините под „Калипсо“ често възбуждаха подобни неподкрепени още с нищо мечти.

Нощем при пълно затишие стоях на предната палуба и на около сто стъпки пред мен чувах понякога внезапен уплашен плясък, след което към мен се устремяваше фосфоресцираща диря. Поглеждах надолу и виждах танцуващо привидение — делфин, зад когото следваха още много негови събратя, всички запътени към кораба. „Калипсо“ беше разбудил заспало стадо. Подобно на много други диви животни делфините вероятно спят с едно око. Отвореното око винаги гледа към страната, от която се очакват хищниците — в случая акулите, — а затвореното се намира откъм защитената страна, тази, от която духа вятърът. През деня бързите като светкавици делфини не се страхуват от никакъв противник, но нощем те са много уязвими, затова включват своята силно развита предупредителна система. Представям си колко тревожни нощи преживяват тези морски млекопитаещи.

Малките делфини остават с майка си, докато достигнат примерно половината от нейната големина, след което я напускат и се присъединяват към някое стадо от млади делфини. Тези млади животни са пълни с енергия и неутолимо желание да опустошат цялото море. „Калипсо“ често ги преследваше, но нито веднъж не успя да се вмъкне всред тях. Те не обичат да играят с кораби.

При Амирантските острови наблюдавахме една рядка картина от живота на делфините. Водех група леководолази с катера край северния нос на Дарос, когато зад него изскочиха над двадесет делфина, спряха се и започнаха да се въртят около нас. Поставихме снаряжението си и се присъединихме към тях. Делфините ни най-малко не се смутиха. Всъщност те останаха доволни от отдалия им се случай да покажат някои от своите фокуси. Няколко двойки подобно на дуелисти се отдръпнаха назад, обръщаха се и след това се втурваха едни срещу други. В последния миг, когато всички очаквахме, че ще се сблъскат, те извиваха встрани. Останалите кръжаха лениво наоколо, опираха перки върху гърбовете на приятелите си, мързелуваха из плитчините или чешеха гърбовете си о скалите, като се обръщаха нагоре с корем. Неуморимите преследвачи на морските простори като че прекарваха своята ваканция при Дарос.

Големите морски циркове във Флорида и Калифорния организират представления с делфини и правят сериозни проучвания върху тяхната психология. Делфините и някои други животни от рода на китовете са единствените животни, чиито мозъци по размери са приблизително колкото този на човека. От трите неща, които изграждат човека — мозъка, ръцете и говора, — само ръцете не са се развили в тези зъбати китообразни (ако приемем предположението, че делфините могат да говорят). Този недостатък им пречи да си служат с оръдията за производство, в противен случай човек може би щеше да има съперник в морето.

В Океанографския музей в Монако инсталирах голяма аклиматизационна цистерна за делфини и помолих Алберт Фалко да хване няколко екземпляра от тези животни, без да им нанася телесна повреда. Той изобрети един хуманен харпун. Вместо железен връх харпунът имаше огромни, подплатени с мека материя клещи, които при докосване се затваряха. Близо цяла година Фалко излизаше всеки ден на лов с катера „Еспадон“. Когато „Еспадон“ нахлуеше всред стадо делфини, Фалко набелязваше някой екземпляр и се прицелваше в тънката част, там, където опашката се съединява с тялото. С около петдесет изстрела той улови двадесет и седем делфина.

Щом хванеше делфина, Фалко отпущаше около триста стъпки от въжето, на края на което бе завързана шамандура. „Еспадон“ вземаше съответен курс и настигаше шамандурата. Фалко слагаше маска и перки и по въжето на шамандурата се спущаше до делфина. Той го прикоткваше с доброжелателни намерения и накрая животното се оставяше в неговите ръце. (Всички обаче издаваха жални писъци, когато разбираха превратността на своята съдба.) Фалко поставяше специална примка на делфина и екипажът го изтегляше на борда на „Еспадон“, като внимаваше да не нарани нежната му кожа. Поставяха делфина върху напомпани гумени дюшеци и го завиваха с мокри рогозки, за да го предпазят от лъчите на слънцето.

Стотици часове прекара Фалко на носа на „Еспадон“ в преследване на делфините и поведението им го накара да се влюби в тях. Той забелязал, че всеки път, когато делфините приближавали носа на кораба, за да поиграят около него, отпред винаги се намирал най-големият и най-силен делфин. Останалите подскачали край него. Веднъж Фалко хванал с харпуна една женска и я отделил от стадото. Едно малко делфинче останало с нея. Изведнъж с рязко движение малкото бързо се отделило и се втурнало да догони останалите. Фалко е убеден, че това станало по нареждане на майката. Според него делфините осиновяват осиротелите делфинчета. Той често виждал три малки с една майка кърмачка.

