Жак-Ив Кусто, Джеймс Дюган
Живото море (15)

Глава петнадесета
Плаваща чиния

Предмет на нашите занимания върху леководолазната палуба този път беше един голям стоманен мехур. Жан Молар и Андре Лабан монтираха на различни места вътре в него уреди, които щяха да покажат деформацията на корпуса под влияние на водното налягане. В това време Су подготвяше четиритонна тежест, с която щеше да го изпрати под водата.

Беше 1957 година. „Калипсо“ се намираше край Касис и се готвеше да изпробва „Корпус № 1“ на дълбоководния апарат, който се заклех да създам преди шест години. ОФРС работеше върху неговия проект още от момента на своето създаване.

Диаметърът на корпуса бе шест стъпки и осем инча, а височината — пет стъпки. Отпред имаше два илюминатора, а на върха люк. Днес щяхме да спуснем празната „черупка“ на две хиляди стъпки дълбочина. Това беше една от степените на постоянно увеличаващата се дълбочина на опитите. Надявахме се, че „черупката“ ще издържи налягането на три хиляди стъпки, пределът за който я бе изчислил Емил Ганян. Ако издържеше, щяхме да установим работната ѝ дълбочина на хиляда стъпки и да определим коефициент на сигурност, равен на три.

Корпусът и тежестите потънаха плавно във водата. Морис Леандри отпусна две хиляди стъпки от въжето. Държахме корпуса във водата петнадесет минути, след което започнахме да го вдигаме нагоре. Лабан се наведе над кърмата и съобщи:

— Виждам го на сто стъпки дълбочина.

Той навъси вежди. Във въздуха полъхна мистралът, появи се слабо вълнение, което той долови по вибрациите на двигателя на винча.

— По-бавно, Леандри — извика Лабан. После спусна повдигнатата си ръка. — Стоп! Корпусът сега е на петнадесет стъпки под нас.

Фалко се спусна по леководолазната стълбичка с въже и кука, за да хване с нея тежестите и освободи по този начин корпуса за вдигане на палубата.

Огромна вълна повдигна кърмата на „Калипсо“. Когато корабът пропадна във водата след отминаването на вълната, повдигателното въже се разхлаби и изскочи от блока. Корабът отново се издигна нагоре и въжето се скъса като струна на цигулка. Освободеният край профуча към дежурния на винча. Фалко скочи във водата и видя как нашето скъпоценно жълто яйце изчезна към дъното. А дълбочината тук бе три хиляди и триста стъпки.

За щастие Леандри се отърва само с леко одраскване от върналото се назад въже. Анри Пле включи радара и по три точки от брега засече координатите. Обезсърчените калипсовци тръгнаха към пристанището без първия образец на дълбоководния апарат и комплекта скъпи уреди. В Марсилия ОФРС монтираше вече втория апарат, считайки, че първият успешно е издържал изпитанието. Но сега, преди да продължим работата с „Корпус № 2“, трябваше да изхарчим много средства за изваждането на останките, за да разберем коя част се е оказала най-уязвима. Съгласих се с допълнителните разходи по наемането на два кораба, снабдени със специална драга. Преди това обаче изпратих Лабан с „Калипсо“ да провери щателно дъното с хидролокатора на площ от десет квадратни мили с център мястото на катастрофата и да предаде данните на тралчиците.

Когато донесе ехограмите, на всяка една от тях забелязах характерен белег, разрязващ радарната засечка на Пле. Белегът представляваше голямо черно петно на тридесет стъпки над дъното. Дължината на въжето, което крепеше баласта на „Корпус № 1“, бе тридесет стъпки. Следователно първият образец бе абсолютно здрав и стоеше закотвен приблизително на три хиляди и триста стъпки дълбочина. Коефициентът на сигурност беше превишен. Можехме да продължим работата, без да вадим потъналия корпус. Посочих черното петно и казах на Лабан:

— Някой ден ще навестим нашето нещастно дете с лодка, която ще може да се спуска на по-голяма дълбочина.

Много пъти „Калипсо“ проверяваше с ехолота „Корпус № 1“. Той стоеше „на котва“ и по времето, когато се пишеха тези страници.

Конструкторът Молар и неговата група в ОФРС работиха упорито в продължение на осемнадесет месеца и успяха да завършат „Корпус № 2“. Те изпълниха всички мои искания, за да може той да се превърне в научноизследователски подводен съд за проучване на цялото континентално плато — най-важната част на океаните. Платото представлява слизащият под водата край на даден континент. То се простира до самия праг, откъдето започва континенталният склон. Оттук именно започва и истинската океанска среда. Този брегови шкарп се простира обикновено на дълбочина до 600 стъпки и включва около осем процента от повърхността на всички океани. Неговата територия се равнява на тази на цяла Азия. Континенталното плато вече се е превърнало в арена на риболов, биохимическа промишленост за преработка на морски водорасли, добиване на нефт, естествен газ, сяра и диаманти. Всъщност то се е превърнало в нов континент.