Един ден, като наблюдавал група самки с малките им, Фалко забелязал как една женска се отделила заедно със своите делфинчета и заплувала към „Еспадон“. На около петдесет стъпки малките се обърнали и се върнали при стадото. Женската огледала „Еспадон“ и на свой ред се прибрала при останалите. Фалко често наблюдавал как някое малко, запътено към катера, бързо бивало застигано от някой възрастен, който го връщал обратно при стадото. Веднъж Фалко успял да хване с харпуна си малък, тежък около двадесет фунта делфин, и взел малкия пленник на ръце. В този миг Фалко забелязал как отдолу бързо се приближила едрата майка. Тя издавала пискливи звуци. В ушите му прозвучали нотки на истинска душевна болка. Леководолазът се стъписал. Той се намирал под водата, ръцете му били заети от малкия делфин, какъвто му бяхме поръчали да хване, а насреща му идвала разгневената майка или осиновилият го родител. Големият делфин обаче не докоснал Фалко. Той плувал под него, над него, около него и издавал жални звуци. Майката не го заплашвала, тя викала детето си и молела Фалко да го пусне. Той не издържал. Разтворил ръце, разхлабил пружината и проследил с очи майката и детето, които зацвъркали от радост.

Хванеше ли живия делфин, Фалко го натоварваше на камион и го придружаваше до музея. Там той се спущаше заедно с него в басейна и го учеше как да се пази от стената. Когато делфинът се примиряваше с пленничеството си, Фалко излизаше от водата. Ветеринарен лекар два пъти дневно измерваше температурата, пулса и дишането на делфина. Докторът предписваше антибиотици и витамини, правеше даже и енцефалограми.

Някои от делфините, оставени насаме в басейна, след няколко дни буквално изпадаха в отчаяние. Те или се давеха, или удряха силно главите си в стената. Събираха ли се обаче по двама, трима, те бързо набираха морални сили и след като пет, шест дни не туряха нищо в уста, започваха да приемат и храна. Те се хранеха само с пресни сардини — най-скъпата риба на пазара. Пазачът на басейна Етиен Гасталди се забавляваше с делфините, като ги караше да подхвърлят нагоре топки. При всеки успешен удар той ги възнаграждаваше с по една сардина. Мислех си колко дръзко вършеха всичко това делфините и как пренебрегваха своя плен. Пазачът започна да им дава по-евтина награда — бяла риба, но делфините отказваха да ги приемат. Гасталди показа на един делфин сардина. Животното подхвърли топката във въздуха с главата си и се върна да получи своето възнаграждение. Със сръчно движение на ръка пазачът подмени сардината с бяла риба и животното я погълна. Делфинът отправи страшен поглед към Гасталди и с един удар на перките си го обля целия с вода.

Изпълненият с чувство за собствено достойнство вид Delphinus delphis е братовчед на тъпоносия Tursiops, който страшно много обича да се показва по сцените, заради което често става звезда по океанариумите. Delphinus не му отстъпва по интелигентност, но мрази да го държат в плен. Когато разбрахме това, ние ги пуснахме обратно в морето. Най-много от всички се зарадва Фалко.

В огледалните води край Стромболи наблюдателят на „Калипсо“ съобщи, че в морето плава някакъв тъмен предмет. Както обикновено в подобни случаи веднага променихме курса към него. Оказа се, че това е един самотен делфин. Той се движеше едва-едва и се мъчеше да държи дихалото си над водата. Киентци отиде веднага до него. Делфинът направи отчаяни усилия да се отдалечи, но не успя и примирен, се остави в ръцете на леководолаза. Киентци погали животното, помогна му да държи дихалото си на въздуха и извика.

— Не е ранен. Изглежда, че всичко е в ред.

Спомних си морски предания, древни като гръцкия мит, за делфини, които спасяват давещи се моряци. Сега трябваше да се отплатим за тези добри дела. Отидох при Киентци и се убедих, че делфинът наистина не е ранен. Направихме примка от одеяла, вдигнахме го на палубата и го поставихме в пълната с вода моторница. Доктор Нивло се зае веднага с него, а „Калипсо“ продължи напред, превърнат в плаваща болница за делфини.

Оказа се, че това е млада самка в разцвета на своите сили. Нивло ѝ постави инжекция за стимулиране на сърдечния мускул и се вмъкна в моторницата да прави изкуствено дишане. След два часа неговата пациентка издъхна и той ѝ направи аутопсия. Всички органи се оказаха в отлично състояние. В нито един от тях нямаше белези за вътрешни нарушения. Един от леководолазите изказа мнение, че чувствителното животно е умряло от разрив на сърцето, след като е било изоставено от своето стадо. Или пък от „несподелена любов“ — добави Нивло.

Близо до Корсика настигнахме стадо делфини и аз изпратих Фалко и моряка Антонио Лопец с моторницата да се опитат да хванат един от тях с ласо. Лопец бе много смел дребен човечец, който плуваше из моретата още от юношеските си години. Делфините се впуснаха в истински бяг. Лопец направляваше извънбордовия двигател и изпълняваше нарежданията на застаналия на носа Фалко. Изведнъж Фалко извика:

— Обърни наляво! Бързо!

В последния миг Лопец отбягна черната блестяща грамада, която приличаше на скала. „Скалата“ го заля с дребни капчици, които издаваха неприятна миризма, и изчезна под водата. Всред стадото делфини се бе появил съвсем неочаквано един кит, приблизително три пъти по-голям от моторницата.

Все още има биолози, които наричат Средиземно море „стерилно“. Бих желал да поканя тези хора на борда на „Калипсо“. Между Лазурния бряг и Корсика ние често срещахме стада големи сини китове, които по всичко личи са постоянни обитатели на тези места. Повече от десет пъти на годината минавахме оттук и винаги намирахме най-малко по два големи кита, изтегнати като собственици във водата. Преди половин век владетелят на Монако Алберт I — „принцът на океана“ — често канел представители на кралските европейски фамилии на еднодневен лов на китове и рядко разочаровал своите гости.

В нашето „стерилно“ море се наблюдаваха комични сцени. Една сутрин „Калипсо“ бродеше между Корсика и Месина. Изведнъж забелязахме стадо сини китове, заспали на повърхността на водата, и бавно приближихме до тях. Аз стоях на носа на кораба. Заспалите животни се стреснаха, пробудиха се и изведнъж водата около тях почервеня. Китовете почиваха след богат пир с червени скариди. Появяването на „Калипсо“ така ги стресна, че в уплахата си те повърнаха всичко, което бяха погълнали.

Попаднеше ли „Калипсо“ на китове, веднага се спущахме в подводната обсерватория и наблюдавахме движенията на най-голямото животно на земята. Вероятно бяхме първите, които виждаха китовете в тяхната истинска среда — под водата. На човек просто спира дъхът при вида на опашките им, големи колкото банкетни маси, развяващи се нагоре-надолу пред неговия прозорец. От подводната обсерватория ние се добрахме до най-вероятното обяснение на постоянните съобщения за бели нитове, споменавани в литературата от Мелвил чак до Хейердал. Няколко пъти в моята морска кариера при наблюдаване на стадо китове съм забелязвал бели силуети под водата, но албинос не съм виждал никога досега на повърхността.

Един ден при тихо време „Калипсо“ минаваше край Липарските острови в Тиренско море. Корабът изведнъж се оказа ограден от плаващи камъни. По повърхността на дълбокото синьо море лъкатушеха павирани с чакъл пътеки. Спуснахме кофи и ги извадихме пълни с камъни. Камъните представляваха изпълнени с газ парчета пемза, изхвърлена от разположените наблизо вулкани. Ние продължихме да следваме същия курс, когато от високия мостик се разнесе вик:

— Китове!

Два сини кита, дълги около шестдесет стъпки, плуваха бавно непосредствено под обсипаните с пемза пътеки. Те спокойно разрешиха на „Калипсо“ да се вмъкне между тях. Китовете изпущаха кротко фонтаните си и след всяко вдишване се потапяха на няколко стъпки под водата. Внезапно някой извика от носа:

— Единият от китовете е бял!

Втурнах се веднага към подводната обсерватория.

И двата кита имаха един и същ тъмен цвят, но под водата те започваха да играят един с друг, като често се обръщаха по гръб и показваха белезникавите си кореми. Такава картина можеше да причисли кита към мнимите чудовища. Подводните плувци развенчаха мрачната слава на мурените, скатовете и октоподите. Но страхът още не е отминал, сега той е съсредоточен върху орката, кръвожадната косатка, страшния китоубиец.

Орката е най-големият вид делфин. Той е умен и ловък и не се среща твърде често, което вероятно е затвърдило неговата репутация на канибал. Китоловната литература ни дава обилни сведения за страшни сцени с орки, които нападат големи китове, изгризват устните им и после изяждат езиците им — своя любим деликатес. Подобни случки са възможни, разбира се, когато китът е улучен с харпун и се е превърнал в лека плячка. Но един здрав син кит или кашалот съвсем леко отблъсква нападението на орката. Такива сцени са наблюдавани доста често. Най-достоверни са сведенията на летците контрольори по китолова в Антарктика, които летят бавно и на малка височина над морето. Те често са наблюдавали как големи стада орки са нападали малки семейства китове, състоящи се от мъжкия, женската и малкото. Мъжкият без особени усилия разпръсквал орките и стадото прекратявало преследването.

Но разказите за голямата интелигентност на орките са верни. Край бреговете на Нова Зеландия китоловството се е практикувало доскоро. Когато забелязвали животните, китоловците влизали в морето със своите лодки, забивали харпуни в тях, след което ги изтегляли на брега, за да ги нарежат. Цели стада орки се трупали в окървавената вода край брега, където китоловците им хвърляли вътрешностите на китовете, включително и техните езици. Орките сновели цели нощи край брега. Като откриели китове, те приближавали брега и започвали да „лаят“, за да събудят китоловците. За да вкусят отново месото на китовете, орките прибягвали до услугите на човека, най-кръвожадното създание в царството на природата. Ако орките отговаряха на изградената вече репутация, те отдавна трябваше да са изтребили всички китове в океаните. Редкостта на орките показва, че те въпреки всичко не са от преуспяващите видове, да речем като акулите, които са се навъдили из моретата и океаните в такива количества, които ще осигурят тяхното съществувание още милиони години.