Много правителства са уредили правата си над това крайбрежно царство, но човекът все още не го е покорил. Някога, когато са разширявали своите територии, хората са стъпвали върху него и после са издигали своите знамена на сушата. Днес разни политици вършат същото с моливи в ръце. Но даже и това няма да доведе до неговото завладяване и използване, защото херметически затворените военни подводници тук са неизползваеми, а сравнително малката дълбочина го прави неподходящо за използването на батискафи.

Когато още замисляхме конструкцията на апарата за покоряване на континенталното плато, препоръчвах на Лабан да монтира всичко, което е възможно, от силовата система и спомагателните системи извън корпуса. Това бе най-важният урок, който бяхме научили от батискафа. Съветвах го също така да не обръща внимание на скоростта, защото за една научноизследователска подводница тя не е необходима. Ние се нуждаехме от голяма маневреност, правилно разпределение на товара и способност да спираме на едно място. Нека хората имат възможност да наблюдават със собствените си очи, да се чувствуват удобно, а не да стоят на колене като в батискафа. Нека да лежат по корем на дюшеци. На тях е нужен и нов вид „корабен дневник“, фото- и кинокамери с осветителни системи, магнетофон, специални клещи за събиране на образци отвън. Съветвах го да се откаже от класическото разбиране за подводниците и да започне с това, от което имахме нужда.

Лабан и Молар заразиха всички в ОФРС със своя ентусиазъм. Жан Ру и Арман Давсо изработиха дървен модел на различни корпусни конструкции и изпробваха тяхната динамична стабилност в специални вихрови тунели. Проектантите от ОФРС се спряха на водни реактивни двигатели, а не на витлови, независимо от това че подобни двигатели не бяха изпробвани досега от нито един подводен съд. След като избраха сплесканата сферична форма на корпуса, Алексис Сивирин направи картонен макет на реактивната подводница в естествена големина, за да може да намерим най-подходящото място за силовата система и апаратурата. Когато видяхме за първи път макета, всички дружно възкликнахме:

— Та това е летящата чиния от комиксите!

Ето защо, за добро или зло, ние я нарекохме „Плаваща чиния“, или съкратено ДС-2 от английското ѝ наименование „Diving Saucer“ (DS).

ДС-2 има два реактивни двигателя, от двете страни на носовата ѝ част. Заедно или поотделно соплата се въртят около една вертикална ос. Това дава възможност на подводницата да се издига и спуща под всякакъв ъгъл, а също така да се движи и на заден ход. Реактивната помпа на кърмата изхвърля водни струи през еластични пластмасови тръби. Водачът може да намали струята в която и да е от двете тръби и тогава „Плаващата чиния“ се завърта. Като обърне единия реактивен двигател, той може да я накара да се върти около своята ос. Живачният баласт, който се прехвърля от резервоарите за балансировка от носа към кърмата и обратно, позволява на апарата да се наклонява под желания ъгъл. Електроуправлението е сведено до минимум, като един централен хидравлически агрегат осигурява помощните механизми.

Инженерите монтираха силовата и хидравличната система в един външен пояс с обтекатели, покрити със стъклено влакно. Това подобри хидродинамичните качества на ДС-2 и я направи по-устойчива на удари. От дясната страна на носа монтирахме една от камерите на Еджертън за дълбоководни снимки, синхронизирана с електронна светкавица, монтирана от лявата страна. За по-голямо удобство при сменяване на филмите кинокамерата е вместена вътре, за нея има прозорче между двата предни илюминатора. Прожекторът на кинокамерата се намира отвън, на сгъваем хидравличен лост. Друг хидравличен „крайник“ с „лакътна става“ и „палец и показалец“ може да се протяга и да срязва и отскубва образци, които след това поставя в специален кош с пружинен капак.

„Плаващата чиния“ има десет „очи“. Три от тях са полусферични оптически прозорчета на купола, за да се вижда какво става отгоре. Отпред има два илюминатора — единият за водача, а другият за пътника — и два за фотографски цели. Останалите три са импулсите на хидролокатора, насочени нагоре, надолу и напред. Те позволяват на водача да следи онова, което е недостъпно за неговото зрение. Около него е разположено арматурното табло с апаратите, които контролират въздушното налягане в кабината, налягането на маслото, дълбочината, електронапрежението, налягането на кислорода, процента на въглеродния двуокис. Тук са хидролокаторът и жирокомпасът, а така също и бутоните за включване и изключване на камерите, прожекторите и магнетофона.