За мен орките не са нищо повече от едни по-големи и по-красиви делфини. Мъжкият достига до двадесет и пет стъпки дължина и има мощни челюсти и големи зъби. Той би могъл много лесно да разкъса на парчета всеки водолаз, но досега такива случаи не са известни. Гмуркачи от Мароко, на които няма основание да не се вярва, твърдят, че при среща с орки последните са приближавали до хората и почвали да се въртят около тях. Когато задоволявали любопитството си, те се отдалечавали така, както би направил всеки обикновен делфин.

На юг от остров Сокотра в Индийския океан „Калипсо“, както ни се стори, настигна стадо нитове. Когато приближихме, разпознах орките (Orcinus orca) по техните високи, черни, подобни на косѝ гръбни перки. Когато наближихме на един кабелт^[1], „Калипсо“ намали скоростта си на шест възела и я изравни с тяхната. Орките плуваха спокойно в плискащите вълни. Приближихме на такова разстояние от тях, от което виждахме ясно снежнобелите петна на тъмните им страни. Най-големият самец беше дълъг около двадесет стъпки. Четири по-дребни възрастни орки, без съмнение неговият харем, плуваха край него. На известно разстояние зад тях ги следваха две малки, които побързаха да се присъединят към своите родители. Когато корабът наближи, всички орки се скупчиха около своя водач.

Увеличих скоростта на кораба. Мъжкият се отдели от стадото и се насочи към „Калипсо“. Помислих, че има намерение да се гмурна във водата пред носа на кораба, както правеха делфините. Но се излъгах. Той приближи на стотина стъпки, обърна се и заплува бързо, като се стремеше да постигне скоростта на „Калипсо“. Корабът се впусна след него в пълен ход. Едва сега разбрах неговата хитрост. Той ни отклоняваше от своето семейство, което в същото време следваше курс встрани от нашия. Внезапно той се гмурна надълбоко и изчезна. Пет минути оглеждахме гладкото море, докато на около две мили отново забелязахме семейството. Поради това, че малките не можеха да плуват достатъчно бързо, „Калипсо“ успя отново да ги настигне. Сега водачът ни се разсърди не на шега. Той напусна семейството си и се насочи в противоположна посока от предишния си маньовър. Този път ние го надхитрихме, като вместо него последвахме семейството му. Женските и малките моментално се потопиха във водата, като че чуха нареждане от водача. Не ни остана нищо друго, освен да последваме отново водача. Той ни води цял следобед. Умните маневри на самоотвержената орка ни държаха винаги встрани от женските и децата му. Докато траеше цялата тази гоненица, забелязахме наоколо перките на няколко акули. Край стадата млекопитаещи винаги виждахме и акули.

 

 

На сто мили северно от екватора Су удари корабната камбана и извика всички на палубата. Близо до кораба забелязахме дългите тъмни силуети на кашалоти, които изхвърляха нагоре подобни на мъгла фонтани. Три от тях плуваха напреки на нашия курс със скорост от седем-осем възела. Обърнахме кораба към тях. Започна ден на чудеса и нещастия.

От подводната обсерватория Луи Мал наблюдаваше как кашалотите се разхождаха под водата и се обръщаха по гръб. При всяко обръщане слънчевите лъчи се отразяваха от белезникавите им гърди. Когато „Калипсо“ приближи кашалотите, те се потопиха за около десетина минути, след което отново взеха да се въртят около носа на кораба. От форпика виждахме огромните черни гърбове на китовете, набраздени от стари, сиви драскотини. В разстояние на час плавахме приятелски в широкия океан.

След едно потапяне кашалотите изплуваха на повърхността много близо до кораба и неочаквано пресякоха пътя му. Сблъскването беше неизбежно. Със скорост от десет възела „Калипсо“ връхлетя върху един двадесеттонен кашалот. Подводната камера понесе най-голямата тежест на удара. Мал изхвръкна от люка, уплашен, но невредим.

— Кабината издържа. От никъде не тече! — извика той. Няколко души изтичаха назад към кърмата, за да видят какво е станало с кашалота. Поставих слушалките на хидролокатора и чух неговите изпълнени с болка писъци. До сблъскването кашалотите разговаряха помежду си с понижени модулиращи гласове. Сега звучаха нервните, изпълнени с болка писъци на кита, когото бяхме ударили, и пронизителните отговори на неговите двама спътници.

„Калипсо“ забави хода си. Двата кита се доближиха до своя изпаднал в травма ранен другар. Те го подпряха с плещи от двете страни и повдигнаха дихалото му над водата. В първите дни след раждането на малките китове техните майки ги поддържат по същия начин, когато ги учат да плуват, и това, изглежда, се бе запазило в тяхната памет. От всички посоки на групи по двама или четирима към ранения кит и двамата му помощници започнаха да се устремяват други китове. Почти всяка минута тичах на палубата и отново се връщах при хидролокатора, за да послушам „разговора“ на събиращото се стадо. „Гласовете“ ставаха по-нормални. По всяка вероятност кашалотът се възвръщаше към нормалното си състояние. „Калипсо“ плаваше сега след тридесет и седем кашалота, в това число пет или шест „бебета“, дълги средно около двадесет стъпки. Лесно плавахме с тях, защото пострадалият и децата не можеха да се движат по-бързо. Придържахме се плътно до кашалотите.

Един от игривите малки кашалоти се върна назад да огледа черния корем на „Калипсо“. Малкият кит се пъхна под кила откъм дясната страна. Изведнъж от машинното отделение се разнесе сигнал за тревога. В същия момент в телефонната слушалка прозвуча гласът на Рене Робино.

Погледнах назад. Оставената от „Калипсо“ диря почервеня от кръв. Малкият кит бе попаднал под двойното витла на кораба.

— Пусни отново двигателя, Робино — отвърнах аз и наострих слух да чуя шума му. Нямаше основание да се предполага, че ударът е повредил витлото или оста. Направих остър завой и върнах кораба обратно. От малкия кит струеше кръв. Бронзовото витло бе насякло тялото му през бялата мазнина. Китът плуваше към своето стадо. Мал се върна в подводната обсерватория и погледна през предния илюминатор. Отпред се изливаше цял поток кръв подобно на дима, който оставя след себе си ударен от зенитната артилерия самолет. От борда забелязахме, че витлото е оставило пет успоредни резки върху тялото на нита.

Малкият кит успя да достигне своето стадо и ние почувствувахме възбудата, която произведе неговото появяване. Най-големият кашалот се издигна вертикално във водата и с необикновен удар на опашката изскочи с една трета от тялото си над водата. Той погледна към „Калипсо“ и като че преценяваше силата на неприятеля, който бе наранил двама от неговите поданици. Водачът потопи опашката, а след това и тялото си. Миг след това цялото стадо изчезна, като една част се гмурна надолу, а другата се пръсна, като изостави смъртно раненото кашалотче.

От харпунерската площадка под носа Су заби един харпун в кървящото тяло на кашалота. Той се покатери на главната палуба, стиснал в ръка въжето, и се затича край перилата на десния борд, като внимаваше да не би при някоя от конвулсиите животното да дръпне въжето и да го преметне във водата, където започваха да се събират вече акули.

Дюма с един изстрел в главата уби кашалота. Застанали на площадката за гмуркане, монтирана под кърмата, моряците пъхнаха около опашката на кашалота въжена примка. Опитахме се да вдигнем с винча кашалота на палубата. Застанал на площадката за гмуркане, Морис Леандри се опръска целия с кръв — с топла кръв, подобна на нашата. Всички мълчахме. Кашалотът се оказа твърде тежък. Спряхме винча. Част от тялото на кашалота остана под водата. Той бе дълъг шестнадесет фута и тежеше около 1500 фунта. Леандри повдигна глава над кърмата и каза:

— Точно под краката си виждам една кафява акула, дълга около десет стъпки.

Акулата плуваше под самата повърхност на водата и кръжеше бавно около „Калипсо“. След малко се появи още една акула, последвана от други две. Много скоро броят на акулите нарасна на двадесет. Всички бяха повече от шест стъпки дълги, а няколко дори до дванадесет. Към тях се присъедини една великолепна четириметрова синя акула с продълговата муцуна, елегантен профил и големи равнодушни очи. Откъде се появиха всред простора на океана, когато водата под кила е дълбока цели три мили? Какво ги примами при нас? Миризмата на кръвта? Трептенията на вълните, предизвиквани от мятащия се във водата кит? Или пък те постоянно следваха китовете, като унищожаваха изоставените и очакваха удобни случаи да нападнат болните или ранени китове? Докато акулите патрулираха хрисимо и благовъзпитано около кораба и кашалота, разбрах, че те повече или по-малко са постоянно привързани към това стадо кашалоти. Китовете представляваха една постоянна угроза за тях, но в същото това време и една прекрасна възможност за храна, на която не можеха да устоят. Морското млекопитаещо можеше да убие акулата като връхлети върху нея с пълна скорост, както демонстрират това делфините в океанариумите. Вероятно поради тази причина акулите се държат винаги настрани от китовете. С това се обяснява и тяхното скромно поведение и дългото обмисляне и несигурност, преди да се нахвърлят даже и на умрял кит.

Нерешителността на акулите ни даде възможност да приготвим „акулоубежището“ за спускане и да го заредим с камери и дихателни апарати. Дюма и Лабан влязоха в клетката и ние я спуснахме във водата, редом с кашалота. Малко по-късно Мал и аз заехме тяхното място в „човешката“ зоологическа градина. Глутницата, която сега наброяваше около три дузини, набираше кураж и се приближаваше все по-близо. Никак не се чувствувахме на сигурно място в клетката. Въпреки че дебелите железни прътове бяха монтирани на малко разстояние един от друг и не позволяваха на акулите да се промъкват вътре, клетката висеше на телен кабел, който не беше изключено да се скъса. Случеше ли се това, преди още клетката да е потънала под границата на дихателните апарати, трябваше да се измъкнем през вратата и да си пробием път през глутницата акули. Това опасение се подсилваше от нарастващата смелост на акулите. Едрите животни плуваха към клетката и удряха глуповато носове в нея. На всяка акула обикновено под долната челюст висяха най-малко по половин дузина прилепала. Безброй риби пилоти придружаваха акулите, техните весели ивици подхождаха по-скоро за аквариум, отколкото на тази кървяща пустиня.