Запасът от кислород и поглъщател на въглероден двуокис обезпечава двама души с въздух в продължение на двадесет и четири часа. Аварийната система се управлява нарочно ръчно, за да работи даже и в случаите, когато откажат да действуват всички източници на енергия. Ръчно задействуващи се лостове освобождават две 55-фунтови парчета чугун и 450-фунтова аварийна тежест, висяща под корпуса. Между водача и пътника е поместен дванадесетгалонов резервоар за баласта, с помощта на който може много точно да се регулира тежестта на целия апарат и да се получава нулева плаваемост. Ако ДС-2 е много лека, екипажът може да вкарва в резервоара вода и обратно.

Молар напразно се мъчеше да завърши апарата през 1959 година, когато „Калипсо“ пресече океана. Той построи специално приспособление, за да може да работи върху ДС-2 по време на прехода през океана. В открито море, когато всички се занимавахме със спущане на апаратура във водата или с пресмятания в щурманската кабина, четирима мъже — Молар, Лабан, Жан Ру и нашият радиоинженер Бернар Марселен — работеха денонощно край странния жълт мехур с големите сребристи очи, поставен в трюма под задната палуба. Когато пристигнахме в Ню Йорк за Международния океанографски конгрес, те все още не бяха готови.

В големия град Държавният съвет за подводни работи даде възможност на моите хора да слязат на брега и осигури специални екскурзоводи, които развеждаха американски леководолази из „Калипсо“. Застанах зад една група, заобиколила „Плаващата чиния“, и слушах екскурзовода, един свободен от дежурство полицейски офицер. Той разясняваше действието на апарата на хиляда стъпки дълбочина. Тръпнех и най-искрено се надявах да излезе прав. ДС-2 не бе слизала още и на една стъпка под водата.

По време на обиколката из Щатите изпитвах безпокойство. При океанографския институт „Удз Хоул“ „Калипсо“ спря край легендарния изследователски кораб „Атлантис“. Като се разхождахме из кораба, казах на Су:

— Този съд е изминал толкова много мили и е работил на толкова много изследователски станции, колкото никой друг океанографски съд в историята. Трябва да работим много дълго време, ако искаме да се изравним с него.

Когато „Калипсо“ замина за Вашингтон като гост на Националното географско дружество, върху първите страници на вестниците се появи снимката на „Плаващата чиния“. Изпитвах голямо неудобство, че шумим около един неизпробван още апарат. Но никой не бе виновен за това. В края на краищата не можехме да скрием малката подводница.

Най-сетне останахме свободни и пренесохме ДС-2 над пуерториканските плитчини. Морето бе неспокойно, а водата мътна. Повече не можехме да чакаме. Намерихме едно сравнително спокойно място край западния бряг и ДС-2 направи първото си спущане на осемдесет стъпки дълбочина. Спущахме завързаната с кабел малка подводница много внимателно в продължение на петнадесет минути. Съдът бе претоварен, за да проверим здравината на корпуса, снабдяването с кислород, поглъщането на въглеродния двуокис и действието на приборите и електросъоръженията. Дълбочината не бе голяма, случеше ли се нещо, Фалко и Молар можеха лесно да се измъкнат, пък и ние без особени усилия щяхме да извадим апарата горе.

Всичко мина благополучно и те изскочиха през люка захласнати от възторг.

— Не съм си и представял, че всичко изглежда така — каза Молар.

— Как? — попитах аз.

— За първи път се спущам под водата — поясни той.

Второто спущане отведе ДС-2 на сто стъпки дълбочина. Двамата с Фалко все още не се решавахме да пуснем „Плаващата чиния“ на пълна свобода. Лъжливото и прастаро чувство за сигурност ни накара да я съединим с найлоново въже, дълго 330 стъпки, с привързана на края шамандура. Планът предвиждаше Фалко да я потопи на няколко стъпки от дъното, да постигне неутрална плаваемост и да се придвижи на кратко разстояние напред, за да изпробва електросъоръженията и органите за управление.

Калипсовците не снемаха очи от шамандурката. Към края на определения срок тя започна да се люшка, което отдадох на вятъра или течението. Изминаха четиридесет и пет минути, а нашата подводница все още не се появяваше. Леководолазите започнаха да приготовляват плавниците и кислородните бутилки. Минутите течаха. Шамандурката престана да се люлее. Огледах заобиколилите ме мъже, за да избера спасителната група. Точно когато щях да им кажа да се спущат под водата, един от наблюдателите на кърмата извика:

— Издига се!