Живият кръг, образуван от глутницата акули, се въртя около час, преди най-смелите да дръзнат да доближат перките на кашалота, без обаче да го докоснат. Те се прокрадваха край клетката по същия начин. Когато стана явно, че угощението започва, отворих вратата на клетката, за да е по-удобно на Мал да снима. В случай че някоя акула се упътеше към нас, бях готов да затворя начаса вратата.

Стотици пъти акулите докосваха с уста умрелия вече кашалот, преди една от тях да се осмели да откъсне светкавично първата хапка. Килограми ножа и мазнина се отделиха от кашалота като че отрязани с бръснач. Започна оргия, каквато нито един човек не беше виждал дотогава.

Само няколко стъпки ни деляха от вакханалията, така че имахме възможност да видим как напада акулата. Предполагаше се, че поради по-дългата си горна челюст акулите се обръщат по гръб, преди да захапят. Но невинаги е така. Виждахме как акулите приближават кашалота отгоре и отварят устата си, не като отпущат долната си челюст, а като извиват силно нагоре носовете си, така че откритата им паст оставаше пред главите, а не под тях. Отворената паст, от която стърчаха остри зъби, приличаше на стоманен капан за животни. Акулата впиваше зъби в кожата на кашалота и затваряше челюсти. След това цялото ѝ тяло се разтърсваше от неистови конвулсии. Получаваше се ефектът на режещ трион. Мощното действие на този трион приключваше за миг. Акулата се оттегляше настрани, като оставяше върху тялото на кашалота дълбока, прясна яма. Зрелището възбуждаше страх и отвращение.

След като акулите се натъпкаха до пресита с мазнина и месо, изглеждаше възможно да снимаме леководолаз, който плува свободно всред тях. Фалко и Мал се спуснаха с клетката, като взеха със себе си и кинокамерата. Глутницата акули се укротяваше, стомасите им бяха препълнени и пирът приключваше. На около тридесет стъпки от клетката стоеше неподвижно една около четириметрова акула. На Фалко се стори, че тя е задрямала. Той отвори вратата на клетката и излезе навън. Мал се настани на отвора със заредена камера, за да заснеме това, което щеше да се случи. Фалко приближи до муцуната ѝ. Очите на акулата се впиха в него. Когато разстоянието между тях се намали на шест стъпки, бръмченето на камерата изведнъж секна. Фалко хвърли светкавичен поглед назад. Мал му обясни със знаци, че филмът е направил засечка. Акулата тръгна напред и Фалко се втурна обратно в клетката. Мал едва успя да хлопне вратата след него и носът на акулата се заби с трясък в железните решетки. Стана ясно, че никой леководолаз не може да си играе безнаказано с акули, даже когато са натъпкали до пръсване стомасите си.

Нашите хора наблюдаваха от палубата унищожението на кита и у тях се пробуди близката до сърцето на всеки моряк омраза към акулите. Едва привършихме снимките и екипажът се пръсна наоколо. Всеки грабеше, каквото му попадне под ръка, за да накаже акулите. Всичко влезе в действие: железни лостове, брадвички, прътове с куки и отделни куки за ловене на големи океански риби. Всички слязоха на платформата за гмуркане, мушкаха, удряха, посичаха и набождаха с куки акулите. Те вдигаха една след друга ранените акули на палубата и там ги довършваха. Делма извика: „Смърт на синята акула!“ и изтегли на палубата голяма синя акула. Дюма възседна една убита акула с извадени вътрешности и отряза главата ѝ, за да запази челюстите, после хвърли тялото през борда. Обезглавената акула остана далеч.

Много от акулите се бориха часове наред със смъртта, като проявяваха смайваща жизненост. При това същите тези създания, нападнати с кука, често се предаваха веднага. Веднъж уловени, те много скоро умираха. Независимо че притежават невероятна мускулатура, физиологически акулите са много крехки. По време на разправата с акулите всичките прилепала ги напуснаха. След два дни се прибрахме в пристанището и Киентци слезе под кила на „Калипсо“. Върху него се бяха полепили десетки прилепала. Техните смукала приличаха на дъсчени решетъчни капаци за прозорци.

Една година по-късно „Калипсо“ се отзова на същия ден на това място в Индийския океан. Намерихме кашалотите само на десет мили от мястото на първата ни среща. Сега те бяха около стотина и плуваха по групи на север, със скорост седем или осем възела. Навсякъде около нас виждахме китове. Сега се наблюдаваше ново явление. От време на време далеч на хоризонта забелязвахме как в тихото море се вдигат големи гейзери вода. Те наподобяваха експлозия на поставен в дълбочините заряд. Извършваше се някакъв природен катаклизъм, който ние не можехме да разгадаем. Но загадката се разреши. Дюма и Фалко откриха явлението от високия мостик много близко до нас. Стоях до тях, но бях обърнал поглед към кашалотите от другата страна.

— Ето го! — извика Дюма.

Моментално се извърнах и само на няколкостотин стъпки от нас видях изригване, високо колкото Триумфалната арка в Париж, придружено със силен шум от плискащи се вълни.

— Пропусна го! Всичко стана много бързо — каза Диди.

Пред очите им право нагоре във въздуха изскочил един осемнадесетметров кашалот. Именно той бе паднал настрани във водата и бе вдигнал големия фонтан, който успях да видя.

Това беше единственият случай, в който видяхме полет на кашалот във въздуха, въпреки че гейзери наблюдавахме и по-късно. Дали това не бе опиянението, обхванало делфините при Хадрамаут? Не, тук ставаше дума за нещо твърде индивидуално, защото всички останали кашалоти продължаваха да плуват много спокойно. Това не приличаше и на ухажване на мъжки екземпляр, защото повечето от женските се придружаваха от малки кашалотчета. Аз предположих друго вероятно обяснение на тези гигантски скокове.

Известно е, че между китовете най-дълбоко се гмуркат кашалотите. Умрели кашалоти са откривани на дълбочина от една миля, оплетени в кабелите, поставени по дъното на океана. Специалистите единодушно подкрепят мнението, че те са в състояние да се спущат най-малко до деветстотин метра дълбочина. При изследване съдържанието на стомаха на кашалоти са откривани големи парчета от калмари или цели главоноги. Десетки клюнове от калмари са откривани също така в червата, много от тях превърнати в кисти. Принцът на Монако Алберт при ловене на китове край Азорските острови ударил с харпун един кашалот, който повърнал огромно парче бяло месо, което се оказало част от един неизвестен дотогава вид калмар с пипала, дълги двадесет и седем стъпки, по-късно наречен Architeuthis princeps. По телата на уловени кашалоти са откривани ужасни белези, свидетелствуващи за безпощадни битки с гигантски калмари на дълбочина от петстотин до деветстотин метра. Мислех, че това вероятно е и причината за тези удивителни скокове над водата. По време на продължителната борба в тъмните дебри на водата кашалотът може би превишава срока на престоя си на тази дълбочина, отскубва се от калмара и умирайки за въздух, се насочва с най-голямата възможна скорост към повърхността на водата, която понякога се равнява на двадесет до двадесет и пет възела. Получената инерция вероятно го изхвърля високо във въздуха, където гравитацията спира това вертикално стремление към живота. Ако моята теория е вярна, тогава гейзерите просто бележат трапезата на кита. Когато разсъждавах по този въпрос, чувствувах, че трябва да създадем бързоходни подводни апарати, с които да придружаваме китовете при техните смели гмуркания и да наблюдаваме вероятните им героични битки с Architeuthis princeps.

Поведението на акулите, които винаги забелязвахме в близост до китовете, остана неразгадано по време на спущанията ни в тропическите води. При подводните скали на Шаб Йенаб в Червено море имахме една необикновена среща с акули. Плувах заедно с триото научни работници — Драш, Нестеров и Нивло — само с маски и перки. Още не бяхме завладени от красивата гледка, изпълнена с риби бамп, мероу и паламуди, когато на седемдесет и пет стъпки от мен, точно на границата на видимостта, забелязах един Carcharhinus. В същия този момент ни забеляза и акулата. Тя се спря, след това без колебание и с възможната най-голяма скорост се втурна към мен. Защо избра именно мен? От четиримата аз представлявах най-неапетитното парче месо. Не носех оръжие, с което бих могъл да се защитя, но даже и да не беше така, бързината и точността на атаката не биха ми дали възможност да го използвам. На разстояние, по-малко от една протегната ръка, както се движеше със скорост, равна най-малко на десет възела, акулата се отклони встрани и се върна в открито море. Какво бе дало куража и бързината на тази акула измежду хилядите боязливи и любопитни акули, които бяхме срещали? И защо се отказа в момента, когато плячката ѝ бе под ръка? Интересен момент от случката представляваше фактът, че акулата без никакво съмнение ме бе забелязала от разстоянието, от което я бях забелязал и аз. Това потвърждаваше отличното зрение на животното, въпреки простата конструкция на неговата ретина. Тя направи завъртането от главата към опашката много остро. Следователно, неправилно е да се твърди, че акулите имали лоша маневреност.

След свадата с Carcharhinus започнахме да се държим благоразумно с акулите на Червено море. Те са по-страхливи от техните събратя в Атлантическия океан, въпреки че тези, които видяхме там, са по-дребни от океанските акули. Повечето от екземплярите нямаха повече от шест стъпки на дължина. В плитчините около подводните скали те са срещаха в изобилие. В тяхното поведение към леководолазите нямаше никакво постоянство. Някои минаваха край нас с безразличие, други пък се навъртаха упорито. Когато правехме опити да ги разгоним и мучахме в мундщуците, те отстъпваха, но не се оттегляха напълно. Заплашителните жестове ги разгонваха, но те отново се връщаха. Обърнехме ли им гръб, те ни следваха по петите. Насочвахме ли се предизвикателно към тях, което се оказа и най-подходящият метод, те се отдръпваха и ни оставяха известно време да работим спокойно. Налагаше се обаче тази тактика да се повтаря непрестанно. Въпреки че държахме акулите непрестанно под око, в края на краищата победители се оказваха те, рано или късно ние се предавахме и излизахме от водата.