Един от мъжете скочи във водата и привърза към апарата въжето за вдигане. Измъкнахме ДС-2, поставихме я в нейната „люлка“ на палубата и я заобиколихме изпълнени с любопитство и възхищение. Дръжката на люка се завъртя и отвътре се показа Фалко.

— Ca c’est de la bagnole! — което означава приблизително: „Великолепно нещо“ — и добави — Върти се в кръг и се управлява много леко.

Той ми предаде магнетофона и аз включих устния корабен дневник на първото плаване на „Плаващата чиния“ в радиомрежата на кораба, за да може всички да чуят разказа.

На фона на тихия шум на помпите и лекото бръмчене на моторите се появиха и гласовете на хората. Лаконичният Молар приличаше на същински бърборко. Той се възхищаваше бурно на гледки, отдавна станали обичайни за Фалко. Водачът му даваше разни обяснения и от време на време диктуваше за „дневника“, което представляваше всъщност основното предназначение на магнетофона.

— Изпомпвам живака напред — чуваше се гласът на Фалко. — Носът се наклонява надолу. Сега изпомпвам живака назад.

Прекъсна го гласът на Молар.

— Zut alors!^[1] Какви са тези риби?

— Подводницата сега е в хоризонтално положение. Реакцията при преместването на баласта е бърза. Това са обикновени млади каранкси.

— В момента се движим със скорост един възел на три стъпки над дъното — продължи гласът на водача. — Хидролокаторът работи нормално. Към нас се приближава висок корал. Намалявам силата на десния реактивен двигател и заобикалям препятствието.

— Чудесен завой — възкликна Молар.

— От пясъка се подава малка глава — продължи Фалко. — Това е една малка сребриста рибка. Ето, излиза от пясъка и се изправя на опашката си. Гледа ни. Я, копае пясъка с опашка! Изчезна под него. Отново се появява. С този апарат ще можем да наблюдаваме такива проявления на рибите, каквито един леководолаз никога не може да види.

Фалко продължи да направлява апарата напред.

— Каква е тази огромна риба? — заинтересува се Молар.

— Това е мероу — отвърна гласът на Фалко. — Хайде да тръгнем след него. Той плува срещу течението. И ние можем да правим същото.

— Слушай, тръгни сега надясно с рибата — предложи Молар.

— За да изпробвам твоето приспособление? Добре, но механизмът на управлението върви някак си тежко.

— Досещам се какво не е в ред — отвърна инженерът. Довечера ще го оправим.

— Но ние въобще не се движим — чу се гласът на Фалко.

— Соплата изтласкват вода — възрази Молар. — Моторът също работи добре.

Настъпи пауза. Шумът от мотора се чуваше ясно.

— Разбрах — заговори отново Фалко. — Въжето, с което сме привързани, се е оплело в нещо.

„Плаващата чиния“ попадна в „плен“ на собствения си кабел, осигуряващ нейната „безопасност“. Макар и да знаеше, че ще изпратим леководолази след изтичане на определения час и че трябваше само да седне и да чака, Фалко даде заден ход и успя да откачи въжето от кораловия храст.

— Трябва веднъж завинаги да се отървем от тези въжета — забеляза той.

Напълно споделях неговото мнение. Бяхме допуснали грешка. Освобождаване от всякакви въжета. Ето къде е гаранцията на безопасността.

Тези мътни води ми правеха неприятно впечатление, затова проучих картата на Антилите. Търсех заслонено от пасатите място, които разбунваха подводната растителност на пуерториканското дъно. Открих един провлак между Гваделупа и едно островче, наречено Пиджън, което изглеждаше защитено от ветровете и с подходяща дълбочина, варираща от седемдесет до триста стъпки. Тръгнахме за Гваделупа. Водата бе чудесна, а видимостта сто и тридесет стъпки.

Хвърлихме котва над едно плато, разположено на седемдесет стъпки дълбочина, и огледахме мястото само с маски. Растителните форми на карибското дъно се различават коренно от тези, които бяхме виждали по-рано, но биотопът е толкова богат на различни видове, колкото този на Червено море. Върху бялото пясъчно дъно на остров Пиджън растат високи горгонии и най-различни видове сюнгери.

Предвиждахме осем пробни потапяния в границите на действие на дихателния апарат, за да използваме леководолазите в случай на някаква нередност. Искахме да дадем възможност на Фалко да овладее своята машина, преди да започне спущания на по-големи дълбочини. Гваделупа се превърна неусетно в опитна площадка за подводницата и шофьорска школа за нейния първи водач. Той направи две обиколки с пуснатата на свобода подводница под цяло ято бдителни хора-риби. Наблюдавахме как Фалко демонстрира своето бързо растящо майсторство на навигатор в континенталното плато. Той насочи ДС-2 срещу слабото течение, издигна я малко нагоре и кацна точно върху един сюнгер, висок шест стъпки. Фалко кацна отгоре му така леко, като че спусна апарата в неговата „люлка“ в трюма на кораба, стоя две минути, след което засили реактивните двигатели и отплава напред.

Дали шумът на моторите ще отблъсне рибите от ДС-2? Леководолазите знаят колко лесно се плаши рибата от шума и как се оттегля даже и при най-слабото налягане на водата, причинено от някое по-енергично движение на перките. Местните обитатели обаче се приближаваха смело до свистящата „чиния“. Само на няколко стъпки от нея кръжаха млади каранкси и риби креоли. Едва в изключителни случаи те биха се приближили на такова малко разстояние до някой плувец. Те чувствуват, че човекът принадлежи към опасните животни, а този голям жълт предмет, независимо от издаваните шумове, изглежда правеше на рибите същото впечатление, което правеше и на нас — на морско създание с големи интелигентни очи, изпълнени с дружелюбни намерения. Появеше ли се някакъв шум, рибите трепваха, но продължаваха да се въртят както преди.

Избраната за опита дълбочина се накланяше под тридесет градуса на север и потъваше до една равнина, разположена на двеста и петдесет стъпки под повърхността. Останалите потапяния от нашата програма проведохме над нея. Едва сдържах растящото изкушение да седна до Фалко. Но ако се случеше нещо с ДС-2, аз трябваше на всяка цена да се намирам на повърхността и да взема съответните мерки. Реших да участвувам с Фалко в последното опитно потапяне на хиляда стъпки. Дотогава трябваше да остана на палубата.

Третият, който се спусна долу, бе Андре Лабан, началникът на лабораторията, в която бе построена подводницата. След това казах на доктор Еджертън:

— Ще се спуснеш ли?

— Сериозно ли говориш? Иска ли питане?

Чувствувах, че Еджертън заслужава пръв от учените да се спусне с „Плаващата чиния“, така както бе заслужил първото спущане с батискафа ФНРС-3 между своите учени колеги.

Ето и отчетът на Еджертън:

„Въжето е откачено. Потъваме бавно. През оптическите илюминатори над нас виждаме закотвения «Калипсо». Водата е изключително прозрачна. Фалко включва реактивните двигатели. Започваме да се движим. Спущаме се като със самолет до мястото, откъдето рифът потъва отвесно в по-дълбоки води. Дишаме чист и приятен въздух. Имаш чувството, че се намираш в лека кола с тази разлика, че в «Плаващата чиния», изтегнати върху дюшеците като пируващи римляни, ние се чувствуваме много по-удобно.

Фалко открива ескадрон калмари, които плуват над самото дъно, подредени в идеален ред. За съжаление те са извън обсега на нашите камери. Фалко изключва реактивните двигатели и «чинията» плавно се спуща върху хрускащи корали в една подводна градина. Заобикалят ни множество разноцветни риби. Една чудна красавица, голяма синьо-жълта риба ангел, минава на близко разстояние пред камерата. Иска ми се да се дръпне малко по-назад, за да мога да ѝ направя хубава снимка, но тя настоява да излезе в по-едър план. Всички останали риби се държат по същия най-безпретенциозен начин.“

Същината в лекотата на движенията на ДС-2 представлява абсолютната неутрална плаваемост. Преди потапяне провеждахме една твърде живописна измерителна церемония, резултатите от която записвахме върху черна дъска. Премервахме с кантар Фалко, неговия другар по пътуване, поглъщателите на CO₂, магнетофона, кино- и фотокамерите и бутилките с вино. След като цялата тази тежест се прибавяше към общото тегло на ДС-2, определяхме какъв обем воден баласт е необходимо да прибавим в неръждаемите стоманени резервоари на „чинията“. Към стомаха на подводницата прикачвахме два аеродинамични 55-фунтови чугунени блока. Единият от тях бе тежестта за потапяне. Тя даваше отрицателната плаваемост на „чинията“ и тя потъваше. Когато Фалко я откачеше, подводницата запазваше равновесие. Другият чугунен блок представляваше тежестта за изплуване. Нея той откачваше, за да може лодката да олекне и да се изкачи на повърхността.