По времето, когато закотвихме „Калипсо“ под северната страна на черния вулкан Джебел Зебар при Фарсанските острови, Дюма и Фалко излязоха с моторница да огледат другата страна. Те спуснали малката котва край тесен тъмен бряг и слезли да огледат обстановката на шестдесет стъпки дълбочина. Дюма минал край една подводна скала, докато Фалко разузнавал в хоризонтално положение над него. Водата изведнъж потъмняла като че засенчена от минаващ облак. Фалко почувствувал несигурност и увеличил бдителността си. Както обръщал маската си насам-натам, изведнъж забелязал една акула, която се носела косо от дълбочината право към него. Тя се приближавала с такава скорост, че на Фалко му оставал само един миг, за да предприеме нещо. Той скочил в една вдлъбнатина на лавата и вдигнал палката против акули. Това е тояжка, дълга четири стъпки, с метални остриета на края. Акулата се вмъкнала във вдлъбнатината. Фалко насочил оръжието напред и заплувал точно срещу нея, готов да я набучи. Акулата се дръпнала назад. Фалко ѝ нанесъл силен удар отстрани и акулата изчезнала с възможната най-голяма скорост.

Леководолазът се измъкнал от вдлъбнатината и се огледал. Дюма се въртял като пумпал и не изпускал от очи една малка акула, която се въртяла в кръг около него. Кръгът непрестанно се стеснявал. Фалко се насочил бързо към него, защото някъде отдолу към Дюма се устремили две други акули. Фалко размахал тояжката към новите акули, като вдигал колкото се може повече шум. Акулите се отдръпнали малко встрани, а мъжете застанали близо един до друг и започнали да се изкачват предпазливо към повърхността, обърнали гърбове към скалата. Но с това не се свършили неприятностите. Появили се около дванадесет нови акули, които се приближавали все по-близо и по-близо до двамата мъже. Единият от леководолазите не ги изпускал от погледа си, докато другият търсел в скалата зад гърба им подходяща вдлъбнатина. Така те успели да се доберат до повърхността, като се вмъквали постоянно в такива убежища. Глутницата ги следвала по петите до последния момент, когато успели да се прехвърлят в моторницата. Слънцето залязло зад вулкана. Водата около тях потръпнала и кипнала. Настанало време за вечеря на морските обитатели.

На по-големи дълбочини край рифовете на Червено море ние се чувствувахме по-сигурни с акулите. Там те бяха по-малобройни и по-спокойни. Веднъж при Шаб Сюлеим Дюма и Белтран се намираха под водата, когато ги наближили няколко акули. Една жълта риба гръборог, съвсем безвредна, дълга около метър и двадесет сантиметра, подскочила дръзко откъм рифа и акулите моментално изчезнали. На няколко пъти ни се отдаде възможността да видим как рибата гръборог всява паника всред цели стада акули.

При Мерса Бела Фалко излезе да разузнае един риф с моторницата. Извънбордовият мотор с мощност двадесет и пет конски сили изведнъж престанал да работи. Водата зад моторницата почервеняла. Една акула се опитала да захапе витлото.

Един следобед Киентци и аз се спуснахме покрай един обрасъл с алционарии склон. Попаднахме на повече от дванадесет акули, които се уплашиха толкова много, че не ни разрешиха даже да ги доближим. Един час по-късно, когато слънцето бе наближило хоризонта и светлината долу бе намаляла, Дюма и Фалко се спуснаха на същото място. Мал ги придружаваше с камерата. Смелостта и нападателността на акулите се бе възвърнала. Когато леководолазите се върнаха на борда, водата около кораба кипеше. Акулите подлудяха. Дузини големи Carcharhinus фучаха като бесни, търкаха се о бордовете ма „Калипсо“ и захапваха всеки предмет, който спущахме във водата. Куките ни за големи океански риби едва докосваха водата и акулите ги налапваха. Палубата се покри с акули. Те подскачаха и се превиваха, обзети от някакво безумие.

Един фотограф, наш гост, постави на краката си перки, нарами дихателния апарат, взе камерата със светкавицата и се упъти към леководолазната стълба.

— Какво правиш? — извиках, задъхвайки се от напрежение.

— Това е единственият случай, който някога ми се е отдавал в моя живот — отвърна той и започна да слиза по стълбата.

— Заповядвам ти да се върнеш веднага на палубата!

Струва ми се, че това е единственият случай, в който издадох заповед на борда на „Калипсо“. Наложи се да поведем спор с фотографа. Той даже отказа да ми говори един-два дни. Бях осуетил най-великото спущане на фотографа под водата. Това бе неговото мнение. Що се отнася до мен, аз съм убеден, че го спасих от сигурна смърт.