Операцията по потапянето започваше на палубата. Екипажът на „чинията“ влизаше в нея и затваряше люка отвътре. Такелажниците привързваха повдигателното въже за три куки на върха на корпуса. Водачът съобщаваше по телефона, че е готов, и ние започвахме да спущаме „чинията“ във водата. Малката подводница се спущаше и изкачваше от един десеттонен хидравличен кран, наречен „Юмбо“, монтиран от лявата страна на кърмата. Обикновените кранове за вдигане на тежести с помощта на дълги въжета не бяха подходящи за нашата работа. Увиснала на дълги въжета, ДС-2 щеше да се удря в кърмовите части на „Калипсо“. Дълго търсехме подходящ кран и най-после се натъкнахме на „Юмбо“, предназначен за разчистване на автомагистрали от тежки отломки, останали след катастрофи. Видоизменихме крана с оглед използването му на кораба. „Юмбо“ прегъваше „стави“, протягаше „хобот“ към кърмовия трюм и изваждаше оттам „чинията“, без да му пречат различни кабели. Той спущаше подводницата върху водата, като през цялото време я държеше здраво в прегръдките си.

„Капитанът“ на „Юмбо“ Морис Леандри спускаше ДС-2 в морето. Във водата слизаше и един леководолаз. Той откачваше повдигателното въже, като оставяше само две връзки — телефонния кабел и едно найлоново въже.

— Провери ли всичко? — питах Фалко по телефона.

— Да, капитане — отвръщаше той.

Тогава леководолазът откачваше и последните две връзки с подводницата и оставаше стъпил върху нея, като подпомагаше с тежестта си нейното потапяне. За подводните апарати най-трудната фаза е преминаването на границата между въздуха и водата. В помощ на леководолаза Фалко включваше двигателите и продухваше въздуха от пластмасовите тръби. Леководолазът постепенно затъваше във водата, след това оставаше легнал отгоре ѝ и наблюдаваше как „Плаващата чиния“ изчезва в синевата под него.

При тези опити Фалко не използваше мощността на двигателите. Той просто потъваше под действието на тежестите. Когато хидролокаторът и собственото му наблюдение показваха, че се намира на петнадесет стъпки от дъното, пущаше тежестта. Инерцията отнасяше подводницата надолу и тя кацаше меко върху дъното. Там Фалко я пригодяваше към неутрална плаваемост. Ако лодката бе лека, той придвижваше един лост назад и напред, като при всяко движение вкарваше вода в централния резервоар. В случай че бе тежка, той включваше електрическата помпа и тя изхвърляше водата навън със скорост един литър за двадесет секунди. Тези минути на приспособяване бяха разчетени много добре. Те осигуряваха на ДС-2 идеалната възможност за триизмерими маневри.

След това Фалко включваше реактивните двигатели, обръщаше соплата надолу и се вдигаше от дъното. Пределната скорост на ДС-2 е един и половина възли, но ние не се нуждаехме, пък и не използвахме тази скорост. Скоростта е враг на наблюденията. Удоволствието от пътуването с автомобил например бе изгубено веднъж завинаги, когато се появи бързината. Тя замъглява всичко наоколо и не дава възможност да се видят подробностите от пейзажа. „Плаващата чиния“ е осторожен наблюдател, който се движи бавно, размишлява и се наслаждава както на значителните, така и на незначителните сцени. С нея можем да изучаваме подробно всичко по дъното в продължение на шест часа.

Веднъж ДС-2 се спусна под водата. Половината екипаж на „Калипсо“ кръжеше над мястото на опита само с маски и наблюдаваше как Фалко спира и тръгва с нея. Присъединих се към тях. Всички чувахме ясно пръхтенето на изтласкващия водата мотор и тракането на маслената помпа, която се задействува автоматично при спадане на хидравличното налягане до тридесет атмосфери. Чувахме също така как помпата спира да работи след повишаване на налягането до осемдесет атмосфери. После доловихме писукането на преобразователя на електронната светкавица и бръмченето на кинокамерата. Увереността, с която Фалко се спусна зигзагообразно надолу край един тридесетградусов склон, ни възхити. На дълбочина от сто стъпки видяхме как лостът на прожектора на кинокамерата се протегна на пет стъпки напред и заля дъното със светлина. Когато изчезна от погледите ни към сто и тридесет стъпки дълбочина, все още долавящите се шумове ни говореха, че спущането продължава. Скритата от погледа машина напомняше за себе си при всяко проблясване на електронната камера.

Винаги когато ДС-2 биваше поглъщана от тъмнината, аз изпитвах някакво странно вълнение. Тя изчезваше от погледа на „Калипсо“ подобно на малък кит, който прави първото си самостоятелно плуване без своята майка. Фалко следеше и най-малките подробности от цялостното поведение на „Плаващата чиния“. Изглеждаше, че ние нямаме нищо общо с изработването на машината, а чисто и просто сме я намерили на пясъка и сега изучаваме нейните качества. Понякога, когато не можехме да го следим повече с просто око, Фалко изключваше моторите и провеждаше наблюденията на тишина. Той оставаше толкова дълго време, че аз нареждах на леководолазите да тръгнат да го търсят. Но винаги, преди още да са успели да се потопят във водата, чувахме отново шума на двигателите на малката подводница.

При двете последни изпитания от серията спущания на малка дълбочина Фалко се отдалечи толкова много от кораба, че престанахме да чуваме шума на моторите. Изпратих наблюдатели на мачтата, като очаквах, че той ще изплава на повърхността на известно разстояние от нас. Обаче независимо от разстоянието, на което се оттегляше, неговото чувство за ориентация, развито от хилядите спущания под водата като леководолаз, винаги го извеждаше близо до кораба, въпреки че често плаваше над съвсем непознат терен.

Фалко оповестяваше своето излизане на повърхността, като издухваше право нагоре във въздуха два бели водни стълба, високи около двадесет и пет стъпки. „Ето я!“ — викаше наблюдателят при вида на „кита“, който изхвърляше своя „двоен фонтан“. Благодарение на този трик ние бяхме сигурни, че ще успеем да определим местонахождението на „чинията“ даже и да изплава далеч от кораба.

Деветото спущане бе определено за филмиране на ДС-2 по време на работа. Помагаше ми Жак Ерто. Спуснахме се на петдесет стъпки дълбочина с кинокамера, бяла чиния и молив за грим. Командите пишех върху чинията, после я поднасях през илюминатора на Фалко. Подобно на стар опитен актьор ДС-2 моментално изпълняваше нарежданията. Така се увлякохме, че неусетно изразходвах всичкия си въздух и трябваше да се изкача бързо горе и да сменя кислородната бутилка. Настигнах ДС-2 на дълбочина седемдесет и пет стъпки, за да заснимам последния епизод — откачването на подемната тежест.

Приближавах носа на ДС-2. Изведнъж се разнесе силна и тъпа експлозия. Втурнах се към илюминатора на Фалко и надникнах вътре. Нямаше никой. Молар също не бе на мястото си. Вътре цареше пълна тъмнина. Сърцето ми се сви от страх. Вероятно бе избухнал монтираният вътре помощен сребърноцинков акумулатор.

На левия илюминатор се появи лицето на Фалко. Той направи знак с вдигнат нагоре палец. По изразителната гримаса на лицето му разбрах, че не схваща какво не е в ред. Когато станала експлозията (той ми съобщи това по-късно), той и Молар се дръпнали от илюминаторите и прегледали волтметъра.

Двамата с Фалко продължихме разговора с помощта на пръстите си. По едно време забелязах как от обтекателя излизат газови мехурчета. Това можеше да бъде само късо съединение във външните никелокадмиеви акумулатори. Не се наложи да напиша откритието си върху бялата чиния. Фалко сам разбра всичко. Той откачи подемната тежест, а аз побързах пред него, като поглеждах надолу към увеличаващата се струя от мехурчета. Излязох от водата и се втурнах към „Юмбо“. Дежурният леководолаз закачи моментално въжето за изкачване. С поставянето на ДС-2 върху палубата от нея започнаха да излизат гъсти кълба дим. Моряците насочиха към нея заредените с СО₂ пожарогасители и я покриха с бяла пяна.

— Чакайте! — изкрещях аз. — Оставете ги първо да излязат.

Фалко и Молар изскочиха от „чинията“. Водачът на подводницата, както беше бос, се покатери отново върху нагорещената обшивка и започна да сваля обтекателя. СО₂ се оказа безсилен.

— Слизай бързо! — извиках аз. — Спущам я отново във водата.

Спуснах ДС-2 в морето и пожарът угасна.

Заобиколили „чинията“, ние наблюдавахме с мрачни лица как Папа Флаш сваля останките от направилия късо съединение акумулатор. Бедата можеше да се окаже фатална. Изключително скъпите акумулатори, които направиха възможно въвеждането на революционни промени в конструкцията, бяха съществена част от проекта. По-леки от оловните акумулатори, те даваха основание да се предполага, че ще бъдат много трайни. Освен това ни уверяваха, че не се повреждат даже и при късо съединение. Ние ги бяхме монтирали в боксове, направени от стъклено влакно и напълнени с масло. Изглежда, че боксовете бяха лоши проводници на топлината и маслото е кипнало вследствие топлината на акумулаторите.

Бъдещето се чертаеше в мрачни краски. Непосредствено след завършване изпитанията на ДС-2 професор Жак Форест щеше да започне с „Калипсо“ изпълнението на една биологическа програма при островите на Зеления нос, така че не можехме да откараме веднага подводницата във Франция. Реших да пренесем пластмасовите боксове в Марсилия със самолет. Симона, Молар и аз отлетяхме от Гваделупа, като оставихме осакатената и негодна сега за нищо подводница в трюма. За три седмици ОФРС изработи медни боксове с отверстия за излизане на газа и ние се върнахме с тях на островите на Зеления нос. Светлините на задния трюм на „Калипсо“ горяха непрестанно. Четиримата неуморни инженери работеха като дяволи, за да монтират час по-скоро новите боксове.

Избрахме залива Инферно на остров Сантяго за извършване на планираното спущане на хиляда стъпки. Познавах подводния участък на това място. В залива Инферно се спуснах за първи път наскоро след войната. Бях го предложил и на професор Пикар за изпитание на първия батискаф през 1948 година. Фалко и Молар направиха един много сполучлив опит на малка дълбочина. След това я потопихме празна на дълбочина хиляда и петстотин стъпки. Когато ДС-2 се върна на борда без никакви инциденти, казах на Фалко:

— Сега вече сме готови и можем да се спуснем на хиляда стъпки.

Той се усмихна. Аз също. Най-после дойде и моят ред да заема място в апарата до Фалко.

В моето въображение бях преживял пътуването с „чинията“, така че приготовлението ми за първото спущане вървеше съвсем нормално. Отворих отверстията за влизане на кислорода и включих вентилатора. Фалко отвори две секции с поглъщател на СО₂ и пусна хидравличното устройство.

— Готово! — каза той.

Повторих същата дума по телефона на Лабан, който сега бе заел моето място като ръководител на спущането. Той ни спусна с голямо майсторство в морето. По лицето на Фалко играеше синкавото отражение на водата на океана, което струеше и по стените на ДС-2.

За да пести енергия, Фалко се спусна надолу, използвайки собственото тегло на ДС-2, след това откачи тежестите за спущане и кацна леко на сто стъпки дълбочина върху склон, посипан с тъмносив пясък. Той изхвърли малко количество от водния баласт, включи реактивните двигатели и с помощта на лоста вкара живак в предния резервоар. Носът на лодката се наведе паралелно с наклона и ние тръгнахме надолу. Под нас се разстилаше вулканична пепел. Не срещахме почти никакви риби.

На дълбочина двеста и шестдесет стъпки ДС-2 спря по свой почин и застана като закована на мястото си.

— Недей да вкарваш вода — казах аз. — Навлязохме в термоклин — на върха на мощен студен пласт. След като се изстуди, апаратът пак ще продължи надолу.

Нахлузихме по един пуловер.

— Отсега нататък — напомних аз на Фалко — ние сме предоставени изключително сами на себе си. Случи ли се нещо, леководолазите няма да могат да ни помогнат.

Фалко ме погледна напълно спокойно. Той ни най-малко не се безпокоеше от това, че сме напълно изолирани. След малко спущането се възобнови.

На дълбочина триста и шестдесет стъпки ДС-2 докосна склона. Фалко не бе ни най-малко виновен за това. Апаратът бил изгубил своята положителна плаваемост. Фалко изключи мотора. Ослушахме се да открием причината. Отвън долитаха хълцания. След това като че закипя чайник.

— Отново акумулаторите! — каза Фалко.

— Връщаме се на повърхността — отвърнах аз.

Той откачи подемните тежести. „Чинията“ се насочи с нежелание нагоре, окръжена от гирлянди газови мехурчета. Волтметърът потръпна конвулсивно. Отново късо съединение на големия акумулатор. В медните акумулаторни боксове се бе натрупал газ. В резултат на неговото налягане те отново експлодираха.

— Погледни! — каза Фалко. — Слизаме надолу.

Планктонът пред моя илюминатор се движеше нагоре. Положението стана критично.

Но конструкторите бяха предвидили подобни случаи. Скъсах „пломбата“ на един авариен лост и го дръпнах. Под апарата се откачи 450-фунтова аварийна тежест. Не чухме никакъв шум, но разбрахме, че тежестта се е отделила. „Чинията“ повдигна нос на тридесет и пет или четиридесет градуса и се насочи наново към повърхността. Изядохме по един сандвич с пиле и пихме по глътка вино.

Стана абсолютно ясно, че нашите модерни акумулатори са твърде опасни. „Калипсо“ се насочи към Марсилия, за да се помъчим да ги заменим с по-подходящи.

Когато се прибрахме у дома, отново спущахме „чинията“ под водата, но с мъка я задържахме там.